Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (42)

Глава четиринадесета

И на другия ден времето бе също тъй хубаво и в ясната утринна светлина перспективата изглеждаше по-малко тягостна. Противно на очакванията си, Пол спа добре и когато се събуди, бе готов да посрещне трудностите си с нова решимост.

Майка му трябваше да пристигне от Белфаст в единайсет часа. Докато се бръснеше и обличаше, хранеше надеждата, че тази допълнителна подкрепа ще подобри положението поне материално.

Най-сетне неизбежно беше затворът да не промени баща му — само естествените му чувства го бяха накарали да пренебрегне този факт. Ала времето, топлотата и семейната обич можеха да смекчат и преродят и най-коравото сърце.

Закуси сам в ресторанта. После се качи горе и по коридора отиде до другата спалня. Не без известно лошо предчувствие опита бравата на вратата. За негова изненада тя се отвори леко и той с облекчение влезе в стаята.

Матри все още спеше, проснат на леглото като мъртвец, заровил посивялата си глава под лакът, с измачкани в безредие завивки и възглавници, захвърлени на пода. Пронизан от ново съжаление, Пол се взря в скупчената фигура на баща си, толкова беззащитен в съня си. Реши да не го буди. Откъсна лист от хотелските бланки, които лежаха на бюрото в ъгъла и написа:

Отивам да посрещна влака. Надявам се, че ще си готов, когато пристигнем.

Пол остави бележката си на видно място върху стола с нагънатите нови дрехи и излезе.

Почувствал се ободрен и укрепнал, той се запъти пеш към центъра. Пътят му вървеше успоредно с канала и Пол премина покрай живописна сцена с керван от баржи, които товареха на кея и малко увеселително корабче, готвещо се да отплава.

На гарата се разбра, че експресът закъснява, но двайсет и четири минути след времето по разписание, локомотивът, запъхтян, се зададе зад завоя. След момент влакът спря на главния перон. От най-предното купе слезе малка група — майка му, Ела и Иманюел Флеминг.

Пол видимо трепна — не беше очаквал да види пастора и дъщеря му. Наистина, те тъй дълго бяха отсъствали от мислите му, че той се почувства смутен и в доста неловко положение. Ала нямаше време за размишление, вече го бяха видели. Флеминг беше вдигнал ръка за поздрав, а Ела му махаше с малката си бяла кърпичка. След малко преминаха бариерата^[1]. Скупчиха се около него, като го поздравяваха ентусиазирано и говореха всички едновременно с безредие от разчленени фрази. Очите на майка му бяха влажни, а Ела не бързаше да издърпа от неговата, облечената си с ръкавица ръка, докато пасторът, застанал някак в заден план, му се усмихваше с разбиране и одобрение.

Запътиха се към трамвайната спирка. Флеминг и майка му тръгнаха напред, докато той, както изглежда се очакваше от него, ги следваше с Ела отзад. Руменина от вълнение бе оцветила восъчнобледото й лице. Късата й гладка коса бе измита с шампоан и неотдавна накъдрена. Тя носеше нов светло гълъбов костюм и спретната, малка сива шапка, изпод която блестяха очите й. Хващайки го под ръка, тя веднага заговори със самоуверен тон:

— Е, трябва да ти кажа, Пол, че ти дължим едно унизително извинение. На колене трябва да паднем пред теб. И ще го направим, ако пожелаеш. Поне аз ще го направя. — Тя му хвърли бърз, свойски поглед. — Разбира се, ние нямахме представа с какво си се заел, иначе всичко би било по-различно. Мислехме, че ти просто рушиш блестящата си кариера и разстройваш за нищо живота си. А това бе възможно най-лошото за всички, които те обичат. Чувствахме, че ако ти бяхме помагали или насърчавали, това би направило нещата по-лоши. Пък и както ти казах, никога не допускахме… А то виж какво излезе, да, виж какво извърши ти, великолепно момче. Когато научих новината едва не припаднах, от радост искам да кажа. Бях в кухнята и приготвях какао, когато татко се върна от енорията и ми каза. Трябваше да полегна за малко, докато дойда на себе си. О, Пол, скъпи, трябва да ти кажа, че въобще не бях добре. Едва не се поболях от тревога по теб, заради очернянето ти и всичко друго. Ала не искам да говоря за скромната си особа, макар че и аз страдах по свой мълчалив начин. Ти, Пол, ти си великата, забележителната личност. Ако би могъл само да прочетеш белфастките вестници, а сигурна съм, че и тук са били същите, би разбрал какво мислеха хората за теб. По цялата страна името ти беше в устата на всички. Естествено, никой не би желал евтини сензации и вулгарна популярност в такова време и аз наистина се зарадвах, че във влака не ни посрещнаха фотографи, макар че, трябва да ти кажа, ги очаквах. Харесва ли ти новия ми костюм, скъпи? Мисля, че е като за пролетта, но в по-пастелен тон и подходящ за случая. Както ти казах, триумфът е твой, Пол, и искам да му се наслаждаваш напълно. Естествено и молитвите трябва да са помогнали, и двамата го знаем. Не е минала нощ, без да се помоля за тебе на Всевишния.

Погледът й стана по-топъл и — както винаги се случваше, когато заговореше за Бога — бялото на очите й се обърна нагоре.

— Чудесно е Пол, че отново сме заедно и бъдещето ни отново е пред нас. Разбира се, при цялата ни радост от това, че пак сме заедно, не бива да забравяме баща ти. Бедния, бедния човек. Сърцето ми кърви за него. Трудно ни е да проумеем как е могло да бъде допуснато да се случи подобно нещо. Но аз предполагам, че някои неща ни се изпращат от Бога да ни изпитат и проверят, да пречистят и възвисят духа ни. Нетърпелива съм да се запозная с него и му поднеса съчувствието и тъгата си. Искам да те уверя, Пол, че ако мога по някакъв начин да му помогна с каквото и да е, трябва само да ми наредиш.

Тя млъкна с още един поглед извит към небето и те се присъединиха към другите в трамвая. Пол хапеше устната си, докато траеше този дълъг, фамилиарен монолог — толкова празен и плитък и тъй безпощадно разкриващ евтината й и дребнава природа. А наистина ли беше той така дълбоко отдаден и привързан към нея, както тя му внушаваше? Удивляваше се как е могъл изобщо някога да бъде привлечен от нея — толкова огромна беше промяната, настъпила в него. Помисли си за Лена и сърцето му се сви.

Когато и четиримата се настаниха на горния етаж на трамвая, почувства, че трябваше да ги подготви и за промяната, настъпила в баща му. Пасторът, по-сдържан от обикновено, се беше загледал през прозореца, като че ли обсъждаше нещо на ум и леко се намръщи, когато Ела продължи тирадата си. Изглежда, само той таеше у себе си някакви скрити съмнения. Ала двете жени очевидно бяха неподготвени, както и Пол бе бил. Негов дълг беше да ги предупреди. При все това Пол упорито мълчеше, докато трамваят тежко трополеше по релсите и с всяка минута ги приближаваше до хотела.

В повърхностния ентусиазъм на Ела, дори в нервното очакване на майка си, също пременена с най-хубавите си дрехи, той долавяше оттенък на майчинско кокетство, което по особен начин го разстройваше и отчуждаваше. Караше го да застане не на тяхна страна, а да се изправи редом с онзи затъпял и доведен до оскотяване човек, който ги очакваше в стаята си. Да, те сами трябваше да открият за себе си истината!

Когато слязоха пред „Уиндзор“ той ги поведе към хотела, без да каже дума. Качиха се горе. С устни присвити почти сатирично, той отвори вратата на всекидневната и ги въведе вътре.

Матри бе привършил със закуската си и пушеше цигара. По панталон и тиранти, с разкопчана риза и развързани за удобство връзки на обущата си, широко зейнали около ходилата му, той седеше зад масата отрупана с мръсни чинии. Лицето му, което той бавно изви, за да посрещне новодошлите, беше безизразно и по-непроницаемо от всякога. Наблюдавайки ги, той поднесе чашата с кафе към устата си. Набръчканото му гърло на черноработник се движеше нагоре-надолу, докато отпиваше глътките утайка на дъното. После остави чашата си на масата и се обърна към Пол, като към единственото лице, което познаваше и търпеше.

— Какво искат тези?

Запитан по този начин, Пол потърси отговор, който не би предизвикал избухване от страна на баща му.

— Знаеш татко… дошли са, за да са с теб.

— Аз обаче не искам да съм с тях. Ти поне направи нещо. Те не си мръднаха и пръста. Оставиха ме да гния с години. А сега, след като излязох, пожелаха да допълзят и ми оближат обущата, за да видят какво могат да докопат от мен.

Пасторът пристъпи напред. Беше бледен, но изглеждаше по-малко разстроен от другите за този прием — може би защото го бе очаквал, както Пол подозираше. С тих, убедителен глас той каза:

— Имаш всички основания да ни кориш. Ние можем да разчитаме само на великодушието ти да ни простиш.

Матри впи заплашителен поглед във Флеминг.

— Не си се променил… Добре те помня. Не ми трябват твоите деликатни лигавщини. Толкова дълго ги търпях в доброто старо време. Опрощение! — Напуканите му устни се изтеглиха назад и откриха зъбите му. — Имаше там един надзирател на име Хикс. Един ден бяхме на кариерата. Беше през първия ми месец. Още бях новак в работата и тя ме убиваше, ала Хикс беше до мен — да ме подкарва. Потта течеше в очите ми. Едва виждах. Без да искам кирката ми отскочи от гранита и се заби в ботуша му. Дори не го одраска! Е, той прости ли ми? Закле се, че съм се опитал да го убия. Наклепа ме пред директора, но и това не го задоволи. Риташе ме, заяждаше се с мен, плюеше в канчето ми, вкарваше ме в карцера за щяло и нещяло, надзираваше всяко мое движение; направи живота ми ад цели петнайсет години. А ти ми говориш за опрощение.

— Знам какво си изстрадал — каза неуверено Флеминг. — Страдал си ужасно. Това е още по-голямо основание да ти помогнем да се възстановиш, да намериш покой в пазвата на собственото си семейство.

— Имам други идеи! — По лицето на Матри се изписа същата упоритост, която бе изразявало, докато си бе избирал нови дрехи. — Моята песен все още не е изпята! Възнамерявам да се наслаждавам на живота си.

— Как?

— Почакай и ще видиш, блеещ лицемер. Те се позабавляваха добре с мен. Сега е мой ред.

Срязан по този начин, Флеминг безпомощно погледна към майката на Пол, която с полуотворена уста ужасена се взираше в Матри. Досега не беше продумала ни дума. Всъщност бе загубила способността си да говори. Но сега, подтикната от непознато чувство, може би отглас от далечното минало, тя протегна ръце с жален и треперещ глас:

— Рийс… нека се опитаме да започнем отново.

Неговият поглед я отблъсна, преди да е пристъпила към него.

— Такива да ги нямаме! — удари с юмрук по масата той. — Между нас всичко е свършено! Искам някоя по-млада, с повече кръв.

Погледът му се плъзна към Ела, която засрамена се изчерви, после пак се върна към жена му с устни изопнати от жестока язвителност.

— Във всеки случай ти винаги подсмърчаше и скимтеше подире ми, хленчеше ми да ходим на църква, докато едничкото, което исках, беше да ме оставиш да пия една бира с приятели. Не бих се и доближил до тебе сега, дори и да беше последната останала жива жена на света.

Тя се отпусна на ръба на един стол, унизена до дъното на душата си, с наведена глава и сълзи струящи от очите й. Ела се втурна, коленичи до нея и започна съчувствено да циври.

Мистър Флеминг остана смълчан, с поглед впит в килима.

Пол погледна превитата фигура на майка си. Не се приближи до нея — сякаш отново надделя съчувствието към баща му.

Матри остана известно време неподвижен на масата, със смръщено чело и сведен поглед, сякаш по някакъв начин се беше оттеглил в себе си. Ала сега тежко се изправи на крака и отиде до вратата. Преди да излезе, огледа всички с воднистите си очи.

— Осем удара с камшик — измърмори той. — Осем удара и ще се скъсате от рев. С това ме гощаваха.

Вратата се затръшна зад него и не остави друг звук, освен хълцания и приглушено ридание.

Флеминг отиде до прозореца и мрачно загледа навън.

— О, боже, боже — простена майка му, — по-добре да бяхме мъртви.

Ела проплака изплашена:

— Не разбирам, нищо не разбирам. Мислех, че всичко ще бъде хубаво, както писаха във вестниците. Искам да си ида у дома.

През плач, майка му промълви:

— Не би трябвало да идваме изобщо. Нека си тръгнем веднага.

Пастор Флеминг, застанал до прозореца, бавно се изви към тях.

— Не — каза той с развълнуван глас, но сдържано. — Трябва да останем за разследването. Веднъж го изоставихме. Не можем да го направим пак! Може и да не е твърде късно. Ако се уповаваме и молим, все още има надежда да го спасим.