Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (8)

Глава I

Привечер в онзи съботен ден през месец януари, когато Франсис пристигна в Шейлсли на локалната железопътна линия на около четиридесет мили от Тайнкасъл, валеше безспирно. Но нищо не можеше да възпре неговото усърдие и пламъка в гърдите му. Когато влакът изчезна в мъглата, Франсис застана в очакване на открития мокър перон, а живите му очи затърсиха из мрачната пустош. Никой не беше дошъл да го посрещне. Без да се смущава, той вдигна куфара си и потегли по главната улица на миньорското село. Нямаше да бъде мъчно да намери църквата на Спасителя.

Това беше първото му назначение, първата му служба като викарий. Той просто не можеше да повярва. Сърцето му пееше от радост… най-после, най-после, току-що ръкоположен, той вече имаше възможност да влезе в редовете на борбата и да се бори за човешките души.

Макар че беше предупреден предварително, Франсис никога не беше виждал по-голяма грозота от тази наоколо. Шейлсли се състоеше от дълги редици сиви къщи и бедни, евтини магазини, които се редуваха с празни буренясали места, купища пляка — те пушеха даже и в дъжда — купища смет, няколко кръчми и църкви, а над всичко това се издигаха високите черни пирамиди на шахтите на каменовъглената мина „Реншо“. Но той си каза весело, че го интересуват хората, а не мястото.

Католическата църква се намираше на източния край на селото, в съседство с мината, и беше част от общата картина. Тя беше висока сграда от неизмазани червени тухли, със сини готически прозорци, тъмночервен покрив от нагъната желязна ламарина и плосковърха ръждясала кула. От едната страна на църквата се намираше училището, а от другата — свещеническият дом с буренясал двор отпред, ограден с нащърбена дъсчена ограда.

Франсис си пое дълбоко въздух, приближи се до малката вехта къща и дръпна връвта на звънеца. След известно време, когато се готвеше да позвъни за втори път, вратата се отвори и се показа една пълна жена с престилка на сини райета. Тя го изгледа и кимна с глава.

— Сигурно сте вие, отче! Негово Преподобие ви очаква. Там вътре! — Тя посочи добродушно към вратата на приемната. — Какво време, само погледнете. Аз ще отида да сложа рибата.

Франсис влезе в стаята с решителни стъпки. До масата, покрита с бяла покривка и сложена за обяд, вече седеше един нисък, пълен свещеник на около петдесет години. Като видя новия си викарий, той прекъсна нетърпеливото си чукане с ножа и го поздрави.

— Е, пристигна най-после. Влез.

Франсис подаде ръка.

— Отец Кезър, предполагам?

— Вярно. Ти кого очакваше? Крал Вилхелм Орански? Както и да е, тъкмо навреме идваш за вечеря. Заповядай! — И като се облегна назад, извика към съседната кухня: — Мис Каферти! Цяла нощ ли ще се маеш? — Кимна на Франсис: — Седни и стига си гледал като изгубен. Вярвам, че играеш карти. Аз обичам да поигравам вечер.

Франсис седна на един стол до масата и скоро мис Каферти влезе с голяма покрита чиния със сушена риба и пържени яйца. Когато отец Кезър си взе две яйца и малко риба, тя сложи нова чиния за Франсис. Тогава отец Кезър премести с пълна уста чинията към него.

— Карай, сипи си. Не се притеснявай. Тук ще има да работиш много, така че трябва да ядеш.

Самият той ядеше бързо и нито за миг не спираше да хруска шумно със силните си челюсти и да движи двете си яки ръце, обраснали с черни косми. Той беше едър, с топчеста, ниско остригана глава и свити уста. Носът му беше плосък, с широки ноздри, от които се подаваха два тъмни кичура косми, пожълтели от енфие. Той създаваше усещане за сила, за власт. Всяко негово движение беше шедьовър на несъзнателно властване. Като сряза едно яйце и натика половината в устата си, малките му очи се впиха във Франсис и си съставиха мнение за него, така както месарят преценява какво заслужава някой бик.

— Не ми се виждаш много як. Под седемдесет кила, а? Не знам какво може да стане от викарий като вас. Последният ми викарий беше слаб в коленете! Трябваше да се казва Фли^[1], не Ли — нямаше фасон за Ли. Там на континента ви развалят. От мое време… ех, хората, които излязоха с мен от Мейнуг, бяха мъже.

— Аз мисля, че ще ме одобрите в гърдите и краката. — Франсис се усмихна.

— Скоро ще видим — изръмжа отец Кезър. — Иди да изслушаш изповедите като свършиш. Аз ще дойда по-късно. Май няма да има много хора тази вечер… като е така влажно. Дай им опрощение! Страшно са мързеливи… моите хубавци!

Горе, в тънкостенната си стая, масивно мебелирана с едно тежко легло и грамаден гардероб в стил кралица Виктория, Франсис си изми ръцете и лицето над ръждясал умивалник. После побърза да слезе в църквата.

Първото му впечатление от отец Кезър не беше благоприятно, но той си каза, че трябва да бъде справедлив: първата преценка е толкова често несправедлива.

Той седя дълго време в студената изповедалня — още надписана с името на предшественика му „Фр. Ли“ — заслушан в чукането на дъжда по ламаринения покрив. После излезе и заскита из празната църква. Тя представляваше жалка гледка — гола като хамбар и немного чиста. Бяха правили неуспешни опити да боядисат централния кораб като мрамор с тъмнозелена боя. Статуята на свети Йосиф беше изгубила едната си ръка и я бяха поправили несръчно. Пътят към Голгота беше представен в жалки, заплескани картинки. На олтара дразнеха окото две-три шарени книжни цветя във вази от потъмнял бронз. Но тези малки недостатъци само увеличаваха неговите възможности да работи. Имаше скиния. Франсис коленичи пред нея с пламенно увлечение и отново посвети живота си.

Той беше свикнал с културната атмосфера в Сан Моралес, междинно учебно заведение за учени и проповедници, свикнали да се движат между Лондон, Мадрид и Рим, и първите няколко дни му се видяха още по-тежки. Не беше лесно да се разбере с отец Кезър. Сприхав по природа и склонен към грубости, старият свещеник беше станал твърд като камък — от възрастта, от житейския си опит и поради неуспеха си да спечели обичта на енориашите си.

Някога имал една отлична енория в морския курортен град Истклиф. Но там станал толкова непоносим, че видни хора от града отправили молба до епископа да го махне. Отначало отец Кезър негодувал силно, но с течение на времето издигнал този случай до степен на лична саможертва. Често казвал прочувствено: „По свое собствено желание слязох от престола до стъпалата му… но, ех!… какви дни бяха тогава!“.

Единствена мис Каферти беше на негова страна. Тя беше готвачка и едновременно и икономка при него. Тя му прислужваше от години. Разбираше го, защото имаше характер също като неговия, можеше да търпи ругатните му и да им отвръща от все сърце. Двамата се зачитаха взаимно. Когато той отиваше да прекара в Хароугейт годишната си ваканция от месец и половина, позволяваше и на нея да отиде на почивка в родното си място.

В личните си навици старият свещеник не проявяваше много изтънченост. Тропаше из спалнята си, тръшкаше вратата на банята. Тънките стени на къщата отекваха от неговите движения.

Той беше свел несъзнателно религията си до една формула — без никакви схващания за вътрешни значения, за неземното, без никаква гъвкавост в мирогледа. „Прави това или бъди прокълнат!“ беше отпечатано в сърцето му. Имаше някои неща, които трябваше да се извършват с думи, вода, масло и сол. Без тях адът беше готов, огън и жупел. Беше пълен с предразсъдъци и изказваше на всеослушание презрението си към всички други вероизповедания в селото — становище, което допринасяше твърде малко за печелене на приятели.

Не беше в мир даже и в отношенията си със своите собствени енориаши. Енорията беше бедна, църквата имаше тежък дълг и, въпреки строгата си пестеливост, свещеникът често пъти биваше страшно притеснен в усилията си да свърже двата края. Той имаше всички права и основания да иска от своите хора. Но вродената му избухливост беше много лош заместител на тактичността. В своите проповеди, стъпил здраво на разкрачените си крака и с глава, издадена застрашително напред, той бичуваше малкото си богомолци за провиненията им.

— Как очаквате от мен да плащам наема, данъците и застраховката? И да поддържам църковния покрив над главите ви? Вие не давате на мен, давате на Всевишния. Сега всеки мъж и всяка жена от вас да слуша. Сребро искам да видя на дискоса, сребро, не вашите мизерни медни петачета. Повечето от вас, мъжете, сте на работа благодарение на щедростта на сър Джордж Реншо. Нямате никакво оправдание! А пък колкото до жените от енорията — ако слагат повече на дискоса и по-малко на гърба си, повече ще им прилича. — Той продължаваше да гърми по такъв начин, после обикаляше сам той с дискоса и отправяше пламенни обвинителни погледи към всеки свой енориаш, като пъхваше дискоса под носа му.

Исканията му предизвикваха вражда, ожесточена война между него и енориашите. Колкото повече ги нагрубяваше, толкова по-малко му даваха. А той беснееше и измисляше планове. По едно време започна да раздава малки кожени пликчета. Когато те оставяха след себе си празните пликчета, той обикаляше из църквата след божествената служба, събираше захвърлените празни пликчета и мърмореше яростно:

— Виж ги ти, как се отнасят към Всевишния!

На това мрачно финансово небе имаше едно ярко слънце — сър Джордж Реншо, собственикът на каменовъглената мина в Шейлсли, а освен това и на още петнадесетина други мини из това графство. Той беше човек не само с огромни парични средства и добър католик, но и постоянен благодетел. Макар че провинциалната му резиденция Реншо Хол се намираше на седемдесет мили, в другия край на окръга, църквата на Спасителя си бе спечелила някакво постоянно място в бюджета му. Всяка Коледа, с най-голяма точност, за енорийския свещеник пристигаше чек за сто гвинеи. „Гвинеи, имайте предвид!“ Отец Кезър сякаш миропомазваше думата. „Не от прокажените фунтове. Ей това се казва джентълмен!“ Той беше виждал сър Джордж само два пъти, на публични събирания в Тайнкасъл, преди много години, но говореше за него с почит и благоговение. Изпитваше таен страх да не би заради някоя негова грешка финансовият магнат да прекъсне подаянията си.

Към края на първия месец, прекаран в Шейлсли, близкото общуване с отец Кезър започна да оказва въздействие върху Франсис. Той беше постоянно напрегнат. Нищо чудно, че младият отец Ли беше изживял такова лошо нервно сътресение. Душевният живот на Франсис се помрачи, понятията му за стойностите на нещата се объркаха. Ненавистта му към отец Кезър ставаше все по-голяма. После се съвземаше, изпъшкваше и повеждаше остра борба със самия себе си за покорство и смирение.

Енорийската работа беше отчайващо трудна, особено в това мразовито време. Три пъти седмично той трябваше да отива с велосипед до Бротън и Гленбърн, две далечни бедни села, за да отслужва литургия, да изслушва изповеди и да преподава Закон божи в местното училище. Липсата на отзивчивост сред енориашите увеличаваше трудностите. Самите деца бяха инертни, мудни. Имаше много беднотия и сърцераздирателна немотия. Цялата енория изглеждаше потънала в апатия, като застояла вода, без надежда за спасение. Франсис си казваше страстно, че няма да отстъпи пред рутината. Като съзнаваше своята несръчност и неумение, той изпитваше пламенно желание да стигне до тези бедни души, да им помогне и да ги съживи. Искаше да запали искра, да възвърне към живот загасналите въглени, даже и това да бъде последната му спънка в живота.

А положението му ставаше по-лошо поради обстоятелството, че енорийският свещеник, хитър и бдителен, подушваше със злъчен хумор какви трудности изпитваше викарият, и лукаво очакваше идеализмът на младия духовник да се нагоди към неговия практически здрав разум. Веднъж, когато Франсис влезе изморен и измокрен, след като бе пътувал с велосипед десет мили във вятър и дъжд до един болен в Бротън, отец Кезър изрази цялото си мнение с една-единствена закачка: „Да се фабрикуват светци не е както ти си го представяш, а?“. После добави с естествен тон: „Нехранимайковци!“.

Франсис се изчерви като рак.

— Христос умря за нехранимайковци.

Дълбоко потресен, Франсис започна да се самоизмъчва. На обяд и вечеря ядеше много малко, често пъти само чаша чай и малко препечен хляб. Често, когато се събуждаше посред нощ, измъчван от съмнения, се измъкваше крадешком и отиваше в църквата. Потънала в сянка и утихнала, къпана от бледата лунна светлина, голата сграда губеше своята тревожеща неприветливост. Франсис се отпускаше на колене и с пламенно увлечение започваше да се моли на Бога да му вдъхне смелост да прегърне изпитанията на това начало. После се заглеждаше в наранения Спасител върху кръста, търпелив, благ и страдащ, и тогава мир изпълваше душата му.

Една вечер, малко след полунощ, след като беше направил още едно посещение от този род и се връщаше горе на пръсти, Франсис завари отец Кезър да го чака. По нощница и палто, със свещ в ръка, енорийският свещеник разкрачи дебелите си космати крака на горната площадка и застана на пътя му.

— Ти какво си мислиш, че правиш?

— Отивам си в стаята.

— Къде си ходил?

— В църквата.

— Как! По това време, през нощта!

— Защо не? — Франсис се усмихна пресилено. — Да не мислите, че може да събудя Господа?

— Не, но можеш да събудиш мен. — Отец Кезър изгуби власт над нервите си. — Не позволявам! Никога не съм чувал такива глупости в живота си. Аз управлявам енория, а не религиозен орден. Можеш да се молиш колкото си искаш през деня, но докато се намираш под моите заповеди нощно време ще спиш!

Франсис преглътна резкия отговор, който му беше на езика. Прибра се мълчаливо в стаята си. Каза си, че трябва да се пречупи и да положи големи усилия, за да се разбира с началника си, ако иска изобщо да направи добро в енорията си. Опита се да съсредоточи вниманието си върху добрите страни на отец Кезър: неговата прямота и смелост, чудноватата му шеговитост, каленото му целомъдрие.

Няколко дни по-късно, като избра един момент, смятан от него за подходящ, той подхвана стария свещеник дипломатично:

— Чудех се, отче… имаме такъв разпръснат район, толкова отдалечен от света, без никакви подходящи места за развлечения… чудех се дали не можем да основем един клуб за младежите от енорията.

— Аха! — Отец Кезър беше в шеговито настроение. — Значи, тръгнал си на лов за популярност, момче!

— Не, опазил ме бог. — Франсис възприе същия тон, толкова много държеше да прокара своето. — Не искам да правя предварителни сметки. Но един клуб би могъл да прибере младежите от улицата… пък и по-възрастните от кръчмите. Да ги развие физически и обществено. — Той се усмихна. — Даже и да ги накара да идват на църква.

— Хо-хо-хо! — Отец Кезър се изсмя на глас. — Много си млад. Аз смятах, че си по-прост и от Ли. Добре, карай, щом искаш. Но ще си получиш всичките благодарности в една кошница от тази тълпа нехранимайковци.

— Благодаря ви, благодаря ви. Аз исках само да ми дадете разрешение.

Франсис веднага се залови с пламенно усърдие да изпълнява плана си. Доналд Кайл, директор на мината, беше шотландец и добър католик, който беше проявявал признаци на добро желание. Двама други чиновници от мината, кантарджията Морисън, чиято съпруга идваше понякога да помага в свещеническия дом, и Кридън, главният надзирател, също бяха членове на църквата. Чрез директора Франсис получи разрешение да използва три вечери в седмицата залата за първа помощ на мината. С помощта на другите двама той се залови да събуди интерес към проектирания клуб. Когато преброи парите си, те излязоха по-малко от две лири, а той по-скоро би умрял, отколкото да поиска помощ от енорията. Писа на Уили Тълок, чиято работа го свързваше с тайнкасълските синдикални домове за развлечения, и го помоли да му изпрати малко от старите бракувани гимнастически уреди.

Като се чудеше как ще бъде най-добре да се открие клуба, Франсис реши, че нищо друго няма да може така добре да привлече младежта, както танцова вечер. В залата имаше пиано, а Кридън беше много добър цигулар.

Отец Чисхолм залепи едно съобщение на вратата на Червен кръст, а когато дойде четвъртък, изразходва целия си капитал да обзаведе бюфета със сладкиши, плодове и лимонада.

Отначало вечерта започна мудно, но после успехът надмина и най-дръзките очаквания. Дойдоха толкова много посетители, че успяха да образуват осем групи за кадрила. Повечето от момчетата нямаха обувки и танцуваха с работните си ботуши. Между отделните танци сядаха на пейките из залата, зачервени и щастливи, а през това време девойките отиваха в бюфета да им намерят нещо за хапване и пийване. Когато танцуваха валс, всички пееха заедно думите на припева. Пред входа се спря малка група миньори, които се връщаха от смяната. На светлината зъбите им лъщяха бели върху начернените им лица. Към края и те се присъединиха към пеенето, а един-двама по-предприемчиви се вмъкнаха в залата и си откраднаха по един танц. Всички бяха весели.

Докато стоеше на вратата и техните викове „лека нощ“ още ечаха в ушите му, Франсис си помисли в изблик на трепетна радост: „Почнаха да се съживяват. Боже мили, сложих вече началото“.

На следващата сутрин, на закуска отец Кезър слезе бесен от ярост.

— Какво чувам? Хубава работа! Ама че царски пример! Не те е срам!

Франсис го погледна смаян.

— Какво искате да кажете, за бога?

— Ти знаеш какво искам да кажа! Такава дяволска каша си ми забъркал снощи!

— Вие ми дадохте разрешение — само преди една седмица.

Отец Кезър му се озъби:

— Аз не съм ти давал разрешение да започнеш такова безразборно мачкотене пред самите врати на моята църква. Аз си имам достатъчно затруднения да пазя чисти моите момичета и без да въвеждаш ти твоето неприлично мачкане и стискане!

— Цялата вечеринка мина съвършено невинно.

— Невинно!… Като Господа горе на небето! — Отец Кезър беше червен като рак от яд. — Ти не знаеш ли, че такова кавалерство — ах ти, простак такъв — довежда до притискане и мачкане на тела и крака? Кара лошите мисли да заработят в умовете на тези млади хора. Довежда до похотливост, страсти и наслади на плътта.

Франсис беше съвсем блед, очите му горяха от възмущение.

— Вие не бъркате ли похотливост и пол?

— Боже Господи! Че каква разлика има?

— Колкото между болест и здраве.

Отец Кезър направи конвулсивно движение с ръце.

— Какво ми говориш ти, дявол да те вземе?

Потисканите огорчения от последните два месеца се изляха от устата на Франсис като бурна вълна.

— Вие не можете да потискате природата. Ако я потиснете, тя се обръща срещу вас и ви разкъсва. Напълно естествено и хубаво е за младите мъже и жени да общуват, да танцуват заедно. То е естественият увод към ухажването и женитбата. Вие не можете да държите половете под мръсен чаршаф, като вмирисан труп. Това именно поражда неприличния смях, циничните подигравки. Ние трябва да се научим да обучаваме и преобразяваме половете, а не да ги задушаваме като бурени. Ако се опитате да го направите, ще се провалите, а освен това ще създадете нещо мръсно от всичко чисто и възвишено!

Ужасно мълчание. Жилите по врата на отец Кезър се бяха зачервили и подули.

— Ах ти, куче богохулно! Аз няма да позволя на младежта да блудства в твоите танцувални салони!

— Тогава ще ги накарате да богохулстват — както го наричате — из тъмните ливади и нивя.

— Лъжеш! — запъна се отец Кезър. — Аз ще пазя непорочна девствеността в тази енория. Аз знам какво говоря.

— Няма съмнение — отвърна Франсис с огорчение. — Но фактът си остава. Според статистиките процентът на незаконните деца в Шейлсли е най-голям в цялата епархия.

За миг изглеждаше, че енорийският свещеник щеше да припадне. Ръцете му се свиваха и отпускаха сякаш търсеха да удушат някого. Той залитна леко, вдигна пръст и стрелна с него към Франсис.

— Статистиките показват нещо друго. И то е, че няма никакъв клуб на пет мили от това място, на което аз стоя. Твоят хубав план е свършен, смачкан, пометен. Аз ти го казвам. А в този случай моята дума е последна! — Той се тръшна на стола и се залови яростно за закуската.

Франсис закуси набързо и се качи горе в стаята си блед и разстроен. През прашните стъкла на прозореца се виждаше залата за първа помощ, а отвън пред нея касите с боксьорски ръкавици и гимнастически гири, пристигнали вчера от Тълок. Сега всичко това беше безполезно. Обзе го страшно вълнение. Той се замисли напрегнато. „Не мога да продължавам да се подчинявам. Бог не може да иска такова покорство. Трябва да се боря, да се боря, на равна нога с отец Кезър, да се боря не за себе си, а за тази жалка, нещастна енория.“ Душата му преливаше от обич, от дълбок копнеж да помогне на тези бедни хорица — първата му задача от Бога.

През следващите няколко дни, когато изпълняваше всекидневните си задължения в енорията, той трескаво търсеше някакъв начин да премахне забраната на клуба. Сега клубът беше станал символ на освобождението на енорията. Но колкото повече мислеше, толкова по-несъкрушима му се виждаше позицията на отец Кезър.

А по-възрастният свещеник направи собствени заключения от послушанието на Франсис и прояви зле прикрито ликуване. Той беше тъкмо човек, който да укротява такива като него и да вкарва в пътя такива малки палета. Епископът трябва да знае колко много го бива за такава работа, щом му изпрати няколко такива един след друг. Злъчната му усмивка се разшири чак до ушите.

Съвсем внезапно на Франсис му дойде една идея. Дойде му като светкавица. Беше твърде малка възможност, но може би щеше да успее. Бледото му лице се заля от лека червенина. Той за малко щеше да се развика с глас. Но направи голямо усилие и се успокои. Помисли си: „Ще се опитам, трябва да се опитам… щом се свърши посещението на леля Поли“.

* * *

Франсис беше уредил леля Поли и Джуди да дойдат на почивка в Шейлсли през последната седмица на юни. Наистина Шейлсли не беше курортно място, но се намираше на високо и въздухът му беше хубав. Свежата пролетна зеленина му беше придала преходна хубост. Франсис изпитваше голямо желание Поли да намери тук отмората, която заслужаваше.

Зимата мина трудно за нея — физически и финансово. Тадей Джилфойл „съсипваше“ кръчмата според нейните собствени думи. Пиеше повече отколкото продаваше, не показваше никакви приходи, опитваше се да грабне в свои ръце останките от търговията. Хроничната болест на Нед беше взела особена насока. От една година насам той не можеше вече да си служи с краката и не можеше въобще да си гледа работата. Прикован към своя стол на колелца, напоследък Нед беше станал съвсем невменяем. Говореше безумни неща, разправяше на пияния Тадей за парната си яхта, за частната си бирена фабрика в Дъблин. Един ден избяга от надзора на Поли и придружаван от Сканти, жалко зрелище на движение, се домъкна до Клермонт и си поръча две дузини шапки. Повикан по искане на Франсис д-р Тълок беше стигнал до заключението, че болестта на Нед не се дължи на апоплектичен удар, а на тумор в мозъка. Той именно беше намерил санитарния фелдшер, който сега заместваше Поли.

Франсис би предпочел Джуди и леля Поли да се настанят в стаите за гости в свещеническия дом — една от мечтите му беше да си има своя енория и там Поли да му бъде икономка, а Джуди да живее под неговите особени грижи. Но държанието на отец Кезър беше такова, че не можеше да стане и дума да искат гостоприемство от него. Франсис им намери удобна квартира в къщата на мисис Морисън. И на 21 юни леля Поли и Джуди пристигнаха.

Когато ги посрещна на гарата, Франсис изпита внезапна болка. Все така изпъчена и бодра, Поли слезе от влака и поведе за ръка едно малко мургаво дете с лъскави коси, както на времето беше ходила Нора.

— Поли! Мила Поли! — заговори той сякаш на себе си.

Тя не беше много променена, може би малко по-бедно облечена, а слабите й страни малко по-хлътнали. Носеше същото късо палто, същите ръкавици и същата шапка. Никога не харчеше нито петак за себе си, винаги за другите. Тя се беше грижила за Нора и за него, за Нед, а сега и за Джуди. Беше толкова безкористна.

Той пристъпи напред и я прегърна.

— Поли, толкова се радвам, че се виждаме… ти си… ти си вечна.

— Ах, мили. — Тя бръкна в ръчната си чанта, затърси носната си кърпичка. — Тук е ветровито. Имам нещо в окото.

Той улови нея и Джуди за ръка и ги отведе в квартирата. Направи всичко по силите си, за да бъде приятен престоят им. Вечер водеше дълги разговори с Поли. Тя се гордееше много с него, откакто беше станал свещеник и не отдаваше голямо значение на своите тревоги.

Но признаваше една своя грижа — Джуди представляваше тежка задача.

Детето беше на десет години и ходеше в дневното училище в Клермонт. То имаше странен характер. Външно беше пленително пряма, но вътрешно подозрителна и тайна. Трупаше в спалнята си какви ли не дреболии и затреперваше от яд, ако й ги побутваха. Изпадаше в луд възторг, но той скоро отминаваше. При друго настроение ставаше плаха и неуверена. Не искаше да си признае каквато и да е грешка и сладкодумно се отклоняваше от истината, за да я прикрие. Щом й намекнеха, че лъже, се възмущаваше и избухваше в същински поток от сълзи.

Като имаше всичко това предвид, Франсис положи всички усилия да спечели доверието й. Водеше я често в свещеническия дом и там тя скоро се почувства като у дома си с пълната несъзнателност на децата. Често влизаше в стаята на отец Кезър, катереше се по неговия диван, пипаше лулите му и тежкото преспапие. Това беше неудобно, но понеже енорийският свещеник не възразяваше, Франсис не ограничаваше детето.

През последния ден на краткия им престой, когато леля Поли излезе на разходка за последен път, а Джуди дойде най-после да си почине с една книга с картинки в ъгъла на стаята му, на вратата се почука силно. Показа се мис Каферти и се обърна към Франсис.

— Негово Преподобие каза веднага да отидеш при него.

Франсис вдигна вежди при това неочаквано повикване. Имаше нещо злокобно в думите на икономката. Той стана бавно.

Отец Кезър го чакаше прав в стаята си. За пръв път от седмици насам той погледна Франсис право в очите.

— Това дете краде!

Франсис не каза нищо, но изведнъж почувства някаква празнота в стомаха си.

— Аз имах доверие в нея. Оставях я да си играе в къщата. Мислех си, че е добро момиче, макар че… — Кезър млъкна гневно.

— Какво е взела? — попита Франсис със стиснати устни.

— Какво вземат обикновено крадците? — Отец Кезър се обърна бързо към полицата на камината, където бяха наредени фишеци с пари, във всеки един по дванадесет пенса, загънати внимателно в бяла хартия от неговите собствени ръце. Той взе един от фишеците. — Крала е от парите на дискоса. Това е по-лошо от кражба. Това е симония. Я погледни тук!

Франсис разгледа фишека. Беше отварян отгоре и пак затворен несръчно. Липсваха три пенса.

— Какво ви кара да смятате, че Джуди го е направила?

— Аз не съм глупак — сопна се отец Кезър. — От една седмица насам забелязвам, че ми липсват пари. Всеки петак в тези фишеци е белязан.

Без да каже нито дума, Франсис се запъти към своята стая. Енорийският свещеник го последва.

— Джуди, покажи ми кесията си.

Джуди го погледна сякаш я бяха ударили, но бързо се съвзе. Усмихна се невинно.

— Оставих я у мисис Морисън.

— Не, кесията ти е тук. — Франсис се наведе напред и извади кесията от вътрешния джоб на палтото й. Кесията беше нова, леля Поли й я беше подарила малко преди да дойдат тук. Франсис я отвори със свито сърце. Вътре имаше три петака. Всеки един от тях имаше по едно кръстче, надраскано върху обратната страна.

Намръщеното лице на отец Кезър излъчваше и възмущение, и триумф.

— Аз какво ти казах? Ах ти, проклето гаменче, да крадеш от Бога! — Той се развика на Франсис. — Трябва да бъде дадена под съд за това. Ако беше поверена на мен, направо щях да я заведа в полицията.

— Не, не! — Джуди се разплака. — Аз смятах да ги върна пак на мястото им, наистина смятах.

Франсис беше съвсем блед. Положението беше ужасно за него. Той призова на помощ всичката си смелост.

— Много добре — каза той бързо. — Ще слезем до участъка още сега и ще я предадем на старшията Хамилтън.

Плачът на Джуди стана истеричен. Изненадан, отец Кезър каза подигравателно:

— Хайде да те видя!

Франсис си взе шапката и улови Джуди за ръка.

— Хайде, Джуди. Трябва да бъдеш храбра. Ще слезем при старшията Хамилтън да му кажем, че отец Кезър те дава под съд за три пенса.

Когато Франсис поведе детето към вратата, в очите на отец Кезър се появи смущение, а след това несъмнена уплаха. Той си даваше сметка, че беше развързал езика си. Старшията Хамилтън, поклонник на крал Вилхелм Орански, не му беше приятел. Двамата често се бяха карали в миналото. А сега… това обвинение за такава нищожна сума… Той си представи как ще го осмиват из цялото село. Внезапно измънка:

— Няма нужда да отивате!

Франсис сякаш не го чу.

— Стой! — извика отец Кезър. После потисна гнева си и продума с усилие: — Я да… я да забравим тази работа. Говори й ти.

После излезе от стаята, разтреперан от яд.

* * *

Когато леля Поли и Джуди се върнаха в Тайнкасъл, Франсис взе бързо решение: поиска да обясни и да изкаже съжаленията си за дребната кражба на Джуди. Но отец Кезър го смрази. По-старият свещеник беше озлобен още повече, задето бяха попречили на намеренията му. Освен това скоро щеше да замине на почивка. При това искаше да постави викария на мястото му.

Той подминаваше Франсис намръщен, със стиснати устни. По уговорка с мис Каферти се хранеше сам, преди да сложат на младия свещеник. В неделя, преди да замине, държа остра проповед върху седмата заповед: „Не кради!“. Всяка дума от нея беше насочена срещу викария.

Тази проповед накара Франсис да вземе окончателно решение. Веднага след църковната служба той отиде право в къщата на Доналд Кайл, повика директора настрана и говори с него със сдържана разпаленост. Постепенно лицето на Кайл светна и макар че по него все още личеше известно съмнение, се появи и надежда. Накрая той каза:

— Не знам дали ще мога да го направя! Но ще бъда с вас чак докрай.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

В понеделник сутринта отец Кезър замина за Хароугейт, където цял месец и половина щеше да пие минерална вода. Същата вечер мис Каферти отпътува за родното си село Рослер. А във вторник сутринта Франсис и Доналд Кайл се срещнаха на гарата по предварителна уговорка. Кайл носеше кожена чанта, пълна с книжа, и една съвсем нова брошура, издадена неотдавна от един голям конкурентен каменовъглен концерн в Нотингам. Той беше облякъл най-хубавите си дрехи, а външният му вид беше само мъничко по-малко решителен, отколкото на Франсис. Двамата заминаха за Шейлсли с влака в единадесет часа.

Дългият ден измина бавно. Двамата се върнаха чак късно вечерта. По улицата се изкачиха заедно, но мълчешком. И двамата гледаха право пред себе си. Франсис имаше уморен вид, но изражението на лицето му не разкриваше нищо. Може би трябваше да се отбележи, че директорът на мината се усмихна важно-важно, когато си казаха „Лека нощ“.

Следващите четири дни изминаха нормално. Тогава, без никакво предупреждение, започна период на трескава дейност.

Тя изглеждаше съсредоточена в мината, нещо естествено, тъй като това беше средището на този край. Франсис прекарваше там голяма част от свободното си време, съветваше се с Доналд Кайл, проучваше сините планове на архитекта, наблюдаваше работата на работниците. Правеше впечатление, че сградата бързо растеше. За две седмици се издигна над съседната зала за първа помощ, а след един месец строежът беше завършен. После дойдоха дърводелците и мазачите. Ударите на чуковете звучаха като приятна музика в ушите на Франсис. Той душеше миризмата на пресния талаш и от време на време помагаше на работниците. Те го обикнаха. Той бе наследил от баща си известна склонност към физическия труд.

Сам в свещеническия дом, с изключение на тихите всекидневни посещения на мисис Морисън, временната му икономка, и освободен от тормоза на началника си, Франсис даде воля на своя жар. Целият гореше от въодушевление. Чувстваше, че става по-близък със своите хора, разрушаваше подозрението, постепенно навлизаше в сивия им безрадостен живот и носеше на хлътналите флегматични очи внезапен лъч на радост. Вълнуваха го прекрасни чувства, смесица от цел и постижения. Като беше прегърнал беднотията и нещастията около себе си, сякаш от съжаление и възвишена нежност все повече се приближаваше до прага на невидимия Бог.

Пет дни преди завръщането на отец Кезър Франсис седна и написа следното писмо:

Шейлсли, 15 септември 1897

Драги сър Джордж,

Новият дом за развлечения, който Вие така щедро подарихте на село Шейлсли, е вече почти завършен. Той ще се окаже много голяма благодат не само за работниците от Вашата собствена каменовъглена мина и техните семейства, но и за всички други в този затънтен индустриален район, без разлика на класа или вяра. Вече е образуван един безпартиен комитет и е съставено едно изложение на основните мероприятия, разисквани от нас. От тук приложеното копие ще видите колко богата е зимната ни програма: класове по бокс и фехтовка, физическо възпитание, наставления за първа помощ и по една седмична танцова вечер всеки четвъртък.

Като си спомням за неколебливата щедрост, с която Вие посрещнахте плахите и може би неоправдани постъпки, направени от мистър Кайл и мен, просто съм поразен. Каквито и думи да употребя, за да Ви изкажа признателността си, биха били съвсем недостатъчни. Действителните благодарности за Вас ще дойдат от щастието, което Вие носите на работниците от Шейлсли и от доброто, което несъмнено ще последва от засилената обществена сплотеност.

Ние предлагаме да отпразнуваме откриването на 21 септември. Ако се съгласите да ни почетете с присъствието си, нашето щастие ще бъде пълно.

Вярвайте ми, Ваш най-искрен

Франсис Чисхолм

Викарий на църквата на Спасителя

Той пусна писмото странно усмихнат със свити устни. Думите му бяха от сърце, искрено пламенни. Но краката му трепереха.

На деветнадесети на обяд, един ден след завръщането на икономката, отец Кезър се появи. Укрепнал от минералната вода, той пращеше от енергия — според неговите собствени думи, ръцете го сърбели да грабне юздите. Като изпълни отново свещеническия дом с шумното си, черно, космато същество, с шумното си приветствие към мис Каферти и искането си за силна храна, той се залови да прегледа кореспонденцията си. После се втурна в трапезарията и потърка ръце. Върху масата лежеше един плик. Енорийският свещеник го разкъса и извади от него една напечатана картичка.

— Какво е това?

Франсис облиза сухите си устни и събра всичката си смелост.

— Трябва да е покана за откриването на новия Клуб за атлетика и развлечения в Шейлсли. И аз получих.

— Клуб за развлечения! Какво общо имаме ние с него? — Като улови картичката с протегната ръка, той се загледа в нея, целият зачервен. — Какво е това?

— Един хубав нов дом. Можете да го видите от прозореца. — Франсис добави с разтреперан глас: — Дарение от сър Джордж Реншо.

— Сър Джордж… — Кезър млъкна смаян, после пристъпи шумно към прозореца. Загледа се продължително във внушителните размери на новата сграда. После се върна, седна и започна да се храни бавно. Апетитът му съвсем не беше като на човек с пречистен черен дроб. Той все хвърляше бързи погледи към Франсис с малките си наведени очи. Мълчанието му сякаш смрази стаята.

Най-сетне Франсис заговори — неловко, с пресилена простота.

— Вие трябва да вземете решение, отче. Вие сложихте забрана върху всякакви танци и общи развлечения на мъже и жени. От друга страна, ако нашите хора не участват в клуба, ако го бойкотират и не посещават танцовите вечери, сър Джордж ще се почувства смъртно обиден. — Франсис не вдигна очи от чинията си. — Той ще дойде лично в четвъртък за откриването.

Отец Кезър не можа да хапне повече нищо. Дебелият и сочен бифтек в чинията му като че ли беше от подметка. Той стана рязко, стисна картичката в косматия си юмрук и я смачка с внезапна, страшна настървеност.

— Ние няма да отидем на това сатанинско откриване! Няма да отидем! Чуваш ли? Веднъж завинаги, казах ти го! — изкрещя и изскочи от стаята като вихър.

Във вторник вечерта, гладко избръснат, с чиста бяла риза и най-новото си расо отец Кезър отиде на церемонията. Лицето му изразяваше страхотен компромис между веселие и мрачност. Франсис го последва.

Новият салон беше залят от светлина и кипеше от вълнение, изпълнен до последното място от работниците от селото и околността. На издигнатия подиум седяха някои местни първенци — Доналд Кайл и жена му, лекарят на мината, учителят и двама други проповедници. Когато Франсис и отец Кезър заеха местата си, последваха продължителни овации, после няколко подсвирквания и силен смях. Челюстите на отец Кезър тракаха свирепо.

Шумът от пристигащ автомобил повиши настроението и една минута по-късно, сред шумни овации, сър Джордж се появи на подиума. Той беше човек среден на ръст, на около шестдесет години, с лъскаво голо теме, заобиколено с бяла коса. Мустаците му бяха сребристи, а лицето — червендалесто. Имаше онзи много свеж тен, който някои руси лица придобиват на преклонна възраст. Изглеждаше чудновато, че един толкова скромен в облеклото и държанието си човек, разполагаше с такава огромна власт.

Той изслуша любезно церемонията и приветственото слово на мистър Кайл и после каза няколко думи. Завърши ласкаво:

— Бих желал да заявя в името на справедливостта, че първото внушение за този много ценен проект дойде от далновидността и широкия поглед на отец Франсис Чисхолм.

Овациите станаха оглушителни. Отец Чисхолм се изчерви, очите му се отправиха към началника му умолително и гузно.

Отец Кезър вдигна ръце машинално, два пъти ги притисна една в друга безшумно и разкриви устните си в болезнена, мъченическа усмивка. По-късно, когато започна първият танц, старият свещеник заследи с очи сър Джордж, който се въртеше из залата с младата Нанси Кайл. После изчезна в нощта. Музиката на цигуларите го последва.

Когато Франсис се върна късно през нощта, завари енорийския свещеник седнал в приемната, с ръце на коленете си, без огън в камината.

Отец Кезър изглеждаше странно скован. Цялото му желание за борба бе изчезнало. През последните десетина години бе повалил с нокаут повече викарии и от жените на Хенрих VIII. Той каза глухо:

— Трябва да доложа на епископа!

Франсис почувства как сърцето му се преобърна в гърдите. Но не трепна. Каквото и да станеше с него, авторитетът на отец Кезър беше подронен.

По-възрастният свещеник продължи мрачно:

— Може да е по-добре и за теб да смениш мястото си. Епископът ще реши въпроса. Архиерейският наместник Фицджералд има нужда от втори викарий в Тайнкасъл… твоят приятел Анселм Мили е там, нали?

Франсис не отвърна нищо. Не искаше да напусне сега тази вече съживена енория. Но даже и да го принудеха да се махне оттук, работата щеше да бъде по-лека за неговия наследник. Клубът щеше да продължи да действа. Това беше само началото. И други промени щяха да настъпят. Той не ликуваше, а само изпитваше някаква смирена, почти химерична надежда.

Каза с тих глас:

— Съжалявам, отче, ако съм ви ядосал. Вярвайте ми, само се опитвах да помогна… на нашите нехранимайковци.

Очите на двамата свещеници се срещнаха. Тези на отец Кезър първи се наведоха към земята.