Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (36)

Глава осма

Беше късен следобед, когато Пол смътно осъзна къде се намираше. Дълго лежа на пода, впил поглед в единствената светлина, идваща от тавана на килията. После се приповдигна и на ръце и колене допълзя до каната, оставена до крака на нара. Наклони я към устата си и отпи; плисна малко вода на подутото си лице. Водата беше студена и освежаваща, но почти веднага лицето му започна да пари.

Внимателно се изправи на крака и седна на нара. Главата вече не го болеше толкова, ала за негова изненада, му беше трудно да диша — при всяко поемане на въздух, усещаше режеща болка в лявата страна на гръдния си кош. Откри, че за да избегне болката, или поне за да я намали, трябваше да вдишва само наполовина. Налагаше се, естествено, да учести ритъма на дишане, но това не му причиняваше голямо неудобство.

Внезапно, докато седеше сам, нагаждайки дишането си към този нов симптом, вратата на килията се отвори и един мъж в униформа влезе. Пол се взря в него през подутите си клепачи и позна началника на полицията в Уъртли.

Дейл продължително го загледа от горе надолу, сякаш разучаваше всеки детайл на състоянието му. В контраст с предишната им среща, държането му беше резервирано, а изражението на лицето — необичайно меланхолично. Когато заговори, гласът му беше тих и сдържан:

— Така, в края на краищата ти не се вслуша в съвета ми. Ако си спомням вярно, казах ти да се прибереш у дома. Но не, това не ти се стори достатъчно. Предпочете да останеш и да причиняваш неприятности. Ето до къде стигна, точно както ти казвах, само че по-зле, далеч по-зле.

Изведнъж Дейл замълча, после продължи:

— Без съмнение мислиш, че си много умен. Предизвикваше моя сержант, за което се отърва без нищо. Скитал си наоколо през тези седмици, без да те приберат. Не се заблуждавай, приятелю. През цялото това време ти живя тук по мое благоволение и снизхождение. Можех да те прибера за минути и имах основания. Ала някак, противно на разумното решение, исках да ти дам още една възможност. Но ти не се възползва от нея.

Устните на Дейл се дръпнаха назад над здравите му зъби.

— И така, сега си в окаяно състояние, ако съдя по вида ти. Може пък и моите момчета да са били малко грубички, ала не бива да държиш чак толкова на това. Случва се, когато се съпротивляваш на един полицай при изпълнение на служебния му дълг. Няма на кого да се сърдиш, освен на себе си.

Пол не каза нищо. Полицейският началник, изглежда, го подканяше да заговори, дори се надяваше, че той ще го стори и може да се злепостави още повече с някоя непредпазливо изпусната дума. Ала от момента, в който Дейл влезе в килията. Пол беше решил да не продумва нищо.

Шансът му щеше да дойде по-късно. В съдебната зала. Пол само слушаше с чудновато чувство за отдалеченост и незаинтересованост, когато Дейл продължи:

— А какво мислиш ще ти се случи сега? Може би си представяш, че ще те пуснат с едно предупреждение и малко добри съвети в добавка. Аз кой знае защо не мисля така. Мисля, че времето за съвети е отминало. Ти имаше своя шанс и не се възползва от него. А сега човъркаш неща, които не те засягат, действаш против обществото, досаждаш на порядъчните граждани, безпокоиш служителите на закона, да, безпокоиш дори членове на Парламента. Освен това — гласът му се снижи, — досаждаш и на мен. Не че по какъвто и да е начин това променя нещата. Аз съм сигурен в позицията си — непоклатима е като скала. При все това съжалявам. Съжалявам за твоето упорство да ми приписваш вина, за твоите намеци, че съм постъпил погрешно. А сега имам и интересното чувство, че ще пострадаш за това. Сега ти си този, който е направил погрешна стъпка. Утре, още сутринта, ще те изправят пред съдията. Няма да се изненадам, ако той погледне сериозно на случая и определи твърде висока гаранция — да речем шейсет лири. Да, ама ти няма как да събереш шейсет лири, нали? Боя се, че няма — той подигравателно поклати глава, — което означава, че ще те върнат тук, при нас. Е, имаш си малка уютна килия… вярно, няма хубав изглед… но пък има всички други удобства. Надявам се да ти хареса, защото, както изглежда, може да останеш в нея за доста време.

Изпитателният му поглед обиколи отново килията, спря се на Пол за малко, после Дейл се обърна и излезе навън.

Ала щом се озова в коридора, изражението на лицето му се промени. Навъси се. Вътре в килията сякаш беше друг човек. Сега се чувстваше като актьор, който е играл лошо и беше недоволен от себе си. Но какво, по дяволите, би могъл да направи? Беше получил спешно поръчение да телефонира на сър Матю в съда. Преди да го стори, трябваше да бъде в състояние да докладва, че е видял арестувания.

Когато влезе в кабинета си и седна зад бюрото, облаците над челото му се сгъстиха. Макар и закоравял от сблъсъка си с всякакви „забъркани каши“, от разплитането на най-долни човешки дела резултат от престъпен живот, не му се нравеше тази работа, която се бе завърнала от миналото и беше легнала отново на плещите му. Усещаше я свита на кълбо в стомаха си. От все сърце бе желал онзи побъркан млад глупак да се беше възползвал от снизходителността му и да се беше измел от тук през последните седмици. И отново терзаещият го въпрос изпълзя от скритото кътче на съзнанието му — по-малко въпрос, отколкото шепот. Нашепване изпълнено с несигурност: „Имаше ли все пак… нещо в това?“.

Той гневно отметна глава назад като раздразнен бик. Не, за бога, що се отнасяше до него самия нямаше нищо. Твърде добре се познаваше. Можеше да извади досие изпълнено с прямота и честност, с неопетнена репутация, което би издържало и най-педантичната проверка. Не беше като други някои — би могъл да спомене достатъчно много — които правеха компромиси със съвестта си. Мотото му винаги беше: „Не можеш да бъркаш в катрана и да не се изцапаш“. Е, добре, но неговите ръце бяха чисти.

Но въпреки това той дълго се взира в телефона, преди да си наложи да вдигне слушалката. Набра номера бавно и неуверено, сякаш се съмняваше в нещо.

Обади се чиновникът Бър, но почти веднага Спрот взе слушалката.

— Ало, ало! Вие ли сте, сър Матю?

Дейл чу щракването, което означаваше, че Спрот беше изключил всички външни връзки. Едва тогава Спрот заговори, но този път гласът му не беше любезен и приятелски, а изпълнен с гняв.

— Коя е причината за този нов гаф?

— Гаф ли, сър Матю?

— Прекрасно знаеш какво имам предвид. Тази работа на площада днес. Не ти ли дадох точни указания относно този индивид?

— Вашите указания бяха изпълнени.

— Тогава защо се случи това… тази публична пантомима… тъкмо онова, което се стараех да избегна? Все пак трябва от време на време да проявяваш и малко интелигентност.

Полицейският началник опита да се овладее. Не можеше да си позволи да избухне. Затова отговори:

— Не ни беше лесно, сър Матю. Кой можеше да знае какво е намислил да прави този млад идиот? Наблюдавахме го съвсем отблизо. С него се занимаваше един от най-добрите ми хора. Не го задържахме, тъй като вие заповядахте да не бъдем груби. Но този път той премина границата. Лесно могат да му дадат шест месеца за това.

— Не ставай глупак!

По жицата настана тягостна тишина. Когато сър Матю заговори отново, тонът му беше по-мек, по-разумен и овладян.

— Виж какво, Дейл. Ти беше близо до истината, като употреби думата „идиот“. Сега вече, изглежда, няма съмнение, че този млад човек е психопатичен случай.

За да се владее, Дейл си чертаеше на лист хартия разни драскулки. Ала сега изведнъж престана да драска и впери поглед в голата стена пред очите си.

— Ако това е така — продължаваше с благ глас разсъждението си Спрот, — то той веднага става обект не на съдебно преследване и наказание, а на терапия в някое от нашите заведения за лечение на отклоненията в разума.

— В лудницата ли? — възкликна Дейл.

С болка в гласа, Спрот отговори:

— Драги ми Дейл, нима не разбираш, че такива отречени термини като „лудница“ и „луд“, вече са изхвърлени от цивилизованата реч? Да се лепне такъв епитет на нашата уважавана институция в Дрийм, по мое мнение, е едно недопустимо опетняване.

— Аха!… Дрийм… — измърмори полицейският началник с неописуем тон.

— Естествено, за да бъде освидетелстван, ще са нужни известни данни — върна топката сър Матю. — Разкажи ми нещо за него, Адам. Буен характер ли е?

— Да — призна Дейл. — Може да се нарече буен.

— А приятелите му? Никой ли не се грижи за него?

— Има майка… и едно момиче в Белфаст, но изглежда, че вече са вдигнали ръце от него. Доскоро живееше на улицата, съвсем сам.

— Бедният младеж — каза Спрот съжалително. — Всичко сочи необходимост от болнично лечение. Предполагам, че утре ще се яви в съда, нали?

— Да — отговори с твърд глас Дейл. — Няма друг изход.

Този път тонът на Спрот не беше нажален. Мазното добродушие бе отзвучало и отговорът му прониза полицейския началник като с нож.

— Аз не търся изход! Освен ако е за двама ни!

Сега не остана никакво съмнение кой беше по-силната личност.

Спрот продължи с по-спокоен тон:

— Мисля, че съдията мистър Батърсби е много солиден човек.

— Такъв е — потвърди Дейл със същия малко необичаен тон. — Ако постанови достатъчно висока парична гаранция, можем да сме сигурни, че ще го върнат в ареста.

— Не искам да се намесвам по начин, будещ съмнение за пристрастие и заинтересованост — каза направо Спрот, — но добре ще е да поговориш с него, да му обясниш психопатичните аспекти на случая и да му посочиш, че едно задържане би ни дало време да му уредим компетентно медицинско изследване, което в края на краищата ще е в интерес само на младия човек.

— Да — съгласи се Дейл.

— Добре тогава — каза Спрот. После бавно и отчетливо добави: — Този път не прави грешки!

И затвори телефона.

Цяла минута по-късно полицейският началник Дейл бавно окачи слушалката.