Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (30)

Глава втора

Докато Пол се отдалечаваше от къщата на Спрот и крачеше слепешката по тихите улици, нощта беше ясна и студена, с хапещ вятър и дихание на мраз във въздуха. Сломен от преживяното, една мисъл господстваше в ума му; когато стигна до канала, извади пистолета от джоба си и с въздишка на облекчение го запрати далеч във водата. Глухо плискане достигна до ушите му.

Вцепенен, той наблюдаваше тъмните концентрични кръгове по мазната повърхност на водата. Чак когато и последното кръгче замря, Пол се обърна и продължи пътя си.

В този момент часовникът на кулата Уеър удари единайсет.

Тежките удари на часовниковата камбана го накараха да дойде на себе си и изведнъж, през кипежа на мислите в изтощения си мозък, той проумя, че е без пукнато пени^[1]. Спря, като се питаше къде би могъл да прекара нощта. Постепенно му стана ясно, че има само една възможност: да направи онова, от което Джери и другите в приюта се страхуваха най-много — да спи отвън, на открито.

Имаше едно място, „Арките“, единственото кътче в града — ако не се смятат гробищата — където по някакъв неписан закон бездомните можеха да спят на открито, необезпокоявани от никого. Докато Пол бавно отново пое пътя си към този мизерен заслон, той почувства, че и последната крехка опора на неговата порядъчност се беше сгромолясала. Сега вече положително беше прекрачил всяка граница на приличието.

„Арките“ бяха недалеч от канала — две тъмни хралупи под един от сводовете на железопътния мост. А когато пристигна, забеляза и други нещастници, вече разположили се да прекарат там нощта.

Вдигнал яката на палтото си, той потъна в мразовитата сянка с ръце в джобовете, опрял гърба си на заоблен железен стълб. Беше лют студ. Като се опитваше да потисне треперенето, Пол се унесе в полудрямка и спа така на пристъпи и пресекулки.

Утрото дойде мъгливо и сиво, с тежкия грохот на ранен влак отгоре по моста. Измръзнал и вкочанен, Пол едва можа да се изправи на краката си и да закрета с тях. Стомахът го болеше от глад, но нямаше пари дори за най-евтината кифла. Инстинктивно се запъти по посока на рекламната агенция в Лейнс, после, като намери портата затворена, насочи крачките си към гарата на Ленърд стрийт. Тук, непрекъснато руган от професионалните носачи, се въртя покрай изходите през целия ден, но накрая успя да спечели цели девет пенса. Не беше достатъчно за вечеря и легло. В едно долнопробно работническо кафене наблизо, той си поръча наденица с картофено пюре — лошо сготвено, мазно ядене, което легна тежко като олово в стомаха му и предизвика свиваща болка. После отново се повлече към „Арките“.

На другата сутрин валеше силно. Нямаше сили още веднъж да се изправи срещу носачите от гарата и заскита по улиците, за да си потърси заслон. Вече чувстваше умора, а в този голям град, изглежда, нямаше местенце, където би могъл да поседне, без да плаща.

Най-сетне се добра до един салон за билярд и на горния етаж, в задимения въздух под зелените абажури на лампите, той намери убежище. Беше само временно. След като бе наблюдавал апатично няколко игри и не даде никакъв признак, че мисли да участва, един от обслужващите се приближи до него и го помоли да напусне.

Отново бе отвън, на улицата; единственото, което проумя, беше, че трябва да продължи да се движи, без да го е грижа накъде.

През късния следобед Пол се озова на пътеката, по която от сушата теглеха баржите по разклонението на канала — мрачна водна ивица с мастиленочерна вода, оградена от фабрики и грънчарски пещи.

Един лодкар му подвикна и го накара да вземе въжето, докато лодката му премине през задействащия се ръчно шлюз. На лодката, върху печката в отворената кабина, жена с майчински вид пържеше яйца със сланина. Изглежда, с проницателния си поглед тя беше схванала положението му. Когато ги издърпа през шлюза, преди да потеглят, жената му подаде дебел сандвич със сланина, още гореща от тигана.

Този жест на доброта и съчувствие, състрадателния поглед, който тя му отправи, болезнено го разтърсиха. Изведнъж го обзе силно, непреодолимо желание да зареже всичко, да се завърне у дома и да почувства отново удобствата и топлотата на нормалния човешки живот. Ала с усилие на волята той успя да се пребори с този импулс. Не, никога нямаше да се откаже, никога! С дрехи прогизнали от дъжда, закрета обратно към града и „Арките“.

От този момент за Пол започна период на такова безпаметно страдание, че когато от време на време осъзнаваше като през мъгла своето положение, той се стресваше от изненада и неверие. Всецяло зависеше от шанса да се сдобие случайно с някоя монета; имаше и дни, в които прекарваше без всякаква храна. Понякога за кратки периоди паметта му изневеряваше и той скиташе вцепенен като в ступор^[2]. В това кошмарно състояние, в което се намираше, той забравяше кой е, а когато си го спомняше, обземаше го налудничавото желание да спира непознати по улицата и да им обяснява самоличността си. В други случаи пък, виждаше хората като замъглени форми и блъскайки се в някого, измърморваше извинение, преди да отмине.

През цялото това време имаше чувството — повече убеждение, отколкото илюзия — че го следят и винаги лицето на сержант Джап, безизразно, но враждебно, го наблюдаваше от сенките, наблюдаваше и чакаше да дойде неизбежният край. Смътно в съзнанието му възникваше въпросът: защо не са го арестували още? Дрехите му бяха мръсни, обувките пробити, не се беше бръснал с дни. Косата му, неподстригана от седмици, се спускаше зад яката му, а в очите му нямаше живот. Със замаяна глава, той се питаше: беше ли възможно да умре от глад в този голям и процъфтяващ град?

Разбира се, съществуваше благотворителност и накрая, твърде покрусен и отчаян, за да бъде горд, той стигна до последното си средство.

Една вечер по здрач се замъкна на източния ъгъл на пазара Корн Маркет. Тук, в малкото триъгълно пространство между трамвайните линии, имаше фургон, подобен на каравана, с тенекиен комин и спускаща се маса, вече заобиколен от чакаща гладна тълпа несретници.

Точно в пет часа спуснаха част от стената на фургона и се получи нещо като тезгях, а вътрешността на фургона се оказа модерно обзаведена кухня. Готвач в бяла престилка застана зад тезгяха и започна да раздава на всеки от редицата канче супа и голямо парче хляб с мазнина от пържено месо. Когато Пол на свой ред получи порцията си, горещата супа сякаш вля във вените му живителна сила. Той изяде хляба и мазнината със стръвен апетит и мълчаливо се отдалечи. Всред пълния с неизвестности неуседнал живот, който водеше, в тази борба за оцеляване — безполезна и дива — кухнята стана нещо постоянно, някакъв фокус в съществуването му. Всяка вечер, и в хубаво и в лошо време, той се присъединяваше към чакащите фигури. Мъжете никога не говореха, само чакаха. Когато насищаха стомасите си, пак така тихомълком се измъкваха обратно в сенките.

След около седмица, в една сряда вечер, към готвача с престилка се присъедини един мъж на около четиридесет — висок, с изправен стоеж, облечен в черно, почти като свещеник, с тъмни очи и слаба, но любезна усмивка. Пол веднага позна в него Инок Осуалд; осъзна, че е посещавал благотворителната кухня на Сребърния крал. Наистина, когато мистър Осуалд свали широкополата си шапка, косата му блесна под светлините сребристобяла. Тази негова черта бе толкова впечатляваща, че му беше спечелила името, с което бе фамилиарно известен всред париите, които ползваха щедростта му.

Гологлав, с онази далечна приятелска усмивка, той мина бавно покрай редицата, спираше за момент при всеки и без да го погледне и без да проговори, пъхваше в шепата му нов-новеничък шилинг^[3]. Когато Осуалд застана до него, Пол, макар и с наведена глава, усети някакво вълнение от присъствието му, а сърцето му заби по-силно.

Отначало тази емоция бе чисто благодарствена. Ала постепенно друго чувство го завладя — съкровено, отчаяно желание, породено от собствената му безнадеждност. Желание да потърси помощта на този истински добър човек, който страстно се бе отдал на вътрешната си потребност да протегне ръка на най-нуждаещите се. Този човек положително нямаше да му откаже помощта си. Предаден от Касълс, затънал в подвижните пясъци на човешкото вероломство, изгубен и преследван — Бог бе свидетел! — Пол се нуждаеше от такава подкрепа и помощ.

Желанието да говори, да разкрие себе си и затрудненото положение, в което се намираше, го подчини изцяло. „Какъв шанс!“ — помисли си той със затаен дъх. След мъчителни часове на размисъл, все повече и повече се убеждаваше, че само чрез Луиза Бърт би могъл да проникне в мистерията на убийството. Бърт знаеше — в това той беше сигурен. Тя бе налице, жива и действителна. Останалото бяха сенки, слели се с мрака на годините. А тук, досами него, стоеше единственият човек, който повече от всеки друг, от висотата и влиянието на положението си, би могъл да накара онази нещастница да проговори. Положително имаше нещо предопределено, пръст на Провидението, в неговата нищета, която го беше довела тук лице в лице с Осуалд.

Зави му се свят. При неговата слабост и изнервеност, внезапната поява на такава възможност му дойде твърде много. Спазъм присви ларинкса му, думите замряха в гърлото му, не можеше дори да отвори устата си. Когато главата му престана да се върти и дойде на себе си, благодетелят му бе отминал. Той диво се прокле за слабостта си: не смееше да отиде открито у дома на Осуалд. От готвача научи, че „шефът“ посещава кухнята всяка сряда вечер и през разочарованието си той схвана, че идната седмица пак щеше да има своя шанс. Сребърната монета в шепата му беше талисман.

Следващите няколко дни бяха много трудни за понасяне. Към края на седмицата времето застудя. Често студени мъгли идваха откъм мочурищата и се стелеха над града като отровен облак. В този полумрак задименият въздух се смесваше със серни изпарения. Пол разви една раздираща дробовете му кашлица. В моменти на просветление той признаваше в себе си, че не може да продължава повече така.

Тогава отново дойде срядата и у него се съживи надеждата. Отиде рано на Корн Маркет и зае мястото си измежду първите пристигнали пред кухнята. Нощта се спусна бързо. Газените лампи бяха запалени, подвижната маса спусната.

Изведнъж, както чакаше на опашката, усети присъствието на някой, който бе застанал до него. Не беше вдъхновяващото присъствие на Сребърния крал. След малко той повдигна глава и видя до себе си Лена Андерсън.