Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (5)

Глава IV

Сенките на брястовете вече се бяха проточили върху окосените морави на Холиуел, но северната юнска вечер още беше светла като ден. Мракът щеше да дойде по-късно, толкова близо до зората, че на северното сияние му оставаше само кратко време да поблести по бледите небесни висини.

Франсис седеше пред отворения прозорец на високата стаичка, която делеше с Лорънс Хъдсън и Анселм Мили, откакто го бяха приели за член на „Философите“. По едно време той почувства, че вниманието му се отклони от тетрадката, привлечено от разкошната гледка пред него, с тъга, породена от съзнанието за преходността на всяка красота.

В ъгъла на зрителното му поле се виждаше колежът — респектираща сива гранитна сграда в господарски стил, построена за сър Арчибалд Фрейзър през 1609 година и обзаведена през това столетие като католически колеж. Църквата, построена в същия строг стил, беше разположена под прав ъгъл и свързана чрез един манастирски коридор с библиотеката, като ограждаше по такъв начин един четириъгълник от морава с историческо значение. Зад нея се намираше игрището на петорките, кортовете за хазена, а и футболното игрище, където се доиграваше една игра. По-нататък се виждаха просторни пасбища, пресичани от лъкатушната река Стинчар и осеяни от стадо черни ниски говеда с широк гръб, изкарани на паша; по-нататък се виждаха букови и дъбови горички, а чак в дъното — далечната, синкава, слабо назъбена верига на планината Грампиан в Абърдийнското графство.

Франсис въздъхна без да иска. Струваше му се, че бе вчера, когато слезе в Даун, ветровитата северна възлова гара, като новак, изгубил ума и дума, изправен пред неизвестността и пред онова страшно първо представяне пред директора, отец Хамиш Макнаб. Той си спомни как „Ръсти Мак“, набит дребен шотландски благородник, близък роднина на английските Макнабовци, се наведе с черното си наметало над писалищната маса и се загледа в него втренчено под рунтавите си червени вежди, страхотно заплашителен.

— Е, момче, я ми кажи, какво можеш?

— Моля, сър… нищо.

— Нищо ли? Не можеш ли да играеш шотландски флинг?

— Не, сър.

— Как! С такова прочуто име като Чисхолм?

— Съжалявам, сър!

— Хм! Няма твърде голяма полза от теб, нали, момче?

— Няма, сър, освен, сър… — Разтреперан: — Мога да ловя риба.

— Можеш, а? — Лека, суха усмивка. — Тогава можем да станем приятели. — Усмивката на директора се разшири. — Родовете Чисхолм и Макнаб са ходили заедно на риба, да, заедно са ходили и на война, преди още да ни е имало на света теб и мен. Тичай сега, докато не съм те зачесал с бастуна!

А сега, още един срок, и той щеше да напусне Холиуел. Погледът му пак се плъзна надолу към малките групи ученици, които се разхождаха по постланите с пясък тераси до водоскока. Семинарски обичай! Е, и какво от това? Повечето от тях щяха да се прехвърлят оттук в семинарията Сан Моралес, в Испания.

Той разпозна съучениците си, които се разхождаха заедно: Анселм, както обикновено, разточителен в проявите си на обич, вървеше с ръка, нежно пъхната под ръката на другаря му, а с другата махаше из въздуха, но грациозно, както подобава на безспорен победител в състезанието за Фрейзъровата награда за добро другарство! Зад тях, заобиколен от групата си, крачеше отец Тарант — висок, мургав, тънък… напрегнато внимателен и все пак злъчен… класически затворен в себе си човек.

Щом Франсис видя по-младия свещеник, чертите на лицето му се изопнаха странно. Той се загледа неохотно в тетрадката, отворена върху дъската на прозореца, взе перодръжката си и се залови да пише. Смръщването му, признак на решителност, не заличи резките мургави очертания на бузата му и не замъгли меланхоличната яснота на светлокафявите му очи. Сега, на осемнадесет години, тялото му имаше известна грациозна гъвкавост. Целомъдреният пламък на очите му засилваше абсурдно привлекателността на тялото му и оня негов вид, непокварен и трогателен, който — неизбежно — толкова често го унижаваше.

* * *

14 юни, 1887. Днес се случи нещо толкова изключително и сензационно неприлично, че трябва да си отмъстя на този скотски дневник и на отец Тарант, като запиша всичко. Всъщност не би трябвало да пропилея този час преди вечерня — след това ще бъда задължително спипан от Анселм да играем на хазена. Би трябвало да нахвърля само толкова: „Четвъртък преди Възнесение: хубав ден, паметно приключение с Ръсти Мак“ и да сложа точка. Но даже и нашият язвителен администратор на учебните занятия призна добродетелта в характера ми, добросъвестността ми, когато ми каза след лекцията си: „Чисхолм, съветвам те да си водиш дневник. Разбира се, не за обнародване — проклетият му сарказъм блесна — а като изпит. Ти страдаш извънредно много, Чисхолм, от душевна упоритост. Като записваш най-съкровените си мисли… ако можеше… навярно би я намалил“.

Разбира се, аз се изчервих като глупак, нещастните ми нерви не издържаха и кипнах. „Да не искате да кажете, отец Тарант, че не върша каквото ми се каже?“

Той почти не ме погледна. Стоеше с ръце, пъхнати в ръкавите на расото, тънък, мургав, с правилни черти и, ах, толкова необоримо умен. Когато се опита да прикрие ненавистта си към мен, аз си дадох сметка за коравата му риза, за желязната дисциплина, която знам, че прилага безпощадно към себе си. Той отвърна мъгляво: „Има и известно умствено неподчинение…“ и си отиде.

Заблуда ли е да си мисля, че той ми има зъб, защото не се мъча да стана като него? Повечето от нас така правят. Откакто дойде тук преди две години, той въведе същински култ, на който Анселм е дякон. Навярно не може да забрави случая, когато ни преподаваше за „единствената, истинна и апостолическа религия“, а аз се обадих внезапно: „Сър, сигурно вероизповеданието представлява такава случайност на рождението, че Бог не може да му придаде изключителна стойност“. Когато всички млъкнаха поразени, той остана невъзмутим, леденостуден. „Какъв чудесен еретик можеше да стане от теб, драги ми Чисхолм!“

Ние имаме поне едно нещо общо: съгласието, че аз никога няма да се почувствам призван за нещо.

Смешно е да пише така горделиво един голобрад осемнадесетгодишен юноша като мен. Навярно това са така наречените превземки на моята възраст. Но аз се тревожа… за няколко неща. Първо, страшно много, навярно глупаво много се тревожа за Тайнкасъл. Предполагам, че е неизбежно човек да изгуби връзка, когато „домашната му ваканция“ е ограничена на един кратък летен месец. Тази кратка годишна ваканция, единствената строгост на Холиуел, може да служи на своята цел да поддържа привързаността към призванието, но тя напряга и въображението. Нед никога не пише. Кореспонденцията му през трите ми години в Холиуел се изчерпва с внезапни и фантастични подаръци в хранителни продукти: онази грамадна торба с орехи през първата зима и през последната пролет онази кошница с банани, три четвърти от които бяха презрели и предизвикаха епидемия сред „духовниците и миряните“ тук.

Но даже и в мълчанието на Нед имаше нещо странно. А писмата на леля Поли ме карат да се плаша още повече. Нейното мило и неподражаемо дърдорене за събитията в енорията беше заменено от един беден списък главно на метеорологически факти. Тази промяна в тона настъпи толкова внезапно. Естествено, Нора не ми помогна. Тя е все същата привърженичка на пощенските картички, които надрасква на всички като задължение за пет минутки веднъж в годината, като иде на море. Струва ми се, че векове са изминали от последния и бляскав „Залез-слънце от Скарбъро Пийр“, а моите две писма не успяха да изтръгнат поне една „Луна над Хуитли бей“. Мила Нора, никога няма да забравя твоя Евин жест на тавана на бараката с ябълките. Заради теб с такова нетърпение очаквам предстоящата ваканция. Не зная ще отидем ли пак заедно в Госфорт? Аз те наблюдавах как растеш, като притаявах дъх, видях как се оформя характерът ти. Познавам те като бърза, свенлива, смела, чувствителна и весела, малко разглезена от ласкателства, изпълнена с невинност и шеги. Даже и сега виждам изразителното ти личице, озарено от вътрешен огън, когато се наслаждаваш на удивителната си дарба да имитираш — като „фотографираш“ леля Поли… или мен — с ръце на хълбоците, с предизвикателни, дръзки сини очи, като най-после се впуснеш да танцуваш с весело злорадство. Всичко около теб е толкова… човешко и живо, даже и онези твои краткотрайни изблици на сприхавост и гняв, които разтърсват нежния ти организъм и завършват с такива горчиви плачове. И знам, въпреки твоите грешки, колко горещо и поривисто е сърцето ти, как те кара да тичаш бързо, зачервена към някого, когото си наскърбила… несъзнателно. Лежа буден и мисля за теб, за погледа в очите ти, за нежността на ключиците ти над малките ти заоблени гърдички…

* * *

Тук Франсис спря, изчерви се и задраска последния, току-що написан ред. После продължи старателно.

* * *

Второ, тревожа се егоистично за бъдещето си. Сега съм образован — повече, отколкото изисква положението ми — тук отец Тарант пак би се съгласил. Остава ми само един срок в Холиуел. Ще се върна ли смирено при помпата за бира в „Юнион таверн“? Не мога да остана и занапред в тежест на Нед — или по-точно казано, на Поли, защото напоследък установих съвсем случайно, че моите училищни такси са били плащани от тази удивителна жена — от скромните й доходи! По такъв начин моите амбиции са объркани. Привързаността ми към леля Поли, безграничната ми признателност ме кара да желая да й се отплатя. А нейното най-скъпо желание е да ме види ръкоположен. От друга страна, в място като това, където три четвърти от учениците и повечето от приятелите ти са предопределени да станат духовници, трудно е да избегнеш неизбежното привличане на симпатиите. Идва ти да се наредиш в редицата. Като оставим отец Тарант настрана, отец Макнаб смята, че от мен ще стане добър духовник — чувствам го по хитрата му, приятелска предизвикателност, по почти изключителното му търпение да чака. А като директор на този колеж, той сигурно знае нещичко за призванията.

Естествено, аз съм буен и разпален, а смесеното ми възпитание остави в мен известна склонност към разкол. Не мога да претендирам, че съм от онези богоизбрани юноши — библиотеката на колежа гъмжи от тях — които шепнат молитви през цялото си детство, издигат момчешки олтари из гората и кротко упрекват момичетата, които се блъскат в тях на селския панаир. „Настрана, Тереза-Анабела, аз не съм за теб.“

Все пак кой може да опише онези мигове, които идват така внезапно. Сам си по пътя на връщане от Даун, сам се събуждаш в мрака на тихата си стаичка и оставаш назад, съвсем самотен, когато тълпата с блъскане, кашляне и шепнене влиза в празната, но дишаща църква. Мигове на странни опасения, на интуиция. Не оня сантиментален екстаз, който ме отвращава, както винаги (въпрос: Защо ми идва да повръщам, когато виждам захлас по лицето на учителя на новаците?), а известно усещане за утеха, за надежда.

Огорчен съм, затова че пиша така — независимо че написаното не е предназначено за ничии други очи, освен моите. Интимните пламенни желания на човека стъписват другите, когато са написани черно на бяло. Аз обаче трябва да напиша за това неизбежно чувство, че принадлежа на Бога, което ме обзема в мрака, за дълбокото убеждение, че под отмереното, подредено, неумолимо движение на вселената човек не произхожда от нищото и не изчезва в нищото. А тук — не е ли чудно? — аз чувствам влиянието на Даниел Глени, на милия, пѐрнат Свети Дан, чувствам върху себе си топлия му неземен поглед.

Дявол да го вземе! А Тарант! Аз буквално изливам сърцето си. Ако съм такъв Свети Михаил, защо не направя нещо за Бога, да нападна грамадната маса равнодушни материалисти, които осмиват всичко в днешния свят… кратко казано, защо не стана свещеник? Добре… трябва да бъда почтен. Аз мисля, че причина за това е Нора. Красотата и нежността на чувствата ми към нея изпълват сърцето ми. Виждам сладкото й лице, озарено от вътрешен огън, даже и когато се моли на Света Богородица в църква. Мила, мила Нора! Ти си истинската причина, аз да не взема билета си за небесния експрес за Сан Моралес!

* * *

Франсис спря да пише и заскита с поглед из далечината. Веждите му се смръщиха леко, но устните му се усмихнаха. С усилие на волята той пак съсредоточи вниманието си.

* * *

Трябва да се върна на тази сутрин и към Ръсти Мак. Тъй като днес е задължителен празник, бях свободен преди обяд. Тръгвайки да пусна едно писмо, се натъкнах на директора, който се връщаше от Стинчар с въдицата си, но без риба. Той спря, подпря на въдицата ниската си набита снага, червендалестото му лице беше смръщено и доста разстроено под огненочервената му коса. Аз много обичам Ръсти Мак. Мисля, че и той изпитва известна привързаност към мен и може би най-простото обяснение за това е, че и двамата сме такива упорити шотландци и рибари… единствените двама в училището. Когато лейди Фрейзър направила дарение на колежа от своите тукашни имоти, Ръсти поискал за себе си реката Стинчар. Песента в „Холиуел Монитор“

Няма да позволя, моите вирове

Да паднат в ръцете на глупаци…

изразява ясно мнението му — той е страстен рибар до полуда. Разказват една история за него. По време на една литургия в замъка Фрейзър, който влиза в енорията на Холиуел, верният му приятел, презвитерианецът Джили си подал главата през прозореца и едва не изкрещял от вълнение „Ваше Преосвещенство! Играят като бесни във вира Лочабър!“. Никога литургия не е била претупвана по-набързо. Богомолците се смаяли, включително и лейди Фрейзър, когато били благословени с главоломна бързина. После видели от църквата да изхвръква една черна стрела, не много различна от местното понятие за дявола. „Джок! Джок! Накъде поемат?“

Сега той погледна към мен с отвращение. „Нито една риба не се вижда. Тъкмо когато ми трябваше една за големците! Епископът на тази епархия и досегашният директор на нашата английска семинария в Сан Моралес ще дойдат на обяд в Холиуел днес.“

Казах му: „Има една риба във вира Глийб, сър“.

— Няма нито една риба в цялата река, нито една мренчица!… Излязъл съм от шест часа.

— Голяма е.

— Въображаема!

— Видях я там вчера, в подмола, но разбира се, не посмях да се заловя с нея.

Изпод рунтавите си вежди Ръсти Мак се усмихна кисело. „Ти си упорит дявол, Чисхолм. Ако искаш да си загубиш времето — дадено от мен.“ Подаде ми въдицата и се отдалечи.

Запътих се надолу към вира Глийб, сърцето ми подскачаше както винаги, щом чуех шума на течащата вода. Мухата на въдицата беше „Сребърен доктор“, по големина и цвят отлична за тази река. Почнах да хвърлям въдицата из вира. Хвърлях я около един час. Сьомгите са страшно оскъдни по това време на годината. Веднъж ми се стори, че видях да се движи някаква тъмна перка в сянката на отсрещния бряг. Но нищо не захапа. Внезапно чух зад себе си предпазливо кашляне. Обърнах се. Пред мен стоеше Ръсти Мак, облечен в официалните си черни дрехи, с ръкавици и цилиндър: беше тръгнал да посрещне гостите си на гара Даун, но се спря да ми изкаже съболезнованията си.

— Тези големите, Чисхолм — каза той ухилен като мъртвешки череп, — винаги най-мъчно се ловят!

Докато той говореше, аз хвърлих въдицата за последен път на около четиридесет крачки навътре. Мухата падна точно върху пяната в долния край на подмола. След миг усетих, че рибата захапа, дръпнах и тя се улови здраво на въдицата.

„Улови се една!“, извика Ръсти. После сьомгата подскочи на пет педи във въздуха. Макар че и аз самият щях за малко да припадна, въздействието върху Ръсти беше поразително. Усетих как напрегна всички мускули. „Боже мой!“, прошепна той като поразен от смайване. Такава грамадна сьомга не бях виждал нито тук в Стинчар, нито в татковата барака в Туидсайд. „Дръж й главата нагоре!“, изкрещя Ръсти внезапно. „Човече, човече, отпусни връвта!“

Правех всичко, което можех. Но рибата надделяваше. Тя се впусна надолу по реката с бясна скорост. Хукнах след нея. А Ръсти се втурна след мен.

Стинчар при Холиуел не е като Туид. Тя тече като жълт порой между борове и урви, прави не малки скокове от хлъзгави канари и високи шистови прагове. След десетина минути Ръсти Мак и аз се намирахме на половин миля по-надолу по реката, доста капнали от умора, но още продължавахме да следваме рибата, без да изоставаме назад.

„Спри я, спри я!“ Ръсти Мак беше прегракнал от крещене. „Ах, ти, глупак, глупак такъв, не я оставяй да се тикне в тази тиха вода!“ Разбира се, пустата му риба беше влязла вече в тихата вода, беше се вмъкнала в една дълбока дупка, връвта се беше заплела в една гъста мрежа от подводни корени.

„Отпусни, отпусни!“ Ръсти Мак подскачаше от мъка. „Отпускай я, докато аз й хвърля един камък!“

Внимателно и задъхан той се залови да хвърля камъни, дано подгони рибата, без да скъса връвта. Играта продължи мъчително дълго. После фърррр!… рибата полетя надолу по течението, а макарата на въдицата заскърца пискливо. Ръсти и аз пак се втурнахме да тичаме.

Един час по-късно, или приблизително толкова време, в тихата вода срещу селото Даун, сьомгата най-после прояви признаци на отпадане. Изтощен, задъхан, разкъсван от деветдесет и девет ту мъчителни, ту радостни промени, Ръсти даде последна заповед.

„Сега, сега! На този пясък!“, извика той с прегракнал глас, „Няма да я оставим да си играе с нас. Задърпа ли те по-надолу, ще ни офейка!“.

Устата ми беше суха, залепнала. Дръпнах нервно и спрях рибата изведнъж. Тя почна да се приближава мирно, после внезапно се разлудува бясно, за последен път. Ръсти нададе глух вик: „Полека… полека! Изпуснеш ли я сега, никога няма да ти го простя!“.

На плиткото рибата изглеждаше невероятна. Виждаше се оръфаната корда на въдицата. Ами ако я изпусна!… сякаш ледена буца ми заседна на гърлото.

Измъкнах я върху малкото равно място на пясъка. Сред напрегнатата тишина Ръсти Мак се наведе над сьомгата, заби пръстите си в хрилете и метна грамадната риба върху тревата.

Сьомгата представляваше разкошна гледка върху зелената морава. Грамадна, над четиридесет фунта, риба, току-що измъкната от водата, така че морските въшки още бяха впити в извития й гръб.

„Рекорд, рекорд!“ запя Ръсти Мак, на седмото небе от радост, също като мен. Ние се бяхме хванали за ръце и играехме шотландско фанданго. „Четиридесет и два фунта, нито грам по-малко… ще я запишем в книгата.“ Той даже ме прегърна. „Момче, момче… ти си чудесен, чудесен рибар.“

В този момент откъм единствената железопътна линия оттатък реката се дочу слабото изсвирване на локомотив. Ръсти спря, загледа се като смаян в ивицата пушек, в малкия като играчка червено-бял сигнал, който изведнъж беше свален над гара Даун. Той веднага си спомни, изтръпна, пъхна ръка в джоба си и измъкна часовника. „Боже, Чисхолм!“ Сега тонът му беше на холиуелски директор. „Това е влакът на епископа.“

Той беше очевидно озадачен: оставаха му пет минути да посрещне видните си гости и пет мили да заобиколи, докато стигне до гарата или да мине през двете ниви оттатък река Стинчар.

Видях как бавно взе решение. „Занеси рибата, Чисхолм, нека я сварят цяла за обяд. Върви сега бързо и си спомни жената на Лот, която се превърнала в сол. Каквото и да правиш, не се обръщай назад!“

Не можах да се сдържа. Щом стигнах до първия завой на реката, се скрих зад един храст и се изложих на опасността да се превърна в сол. Отец Мак се беше съблякъл гол и завързал дрехите си на вързоп. С цилиндър на глава и вързоп, издигнат високо над нея, той влезе в реката. Ту с газене, ту с плуване стигна до другия бряг, нахлузи набързо дрехите си и закрачи широко към приближаващия се влак.

Аз легнах на тревата и се затъркалях от смях, сякаш не бях на себе си. Не защото го бях видял съвсем гол, с цилиндър, нахлузен дръзко върху смръщеното му чело — тази гледка се запечати в паметта ми завинаги — а за моралната смелост на тази му отчаяна постъпка. Помислих си: сигурно и той мрази нашите набожни превземки, които ни карат да изтръпваме, като видим гола човешка плът и закриваме женското тяло като че е нещо позорно.

* * *

Някакъв шум отвън накара Франсис да спре и той престана да пише, когато вратата се отвори. Хъдсън и Анселм Мили влязоха в стаята. Хъдсън, мургав и мълчалив младеж, седна и се залови да сменя обувката си. Анселм носеше вечерната поща.

— Имаш писмо, Франсис — каза той възторжено.

Мили беше пораснал хубав, бял, червендалест младеж. Бузите му бяха гладки и издаваха добро здраве. Погледът му беше благ, очите чисти, усмивката му радушна. Винаги разпален, зает и усмихнат, безспорно той беше най-популярният ученик в училището. Макар че успехът му никога не беше блестящ, учителите го обичаха — името му обикновено беше в списъка на наградите. Добър беше на петорка и пинг-понг и всички останали по-малко груби игри. А имаше истинска дарба да ръководи събрания. Ръководеше половин дузина дружества — от филателистите до философите. Знаеше и умееше ловко да употребява такива думи като „кворум“, „протокол“ и „господин председателят“. Когато станеше дума да се създаде ново дружество, непременно искаха съвет от Анселм и той автоматично ставаше негов председател. Когато възхваляваше живота на духовниците, ставаше лиричен. Единствената му Голгота беше този странен парадокс: директорът и няколко единични самотни души го ненавиждаха от все сърце. За другите той беше герой и посрещаше успехите си със сърдечна, скромна усмивка.

Сега, като подаваше писмото на Франсис, той му се усмихна с топлата си обезоръжаваща усмивка. „Дано да е пълно с хубави новини, драги приятелю.“

Франсис отвори писмото. То беше без дата, написано върху гърба на една фактура, озаглавена:

ДА ДАВА Едуард Банън — „Юнион таверн“,

ъгъла Дайк стрийт и Капъл стрийт,

Тайнкасъл

Драги Франсис,

Дано това писмо те завари толкова добре, колкото ти желая. Моля те, извини ме, че пиша с молив. Ние всички сме разтревожени. Съжалявам, но трябва да ти кажа, Франсис, че няма да можеш да си дойдеш вкъщи тази ваканция. От всички най-много аз съжалявам и ми е мъчно за това, защото не съм те виждала от миналото лято. Но, вярвай ми, не може и трябва да се преклоним пред волята божия. Аз знам, че ти не си човек, който се примирява с едно „не“ вместо отговор, но този път трябва да го направиш, бог ми е свидетел. Няма да крия, че имаме неприятности, както сигурно си се досетил вече, но не е нещо, за което ти можеш да помогнеш или да попречиш. Не е за пари, нито болест, така че не се тревожи. И всичко ще мине с божията помощ и ще бъде забравено. Ти можеш лесно да уредиш да останеш в колежа през ваканцията. Нед ще плати всички допълнителни такси. Ще имаш книгите си, хубавата среда и всичко останало. Може да уредим да си дойдеш за Коледа, така че не се ядосвай. Нед продаде кучетата си за надбягване, но не от липса на пари. Мистър Джилфойл е голяма утеха за всички ни. Ти не губиш много, защото времето е лошо, страшно дъждовно. Сега не забравяй, Франсис, имаме чужди хора вкъщи, няма място, не си идвай (два пъти подчертано).

Благославям те, милото ми момче, и извинявай, че писах набързо.

Мили привети,

Твоя Поли Банън

Седнал на прозореца, Франсис прочете писмото няколко пъти. Макар че целта му беше ясна, значението му оставаше тревожно и непонятно. Той погледна загрижено сгънатия лист и го сложи в джоба си.

— Няма нищо лошо, нали? — Анселм Мили оглеждаше лицето му изпитателно.

Франсис мълчеше смутен и не знаеше какво да отговори.

— Драги приятелю, съжалявам. — Анселм пристъпи крачка напред и сложи ръка върху рамото на Франсис утешително. — Ако мога да направя нещо за теб, кажи ми, за бога. Може би… — той се замисли сериозно, — може би не ти се играе тази вечер хазена?

— Не — смънка Франсис, — не ми се играе.

— Много добре, драги ми Франсис! — Камбаната за вечерня заби. — Виждам, че нещо те тревожи. Ще те спомена тази вечер в молитвата си.

През цялото време на вечернята Франсис се тревожеше за неясното писмо на Поли. Когато службата свърши, внезапно му мина през ума да повери мъката си на Ръсти Мак. Той се изкачи бавно по широките стълби.

Когато влезе в кабинета, видя, че директорът не беше сам — отец Тарант седеше до него зад купчина книжа, а от внезапното им замълчаване при появяването му на Франсис му се стори, че двамата са говорили за него.

— Извинете, господин директор. — Той погледна смутено към Ръсти Мак. — Не знаех, че сте зает.

— Няма нищо, Чисхолм. Седни.

Отзивчивата топлота на тона му накара Франсис, вече полуобърнат към вратата да седне на един плетен стол до писалищната маса. С бавни движения на късите си дебели пръсти Ръсти Мак продължи да тъпче лулата си с тютюн.

— Е! Какво можем да направим за теб, момчето ми?

Франсис се изчерви.

— Аз… аз мислех, че ще бъдете сам.

По някаква странна причина директорът отбягна умолителния му поглед.

— Ти нямаш нищо против, че отец Тарант е тук, нали? Какво има?

Нямаше отърваване. Без да хитрува и да измисля друго оправдание Франсис смотолеви:

— Получих едно писмо… от къщи. — Той смяташе да покаже на Ръсти Мак писмото на Поли, но в присъствието на отец Тарант гордостта му го накара да се сдържи. — По някаква неясна причина не ме искат да се върна за ваканцията.

— Охо! Това трябва да те е разочаровало доста много.

Имаше ли грешка — двамата не се ли спогледаха бързо?

— Така е, сър. И съм разтревожен. Чудех се… всъщност дойдох да Ви попитам, какво да правя.

Мълчание. Отец Макнаб се сви повече под вехтата си пелерина, без да престава да тъпче лулата си. Той познаваше много момчета, познаваше ги до дъното на душата им, но в този юноша, седнал пред него, имаше известно благородство, душевна красота и такава упорита честност, че разпалваше огън в душата му.

— Ние всички си имаме разочарования, Франсис. — Сериозният му глас беше тъжен, нещо повече от необикновено благ. — Отец Тарант и аз преживяхме днес едно разочарование. На дневен ред са оставки в нашата семинария в Испания. — Той спря. — Назначават ни там, мен за ректор, отец Тарант за мой администратор на учебните занятия.

Франсис смънка някакъв отговор. Наистина. Сан Моралес беше жадувано повишение — последната стъпка пред епархия, но каквото и да е било въздействието върху отец Тарант — Франсис хвърли бърз поглед върху неизразителния му профил — Макнаб не гледаше на него така. Сухите арагонски равнини щяха да бъдат чужди за човек, привързан от сърце и душа към зелените гори и буйните води на Холиуел.

Ръсти Мак се усмихна леко.

— Аз смятах да остана тук. Ти си смятал да заминеш. Какво ще кажеш? Ще се съгласим ли и двамата да приемем този удар от Всевишния?

Франсис направи усилие да намери в смущението си подходящи думи.

— Така е… като се тревожех… чудех се дали няма да мога да разбера какво е станало и да се опитам да помогна?

— Съмнявам се дали бих го направил, ако бях на твое място — отговори бързо отец Макнаб. — Какво ще кажете вие, отец Тарант?

В сянката по-младият преподавател се размърда.

— Според моя житейски опит, неприятностите се разрешават най-добре без външна намеса.

Изглежда нямаше какво друго да се каже. Директорът обърна нагоре лампата на писалищната си маса. Тя освети тъмния кабинет и като че ли сложи край на разговора.

Франсис стана. Макар че беше с лице към двамата, когато заговори колебливо, от сърце, отправи думите си към Ръсти Мак.

— Не мога да ви кажа колко много съжалявам, че заминавате за Испания. Училището… на мен… ще ми бъде мъчно за вас.

— Може да се видим с теб там? — В гласа му се долавяше надежда и тиха обич.

Франсис не отговори нищо. Както стоеше нерешително, без да знае какво да каже, разкъсван от противоречиви чувства, сведеният му поглед падна внезапно върху едно писмо, оставено отворено върху писалищната маса. Окото му бе привлечено не толкова от писмото — нечетливо от такова разстояние — колкото от ярката бланка, отпечатана със сини букви. Той погледна настрани, но успя да прочете: „Презвитерианска църква Свети Доминик, Тайнкасъл“.

Тръпки пробягаха по цялото му тяло. Нещо не беше в ред у дома. Сега се увери. Но лицето му не показа нищо, остана безчувствено. Нито един от двамата преподаватели не разбра за неговото откритие. Но когато се отправи към вратата, разбра, въпреки всички увещания, че поне един път беше ясен пред него.