Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (29)

Глава първа

Преди три седмици, когато Пол беше уволнен от управителя на „Бонанза“, Лена бе наблюдавала сцената смутена и изплашена. Успокои се малко, след като го посети в квартирата му. Същата вечер бе поговорила с него и му предаде съобщението от Прюсти, което, изглежда, беше подобрило настроението му. Тя вярваше, че по някакъв начин му беше помогнала. Ала докато дните минаваха и не го виждаше повече, животът й стана някак безцветен и празен.

Когато сподели с Пол, че е била доволна от службата си в хотел „Каунти Армс“ преди две години, беше казала самата истина. Астбъри беше чаровен стар град, известен с руините на старинния манастир, многото черно-бели къщи от епохата на Елизабет и няколко интересни надгробни могили от римско време, разположени между два завоя на река Трент. Градчето се посещаваше от курортисти и туристи през пролетните и летните месеци. Хотелът беше първокласен. Държеше го, заедно с жена си, един запасен офицер от армията — майор Прентис. Посещаваше се главно от въдичари и туристи от Юга, повечето от тях бяха постоянни гости. Мястото и работата удовлетворяваха Лена — имаше добри перспективи, обичаха я и другите служители.

Всяка събота през една тя имаше свободен полуден. Беше й приятно да си прави екскурзии с влака до Уъртли и да прекарва следобеда в разглеждане на големите универсални магазини, изпълнени с толкова много неща, нови и вълнуващи за едно израснало на село момиче. В пет часа обикновено пиеше чая си сама в „Зеления фенер“ — приветливо малко кафене, което бе открила близо до Ленърд Скуеър. След това поруменяла и в добро настроение, тя вземаше влака за Астбъри в шест часа.

Разстоянието от гарата в Астбъри до „Каунти Армс“ бе значително — над две мили. Пътят криволичеше заедно с реката и беше засенчен от двете страни с огромни дървета. Отдалечеността не притесняваше Лена — тя бе отлична пешеходка и още като дете, у дома, беше свикнала да се скита с мили през пустошта около селото.

Една съботна вечер към края на лятото, в обичайното си добро настроение и след едно весело „приятна вечер“ от билетопроверителя, Лена тръгна от гарата към хотела. Луната се беше потулила зад стена от облаци и пътят тънеше в мрак. Беше гореща и потискаща тъмнина, с тайнствено раздвижване из невидимите дървета и страстното жужене на нощните насекоми. Застояла като в джунгла мрачина. Дори Лена усети странното й въздействие. Споходи я страх и едно тревожно чувство, че е следена. Спомни си, че във влака пътуваше шумна банда хулигани. Противно на обичайното си поведение, започна често да обръща през рамо главата си назад. Внезапно суха пръчка изпращя на пътя зад нея и тя ускори крачките си, почти затича. Когато наближи най-тъмния завой на пътя, изведнъж една ръка се протегна от тъмнината и обгърна шията й. Тя нададе вик, но друга ръка грубо й запуши устата. Лена се бори ожесточено, с цялата сила на младото си тяло, но безполезно: бяха петима в бандата, която я нападна, петима силни млади грубияни. Тръшнаха я на земята и при падането тя удари главата си в камък. Загуби съзнание и това беше божията милост към нея.

За някои действия не се пише. Те се отнасят до деградацията на една човешка порода скотове и най-добре е да ги оставим да лежат в първобитната си тиня. Има обаче известна съдбовна приемственост в престъплението: една взаимозависимост между случайност и обстоятелства, свързваща помежду им събития, които може да са отделени с години едно от друго. Ужасът, който сполетя Лена Андерсън, трябва да бъде отбелязан поради факта, че е свързан със случая Матри; защото, ако това не бе станало, загадката Матри можеше никога да не бъде разрешена.

Когато дойде на себе си, Лена започна да стене; опитваше се да проумее случилото се; помъчи се да се изправи на крака, падна, пак се изправи и с подути очи и разкъсана блуза се дотътри до убежището, което предлагаше хотелът.

Непосредственият шок от престъплението разтърси цялото общество. Бяха организирани хайки, но никога не откриха злодеите. Бяха чужденци, вероятно част от криминалните елементи на Нотингам, които нахлуваха в окръга по време на панаира в Мозли.

Майор Прентис и съпругата му се отнесоха към Лена с безпримерно съчувствие и топлота. Когато първоначалният шок отмина и тя бе в състояние да се движи без усилие, настояха да вземе дълга отпуска на техни разноски, преди да започне отново работа в хотела. Ала никоя от алтернативите не беше приемлива за Лена. Не би могла да понесе показната загриженост, погледите крадешком, всеки израз на внимание, с които би била отрупвана и то с най-добри намерения. Освен това искаше да се махне и по друга причина: макар и да не го беше споделила с никого — пазеше тайната в себе си — тя с ужас бе открила, че е бременна.

По това време в хотела гостуваше един мъж, казваше се Дън — мълчалив и грозноват. Той редовно идваше в Астбъри да лови с въдица сребриста сьомга, която през есента се преселваше нагоре по реката. Покрай многото си интереси Дън беше изследовател на човешката природа и между забележително неуспешните си набези срещу сьомгата, той изучаваше Лена.

Макар и да се ласкаеше от мисълта, че като безпристрастен наблюдател нищо не може да го впечатли, Дън с безмълвно възхищение наблюдаваше нейната мълчалива, упорита смелост. Удивяваше се на решимостта й да надмогне едно ужасно положение и, над всичко, спокойното търпение, с което наранената й душа понасяше съчувствените словоизлияния на околните.

Докато дремеше край реката, изложил плешивото си теме на слънцето, той си мислеше, че би искал да напише книга за нея, но не беше писател и се боеше, че от труда му нищо не би излязло. Все пак проумяваше какво търси нейният претърпял крушение, но жизнен дух — да избяга изцяло, да загуби самоличността си, да се махне далеч от всеки, който я беше познавал някога. Безшумно, той уреди тя да замине за Уъртли при една жена — мисис Хенли, стара негова приятелка, на която, знаеше, винаги можеше да разчита.

Дън не беше богат човек, а издържаше жена и семейство. При все това, особените качества на характера му го накараха да застане до Лена в нещастието й, в онзи решителен за нея момент, когато я забравиха милите хора, от които бликаше човешка доброта и се бяха надпреварвали да слагат възглавници зад гърба й, когато тя се отпускаше да почине на верандата на хотела.

Той уреди нещата около раждането, което се оказа трудно и рисковано. Детето, родено глухонямо, не беше нормално; живя само няколко седмици и после, по божията милост, умря. Ала минаха месеци преди Лена, смазана и изтощена физически и психически до крайност, да успее да допълзи обратно в квартирата си при мисис Хенли.

Дън не предложи на Лена помощта си, за да й намери работа. Сега, когато най-лошото бе отминало, искаше тя сама да опита отново да стъпи на краката си. Когато накрая я назначиха в „Бонанза“, той не й каза, че работата е неподходяща. Само кимна одобрително. И често на път за работа се отбиваше да пие чаша кафе и да види напредъка на своето протеже. Изпод обичайното си безпристрастие, той я наблюдаваше с интерес. Следеше борбата за възраждане, която се водеше в тази изтерзана, стоическа душа. И Дън удовлетворен откри, че против тъжните настроения, в които тя често изпадаше, безотказното й лекарство беше упоритата работа.

Същата беше противоотровата и срещу меланхолията, която сега често я спохождаше. След магазина, когато се върнеше в къщи, Лена обличаше работната си манта и с безшумна решимост се залавяше да търка и лъска пода, да пере завесите на прозорците, да маже с графитна боя решетката на камината, да лъска месинговите части. С една дума, шеташе из двете си стаи, докато те не светнеха.

Една вечер тя отчаяно се огледа. Нямаше нищо повече за шетане, нито дори прашинка, на която да се нахвърли. Неспокойна, тя слезе при мисис Хенли и се залови да приготвя кейк. След това, седнала в гостната на хазайката си, се заслуша в писмото, което мисис Хенли четеше на глас. Бе последното писмо от мъжа й Джо, който беше потеглил с кораба си от Тампико^[1] и щеше да пристигне в Тилбъри^[2] идния понеделник. Но мислите й бродеха другаде, далеч от новините на корабния механик…

— Какво има, Лена? — попита мисис Хенли. — Сякаш не си на себе си. Преуморяваш се!

— Нищо ми няма. — Тя се насили да се усмихне.

— Я виж колко си бледа. Никак не ми се ще да те оставя сама. Срамота е, че Джо ще трябва да остане на кораба, докато трае ремонта… през цялата си едномесечна отпуска.

— Нищо. Не се страхувам да остана сама… а и ти ще си прекараш добре в Лондон.

— Е, вярно… винаги ми се е искало да отида. Пък и компанията ще плаща хотелската ни сметка за всичките четири седмици. Все пак… обещай ми, че ще се грижиш добре за себе си.

— Обещавам… Утре ще безделнича. Съботата ми е свободен ден.

Но съботата не подобри видимо състоянието й. На другата сутрин, след като бе изпратила мисис Хенли на гарата, отново я обгърна мъчителната самота и стъпките й чудновато се отклониха от привичния си път, който обикновено изминаваха всеки ден. Сепна се, когато объркана и изпълнена със самообвинение се озова пред входа на Ботаническата градина.

„Е, добре — помисли си тя, като се мръщеше на слабостта си, — щом като вече съм дошла, мога и да вляза. Днес е моят почивен ден.“

Влезе през широкия портал и тръгна по подредените алеи в посока противоположна на онази, в която бе вървяла с Пол. Дълго се бори с вътрешното си влечение, но накрая, преди да си тръгне, се озова в оранжерията. Влезе във високото, украсено с орнаменти помещение и се приближи към грациозното портокалово дръвче, което бяха съзерцавали заедно. Припряно тя приближи лицето си към клончето, натежало от благоуханни кремавобели цветове. Една-едничка сълза, солена и горчива, се отърколи и капна на ръката й, докато се обърна и тръгна.

Същата нощ, когато се събличаше, тя неочаквано зърна голото си тяло в малкото огледало над тоалетната масичка. Ясно личаха белезите от прекараната бременност — синкави цикатрикси върху бялата й кожа. Лицето й придоби сурово изражение. Изпита отвращение от себе си и като безумна нанесе силен удар по белега на бузата си.

— Не бъди глупачка! — прошепна на себе си, — няма смисъл… и никога няма да има.

После изгаси осветлението и стисна очи в тъмнината.

И все пак цялата й твърдост бе недостатъчна, за да надвие чувството, което растеше у нея. То беше по-силно! Владееше я и тя му се подчини; макар и малко престорено, капитулира. На другия ден отиде в квартирата на Пол, на Пуул стрийт и поиска да го види.

Мисис Копин я разгледа с присвити очи.

— Той напусна — рече кратко тя.

Сърцето на Лена прескочи един удар, но тя не се предаде.

— А къде отиде?

— Нямам представа. Може би ще ви бъде интересно да узнаете, че от полицията идваха да разпитват за него. Бях принудена да задържа куфара му заради наема — добави тя.

Замълчаха. На Лена й дойде нещо на ум.

— А ако ви платя наема, ще мога ли да прибера нещата му?

Мисис Копин размисли. Стойността на вещите, които тя бе задържала беше малка. И без друго не бе очаквала да върне парите си чрез тях. В случай като този, човек не биваше да задава въпроси. Възможността бе твърде благоприятна, за да я пропусне. Тя измърмори нещо в знак на съгласие и като остави вратата отворена, влезе в къщата.

Зачервена и с тайнствено изражение на лицето, Лена отнесе в къщи очукания кафяв куфар, който бе избавила от плен. Той съдържаше само няколко стари ризи и друго износено облекло. Изпра и изглади ризите, изкърпи чорапите, изтри с гъба обезформените фланелени панталони и дълго ги глади с гореща ютия, докато оформи ръбовете. Дори мушна няколко шилинга в джобовете им. Докато вършеше всичко това, изпитваше някакво облекчение от измъчващото я чувство, но когато всичко беше прилежно сгънато и подредено в куфара, не се почувства по-добре. Все повече и повече се убеждаваше, че някаква беда беше сполетяла Пол.

Изведнъж в „Бонанза“ се разчу за него. На другата сутрин, когато Лена влезе в магазина, Нанси Уилсън с голямо увлечение и жар разказваше нещо на другите продавачки. Всички я бяха наобиколили, дори и Харис стоеше наблизо и слушаше внимателно — новината бе апетитна и пикантна.

— Казвам ви! — говореше драматично Нанси. — Едва не паднах от изненада. Вървяхме по улицата с моя, отивахме на кино, когато го видях да носи плакат сандвич. Отпърво едва го познах, така се беше променил: отслабнал, одърпан, кажи-речи дрипав, без горно палто. „Почакай Джордж, за минута само — казах аз на приятеля си. — Виждам там един тип, когото познавах.“ Спрях се и го разгледах, докато маршируваше в редица с другите безделници. Пол беше, не греша! Случайно и той ме зърна през улицата, но веднага си обърна главата и крадешком се измъкна нататък.

Малобройната публика в магазина ахна хорово от изненада, а Лена почувства, че й прилошава.

— Трябваше да го видите! — въртеше очи Нанси. — Уличник — чиста проба!

— Знаех си аз, че от него нищо не става — мъдро приключи разговора Харис, с изражение на превъзходство. — Подразбрах го от полицията. Хайде сега… връщайте се по щандовете си!

В онзи момент и последната й защита отстъпи сломена. Знаеше собственото си положение; знаеше също, че сама си трупа запас от бъдещи несгоди и страдания, ала не можеше да спре. Започна открито да търси Пол. Всяка сутрин, когато отиваше на работа, и всяка вечер на връщане тя обикаляше по страничните бедни улици; претърсваше всички бедняшки квартали на града, с очи нащрек — да зърнат унилата му фигура. През свободното си време се въртеше с часове из гарата на Ленърд стрийт и наоколо. Опита и на другите гари. Ала той все не беше там. Всичките й усърдни усилия и опити да го открие й носеха само неуспехи, дни и нощи на горчиво разочарование.