Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (20)

Глава двадесета

В сряда, вечерта беше влажна и мрачна. Валеше ситен студен дъжд. Когато се запъти към Бримлок Хил, напрежението в душата и тялото на Пол придаваше на движенията му измамно спокойствие. Стигна до „Кралският дъб“ малко след седем и като се огледа около кръчмата, прекоси улицата и надникна през прозореца в салона. Всичко изглеждаше нормално. С бързи крачки той влезе вътре, отиде до масата заемана обикновено от Луиза Бърт и седна. Огледа се наоколо. Кръчмата беше пълна наполовина: две домашни прислужнички бъбреха и се кискаха с младите си кавалери, семейна двойка на средна възраст пиеше бирата си във флегматично мълчание, двама стари файтонджии играеха домино, заобиколени от приятелите си, един мъж с квадратна глава и в тъмен костюм, който имаше вид на иконом, бе погълнат от четенето на спортен вестник. Пол реши, че няма за какво да се безпокои — никой не му обръщаше и най-малко внимание.

После погледът му се върна към вратата и той видя, че Бърт влезе и се запъти към него.

Изправи се на крака и протегна ръка за поздрав.

— Луиза! — възкликна той. — Колко е хубаво да те видя пак!

Тя му дари сдържана усмивка и леко като лейди стисна през ръкавицата си ръката му; после превзето се настани на мястото си край масата. Пол забеляза, че тя беше още повече гримирана от преди — носеше гердан от сини, стъклени мъниста около шията си и силно напарфюмирана бродирана кърпичка, втикната в ръкава й.

— Не биваше да идвам — забеляза тя с укор — след начина, по който ме разочарова миналия път. Дори мисля, че си излязъл с друга дама.

— Не, наистина не! — протестира той. — Ти си единствената, която ме интересува.

— Така казваш. Всички вие, приятелчета, си приличате.

Тя приглади бухналата коса над ушите си и кимна свойски на келнера.

— Обикновеното, Джек.

Пол се наведе напред.

— Разликата е, че аз съм сериозен. — Той се насили да се усмихне с възхищение. — Тази вечер изглеждаш апетитно парче.

— Я се разкарай! — Поласкана, тя изостави наперената си сдържаност и произнесе думите почти лукаво. Отпи от джина си и го изгледа косо. — Не мисли, че не знам каква е целта ти. Само че аз съм почтено момиче.

— Това ме привлича у теб.

— Имай предвид, че не съм някоя превзета скромност, макар че съм лейди. Ако някое аверче ми хареса, излизам с него. Стига да се държи прилично. Ти имаш редовна работа, нали?

— Разбира се, че имам. И ти знаеш, че цял съм хлътнал по тебе.

Под масата, той притисна краката й с коляното си.

— А така ли? — Тя неочаквано се изкиска. — Ех, малко от онова, което ти се иска, се отразява добре. Знам едно място, където бихме могли да отидем… може би по-късно. Нещо като хотел, много изискан. Можем да си вземем голямата стая. Обаче не за цялата нощ, имай предвид. Трябва да се върна в единайсет.

— Разбира се! — съгласи се той. — Между другото, надявам се, не си имала затруднения да дойдеш тук?

Тя наостри уши.

— Какво те кара да ме питаш за това?

— Ами че ти самата го спомена в писмото си… да внимавам.

— Да, споменах го. — Тя се облегна назад и отпи от чашата си. — Просто, защото иконом… защото мистър Осуалд страшно държи на някои неща. Много е принципен. Сигурно си чувал за него? Един от най-големите благодетели в Уъртли. Дарява на болниците стотици и стотици лири всяка година, а през зимата организира безплатни кухни… наричат ги лавките на Сребърния крал. Иначе е арабия човек, макар и толкова строг джентълмен. И винаги се е отнасял с мен като с лейди, иначе не бих стояла.

— Значи от доста време си там?

Тя кимна самодоволно.

— Нямах и осемнайсет години, когато постъпих при него. Не ми ли вярваш? — попита тя дяволито, като кръстоса пълните си крака и оправи роклята си.

— Разбира се, че ти вярвам. — Той се питаше дали тя не лъжеше за възрастта си. — Просто защото изглеждаш толкова млада.

— Изглеждам, нали!

— Изненадан съм, че никога не си се омъжвала.

Тя самомнително се ухили на ласкателството му:

— Осуалдови биха искали да се омъжа. Това е факт. Непрекъснато ми повтарят колко хубаво ще е да се омъжа и събера с някого, да речем, Франк, тяхното момче за всичко, или Джо Дейвис, който разнася млякото. О, те наистина са солидни мъже, но и двамата са над петдесетте. Хайде, можеш ли да си представиш мен с някой от тях? Ех, някой ден може и да се съглася, но нищо не се знае. Сега-засега излъжи ме, ако можеш. Обичам да се забавлявам малко. Упрекваш ли ме за това?

— Не, не — възропта той, като я сграбчи за ръката.

Онова, което бе подозирал, сега ясно се очертаваше: филантропите Осуалдови бяха помогнали на това нещастно и безотговорно момиче, бяха направили всичко възможно да я вкарат в правия път, дори й предлагаха да я задомят за някой разумен и улегнал човек. Въпреки всичко това, в нейния разум съществуваше едно дълбоко вкоренено недоволство, едно чувство за несправедливост към самата нея, една злоба към живота. И Пол изведнъж разбра, как би могъл да използва това в своя изгода, за да постигне целта, която си беше поставил.

Потискайки възбудата, която се надигна у него, той промърмори съчувствено:

— Вижда ми се чудно как такова умно момиче като теб не може да си намери по-добра работа.

— Прав си — кимна тя намусено. — И забележи, не бих се хванала да работя като домаш… искам да кажа в домакинството, ако не бяха ме придумали. — Както говореше, самодоволството й избледня и сълзи на самосъжаление бликнаха в очите й. — Истината, миличък, е, че имам лош късмет. И то след всичко, което преживях.

Пол изрази неверие:

— Никой не би могъл да се отнесе зле с такова хубаво момиче като теб.

— Така си мислиш ти. Всичко стана само защото извърших нещо честно и справедливо, нещо благородно, може да се нарече.

Овладявайки се, той подхвърли съчувствено:

— Хората често страдат от добрината си.

— Каза нещо вярно. О, в началото всичко беше наред. За мен писаха вестниците… имаше и снимката ми… на първа страница… все едно че бях кралица.

Докато тя го изгледа косо, сякаш да измери ефекта от думите си, той се изсмя с точно премерена нотка на недоверие. Тя веднага реагира:

— Мислиш, че съм лъжкиня, а? Май че не познаваш момичето, с което говориш. Може би ще ти е интересно да узнаеш, че едно време… — Тя млъкна.

— Ох, знаех си, че се шегуваш. — Той се усмихна и поклати глава.

Лицето й почервеня. Тя хвърли поглед назад през рамото си, после се наведе напред през масата.

— Шега ли е това, почти да обесиш един човек?

— О, не, разбира се! — възкликна той шокиран и възхитен. — Но ти никога не си го правила, нали?

Тя бавно кимна с глава, след това гаврътна втората си чаша джин.

— Точно това направих.

— За убийство ли беше? — издума той без дъх.

Тя пак гордо кимна и вдигна празната си чаша, която Пол даде знак на келнера да напълни.

— И ако не беше миличката ти, никога нямаше да го заловят. Аз бях голямото име на процеса.

— Бива си те! — възкликна Пол с благоговение. — Направо ме гръмваш! Никога не съм и сънувал…

— Нека да ти е за урок — неговото открито низкопоклонничество я радваше, — що се отнася до дамата, в чието общество се намираш. А бих могла да те изненадам и много повече, ако исках.

— Карай нататък тогава!

Тя го дари със закачлив и влюбен поглед.

— Голямо разказване ще падне, господин Любопитко. Все пак ти ми харесваш. Съвършен джентълмен, ако мога да ти го кажа в очите. А онова беше толкова отдавна, че в действителност вече не може да ме нарани. Е, хайде… чин-чин и наздраве. Сега предположи, че миличката ти е имала скрито в ръкава нещо, което би могло наистина да вдигне всичко във въздуха. Например… да си чувал някога за нещо като зелен велосипед.

— Зелен велосипед?

— Точно така, скъпи. Светлозелен — тя се изкиска, — зелен като тревата.

— Не съм чувал такова нещо.

— Тъкмо това казах на всички пред съда. Разсмяха се, когато някаква стара птица се закле, че е видял мъж да бяга с велосипед. Аз обаче бих могла да ги накарам да запеят друга песен. Още като дете знаех да оправям пътя… Винаги бях на улицата и не се губех. Знаех за зелените велосипеди.

Тя се поколеба и Пол се засмя недоверчиво.

— Мисля, че съчиняваш всичко това.

— Какво! — Тя цялата пламна от възмущение. — Няма да ме изкарваш лъжкиня. Тъкмо по него време в Елдън имаше колоездачен клуб. Членовете му наричаха себе си „Скакалците“. И за изфукване, пък и да приляга на името, колелото на всеки член трябваше да е боядисано в нарочен светлозелен цвят.

— „Скакалците“? — каза той с престорено равнодушие. — Ами тогава притежателят на велосипеда, за който говориш, трябва да е бил член на клуба.

— Точно така. И малко конте при това — отвърна Луиза Бърт с намигване, — от оня сорт, дето може да имат капризни и превзети вкусове, че и… такава кесия… да кажем, кесия от човешка кожа. Шокирам ли те?

Пол отчаяно се бореше със себе си — да не прояви твърде голям интерес. Той даде знак на келнера да напълни чашата й.

— Наистина ме шокираш.

— А сега кажи ми, миличък, що за човек би имал такава кесия?

— Луд човек?

— Хайде, стига глупости. Какво ще кажеш за студент медик, който реже трупове за упражнение?

— Боже мой! — възкликна Пол.

Той никога, дори и на сън не би направил такова умозаключение и все пак изведнъж разбра, че то беше непогрешимо правилно. Сега си спомни, че в университета Куинс някои от по-смелите студенти по медицина често отделяха парчета кожа от труповете и ги обработваха като сувенири.

Възцари се почти резонираща тишина. Бърт се изкиска продължително и пак отпи от джина. Тя вече леко се олюляваше на стола си.

— Ако исках, бих могла да накарам косата ти да се изправи. Например… човекът, когото спипаха, бе женен. Всички момичета, които работеха в цветарския магазин, където той от време на време се отбивал, го знаеха. Знаела го е и Мона — убитата жена. Сега от онова, което узнах за нея, направо мога да кажа, че тя никога не би се захванала с женен мъж. Била е твърде хитра, твърде усърдно си е търсела подходяща партия. С други думи, господинът, с когото се е забъркала, който я подредил така… е бил ерген. Нещо повече, тя е била в беда, бременна, да прощаваш за думата, в четвъртия месец. А пък човекът, когото обвиниха, я познавал едва от шест седмици. Той не е могъл да има нищо общо със състоянието, в което е била. Самото нещо, в което го обвиняваха, беше невъзможно.

Пол вдигна ръка пред очите си, за да замаскира обзелото го чувство. С дрезгав глас, той изговори:

— Защо… защо всичко това не е било изнесено тогава?

Луиза се изсмя.

— Не питай мен. Попитай онези, които разиграха представлението. Имаха си един обвинител, който навърза всички на възли, от първия до последния.

На всяка крачка пред него се изправяше този Спрот, който, макар все още да оставаше далечен и невидим, изглежда беше вездесъщ. Той бе паякът, изплел зловещата паяжина в този процес. Той беше силата, безпощадно съкрушила баща му — жив погребан в Стоунхийт. За пръв път в живота си Пол изпита омраза и с парещ на устните въпрос, се наведе към компаньонката си.

Но тъкмо в този миг поразителна промяна се изписа на лицето й. Розовите й бузи пожълтяха, а в очите й Пол прочете внезапна паника.

— Извинявай — запелтечи Бърт нерешително, — изведнъж ми се замая главата.

— Пийни си още едно — каза той. — Ето, ще ти поръчам.

— Не… не е ли смешно… Аз ще трябва да изляза.

— Недей… нека да не си тръгваме още.

— Аз трябва.

Пол озадачено прехапа устната си. Подлудяващо беше да го прекъснат така, тъкмо когато бе довел Бърт до най-важното разкритие. Каквото и да става, той не трябваше да я изпуска. Наведе се напред и каза с нисък глас:

— Какво има?

— Ченге!

Полуизвит, Пол се взря в човека с квадратната глава на съседната маса. През цялото време, може би несъзнателно, усещаше присъствието на тази фигура в тъмен костюм, дълбоко погълната — прекалено дълбоко — в четене на новините от конните състезания. Мъжът нито веднъж не помръдна и на инч розовия вестник, който закриваше половината от неподвижното му лице. Сега, почти незабележимо, той беше навел вестника надолу, разкривайки се като сержант Джап.

Събрал цялото си самообладание, Пол се обърна към Луиза.

— Ще дойда с теб. Тук е малко горещо. Глътка свеж въздух ще ти подейства добре.

Преди тя да успее да възрази, той повика келнера и плати напитките. Нервно, хвърляйки крадешком погледи към съседната маса, тя събра нещата си и облече палтото си. Най-после беше готова. Сержант Джап също стана, мушна сгънатия розов вестник в джоба си и с безизразно лице, загледан в нещо несъществуващо, излезе от кръчмата преди тях.

Нервите на Пол дрънчаха като наниз звънчета. Дали на излизане с Луиза Бърт някоя ръка нямаше да се положи пак на рамото му и отново да го повлече към полицейското управление със скалъпено обвинение? Не, за бога, той не би претърпял това. Очите му се стрелнаха напред. Можеше да види полицая, застанал на паважа в очакване, с лице към летящата врата. Хванал Луиза Бърт за ръка, той продължи напред с мрачно лице.

— Само за момент.

Пол се спря и сержантът се приближи с безизразно лице.

— Наблюдавах те вътре. Ти досаждаш на тази млада дама.

— Вие сте лъжец.

— О, наистина ли? — Той се обърна към Бърт: — Това приятелче ти се натрапваше, нали?

Луиза Бърт не отговори веднага. После задъхана изхленчи:

— О, той искаше да отида с него… и така нататък, а пък аз не желаех.

— Добре. А сега бързо изчезвай от тук!

Докато Бърт си плю на петите, Джап изгледа Пол многозначително.

— Разбираш, нали? Виж сега, Матри. Нямам намерение да те вкарвам вътре. Но това е второто ти предупреждение и, надявам се, си достатъчно умен, за да се вслушаш в него.

Вместо да изпита облекчение, Пол усети как го облива вълна на сляп гняв. За него беше по-трудно да понесе това престорено опрощение, отколкото едно арестуване по действителен повод. Той не чака повече. Безполезно беше да проследи Луиза Бърт сега. Като дишаше ускорено, обърна се рязко, шмугна се в сенките, стигна до другата улица и зави по нея.

След като пресече три други улици, пое един страничен път към оживената Мериън стрийт. Тук забави крачките си и се смеси с потока минувачи, които се движеха към моста Трон и центъра на града. Повечето от тях бяха жени, които сами или на двойки, хванати под ръка, бавно се разхождаха по широките тротоари със засадени по края прашни дървета. Жените мятаха подканящи погледи под потоците синя светлина, които на интервали се изливаха от високите електрически стълбове.

Пол вървеше напред със стиснати челюсти, поемаше често въздух на големи глътки, а чувството на обида у него растеше. Беше избягнал непосредствената опасност, но връзката му с Луиза Бърт беше непоправимо нарушена. Тя никога не би превъзмогнала този страх. От устните му се изтръгна диво стенание. Чувството, че му пречат, че го шпионират и заплашват на всяка крачка, раздуха потъмнелите въглени, които тлееха в гърдите му.

Когато се добра до Пуул стрийт, съблече дрехите си и уморен като куче се строполи в леглото си.

Дали щяха да го потърсят тук? Не му се вярваше. Поводът беше отминал и макар че този повод щеше да отбележи точка против него. Пол се съмняваше, че биха го употребили като претекст да го арестуват. Право или не, той се досещаше, че засега целта на полицията бе да го наплаши и прогони от Уъртли. Но дори и да дойдеха, това не би го стреснало. Затвори очи и заспа дълбоко.