Арчибалд Кронин
Отвъд бездната (15)

Глава петнадесета

Членът на Парламента от Либералната партия в Уъртли, с удоволствие посещаваше избирателите си, особено през октомври, когато ловът на яребици бе в разгара си. Джордж Бърли произхождаше от местно фермерско семейство. Успехът му в Лондон — където, чрез женитбата си с лейди Урсула Донкастър, се беше свързал с една от най-влиятелните фамилии в Либералната партия — не беше намалил привързаността му към старите приятели и любимия спорт. В Уъртли той беше популярна личност. Червендалест, гладко избръснат, неуморим разказвач на вицове, изтънчен познавач на пури, неизменно в добро настроение, винаги готов да помогне на приятел, да подкрепи благотворително начинание. На петдесетгодишна възраст, Джордж Бърли бе станал нещо като символ на родовите ценности, останали незасегнати от успеха.

Вярно, кариерата му в Парламента не беше особено блестяща. Той посещаваше редовно заседанията, гласуваше прилежно и по съвест, играеше всяка година голф в отбора на Камарата на общините против Камарата на лордовете. За всеки човек, който е обществена фигура, се намират злословници и клеветници и някои казваха, че Бърли не притежавал нито умствените способности, нито квалификацията, необходими за положението му, че да си добряк не означава непременно, че си добър държавник. Говореха още, че се страхувал от благородната си съпруга и, разбира се, от всички високомерни Донкастъровци. Подхвърляха, че добряшкото му, свойско държане с всички е просто един обратен снобизъм и че ако не беше съпругата му с висшите си връзки в правителството и навсякъде, Джордж можеше и да не заема толкова дълго мястото си в управлението на страната.

Специално през тази сутрин, Бърли бе в превъзходно настроение. Беше пътувал удобно до Уъртли с ранния експрес. Седнал на закуска в апартамента, който винаги пазеха за него в хотел „Куинс“, той си бе похапнал добре с порция шунка с яйца, бъбречета на скара и овнешки котлети. Сега довършваше закуската си с препечени филийки с мармалад и трета чаша кафе. С удоволствие преглеждаше и броя на „Куриер“ на коляното си. Партията му се беше представила добре на частичните избори в Котсуолд, не предстояха никакви стачки, борсовите книжа продължаваха да се покачват. Миналата нощ не беше много мразовита, земята само бе леко стегната от студа и сега слънцето пробиваше облаците. След десет минути колата му щеше да го чака долу, а след час щеше отново да вдъхне силния аромат на пръст от земята на детството си; щеше да скита на воля из браздите с трима верни приятели и добри ловци — е, макар и не колкото него. Имаше и ново, добре обучено куче — порода кокер, което, мислеше той, хубаво щеше да поработи.

Влезе келнерът, възрастен мъж с бакенбарди, добре възпитан и много почтителен. Джордж харесваше атмосферата на хотела, която въплътяваше добрата стара традиция и отхвърляше свръхмодерните измишльотини, които той мразеше.

— Един младеж ви търси, сър.

Бърли вдигна поглед от вестника си и се намръщи.

— Невъзможно ми е да го приема. Излизам след десет минути.

— Той каза, че има насрочена среща с вас. Даде ми това писмо.

Бърли пое писмото, което келнерът чинно му подаде — собственото му писмо написано върху бланка от Камарата на общините. Намръщи се повече. Що за досадна неприятност. Беше определил този ден преди много време, в отговор на някакво искане за среща, което по-късно бе забравил. Все пак Бърли беше човек, който се гордееше с това, че никога не беше оттеглял дадена дума.

— Добре — реши той. — Доведи го!

Малко след това Пол беше въведен в стаята. Бърли, който тъкмо палеше пура от пет шилинга, приятелски се ръкува с него и с жест му предложи да седне.

— Е! — възкликна той сърдечно, през облак дим. — Очаквам ви откакто получих писмото ви. Ще пиете ли кафе?

— Не, благодаря, сър.

Пол беше бледен, но решителното изражение на лицето му и атлетичните рамене определено направиха благоприятно впечатление на Бърли, който винаги и на драго сърце помагаше на някой почтителен и енергичен младеж.

— Да минем тогава към въпроса, млади момко. — Бърли употребяваше обичайния си приятелски, полушеговит, покровителствен тон. — Времето ми, знаете, е твърде малко. Имам важна конференция извън града, а довечера трябва да хвана нощния експрес за Лондон.

— Предположих, че сте зает, сър. — Пол сковано измъкна от вътрешния си джоб лист хартия. — Затова подготвих едно кратко изложение на фактите на пишеща машина.

— Добре, добре — одобри Бърли с ласкав тон, като същевременно повдигна възпиращо ръката си. Той енергично се противопоставяше срещу четенето на разни изложения: че защо иначе би поддържал две секретарки в Камарата? — Кажете ми с няколко думи за какво се отнася.

Пол навлажни устните си и пое дълбоко дъх:

— От петнайсет години баща ми е в затвора, заради престъпление, което не е извършил.

Челюстта на Бърли увисна надолу. Той се взря в Пол с изпъкнали очи, в които се четеше уплаха и обида. Пол не му даде време да проговори, а продължи твърдо с всичко, което искаше да каже.

Отпърво изглеждаше, сякаш Бърли щеше да го прекъсне. Но въпреки че лицето му прогресивно се удължаваше и той мяташе към Пол подозрителни погледи, изпълнени с отврата, не го прекъсна. Продължаваше да слуша. Пурата му угасна.

Монологът на Пол трая точно седем минути и когато свърши, Бърли остана на мястото си като човек, хванал се в най-неприятен капан. Той прочисти гърлото си.

— Не мога да повярвам, че това е истина. Звучи ми като пълна небивалица. А дори и да не е… това е много стара история.

— Не и за човека в затвора Стоунхийт. Той все още изживява всяка минута от тази „небивалица“.

Бърли направи жест на раздразнение и досада.

— Не мога да приема това. И не вярвам, че трябва да се разбъркват калните блата. Във всеки случай това не е моя работа.

— Вие сте член на Парламента от Уъртли, сър.

— Да, по дяволите. Но не съм депутатът на Стоунхийт. Аз представлявам почтени хора, не тайфа затворници.

Той стана и започна да ходи напред-назад из стаята, разгневен от провала на хубавия си ден. Ако само не беше определил среща на този млад глупак. Не, не би могъл да си навре главата в такова гнездо на оси. Никой разумен човек не би го докоснал дори с лодкарски прът. И все пак вперил гневен поглед в Пол, който седеше спокойно до масата, Бърли изпита неприятно чувство на малодушие и неувереност. Изведнъж, с нетърпелив поглед към часовника, той се опита да спечели време.

— Е, добре. Оставете ми това ваше проклето изложение. Ще го прочета днес по някое време. Елате при мен довечера в седем.

С потиснат израз на благодарност Пол му подаде написания на машина документ, после се изправи и спокойно напусна стаята. Отвън напълни дробовете си със свежия утринен въздух. Ако само би могъл да склони депутата да действа в Парламента — този върховен орган на властта — цялото дело щеше да се открие за преразглеждане. Забързан към „Бонанза“, той се надяваше, че беше направил известно впечатление на Бърли.

Денят отмина непоносимо бавно. Като се питаше какви ли съдбовни мисловни процеси протичат сега в главата на Бърли, Пол непрестанно хвърляше тревожни погледи към часовника. На няколко пъти управителят Харис се приближаваше и заставаше зад него, сякаш с надеждата да го улови, че само симулира работа.

Най-сетне времето наближи. Току преди затваряне Пол отиде в умивалнята и за да се освежи, подложи главата си под струя студена вода. В седем и четвърт беше в хотел „Куинс“ и след като почака малко, го заведоха горе.

Но този път още щом влезе в стаята почувства, че в маниера на Бърли липсваше приветливата непринуденост. Депутатът от Уъртли бе застанал с гръб към камината с готов, приготвен за път куфар и пътно горно палто, метнато през масата. Едва кимна в отговор на поздрава на Пол и удостои младия мъж с дълъг, изпитателен и недружелюбен поглед. Накрая проговори:

— Прочетох онова ваше изложение… всяка дума. Четох го в колата на път за конференцията. Пак го прочетох на връщане. Трябва да кажа, че добре сте го сглобили. Но във всеки отделен случай винаги има две страни, а вие сте изложил само едната от тях.

— Само една от тях може да е вярна — контрира бързо Пол.

Бърли се намръщи и поклати глава.

— У нас такива неща просто не се случват. Може да са възможни в някоя скапана страна, в чужбина… но не и тук. Нима нямаме най-добрата система на правораздаване в света? Ние сме водещи в тази област, както и във всичко друго! Че какво би било по-честно от процес със съдебни заседатели? Милостиви боже! Ами тази система работи вече повече от седемстотин години!

— Това може да се окаже и аргумент против нея — отвърна тихо Пол. — Мислих много по това, сър. Естествено е за положението, в което се намирам. Не допускате ли, че понякога съдебното жури се съставя от глупави, невежи и предубедени хора, които не могат да разберат някои чисто технически въпроси, нямат понятие от психология, лесно се огъват от някои косвени улики или от емоционалната риторика на опитния прокурор. Не мислите ли?

— За бога! — възкликна Бърли. — Остава да хвърлите кал и по Върховния съд.

Страстното възмущение, което ден след ден беше съзрявало и ферментирало у Пол, го подтикна да отговори:

— Човек, чиято кариера зависи от способността му да отнеме живота на друг човек, поставен на подсъдимата скамейка пред него, по мое мнение заслужава толкова уважение, колкото заслужава и обикновения палач.

— Забравяте, че ние се нуждаем от обикновения палач.

— Защо?

— По дяволите! — избухна Бърли. — Ами за да беси нашите убийци, разбира се.

— А трябва ли да ги бесим?

— Разбира се, че трябва. Длъжни сме да пазим обществото. Ако не беше страхът от въжето, всеки мерзавец би ви прерязал гърлото за петлирова банкнота през някоя тъмна нощ.

— Статистиката сочи, че в страни, които са премахнали смъртното наказание, не се наблюдава нарастване на престъпността.

— Не го вярвам! Обесването е най-добрата профилактика! И при това е съвсем хуманна смърт! — много по-добра от гилотината и електрическия стол. Би било акт на върховна глупост да се откажем от него.

Под напора на чувствата си, Пол загуби всяка мярка на сдържаност и предпазливост.

— Същото каза и лорд Илинбъроу — председателят на Върховния съд на Англия, и то не много отдавна, когато Семюъл Ромили се опита да отмени обесването за кражба на повече от пет шилинга.

Цялата кръв нахлу в лицето на Бърли. Със слюнки, които пръскаха от устата му, той изрева:

— Ти, проклети, млад идиоте! Ти не можеш да ми забождаш такава значка! Аз съм либерал. Изцяло съм предан на човечността. Такава е и цялата ни система. Ние не искаме да бесим хората. За бога, трябвало е да го знаеш от собствен опит. Един човек винаги може да бъде помилван.

— Вашата съдебна система, най-добрата в света, първо намира виновен за убийство един човек и го осъжда на смърт чрез обесване. След това, като поставя под въпрос собственото си решение, се обръща около оста си и го изпраща в затвор — един жив ад! — до края на дните му. Това акт на милосърдие ли е? Или на хуманност? Или може би това наричате правосъдие?

Пол се изправи с побеляло лице и святкащи очи.

— Ето това се случи с баща ми. Той е в Стоунхийт заради една престъпна процедура, която разчита на косвени улики и на свидетели, негодни да свидетелстват; система, която позволява на обвинението да манипулира фактите. Тази система призовава вещи лица, които не са нищо повече от платени послушници на прокурора, чиято роля е да казват само „да“. Едничката цел на прокурора при тази система е не толкова да осигури правосъдието, колкото да окачи обвиняемия на бесилката с всички средства, с които разполага.

Без повече да обръща внимание на Бърли и понесен от обзелите го чувства, Пол продължи с приглушен глас:

— Престъплението е продукт на обществения ред в една страна. Онези, които правят този обществен ред, често пъти са по-виновни от така наречените престъпници. Обществото не бива да се отнася към тях със същите критерии, заради които преди стотина години можеха да обесят гладуващо момче само за това, че е откраднало един хляб. Дори ако бяхме решени да вадим око за око и зъб за зъб, пак би трябвало да очакваме известно полезно действие от закона. Вместо това какво получаваме? По-специално при тежките обвинения? Методи толкова антични, колкото самата бесилка, на която след комедията с молитвата, осъществяваме последната сцена на отмъщението.

Почти без дъх, Пол продължи бързо:

— Дошло е времето за една по-нова, по-добра система и въпреки това вие искате нещата никога да не се променят, да останат такива, каквито са били в „добрите стари времена“. Може би бихте искали да се върнем дори още по-назад, във феодалната система, когато случайно са започнали да съдят с участието на съдебни заседатели. Е, добре. Ваше право е да си имате свои възгледи. Но в същото време вие сте представител на народа, вие сте мой представител в Парламента. Дори да не вярвате и дума от изложението, което ви дадох, ваш дълг е да осигурите то да бъде разгледано по подходящ начин. Ако не направите това, аз самият ще изляза на площада и ще го изкрещя, за да го чуят хората.

Опомнил се какво говори, Пол изведнъж млъкна. Краката му се подкосиха и той се отпусна на стола, закрил с ръка очите си. В дългата тишина, която последва, той не смееше да погледне към Бърли. Чувстваше, че напълно беше разбил всичките си шансове за успех.

Но грешеше. Докато убедената и гореща защита на баща му не повлия на Бърли, то той можеше изцяло да бъде спечелен от една изява на силен и непокорен дух. Уважаваше смелостта и често обикваше онези, които по собствения му израз, „биха могли да му се противопоставят“. Чувстваше също, че би могло да има нещо в тази странна и неприятна история. Още повече че като постави под въпрос чувството му за дълг, Пол го беше засегнал по болното място. Бърли ясно съзнаваше, че твърде много беше давал воля на собствените си желания и апетити, и начинът на живот, наложен от аристократичната му съпруга, понякога го караше да отбягва по-неприятните служебни функции и задължения.

Той направи няколко крачки напред-назад по килима, докато раздразнението му се охлади. После каза:

— Вие младите, изглежда, мислите, че всички добродетели са у вас. В това ви е бедата. Не виждате доброто у другите. Не че се правя на гипсов светец, но въпреки всички прилагателни, с които ме обсипа, аз наистина държа на някои неща. И едно от тях е честната игра. Не ми харесва ни най-малко твоята работа. Но бог ми е свидетел, че няма да остана настрана и няма да оставя нещата така. Ще взема изложението ти и ще му дам гласност направо от трибуната на Камарата на общините. Да, за бога, заклевам се най-тържествено, че ще я пусна направо в скута на самия министър на вътрешните работи.

Пол повдигна очи. Изявлението на Бърли беше толкова неочаквано, а победата му така зашеметяваща, че той почувства как стаята се завъртя около него.

Опита се да изпелтечи някаква благодарност, но устните му отказаха да се раздвижат, а стаята се завъртя по-силно от всякога.

— За бога! — възкликна Бърли и бързо измъкна от джоба си малка плоска манерка, наведе се, втикна я между зъбите на Пол и насила вля в устата му малко уиски. — Така! Сега е по-добре. Дръж си главата наведена надолу!

С ново покровителствено изражение на лицето, депутатът наблюдаваше как бузите на Пол отново възвърнаха цвета си, докато самият той щедро отпиваше от манерката. Силата на реакцията от страна на Пол пропъди остатъка от гнева му и възстанови у него едно удобно чувство за собствена значимост. А по-късно, когато щеше да е вече наясно с този глупав брътвеж за някаква си там несправедливост, каква великолепна история за разказване щеше да излезе за клуба! „Припадна в краката ми, младият глупак!“ — чуваше гласа си той. Но времето напредваше.

— А сега добре ли си? Влакът ми тръгва в осем.

Пол се изправи на крака, слепешком пое ръката, която Бърли му протегна и след няколко минути се озова на улицата. В ушите му звучеше песен, а друга още по-вълнуваща ехтеше в сърцето му.