Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (14)

Глава четиринадесета

— Какво си намислил да правиш?

При думите на полицая, ледена вълна обля Пол и за миг той едва се удържа да не побегне, но бързо се овладя.

— Исках да видя някого от къщата.

— Така ли правиш посещенията си — като се криеш из храстите в тъмнината?

— Не се криех.

— Да, криеше се. Наблюдавам те откакто дойде. Шляене с определено намерение го наричам аз.

— Не, не — протестира Пол. — Мога да обясня всичко, само да ме изслушате.

— Ще обясниш на сержанта в участъка — прекъсна го другият. — И по-добре е да ме придружиш мирно и тихо.

С мрачно лице Пол впери поглед в униформената фигура пред себе си. От всички допустими злочестини, които биха могли да го сполетят, тази бе най-лошата. Но не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Той мълчаливо закрачи до полицая.

Вървяха дълго по осветените и оживени улици към центъра на града. Пол с учудване забеляза, че полицаят не го водеше към близкия квартален участък. Най-сетне минаха през един осветен със синя лампа портал и влязоха в дежурната стая на полицейското управление на Уъртли.

Помещението беше малко и голо, ярко осветено, с решетка на прозореца, две врати — едната също с малка квадратна решетка — и две пейки облегнати на стената. Червендалест, як сержант с разкопчано копче на куртката си, застанал до висока писалищна маса, прилежно, като ученик в тетрадката си, пишеше нещо. Името на сержанта, четливо написано над списъка на задържаните лица, беше Джап. Имаше тъпо изражение на селски ханджия, а квадратната му глава с оредяла коса, напомадена и разделена на път по средата, лъщеше под зеления абажур на лампата.

Той остави Пол да чака пет-шест минути, преди, доволен от себе си, да постави точката над последното „i“ и чертичката на последното „t“. После вдигна поглед, отгърна нова страница и възкликна:

— Е, кажи сега какво има.

По един рутинен, почти формален начин Джап записа подробностите, доложени му от неговия подчинен, докато засукваше напомадените си мустаци и хвърляше странни погледи към Пол с крайчеца на окото си. Накрая посочи с писалката си към пейката.

— Иде ми на ум, че шефът може би ще поиска да те види. Седни там и чакай, докато те повикам!

Пол се подчини. Вече се убеждаваше, че не са го арестували случайно и присъствието му тук бе само част от по-широк замисъл.

Остана седнал на пейката, може би около половин час. През това време бяха доведени двама моряци — и двамата пияни, на вид сякаш се бяха отъркаляли във всички канавки по улиците на града, както и едно гримирано създание с каменно лице — проститутка, обвинена в активно преследване на мъжете. И тримата бяха изведени през вратата със зарешетеното прозорче вляво. При отварянето на вратата в стаята проникна смекчената, но неунищожена от дезинфектиращите средства, кисела миризма на омърсения човешки род.

Най-сетне сержант Джап повика Пол. Той се изправи и го последва по коридора вдясно. После една облицована в сукно врата се отвори и Пол се озова в уютен кабинет, обзаведен с кожени кресла, широка махагонова маса и голям шкаф с витрини, зад които се виждаха сребърни купи и спортни трофеи. По стените бяха окачени в рамки многобройни снимки на полицейски футболни и лекоатлетически отбори. Имаше и интересна колекция от антични полицейски палки. Дебел червен килим покриваше пода.

Но Пол не откликна на ведрата атмосфера в стаята. Вниманието му беше приковано върху мъжа, който седеше зад бюрото. От снимките, които бе видял го позна веднага и разбра, че се намира пред началника на полицията в Уъртли, Адам Дейл.

— Седни момчето ми. Там. Ще видиш, че това кресло е много удобно.

Тихият глас, затоплен от едно непредвидено дружелюбие, подейства на Пол като шок. Той се отпусна на креслото пред бюрото. Не можеше да откъсне очите си от Дейл.

Сега полицейският началник вече бе мъж на петдесет и пет години и достигнал може би върха на физическите си сили. Имаше едро телосложение, масивна шия и ръце, дебели колкото бедрата на обикновен мъж. По тялото му нямаше тлъстини. Всичко беше кости и солидни мускули. Лицето му бе като издялано от гранит: с масивни лицеви кости, които изпъкваха напред под челото и плашеха със силата си. Челото му издаваше твърдост, без да е лишено от интелигентност, а волевата му брадичка бе готова да се опълчи срещу целия свят. Очите му бяха сиви като лед.

— От няколко дни вече искам да се срещна с теб, момко — продължи Дейл със същия спокоен, обмислящ думите маниер. — И това, че са те довели тук, струва ми се, е толкова благоприятен случай, колкото и всеки друг.

Пол се напрегна в креслото си.

— Нищо не съм направил.

— Вярвам, не си. Ще поговорим по-късно за това. Преди всичко искам да разбереш, че аз знам кой си и всичко за теб. Може би Уъртли ти се струва огромен град. За нас е само едно малко село. Осведомени сме за онова, което става в града. Чуваме за повечето неща. То е част от работата ни. И аз получих информация за теб веднага след пристигането ти. — Той измъкна с два пръста една телеграма от черната лакирана кутия до лявата му ръка. — Молба от Белфаст, изпратена от твоите добри приятели там, с която искат да те наглеждаме и пазим от беди. Знам къде живееш, с какво се занимаваш и всичко, което си свършил досега.

Полицейският началник взе една ебонитова линия и замислено я заобръща в огромните си ръце, с които като борец в къмбърландски^[1] стил бе прилепвал на тепиха плещите на много противници.

— Виж сега, момко… Много добре разбирам какви са чувствата ти към мен. Естествено, изпълнен си с омраза. Аз съм звярът, който изпрати баща ти в затвора до живот, който почти го беше окачил на бесилката. Това е твоето гледище по случая. Е, нека пък аз да кажа моето. То е следното: аз само изпълних дълга си. При наличието на неопровержими доказателства, нямах друг избор по този въпрос. Баща ти беше само един от стотиците, които са минали през ръцете ми. Фактически, докато не се появи ти, вече бях забравил всичко за него.

Дейл пак замълча и насочи към Пол тежката артилерия на очите си.

— Аз съм поставен тук да пазя обществото. То самото се дели на две класи — тези, които вървят в правия път и онези, които пакостят. Работата ми е да преследвам престъпниците и да закрилям всички, които съблюдават закона. Това ясно ли ти е? Защото, ако ти е ясно, искам да ти поставя пряко един въпрос. — Той замълча и насочи линията към Пол. — На коя страна заставаш ти? Просто попитай себе си! Ако се опълчваш против силите на реда и закона, ще си навлечеш сериозни беди. Виж къде вече те доведе това. Намират те да се въртиш из двора на една голяма къща след мръкване, без съгласието или дори знанието на собственика. Веднага, разбира се, ще се озовеш в участъка. И забележи, аз не повдигам никакви обвинения. Ние тук работим като се основаваме на едно твърдо убеждение: предпазването е по-добро от лечението. Така че само те предупреждавам. Опитвам се да ти посоча, за твое добро, до къде неизбежно довежда този вид поведение.

Настана пауза, през която Пол остана вцепенен и смълчан. Отначало той бе имал намерение да заговори с цялата си душа, да излее своето виждане по случая с баща му, да спори, да увещава и обяснява. Но някаква вътрешна сила, някаква смътна предвидливост го накараха да се въздържи.

— Не е моя работа да ти давам съвети — тонът на Дейл, непогрешимо искрен, съдържаше нотка на убеждение, на напътствие, — но ме послушай и се върни у дома при майка си в Белфаст. Там те очаква прилична работа, а както разбирам, и чудесна девойка. Откажи се да ровиш из нечистотиите на живота. Чуваш ли ме? И аз имам деца, знаеш, и аз съм човек. Много бих съжалявал, ако пострадаш. Това е всичко. Сега можеш да се измиташ оттук. А ако си умен, никога не би се върнал отново.

Дейл махна с ръка, за да го отпрати — жест по-скоро сърдечен, отколкото рязък. Без да продума, Пол стана и напусна кабинета, премина по коридора пред дежурната стая без някой да го спре и излезе навън, в хладната нощ. Беше свободен. Целият облян в пот, той бързо се отдалечи. Откритата безпристрастност на полицейския началник го беше разтърсила. Не можеше да се съмнява в неговата честност и убеденост, че е прав. И все пак през безпорядъка на мислите му подмолно се промъкваше едно чувство на негодувание. Не беше извършил нищо лошо. Никой в тази свободна страна нямаше правото да му диктува. Не би могъл и не искаше да се подчини на нареждането на Дейл. Напротив, самото му естество и обстоятелствата, които го предхождаха събудиха у него дух на неподчинение и желание за по-смели действия, което и без друго се беше развивало в подсъзнанието му от няколко дни.

Необходимостта да се посъветва с някого по въпроса беше неотложна и въпреки късния час той си помисли отчаяно: „Трябва да видя Суон… веднага. Вярно е, че той ми каза да не бързам… но тогава той не е знаел, че ще се случи така. Ако ще трябва да повдигам възражения тук… в Уъртли… то трябва, да, трябва да възприема един по-пряк подход. Нали все пак тъкмо той ми каза, че ако успея да постигна реабилитация за баща си, то това би станало на най-високо равнище“.

Като крачеше със стъпки, които отекваха по тихите улици, Пол бързо стигна до болницата Белведер.

Когато при входа обясни на портиера за какво е дошъл, старият човек прокара напукания нокът на показалеца си по регистъра на болницата, повдигна късогледите си очи и унило поклати глава.

— Суон… Джеймс Суон. Съжалявам, младежо. Той завинаги е зачертан от списъка. Почина в мир… в четири часа след обяд.

Късно през нощта, след дълго обмисляне, Пол взе решение. Написа и пусна в пощенската кутия писмо до Уестминстър^[2].