Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (31)

Глава трета

Да, Лена беше там, до него, но промяната, която видя у Пол, бе толкова голяма, че дълбоко я разтърси.

— О, Пол… това си ти.

Тя се престори, че срещата е случайна. Мъртво блед, той извърна погледа си и не отговори.

— Това се казва изненада — продължи тя объркана. — Защо да не се поразходим заедно?

След пауза той каза:

— Трябва да чакам тук.

— Но защо?

Знаеше, че тя не би разбрала, ако й кажеше. Вместо това отговори с категоричен тон:

— В действителност тук вечерям. Ако си загубя мястото в редицата, може и да нямам късмет.

Безцеремонният маниер, с който направи това признание, отново я прониза дълбоко, сякаш с нож. Тя предложи:

— Тъкмо съм се запътила към къщи. Ела да вечеряме заедно.

Той обърна напрегнат поглед към нея. В очите й прочете загриженост, която усили неспирната болка легнала на сърцето му.

— Не бива да се замесваш с мен — промълви той.

Погледът й остана непоколебимо фиксиран в лицето му.

— Ела, Пол. Моля те, ела!

Той се поколеба, разкъсван между слабостта си и решимостта да изчака Сребърния крал. Пак му се зави свят. Накрая, като хвърли поглед надолу към скъсаните обуща и оръфаните си панталони, издума:

— Не мога да се движа по улиците с теб в този вид. Остави ме сега… искам да постоя тук половин час. По-късно ще дойда у вас.

— Обещаваш ли?

Тя дишаше ускорено.

Той кимна. За момент тя като че ли обмисли нещо, после му хвърли последен поглед и бавно си тръгна.

С наведена глава той не я проследи с поглед. Все пак всред огромното море от безимени, непознати лица, неочакваната среща с нея поднови надеждата му, че най-сетне може би нещата щяха да се променят към по-добро.

Започна да вали безмилостния, падащ косо дъжд на английската зима. Пол инстинктивно вдигна яката на палтото си и тъй като разпределението на хляба и супата бе започнало, пристъпи бавно напред в редицата, цял нащрек за появата на Инок Осуалд.

Тази вечер обаче Сребърният крал закъсня и все още не беше дошъл, когато Пол стигна до отворения страничен капак на фургона, откъдето раздаваха храната. Пол се озърна, огледа подстъпите към пазара и като се обърна към готвача, подхвърли колкото можеше по-небрежно:

— Шефът закъснява тази нощ.

— Няма да дойде до утре — отговори другият, като тръшна на масата нов поднос с канчета супа. — Следващия!

Жестоко разочарование жегна Пол. Той тъй много беше разчитал на тази среща, че сега отлагането й, дори за толкова кратък срок, беше достатъчно да го разстрои напълно. Не взе нито хляба, нито супата си. Натискът на хората зад гърба му го накара да се придвижи напред. За момент остана неподвижен, после с неопределен поглед към часовника на пазара си тръгна безцелно, като влачеше краката си по хлъзгавия паваж.

Лена не си беше отишла, бе останала под стряхата на отсрещния тротоар и на ъгъла на площада се присъедини към него.

— Хайде, Пол.

— По принцип — започна той объркано, — с други думи, в царството на чистата логика… е, наистина не знам…

Сега тя наистина се разтревожи. Колебанието й се изпари.

Протегна ръка и хвана неговата. Той й се подчини, когато тя го отведе. Не продума ни дума през целия път до Уеър Плейс, но Лена виждаше, че от време на време устните му помръдваха, сякаш си приказваше сам. Един или два пъти, той погледна през рамото си назад.

Когато влезе в къщата и се изкачи по стълбището, тя беше по-бледа от преди, но действията й бяха решителни и твърди. На площадката пред всекидневната й тя се обърна с лице към него.

— След минута ще вечеряш — каза тя със спокойно изражение, макар че вътрешно трепереше. — Но първо трябва да се преоблечеш.

Тя го въведе в банята и пусна крана на горещата вода, донесе му сапун и кърпи, собствените му принадлежности за бръснене и чисто бельо. Той се вгледа в купчината чисти дрехи с особен, втренчен поглед.

— Чии са тези?

— Твоите са — рече бързо тя. — Сега не задавай въпроси. Само се приготви.

Докато той беше в банята, тя запали огъня във всекидневната, влезе в малката кухничка, сложи две тенджери на огъня и бързо нареди масата. Когато Пол се появи избръснат, облечен във фланелените си панталони и чиста риза, тя почти беше привършила с приготовленията.

Мълчаливо придвижи един стол към масата и го покани с жест на ръката си да седне; сложи пред него голяма чиния супа.

Той взе чинията с две ръце, преди да разпознае лъжицата на покривката пред себе си. Гребна с лъжицата от гъстия бульон и с трепереща ръка я поднесе към устните си. Когато чинията се опразни, Лена му поднесе яхния с месо. Той ядеше мълчаливо и толкова разсеяно, че не забеляза как тя крадешком го наблюдаваше. Беше болезнено отслабнал, но по-лошо от това беше втренчения поглед и мъртвата вцепененост изписана на лицето му в покой. Когато накрая свърши вечерята си, той въздъхна и повдигна глава. Гласът му беше тих:

— Не съм ял тъй от седмици.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го тя, като се изправи на крака, за да скрие сълзите, които неканени бликнаха в очите й.

— Много по-добре — потвърди той и се изправи, сякаш се канеше да си върви. Изглежда беше обладан от идеята, че трябва да продължи да се движи, отново и отново да се движи.

С рязко движение тя обърна стола му към огъня в камината. Когато разбра, че е за него, седна със скръстени ръце и очи, втренчени в играещите пламъци. От време на време с някакво неспокойно удивление той отместваше погледа си и се оглеждаше наоколо, като поглъщаше новия комфорт между четирите стени на стаята.

Наблюдавайки го, докато разчистваше масата, устните на Лена се свиха решително. Положението, в отсъствието на хазайката, беше деликатно и трудно, но тя не се предаваше. Когато завърши с миенето на съдовете, тя спусна надолу навитите си ръкави и тихо излезе. След десет минути се върна и се приближи към стола, на който седеше Пол, загледан в пламъците.

Осъзнал присъствието й, той се стресна и се изправи на крака.

— Е… време е да тръгвам.

— Къде?

— В хотела си.

— А къде е този хотел?

Той се насили да се усмихне, но мускулите на лицето му някак отказаха да се подчинят. Главата му клюмна между отпуснатите рамене.

— Под „Арките“, ако това те интересува. Ако не съм там навреме, мога да остана без покрив над главата си. — Кратък смях го разтърси. — А като ти протече вода във врата, става мокро.

— Не — каза Лена. — Никъде няма да ходиш.

— Но трябва. — Той заговори с внезапно вълнение. — Не разбираш ли? Не мога да скитам цяла нощ по улиците. Дай ми палтото. Ако не си заема мястото навреме, къде ще спя?

— Тук — отговори Лена. — Тук е мястото, където ще спиш. Можеш да влезеш в свободната стая на мисис Хенли. И колкото по-бързо легнеш в леглото, толкова по-добре.

Тя се обърна и го поведе към по-долната площадка, където отвори вратата на стаята, която вече бе приготвила за него. Червените завеси на прозорците бяха спуснати, лампата светеше, газовият огън беше запален, завивките на удобното чисто легло отметнати.

Той бавно отри очи с опакото на ръката си, сякаш неспособен напълно да възприеме тази приветлива картина на уют и топлина.

— Наистина — изрече той като замаян, — вечеря… и легло. Как може човек да изрази по подходящ начин…

— О, Пол — измърмори Лена с приглушен глас. — Не се опитвай да кажеш нещо повече… просто си легни и почивай.

— Да — съгласи се той. — Това е то… да си почина.

Както стояха, внезапен порив на вятъра плисна дъжд в стъклата на прозорците. Пол инстинктивно потрепери. Като държеше лицето си извито встрани, за да не види тя нервното потрепване на бузата му, той влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.