Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (11)

Глава единадесета

Беше ли възможно един невинен човек да бъде погребан жив в продължение на петнадесет години? Несигурен и объркан, люшкащ се насам-натам в догадките си, Пол едва посмя да оформи този страшен въпрос в съзнанието си.

Досега Суон не беше представил конкретно доказателство, а само своето вътрешно убеждение. Всичко това изглеждаше немислимо, беше нещо, което умът не можеше да побере. Самата възможност баща му да е станал жертва на такава чудовищна несправедливост, беше достатъчна да доведе Пол до лудост. Не, не биваше да мисли повече за това. С твърда решимост той си наложи да овладее емоциите си. Разбираше, че сега преди всичко трябва да бъде спокоен, практичен и решителен.

Първата му стъпка бе да напише писмо до дома и да поиска колет с чисти дрехи; следващата — да си намери постоянна квартира, която би му позволила по-голяма свобода на действие, отколкото общежитието. След като потърси известно време, Пол откри евтина таванска стаичка на петия етаж в една къща на Пуул стрийт — неприветлива, но почтена уличка, която излизаше от завоя на канала Шърууд и беше застроена главно с евтини къщи пансиони; на юг уличката опираше в задръстената с движение Уеър стрийт. Хазайката, мисис Копин — слаба дребна женица с пронизителен глас, го заведе горе и му даде сапун и чиста, макар и груба хавлия за лице. Предплащането на наема почти изчерпа малкото пари, които бе донесъл от Белфаст и след като се изми, той се запъти навън с намерение да намери някакъв начин за препитание.

Уъртли бе оживен град с обширно поле за дейности. Намираше се в центъра на богат земеделски район, но подобно на съседните му Ковънтри и Нортхемптън, промишлеността му беше тясно специализирана: главно в производство ни порцелан, ножарски изделия, прибори за маса и кожени изделия — професии, изискващи техническо обучение и сръчност, каквито Пол не притежаваше. Освен това нямаше членска карта от някой профсъюз и никакви препоръки. След като два дни изминаха в напразно търсене, с нарастващо безпокойство той започна да следи по вестникарските колони обявите, които предлагаха работа.

Но на следващата утрин щастието го споходи. Излезе от таванската си стая, стигна до Уеър стрийт и се запъти по оживения тротоар към пиацата за файтони, където имаше една закусвалня. Беше открил, че там само за няколко пенса можеше да обядва баничка с месо и кафе. Случайно погледът му се спря на витрината на големия магазин „Бонанза базар“, където бе залепена обява: „Търси се пианист. За справки — мистър Виктор Харис, управител, вътре“.

След моментно колебание Пол влезе в магазина. Беше голям универсален магазин, където се продаваха всички стоки за бита — от кухненски съдове и козметика до бельо и детски играчки, щедро изложени на открити щандове. Управителят бе мъж на около трийсет години, с накъдрена коса и изискани обноски, облечен в раиран двуреден костюм и вратовръзка на цветя, която се развяваше от електрическите вентилатори. Той поведе Пол към един от отделите на магазина, където имаше едно малко пиано всред изложените печатни музикални произведения. Управителят взе наслуки нотите на една пиеса, сложи я на пианото и кратко рече:

— Свири!

Пол седна пред пианото и прекара пръсти по клавишите. Умееше с един поглед да чете съвършено музика, дори трудна музика, а този популярен валс пред него беше самата простота. Изсвири мелодията, повтори я със свои вариации, после взе и изсвири още от нотираните мелодии. Преди да свърши, момичетата от съседните щандове вече слушаха в захлас, а мистър Харис в такт с мелодията одобрително чукаше върху тезгяха с пръстена си.

— Ще се справиш — кимна управителят в знак, че е взел решение. — Назначавам те. Три лири седмично плюс обяд от сандвичи. Само да върви работата. И никакво кръшкане, иначе — за ухото и вън! Използвай педала за по-силен тон. Накарай клиентите да купуват!

Той се усмихна покровителствено на Пол, показвайки златните си зъби и като се начумери към продавачките, че си пилеят времето, си тръгна с лека стъпка.

Пол продължи да свири през целия ден. Работата съвсем не беше лека. Започна свеж и отпочинал, но докато часовете мудно се точеха, мускулите започнаха да го болят от седенето изправен върху твърдата табуретка без облегалка. Лошо проветрявания магазин се напълни и тълпата клиенти закръжи около него: блъскаха се, дишаха във врата му, опираха се на лактите му и почти сядаха върху клавиатурата; стана му непоносимо тягостно. В ума му също цареше бъркотия: разкъсваше се от мисли за баща си, от полуоформени планове и проекти, от необходимостта да определи начина си на действие.

Към един часа с наперена походка Харис се отправи да обядва. След няколко минути едно момиче от кафе-барчето в магазина донесе на Пол кафе и чиния сандвичи. Радостен от предстоящата почивка, той се изправи, протегна се и усмихнат я попита за името й. Тя избъбри накъсо „Лена Андерсън“ и веднага отмина нататък, макар че той бе намислил да размени някоя дума с нея. Нямаше нищо неучтиво в тази резервираност, но под повърхността на държането й, макар че и той не беше съвсем спокоен, почувства известна напрегнатост, която възбуди любопитството му. По-късно, на връщане в барчето, тя мина покрай него и Пол почти инстинктивно й хвърли един поглед, преди да започне да свири отново.

Стори му се, че е скандинавски тип — висока, с руси коси, дълги крака и едва ли беше на повече от двайсет години. Чертите й бяха правилни, макар и малко нарушени от тънък бял белег, който се спускаше по бузата й от високата ябълчна кост. Би била привлекателна, ако някакви дълбока, меланхолична съсредоточеност не беше наложила отпечатъка си между веждите й. Всъщност в покой лицето й беше необикновено тъжно, изражението му бе отдалечено, напрегнато и сериозно. На няколко пъти през следобеда Пол, без да иска, насочваше погледа си към тази трагична млада амазонка. Забеляза, че носеше униформата си спретнато, с добър вкус. Макар и видимо в добри отношения с другите продавачки, държеше се настрана и бе резервирана към всички, освен към някои от редовните си клиенти. Що за човек бе тя? Той й отправи поглед, въпросителен и приятелски, но не получи отговор. Вместо това, тя сведе очи и се обърна настрана.

Следобедните часове се влачеха мъчително бавно. Пол затвори очи, докато пръстите му чукаха по клавиатурата една противно позната мелодия, която знаеше наизуст. Най-сетне дойде шест часа и той бе свободен. Без да губи време, тръгна право към болницата и с известно затруднение, но успя да получи ново разрешение да посети Суон.

Болният изглеждаше по-зле: с понижено и мрачно настроение. Беше неразположен да говори. Всъщност сякаш съжаляваше, че бе говорил толкова свободно предишния път. Но Пол продължаваше да седи търпеливо до леглото му, без да го насилва по какъвто и да било начин и Суон постепенно омекна. Изви главата си към младия мъж и го загледа със съжаление.

— Така… пак дойде, а? — издума най-сетне той.

— Да — отвърна тихо Пол.

— Предупреждавам те… ако продължиш да ровиш в тези неща, те ще променят целия ти живот, както промениха и моя. А веднъж пъхнеш ли си там ръката, няма връщане назад.

— Аз няма да се върна назад.

— Тогава как мислиш да започнеш?

— Мисля си, че ако напиша една декларация и вие я подпишете, бих могъл да я отнеса до компетентните власти…

Суон нямаше сили да се засмее, но някакъв кратък сардоничен трепет премина по бледите му устни.

— Кои власти? Полицията ли? Та те вече са съвсем наясно и твърде доволни от положението. Кралският прокурор сър Матю Спрот ли? От моя личен опит, те съветвам да си нямаш работа с този джентълмен!

Суон млъкна, прекъснат от продължителен пристъп на кашлица.

— Не. Единствен министърът на вътрешните работи, чрез Парламента, има власт да открие за преразглеждане делото, а ти, с настоящите си доказателства, не би могъл да се доближиш и на миля от него. Делирните бълнувания — така биха ги нарекли — на един умиращ, дискредитиран бивш полицай не биха имали абсолютно никаква тежест. Те просто биха ти се изсмели.

— Но вие вярвате, че баща ми е невинен.

— Аз знам, че е невинен — отговори Суон почти нетърпеливо. — В своята заключителна реч, съдията нарече убийството на Мона Спърлинг долно, брутално, чудовищно престъпление, за което най-тежкото наказание предвидено от закона, би било напълно заслужено. И въпреки това те помилваха Матри. Не го обесиха. Защо, питам те аз, защо? Може пък и да не са били съвсем сигурни, че човекът, когото са осъдили е виновен. Или от благородство и човечност не го залюляха веднага на бесилката, а вместо това му осигуриха бавна смърт — доживотна присъда в Стоунхийт?

Пол седеше мълчалив и ужасен, докато болният с мъка си поемаше дъх.

— Не! — заговори отново Суон със сух, напълно различен тон. — Има само един начин да ги принудиш да преразгледат делото. Трябва да разкриеш истинския убиец!

Тези думи, дошли като гръм от ясно небе, стреснаха Пол. По гърба му пролазиха студени тръпки. Досега той бе мислил само за невинността на баща си. Мисълта за действителния убиец не бе влизала в ума му. Сякаш нова, страхотна сянка се бе разпростряла на пътя му.

— Онзи човек, Рока — дръзна да се обади Пол след дълго мълчание. — Какво ще кажете за него?

Суон презрително поклати глава.

— Той няма нищо общо със случая. Не би му достигнала и смелост. Само искаше да спаси кожата си. Като заговорих за кожа — болният присви устни в гримаса, — сещам се за кесията, която бе намерена до трупа. Няма да повярваш, но тази неидентифицирана кесия бе изработена от най-фината кожа на света… ощавена човешка кожа.

Настъпи момент на абсолютна тишина.

Суон продължи в същия горчиво-сатиричен тон:

— Виждаш ли, остава ти само да пипнеш този тип, достатъчно извратен, че да притежава такава вещ, да го свържеш с още няколкото потулени засега доказателства и ето ти го убиецът. — Отново онова сардонично потрепване на лицето. — След петнайсет години… би било сравнително лесно.

— Недейте! — простена Пол. — За бога! Аз се нуждая от помощта ви… от всичката помощ, която можете да ми окажете.

Изражението на Суон се промени. Той почти отчаяно впери поглед в Пол.

— Е, щом искаш… тогава нека ти разкажа повече. За двамата главни свидетели — Едуард Колинс и Луиза Бърт, които погрешно идентифицираха баща ти, а не истинския убиец.

Аз бях дежурен, когато Бърт и Колинс дойдоха в управлението да получат наградата си. Вече ти казах, че имах сериозни подозрения към тази двойка — не толкова към Колинс, който беше лековерен, но добронамерен младеж, колкото към Луиза Бърт. За своите седемнайсет години тя ми изглеждаше… хм, момиче, което си струва да бъде наблюдавано. Въведох ги да почакат в една стая и докато чакаха, аз работех на бюрото си в съседната стая. Благодарение на едно акустично устройство, което имахме, можех да чувам всичко, което си говореха. Също така и си го записах. В началото не казаха нищо особено. После Колинс се обади с наплашен глас:

„Ще вземем ли парите?“

„Ще ги вземем Ед, не се безпокой“ — отговори Луиза толкова хладнокръвно, колкото можеш да си представиш и добави: „А може да има и нещо отгоре.“

„Какво искаш да кажеш?“ — попити той.

Тя се засмя.

„Имам нещо скрито в ръкава, кост може да те изненада.“

Това, изглежда, разтревожи Колинс. Той не проговори доста време, после с глас на папагал, сякаш го беше повтарял преди, каза:

„Човекът беше Матри, нали, Луиза?“

„Ще си затвориш ли устата — нахвърли се отгоре му тя. — Вече е твърде късно да се дърпаш назад. С нищо не сме му навредили. С всички онези доказателства и без нас щяха да го осъдят. А в края на краищата не го обесиха. Не разбираш ли, глупчо, че не върви да се опълчваш срещу полицията. Освен това от цялата работа можем да спечелим повече, отколкото си сънувал някога. Знаеш ли какво си представям напоследък — продължи тя замечтано. — Ще си живея като лейди, Ед, може би като кралица със слуги, които ще ми прислужват, ще мият чиниите и ще изхвърлят помията. Само ме остави да следвам късмета си и аз ще плюя на целия свят, никога повече няма да изгладя дори една риза.“

Суон замълча, за да си поеме дъх. Когато продължи, погледът му бе насочен право в Пол.

— Това беше краят на разговора. Но чух предостатъчно, за да се потвърдят най-лошите ми подозрения. Луиза Бърт със собствената си уста беше разкрила играта. Тя бе видяла убиеца и го бе описала, а когато това не съвпадна с описанието на Матри, услужливо промени твърденията си. В управлението щеше да има много разследвания и кръстосани разпити, но това я удовлетворяваше и улесняваше да се вживее в тезата си, защото всичко сочеше, че Матри е виновен. После тя искаше и да е в добри отношения с полицията, да бъде една малка примадона, най-отпред на сцената и, разбира се, да си получи възнаграждението. Колинс се извъртя в показанията си под нейно влияние. Може би тя действително беше убедила себе си, че наистина е видяла Матри. Това може да се случи с момиче от нейния тип. И когато всичко отшумя: вестникарските заглавия, врявата, похвалите, цялото панаирджийско зрелище, на нея й остана време да размисли. Започнала е да размишлява за всички неща, които не бяха излезли на бял свят по време на процеса. Да се пита дали в края на краищата не е видяла някой друг, една смътно позната фигура, която е срещала из Елдън по пътя си към и от пералнята. Изведнъж й проблясва… вероятността, че този човек може да е бил… един шанс… а с него и една златна възможност.

Аз трябваше да отида при началника си, но не отидох… Твърде много му бях додявал в ранните стадии на разследването, за да пожелае да ме изслуша сега. Освен това беше ме мъмрил за бездействие по случая предната седмица и не бяхме в съвсем добри отношения. Така че, известно време само предъвквах в себе си онова, което знаех. Накрая отидох за съвет при един адвокат на име Уолтър Джилет. Беше човек, когото харесвах и комуто се доверявах, и сигурен съм, че и той ме харесваше. И какво, мислиш, ме посъветва? Да се държа настрана от цялата работа. Известно му бе, че положението ми в полицията не беше розово. Може би защото знаеше, че си попийвам, той и не повярва напълно в новите доказателства, които му представих. Каза ми: „За бога, Джими, не рови в гнездото на осите!“. А какво направих аз? Умът ми беше в такова състояние на напрежение и обърканост, че направих един запой и отидох на дежурство съвсем наквасен… е, останалото го знаеш. След като излязох от дранголника, пукната пара не давам за нищо…

Постепенно думите на Суон бяха станали все по-тихи и все по-слабо се чуваха. Сега, прекъснати от продължителен пристъп на кашлица, заглъхнаха напълно. С жест на ръката си той показа, че няма нищо повече, което би искал да каже.

Вцепенен, без да се помръдне, Пол наруши тишината:

— А те тук ли са още… Бърт и Колинс?

— Никога няма да видиш Колинс. Той се ожени преди години и емигрира в Нова Зеландия. Но Бърт е все още тук… да, Бърт… малката Луиза Бърт. Господи, какъв характер… тя е ключът към цялата загадка. — Суон замълча. — Но шансът да измъкнеш нещо от нея е едно към един милион.

— Къде мога да я намери? — възкликна Пол.

— Работи в едно високоуважавано семейство… още едно доказателство, как умее да баламосва почтените хора.

Суон измъкна изпод възглавницата си къс хартия, на която имаше записано нещо. Подаде го на Пол.

— Вземи — рече тихо той. Макар че едва ли ще ти е от някаква полза. Сега ме остави. Направих достатъчно за теб и няма с какво повече да ти помогна. Чувствам се адски зле и искам да поспя малко.

Той се изпъна на една страна в леглото и придърпа завивката до брадичката си — жест, който означаваше, че разговорът е приключил.

Пол се изправи на крака. Гласът му беше изпълнен с чувство:

— Благодаря ви! — каза просто той. — Скоро пак ще дойда.

С последен поглед към тази изтощена и безучастна вече фигура на леглото, той се обърна и излезе от стаята. Докато слизаше по стълбите, сърцето му биеше с нова надежда. Суон му беше помогнал много, далеч повече от очакванията му. И въпреки това Пол не можеше да се избави от впечатлението, че болният човек все още таи нещо, което не искаше и се страхуваше да разкрие. Пол си каза, че ще трябва да узнае това при следващото си посещение в болницата.