Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (17)

Глава VII

Един слънчев предобед през 1912 година, отец Чисхолм отделяше восък от новия, тазгодишния мед от пчелите на мисията. Работилницата му в дъното на зеленчуковата градина беше построена в баварски стил, спретната, практична, със струг и грижливо подредени инструменти. И до ден-днешен тя беше за него все същия източник на радост, както в оня момент, когато майка Мария-Вероника му предаде ключа. Сега из нея се разнасяше уханието на златистата течна захар. Една голяма делва, пълна със студен жълт мед, стоеше между пресния талаш по пода. Върху тезгяха се виждаше плоската медна тава с тъмножълтия восък, от който утре той щеше да излее своите свещи. И то какви свещи — така хубаво горят, без да текат, и така приятно ухаят — даже и в катедралата Свети Петър няма да намериш подобно нещо!

Той въздъхна самодоволно, изтри си челото, а след това и ноктите на пръстите си, пълни с восък. После нарами голямата делва с меда, затвори вратата след себе си и тръгна през градината на мисията. Беше щастлив. Когато се събуждаше сутрин от песента на скорците по стрехите, сред утринния хлад, докато росата още блестеше по тревата, първата му мисъл беше, че не може да има по-голямо щастие на света от това да работиш — много с ръцете си, малко с главата си, но най-много със сърцето си — и да живееш просто, ей така близо до земята, която никога не му се виждаше далеч от небето.

Областта преуспяваше. Хората бяха забравили наводнението, чумата и глада и бяха спокойни. През изминалите пет години, откакто мисията беше възстановена благодарение на щедрото дарение на граф Ернст фон Хоенлое, тя беше преуспявала безшумно. Сегашната църква беше по-голяма и по-здрава от първата. Отец Чисхолм я построи солидно, със строга простота в линиите, без да употреби нито мазилка, нито гипсови украшения, според монашеския стил, въведен в Шотландия от кралица Маргарита преди няколко столетия. Класическа, със строги линии, с проста камбанария и купол с кръстовидни сводове, със своята простота тя почна постепенно да му харесва, докато най-после стигна дотам да я предпочита пред първата. А тази беше и безопасна.

Училището беше разширено. Нов детски дом беше прибавен към зданието. А купените две съседни напоявани ниви образуваха образцов чифлик с кочина, краварник и птичарник, пред който сестра Марта, с дървени обувки и разкопчана дреха, хвърляше зърно на кокошките и пилетата и радостно ги къткаше по фламандски.

Сега енорията обхващаше двеста души верни християни, нито един от които не коленичеше с лицемерие пред олтара. Приютът за сираци беше три пъти по-голям и почваше вече да дава първите плодове на търпеливата предвидливост, проявена от отец Чисхолм. По-големите момичета помагаха на сестрите в гледането на малките деца. Някои от тях бяха вече послушнички, други скоро щяха да излязат в света. О, миналата Коледа той венча най-възрастната девойка, деветнадесетгодишна, за един млад селянин от селото Лиу. Франсис се усмихна със съжаление, като си спомни за неговата хитрост. При последното си пасторско посещение в селото Лиу — щастливо и успешно пътешествие, от което той се завърна едва миналата седмица — младата съпруга наведе глава пред него и му каза, че скоро ще трябва да се върне да извърши ново кръщение.

Когато отец Чисхолм прехвърли тежката делва върху другото си рамо, една жасминова вейка го удари по бузата. Той беше вече поприведен дребен мъж на четиридесет и три години, с първите признаци на плешивост, а ревматизмът почваше да се обажда в ставите на коленете му. Рядко беше виждал градината така хубава: а и нея дължеше пак на Мария-Вероника. Като му се признае известна сръчност на ръцете, той съвсем не можеше да претендира, че има лека ръка в градинарството и цветарството. Напротив, Мария-Вероника прояви удивително умение да отглежда цветя и зеленчуци. Семената бяха пристигнали от нейния дом в Австрия заедно с връзки корени и фиданки, грижливо завити в зебло. Нейните писма с молба да й изпратят от един или друг вид разсад и присади, бяха летели до прочути градини в Кантон и Пекин — също както неговите бързокрили бели гълъби летяха на всички страни и пак се завръщаха у дома.

Тази красота около него, тази залята от слънчева светлина светиня, оживена от чуруликането на безброй птички — всичко това беше все нейно дело.

Тяхното другарство не се различаваше от тази скъпоценна градина. Тук, когато излизаше вечер да се поразходи, той я намираше увлечена в работа, с груби ръкавици на ръцете, заета да подрязва белите божури, които растяха самоволно, да оправя покаралите накриво пръчки на дивата лоза или да полива златните азалии. Тук разговаряха накратко за всекидневната си работа. Понякога въобще не говореха, а когато светулките полетяваха из градината, двамата се разделяха и всеки се прибираше по своя път.

Когато отец Чисхолм наближи горната врата, видя децата да маршируват из парка, строени по две. Отиваха на обяд. Той се усмихна и ускори крачките си. Децата насядаха на дългата ниска маса в новата пристройка към спалнята — четиридесет синкавочерни главички с лъскави жълти личица. Мария-Вероника застана на единия край на масата, Клотилда — на другия. Марта се залови да разпредели горещата оризова супа в дългата редица сини паници, подпомагана от китайските послушнички. Ана, намерената на снега, сега хубава девойка, започна да разнася паниците, сериозна, намръщена както винаги.

Шумът утихна, когато отец Чисхолм влезе. Той хвърли свенлив, почти момчешки поглед към майка Мария-Вероника, сякаш молеше за снизхождение, и триумфално сложи меда върху масата.

— Пресен мед днес, деца! Много жалко. Сигурен съм, че никой няма да го иска!

Веднага се надигнаха пискливи протести, като същински крясъци на малки маймунчета. Той прикри усмивката си и поклати жаловито глава към най-малкото дете — важен, тригодишен мандарин, който гълташе лъжичката си и сънливо поклащаше меките си крачета на скамейката.

— Аз не мога да повярвам, че едно добро дете може да се радва на такава страшна поквара! Я ми кажи, Симфориан… — Просто смешно беше по какъв начин новопокръстените родители избираха най-шумните имена на светци за децата си. — Я ми кажи, Симфориан… ти не обичаш ли повече да учиш Закон божи, отколкото да ядеш мед?

— Мед! — отговори Симфориан сънливо. После се загледа в набръчканото мургаво лице над него. Тогава детето се изплаши от собствената си дързост, заплака и се тръшна на скамейката.

Отец Чисхолм се разсмя и грабна детето.

— Я гледай, я гледай! Ти си добро момче, Симфориан. Бог те обича. И защото казваш истината, ще ти дам двойна порция мед.

Той долови укоризнения поглед на майка Мария-Вероника, отправен към него. Тя ей сега щеше да го последва до вратата и да му прошепне: „Отче… трябва да пазим дисциплината!“. Толкова отдавна му се струваше времето, когато той стоеше вън от шумната класна стая, неспокоен и нещастен, и не смееше да проникне в студената враждебна атмосфера, но днес нищо не можеше да възпре държанието му към децата. Неговата привързаност към тях от край време беше абсурдна, но той я наричаше своя „патриархална привилегия“.

Както очакваше, Мария-Вероника го придружи на излизане, но макар че лицето й беше необикновено помрачено, тя не му отправи даже и най-мек упрек. Вместо това подхвана след известно колебание:

— Йосиф ми каза тази сутрин странно нещо.

— Да. Този вагабонтин иска да се жени… разбира се. Но ми е проглушил ушите колко хубаво нещо е да имаме една къщичка за пазач… да му я построим при пътната врата на мисията… разбира се, не за Йосиф или за неговата жена… ами само в полза на мисията.

— Не, не е за тази къща. — Без да се усмихва, тя прехапа устните си. — Строи се, само че на друго място, в Улицата на фенерите — ти знаеш онзи великолепен централен парцел — строи се в по-големи размери, нещо много по-голямо от всичко, което ние бихме могли да направим тук. — Тонът й беше необикновено огорчен. — Десетки работници пристигнаха и мауни с бял камък от Сенсианг. Всичко! Уверявам те, харчат се пари, както само американските милионери могат да ги харчат. Скоро ще имаме хубаво здание в Пайтан, с отделни училища за момчета и момичета, игрище, безплатна оризова кухня, безплатен диспансер и болница с постоянен лекар! — Тя замълча и го загледа със сълзи в угрижените си очи.

— Какво заведение? — Той го изрече машинално, зашеметен от предчувствието за нейния отговор.

— Друга мисия. Протестантска. Американските методисти.

Последва продължително мълчание. Понеже се чувстваше осигурен от отдалечеността на мисията от външния свят, той никога не се беше даже и замислял върху възможността за подобно натрапчиво нахлуване.

Преподобната майка беше повикана от Клотилда да се върне в трапезарията и го остави.

Той се запъти бавно към своята къща. Всичката хубост на утринта беше помрачена. Къде оставаше сега неговата средновековна крепост? Той си спомни набързо за своето детство. Сега изпитваше същата несправедливост, както когато ходеха да берат къпини, а пък някое друго момче случайно попадаше на някой скрит къпинак, открит от самия него, и се залавяше грубо да му обира плодовете. Той знаеше много добре каква омраза възникваше между враждебните мисии, каква отвратителна завист, а най-вече заяждането по доктринални точки, нападките и отговорите, заядливите изобличения, които ставаха причина християнската вяра да изглежда в очите на толерантните китайци като някоя адска вавилонска кула, където всички крещят с цяло гърло: „Гледайте, ето го! Тук, тук!“. Но къде? Уви! Погледнеш ли, няма нищо друго, освен ярост, крясъци и ругатни.

Когато се прибра в своята къща, Франсис завари там Йосифа с метла в ръка, но момчето само се щураше насам-натам из стаята, уж че работи, а всъщност само чакаше господаря да си дойде, за да излее пред него своята мъка от лошата новина.

— Отче, чу ли за идването на отвратителните американци, които се кланят на лъжливия Господ?

— Мълчи, Йосифе, мълчи! — отговори свещеникът остро. — Не се кланят на лъжлив Господ, ами на същия истински Господ като нас. Ако говориш такива думи, няма да ти направя къщата до пътната врата!

Йосиф се измъкна от стаята, като мърмореше под носа си.

След обяд отец Чисхолм слезе долу в Пайтан и в Улицата на фенерите видя с очите си, че фаталната новина беше вярна. Да, нова мисия беше започната. Издигаше се бързо изпод ръцете на цяла тълпа зидари, дърводелци и носачи. Той се загледа в дългата върволица работници, които пристъпваха по една дебела талпа и мъкнеха кошове с най-хубавата Сучинска глеч. Видя, че тук се работеше с царски разкош.

Както се въртеше там, само с мислите си за събеседник, отец Чисхолм внезапно видя господин Чия край себе си. Той поздрави тихо стария си приятел.

Когато заговориха за хубавото време и за добрата търговия, Франсис долови в държанието на търговеца нещо повече от обикновеното му приятелско настроение.

По едно време, след като изпълниха изискванията на вежливостта, господин Чия подхвърли без заобикалки:

— Приятно е да гледа човек големия растеж на доброто, макар че някои го смятат за нещо излишно. Лично аз обичам много да се разхождам в градините на други мисии. Освен това, когато ти дойде тук, отче, преди много години, много лошо те посрещнаха. — Кратко, многозначително мълчание. — Вижда ми се твърде вероятно, дори и на мен, такъв скромен гражданин без влияние, че новите мисионери ще бъдат посрещнати толкова лошо при пристигането си, че да се принудят да си отидат с най-голямо съжаление.

Отец Чисхолм изтръпна. Стихийно изкушение забушува в гърдите му. Двусмислието в думите на търговеца и прикритият им смисъл бяха по-значителни от открита заплаха. По голям брой потайни, подмолни пътища господин Чия упражняваше най-голямата власт в тази област. Франсис знаеше, че беше достатъчно само да отговори, загледан в празното пространство: „Няма съмнение, че ще бъде голямо нещастие, ако някаква катастрофа сполети новите мисионери… Но пък кой може да попречи на Божията воля?“ — и заплахата срещу неговата мисия щеше да бъде предварително осъдена на сигурен провал. Но той се отдръпна от изкушението и се отврати от себе си, че беше помислил такова нещо. Като усети студената пот по челото си, отговори, колкото може по-спокойно:

— Има много врати към рая. Ние влизаме през една, тези нови проповедници — през друга. Как можем да им отречем правото да бъдат добродетелни по свой собствен начин? Щом го желаят, тогава трябва да дойдат.

Той не забеляза особеното пламъче, което светна като никога в благите очи на господин Чия. Все така дълбоко загрижен, той се раздели с приятеля си и се запъти нагоре по хълма към дома. Влезе в църквата и седна, защото беше изморен, пред разпятието на страничния олтар. Загледан в лицето, обкръжено от трънения венец, той се замоли мислено за търпение, мъдрост и снизхождение.

* * *

Към края на месец юни методистката мисия беше почти завършена. Въпреки твърдия си характер, отец Чисхолм не можа да намери сили да следи постепенното напредване на строежа. През цялото време беше избягвал нарочно Улицата на фенерите. Но когато научи от Йосиф, че двамата чуждестранни дяволи пристигнали — той не преставаше да му носи печални новини — дребният свещеник въздъхна, облече ново расо, взе чадъра си и събра сили да им отиде на гости.

Когато Франсис позвъни на пътната врата, звукът отекна глухо сред прясната миризма на боя и хоросан. Но след като почака нерешително около една минута под зеления стъклен навес, чуха се стъпки отвътре и вратата отвори една дребна, повехнала жена на средна възраст със сива вълнена пола и блуза с висока яка.

— Добър ден. Аз съм отец Чисхолм. Позволих си да ви дойда на гости, да ви поздравя с добре дошли в Пайтан.

Тя се сепна нервно, в светлосивите й очи се мярна внезапна уплаха.

— О, да. Влезте, моля. Аз съм госпожа Фиск. Уилбър… мъжът ми… доктор Фиск… той е горе. Страхувам се… ние сме сами и още не сме се подредили! — После побърза да отхвърли протестите му, изказани със съжаление. — Не, не… трябва да влезете!

Той я последва горе в една прохладна, висока стая, където един гладко избръснат мъж на около четиридесет години, с ниско подстригани мустачки и също така дребен като нея, стоеше на стълба и грижливо подреждаше книги по полиците. Той носеше дебели очила на умните си плахи, късогледи очи. Памучните му панталони, издути на коленете, придаваха неописуемо жалък вид на тънките му крака. На слизане от стълбата той се препъна и за малко щеше да падне.

— Внимавай, Уилбър! — Тя разпери ръце от желание да го предпази. После запозна двамата мъже. — Я да седнем сега… ако има на какво. — Тя направи безуспешен опит да се усмихне. — Много е лошо, като ги няма нашите мебели… но в Китай човек свиква на всичко.

Седнаха. Отец Чисхолм каза любезно:

— Великолепно здание имате тук.

— Да — отвърна д-р Фиск, после продължи, сякаш търсеше извинение: — Ние имахме голямо щастие. Петролният магнат Чандлър беше особено щедър към нас.

Напрегнато мълчание. Те отговаряха толкова малко на неспокойните очаквания на отец Чисхолм, че го завариха неподготвен. Той не можеше да се смята за човек с великански ръст, но съпрузите Фиск, дори само с нищожния си ръст, прогонваха и най-малкото съмнение за нападателен дух. Дребният доктор беше кротък човек, даже плах по външност, с колеблива усмивка, сякаш тя се боеше да се установи окончателно. Жена му, която се виждаше по-добре на това хубаво осветление, беше нежно, вярно същество, сините й очи готови да плачат, а ръцете й сновяха между тънката златна верижка на медальончето и къдравата й кестенява коса, пристегната в мрежа. Франсис се сепна, като забеляза, че косата й беше перука.

По едно време д-р Фиск се покашля, за да прочисти гърлото си. Тогава каза направо:

— Трябва да ви е противно нашето идване тук!

— Ах, не… съвсем не. — Сега беше ред на свещеника да се смути.

— Ние преживяхме веднъж такова нещо. Бяхме по-нагоре в страната, в областта Лан Хи, разкошно място. Да бяхте видели нашите праскови. Бяхме съвсем сами девет години. После дойде и друг мисионер. Не — обясни той бързо, — католически свещеник. Но, хм… Стана ни неприятно, нали Агнес?

— Да, да, мили — потвърди тя с треперещ глас. — Все пак… преглътнахме го. Ние сме стари борци, отче.

— От колко време сте в Китай?

— Повече от двадесет години! Дойдохме тук съвсем млади, още в същия ден, когато се венчахме. Посветихме целия си живот на тази работа. — Сълзите в нейните очи отстъпиха пред веселата й радушна усмивка. — Уилбър! Трябва да покажа на отец Чисхолм снимката на Джон. — Тя стана, взе гордо от голата полица над камината една снимка в сребърна рамка. — Това е синът ни, фотографиран, когато беше в Харвард, преди да отиде в Оксфорд като стипендиант на Родз. Да, още е в Англия… работи в нашето корабостроително отделение в Тайнкасъл.

Това име разби изкуствената вежливост на Франсис.

— Тайнкасъл! — Той се усмихна. — То е много близо до моето родно място.

Тя го изгледа възхитена, усмихна му се на свой ред, като притисна нежно снимката към гърдите си.

— Нали е удивително? Светът е толкова малък, в края на краищата! — Тя бързо върна снимката на мястото й върху полицата на камината. — Сега ще донеса кафе и малко от моите сладки. Сама съм ги правила, по домашна рецепта. — Тя пак отхвърли протестите му. — Никакъв труд не е. Аз винаги нося на Уилбър малко закуска по това време. Той имаше неприятност с дванадесетопръстника. Ако аз не се грижа за него, кой друг?

Той беше дошъл с намерение да постои пет минути, а пък остана повече от един час.

Разказаха му, че били от Нова Англия, жители на града Бидфорд, в щата Мейн. Родени, отгледани и оженени според догмите на строгата им вяра. Когато те заговориха за младостта си, пред очите на Франсис се мярна ясно и привлекателно видение на студена, вълниста страна, с големи солени реки, протичащи между горички от сребърни брези към мъгливото море, покрай бели дървени къщурки между тъмнозелени кленове и смрадлика, ръждивочервена през зимата, с тънка бяла островърха камбанария над селото, със звънци и тъмни, мълчаливи фигури по замръзналите улици, всеки тръгнал по пътя на скромните си съдбини.

Но съпрузите Фиск си избрали друг, по-тежък житейски път. Страдали много. И двамата щели за малко да умрат от холера. През време на Боксьорското въстание, когато мнозина от техните колеги мисионери били избити, те прекарали шест месеца в един мръсен затвор под всекидневната заплаха да бъдат екзекутирани. Били трогателно предани един към друг и към сина си. Макар и да беше толкова боязлива, тя питаеше неустрашима майчинска обич към тези двама мъже.

Въпреки тежките изпитания Агнес Фиск беше чисто романтична душа, чийто живот беше записан в маса нежни спомени, толкова грижливо пазени от нея. Скоро тя се залови да покаже на Франсис едно писмо от скъпата й майка, писано преди четвърт век, с рецептата за днешните сладки и една къдрица от главицата на Джон, която тя носеше в медальончето си. Горе в чекмеджето й имаше и много други такива спомени: връзки пожълтели писма, увехналият й венчален букет, един преден зъб на сина й, панделката, носена от нея на първото й църковно събрание в Бидфорд…

Здравето й беше крехко, затова в скоро време, щом се настанят добре на новото си място тук, тя щеше да замине за шест месеца в Англия при сина си. С голяма настойчивост, която показваше доброто й желание, тя почна да увещава отец Чисхолм да я натовари с някоя поръчка, която тя да изпълни в родния му край.

Когато той най-после стана да се сбогува, д-р Фиск слезе чак до входната врата, а г-жа Фиск го изпрати и по-далеч — до пътната врата. Очите й се наляха със сълзи.

— Не мога да ви изкажа какво облекчение чувствам, колко много се радвам за вашата доброта, за вашето приятелско посещение… особено заради Уилбър. В последното ни място той преживя такива болезнени неприятности… омраза и страшно тесногръд фанатизъм. Напоследък положението стана толкова лошо, когато той отиде да посети един болен… един млад грубиян мисионер го удари, събори го на земята в безсъзнание… обвини го, че му крадял безсмъртната душа на този човек. — Тя потисна вълнението си. — Нека да си помагаме. Уилбър е толкова способен лекар. Викайте го, когато решите. — Тя му стисна бързо ръката и се върна.

Отец Чисхолм се прибра в мисията си в особено настроение. През следващите няколко дни не чу нищо за новите си познайници. Но в събота в „Свети Андрей“ пристигнаха домашни сладкиши. Когато той ги взе, още топли и завити в бели кърпи, и ги отнесе в детската трапезария, сестра Марта се намръщи.

— Тя да не си мисли… тази нова жена… че ние не можем да си направим тук?

— Тя се мъчи да направи добро, Марта. И ние трябва да се помъчим.

От няколко месеца насам сестра Клотилда страдаше от някакво болезнено възпаление на кожата. Беше употребявала всякакви лекарства, от цинков окис чак до карболова киселина, но без никакъв успех. Болестта й беше толкова мъчителна, че горката жена най-после си направи особена новена за оздравяване. На другата седмица отец Чисхолм я видя да чеше до болка изподраните си зачервени ръце. Той се намръщи и като победи собственото си нежелание, изпрати една бележка на д-р Фиск.

Докторът пристигна след половин час и прегледа спокойно пациентката си в присъствието на майка Мария-Вероника. Не употреби никакви надути думи, похвали досегашното й лекуване и като размеси някакво специално лекарство, което да се взима вътрешно на всеки три часа, си замина безшумно. За десет дни грозното възпаление изчезна и сестра Клотилда сякаш се роди отново. Но след първия си възторг тя разкри известно свое душевно безпокойство по време на изповедта си.

— Отче… аз се молих на Бога толкова горещо… а пък…

— А пък те излекува протестантски мисионер, нали?

— Да, отче.

— Дете мое… не оставяй вярата си да се разколебава. Бог отговори на твоята молитва. Ние сме негови оръдия… всеки един от нас. — Той се усмихна внезапно. — Не забравяй какво е казал старият Лао Цю: „Религиите са много, разумът е един, всички сме братя“.

Същата вечер, когато се разхождаха в градината, Мария-Вероника му каза почти против волята си:

— Този американец… е добър лекар.

Отец Чисхолм кимна с глава.

— И добър човек.

Работата на двете мисии потръгна без стълкновения. Имаше място и за двете в Пайтан и всяка една се пазеше да не накърни работата на другата. Сега пролича мъдростта на решението на отец Чисхолм да не приема в паството си никакви „християни за ориз“. Само един от неговите енориаши отиде в Улицата на фенерите, но оттам го върнаха с кратка записка:

Драги Чисхолм, приносящият е лош католик, но би станал още по-лош методист. Вечно ваш приятел в името на Универсалния Бог, д-р Уилбър Фиск.

П. П. Ако някой от вашите хора има нужда от болнично лечение, изпратете ми го. Няма да чуе никакви черни намеци за греховете на Борджиите!

Сърцето на Франсис се стопли. Мили Боже, помисли си той, каква доброта и верска търпимост — с тези две добродетели колко чудно хубава би била Твоята земя!

Скоро стана явно, че д-р Фиск нямаше навика да се хвали с постиженията си. Постепенно той се прояви като археолог и познавач на Китай от първостепенна величина. Изпращаше неразбираеми статии за архивите на неизвестни дружества в родината си. Любимото му занимание беше Чиенлунгския порцелан и притежаваше една чудесна сбирка „famille noire“ от осемнадесето столетие, събирана от него с безшумна хитрост. Както повечето дребни мъже, командвани от жените си, той обичаше да спори. Не мина много време и двамата с Франсис се сприятелиха толкова много, че започнаха да се препират — предпазливо, с хитрост и от двете страни, а понякога, уви, с разпаленост до известни точки, които деляха техните вероизповедания. Случваше се да се увличат в спор за противоположните си разбирания и тогава се разделяха със свити устни, защото дребният педантичен доктор можеше да става и свадлив, когато се разпалваше. Но скоро им минаваше.

Веднъж, след едно такова разногласие, Фиск се срещна с отец Чисхолм и спря изведнъж.

— Драги ми Чисхолм, напоследък мислих върху една проповед, която чух от устата на д-р Елдър Къмингс, нашият знаменит богослов. В нея той каза: „Най-голямото зло на света днес е разрастването на римокатолическата църква чрез долните и сатанински интриги на нейните свещеници“. Искам вие да знаете, че откакто имах честта да се запозная с вас, смятам, че преподобният Къмингс е приказвал през пръсти.

Франсис се усмихна кисело, справи се с богословските си книги и десет дни след това се поклони чинно на приятеля си.

— Драги ми Фиск, в катехизиса на кардинал Куеста намерих напечатана черно на бяло тази назидателна фраза: „Протестантството е нещо неморално, което богохулства, принизява човека и излага обществото на опасност“. Искам да знаете, драги ми Фиск, че още преди да имах честта да се запозная с вас, смятах това твърдение на кардинала за непростима грешка! — Тогава вдигна шапка тържествено и се отдалечи.

Застаналите наблизо китайци сметнаха, че „превитият от смях дребен чуждестранен дявол методист“ си е загубил ума.

През един ветровит ден в края на октомври отец Чисхолм срещна добрата съпруга на доктора на моста Манчу. Госпожа Фиск се връщаше от пазар. С едната си ръка носеше мрежа за пазаруване, а с другата притискаше здраво шапката на главата си.

— Божичко! — викна тя весело. — Не е ли истинска буря? Косата ми се напълни с прах. Довечера пак ще трябва да я мия.

Франсис познаваше вече тази нейна единствена странност, това единствено петно върху безупречно чистата й душа, затова се усмихна. При всеки удобен случай тя наивно подхвърляше за ужасната си перука, че е нейна естествена коса. Сърцето му се сви от състрадание, когато чу нейната невинна лъжа.

— Надявам се, че и двамата сте добре.

Тя се усмихна с наведена на една страна глава, като притискаше шапката си много внимателно.

— Много съм добре със здравето си, но Уилбър е сърдит… защото заминавам утре. Ще му е мъчно сам, горкия. Но пък вие сте винаги сам… какъв самотен живот водите! — Тя се поспря. — Я ми кажете, сега като заминавам за Англия, няма ли някоя ваша работа, която мога да свърша? На Уилбър ще донеса малко зимно бельо — няма други на света като английските плетени вълнени работи. Да купя ли и на вас?

Той поклати усмихнат глава. После му дойде на ум една мисъл.

— Ако някой ден нямате по-важна работа… намерете милата ми старя леля в Тайнкасъл. Казва се госпожица Поли Банън. Чакайте, ще ви напиша адреса й.

Той надраска с молив адреса върху парче хартия, откъснато от един пакет в ръчната й чанта. Тя го пъхна в ръкавицата си.

— Да й кажа ли нещо?

— Кажете й колко добре и щастлив съм тук… и на какво чудесно място се намираме. Кажете й, че аз съм — след вашия съпруг — най-важният човек в Китай.

Очите й гледаха топло, весело.

— Може да й кажа и нещо повече, отколкото вие смятате. Жените имат обичай да си приказват, като се съберат. Сбогом! Наглеждайте Уилбър понякога. И се пазете.

Тя се ръкува с него и се отдалечи — бедна, слаба жена с желязна воля.

Той си обеща да ходи на гости при д-р Фиск. Но когато седмиците се занизаха една след друга, никога не му оставаше един свободен час. Трябваше да се уреди въпросът с къщата за Йосиф, а когато малката хубава къщурка беше построена, дойде ред и на самата сватба, пълна венчална църковна служба с шест от най-малките деца като шаферки на булката. След като веднъж настаниха Йосиф и булката му, отец Чисхолм отиде в селото Лиу заедно с бащата и братята на Йосиф. Той отдавна мечтаеше да си създаде един преден пост, една малка второстепенна мисия в Лиу. Говореше се, че ще бъде построен голям търговски път през планините Кванг. В бъдеще той би могъл да си вземе по-млад свещеник да му помага, да действа в новия център в планините. Идваше му на ум чудната идея да започне изпълнението на плана си, като увеличи посевната площ на селото, като уговори приятелите си в Лиу да изкоренят, изорат и засеят нови шестдесет му обработваема земя.

Всички тези задължения представляваха истинско извинение за него и все пак той изпита остро угризение на съвестта, когато близо пет месеца по-късно срещна ненадейно д-р Фиск. Но докторът беше в добро настроение, оживявано от някаква особена, сдържана склонност към шегуване. За това можеше да има само едно обяснение.

— Да — закиска се той, после се поправи и придаде сериозно изражение на лицето си. — Имате право. Госпожа Фиск се връща в началото на идния месец.

— Радвам се. Дълъг път беше за нея, особено пък сама.

— Провървя й. На връщане си намерила една приятна спътничка.

— Жена ви е много добра по душа.

— И има голям талант да се меси в чуждите работи. — Д-р Фиск отново щеше да се закиска, но се сдържа. — Вие трябва да дойдете на вечеря, когато тя се върне.

Отец Чисхолм излизаше рядко. Животът му беше така подреден, че не му позволяваше такова нещо, но сега той се принуди да приеме поканата.

— Благодаря ви, ще дойда.

Три седмици по-късно му напомниха за това негово не много охотно задължение — пристигна една бележка от Улицата на фенерите: „Тази вечер, непременно, в седем и половина“.

Не му беше удобно, след като беше определил вечерня за седем часа. Но той започна вечернята с половин час по-рано, изпрати Йосиф да му намери паланкин и вечерта потегли с китайски церемониал.

Методистката мисия беше ярко осветена и имаше празничен вид. Когато отец Чисхолм влезе в двора, обзе го желание тази вечеря да не бъде нещо сложно и дълго. Не беше против общуването с хора, но през последните няколко години свикна да води все по-затворен живот и вродената му шотландска саможивост, наследство от баща му, се беше превърнала в странна сдържаност спрямо външни хора.

Той си отдъхна с облекчение, щом влезе в горната стая, сега оживена с цветя и фестони от пъстра хартия, и завари там само домакина и домакинята, застанали на килимчето пред камината, зачервени от топлината в стаята, като деца преди забава. Дебелите очила на доктора почнаха да блещукат, да искрят за „добре дошъл“, а госпожа Фиск пресрещна госта бързо и се ръкува с него.

— Радвам се, че пак се виждаме, горкото ми занемарено и заблудено човече!

Приветствието й беше радушно. Тя беше като не на себе си от радост. Не можеше да има никакво съмнение в това.

— Вие сте щастлива, че сте се върнали. Сигурен съм, че сте пътувала чудесно.

— Да, да, чудесно пътуване. Милият ни син се чувства отлично. Колко ми се иска да беше тук тази вечер! — Тя продължи да бъбри непринудено като младо момиче, със светнали от възбуда очи. — Такива неща имам да ви разправям! Но ще ги чуете… Да, да, ще ги чуете… когато дойде другият ни гостенин.

Той не можа да се сдържи и вдигна вежди въпросително.

— Да, тази вечер сме четирима. Една дама… макар че разбиранията ви се различават… сега сме особено близки приятелки. Тя ни дойде на гости. — Госпожа Фиск се запъна, като видя смайването му, после трепна нервно. — Драги ми отче, няма да ми се сърдите. — Тя се обърна към вратата и плесна с ръце — предварително уговорен знак.

Вратата се отвори и в стаята влезе… Поли.