Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (4)

Глава III

Чудно хубаво беше през мразовитите утрини за Франсис да лежи в топлото легло, докато леля Поли му донесе закуската — една голяма чиния с шунка и горещи яйца, още не престанали да съскат, горещ чай и цяла купчина препечен хляб, всичко това наслагано върху овален металически поднос с отпечатано върху него релефно: Отлежала бира „Олгуд“. Понякога той се събуждаше рано, измъчван от силен страх. После се връщаше блаженият му спомен, че вече няма защо да се страхува от фабричната свирка. Тогава си отдъхваше с облекчение и се заравяше още по-надълбоко под дебелите жълти одеяла в уютната спалня, облепена по стените с хартия на фигурки от виещ се грах, с боядисан под и дебел килим. На едната стена беше закачена литография на бирената фабрика „Олгуд“, придворен доставчик, на другата — папа Григорий, до вратата имаше една малка порцеланова вазичка за светена вода, а в нея, наклонена на една страна, малка клонка от великденска върба.

Болката в гърдите му беше изчезнала, той кашляше много рядко, бузите му започнаха да се изпълват. Това ново за него безделие му се струваше като топла милувка, макар че неизвестността за бъдещето още продължаваше да го тревожи. Той приемаше всичко това с признателност. През тази хубава сутрин в последния ден на октомври леля Поли седеше до леглото и подканваше Франсис да яде.

— Изгълтай го, момчето ми! Това ще ти залепне на ребрата.

Имаше три яйца в чинията, шунката беше сочна и изпечена. Той беше забравил, че храната може да бъде така вкусна.

Докато клатушкаше подноса върху коленете си, Франсис долови някакво необикновено празнично настроение в държанието на леля Поли. И наистина, тя скоро му кимна живо с глава, както имаше обичай да прави това.

— Днес имам една новина за теб, момчето ми… ако можеш да издържиш.

— Новина ли, лельо Поли?

— Малко вълнение, да се позарадваш… след скучните три месеца с Нед и мен. — Тя се усмихна сухо на живия протест в добродушните му кестеняви очи. — Можеш ли да познаеш каква е?

Той я изгледа с дълбоката обич, пробудена в него от нейната безкрайна доброта. Простичкото, ъгловато лице без особени черти, с дълга горна устна, покрита с косми, с една космата брадавица на края на бузата — сега това лице му се виждаше познато и хубаво.

— Не мога да го измисля, лельо Поли.

Тя се разчувства и се засмя с късия си рядък смях, с кратко сумтене от задоволство, затова че беше успяла да събуди любопитството му.

— Какво е станало с мозъка ти, момче? Май че е отслабнал от много спане.

Той се усмихна щастливо, заразен от нейната усмивка. Вярно беше, че досегашното му оздравяване беше минало спокойно. Насърчаван от Поли, която се страхуваше за белите му дробове — тя се плашеше много от туберкулозата, защото нейното семейство я имаше в рода си — той обикновено се излежаваше сутрин до девет часа. След като се облечеше, придружаваше я на пазар — внушително обхождане на главните улици в Тайнкасъл, а понеже Нед ядеше много и то само от най-хубавото, пазаруването изискваше голямо подбиране на закланите кокошки и оглеждане на говеждото месо за бифтеци.

Тези обиколки представляваха за него истинско удоволствие. Той виждаше, че леля Поли харесваше да я „познават“ и да й оказват внимание в най-добрите магазини. Тя винаги чакаше, високомерна и изпъчена, докато нейният любим продавач се освободи, за да я обслужи. А най-вече обичаше да се държи като знатна дама. Тази дума беше пробният камък за нея, мерилото за всички нейни действия, дори за тоалетите й, ушити в местния моден салон с толкова ужасен вкус, че понякога предизвикваха прикрито хилене от страна на простолюдието.

На улицата тя прилагаше свой собствено степенуван ред на поклони. Да бъде позната, поздравена от някоя местна видна личност — инженера, санитарния инспектор или главния полицейски комисар — й доставяше голяма радост, макар и строго прикривана. Изпъчена, с разперена птичка на шапката си, тя прошепна на Франсис: „Този беше мистър Остин, директор на трамваите… приятел на вуйчо ти… чудесен човек“. Нейното задоволство достигна най-високата си точка, когато на минаване отец Джералд Фицджералд, хубавият напет свещеник от църквата „Свети Доминик“, й се усмихна любезно и малко снизходително. Всеки предобед двамата се отбиваха в църква и коленичеха, а Франсис наблюдаваше напрегнатия профил на Поли и безмълвното движение на устните над грубите й, напукани, набожни ръце. После тя му купуваше нещо — някой чифт здрави обувки, книга или малко ананасови бонбони. Когато той протестираше, често пъти със сълзи на очи, докато тя отваряше охлузената си кесия, леля Поли просто му стискаше ръката и поклащаше глава: „Вуйчо ти не признава никакво не!“. Тя се гордееше трогателно много с роднинските си връзки с Нед, с близките си връзки с „Юнион таверн“.

Кръчмата „Юнион таверн“ се намираше близо до доковете, на ъгъла на улиците Капъл стрийт и Дайк стрийт, с отлична гледка към съседните кооперации, малките въглищарски лодки и крайната спирка на новия конски трамвай. В двуетажното здание със сива мазилка и гипсови украшения Банънови живееха на втория етаж над кръчмата. Всяка сутрин в седем и половина перачката Маджи Магун отваряше заведението и започваше да чисти, като си говореше сама. Точно в осем часа Нед Банън слизаше по презрамки, но гладко избръснат, с коси, намазани с брилянтин отпред на челото, вземаше дървени стърготини от сандъка зад тезгяха и посипваше с тях пода. Това посипване беше ненужно, един вид обред. След това оглеждаше утринното небе, получаваше млякото, прекосяваше задния двор, за да нахрани кучетата си за надбягване. Имаше тринадесет, за да докаже, че не е суеверен.

Скоро започваха да се появяват редовните му посетители: Сканти Магун винаги идваше пръв, домъкваше се с обшитите си с кожа краища на отрязаните си крака и заемаше любимия си ъгъл, следван от няколко пристанищни работници и един-двама ватмани на връщане от нощната смяна. Тези работници не се бавеха: само колкото да изгълтат петдесетте си грама ракия и да я „затиснат“ с един регал или една халба бира. Но Сканти беше „постоянно присъствие“, един вид вярно куче пазач. Взираше се в Нед угоднически, докато той стоеше съвършено затворен в себе си зад тезгяха, с потъмнялата от времето дървена решетка и сложеното в рамка предупреждение: „Джентълмените се държат прилично, а другите трябва!“.

Петдесетгодишният Нед беше едър, пълен мъж. Лицето му беше пълно и жълтеникаво, с изпъкнали очи, с тържествено изражение, когато не се движеха, които отговаряха по цвят на тъмните му дрехи. Той не беше нито добродушен, нито остроумен — качества, приписвани обикновено на съдържател на публично заведение. Отличаваше се с някакво тържествено, злъчно достойнство. Гордееше се с репутацията си и със заведението си. Родителите му бяха прогонени от Ирландия от „картофения глад“. Той беше познал беднотията и глада като малко момче, но бе успял да забогатее напук на невъобразимите мъки.

Нед имаше „гостоприемен“ дом, намираше се в добри отношения с данъчните власти и фабрикантите на бира, имаше голям брой влиятелни приятели. Той казваше: „Търговията със спиртни напитки е почтено занимание и аз съм доказателство за това“. Сопваше се срещу прекомерното пиене на младежите и отказваше грубо да поднесе питие на каквато и да е жена под четиридесет години: в „Юнион таверн“ нямаше „семейно отделение“.

Нед мразеше безредието. Още при първия му звук започваше да блъска сърдито по тезгяха с една вехта обувка — сложена наблизо, под ръка, нарочно за тази цел — и продължаваше да блъска, докато безредието не престанеше. Макар че самият той пиеше много, никога не го бяха виждали пиян. Само се смееше невъздържано, а очите му проявяваха склонност да играят по време на редките вечери, смятани от него за „особени случаи“, например празника на Свети Патрик, на Света Богородица, Три спасители или след кучешко надбягване, когато някое от неговите кучета беше прибавило нов медал към богатата сбирка награди, окачена на тежката златна верижка, опъната от край до край върху корема му. На следващия ден той гледаше като теле и изпращаше Сканти да повика отец Фицджералд, свещеника от църквата „Свети Доминик“. Когато привършеше изповедта си, Нед се изправяше тежко, почистваше коленете си от праха на дъските на задната стая и пъхваше в ръцете на младия свещеник една лира за бедните. Той изпитваше благоразумна почит към духовенството. А към отец Фицджералд изпитваше голямо благоговение.

Нед беше известен като човек, свикнал да си угажда, похапваше си добре и като нямаше вяра в акции и облигации, влагаше парите си „в тухли и хоросан“. Тъй като Поли си имаше свое собствено състояние, наследено от покойния й брат Майкъл, Нед нямаше никакви грижи за нея.

Макар че бавно се привързваше, Нед беше „пленен“ от Франсис, както сам се изрази предпазливо. Допадна му неговата ненатрапчивост, неговата мълчаливост, смиреното му държание, безмълвната му признателност. Мрачното изражение по лицето на юношата, когато го изненадваха по време на почивка, караше Нед да се мръщи мълчаливо и да се почесва по главата.

След обяд Франсис седеше с него в полупразната кръчма, сънлив след ядене, докато слънчевите лъчи пресичаха застоялия въздух косо като в църква, и слушаше заедно със Сканти добродушния говор на Нед. Сканти^[1] Магун, съпруг и товар на достопочтената тъпоглава Маджи Магун, носеше това си прозвище, защото беше останала само част от него, всъщност само един труп. Той беше изгубил и двата си крака вследствие на гангрена, причинена от някакво неизяснено разстройство в кръвообращението. А в желанието си да използва бедата, веднага беше „продал себе си на докторите“, като беше подписал документ, по силата на който след смъртта тялото му щеше да отиде върху масата за дисекции. А веднага след като покупната цена беше пропита, някакъв мрачен ореол се спусна върху сълзливия, словоохотлив, лукав, нещастен стар безделник. Станал вече предмет на всеобща почит, той заявяваше с възмущение между отделните чаши, че бил изигран. „Съвсем не ми платиха достатъчно! Проклети кожодери! Но никога няма да ме спипат, мен, горкия стар Адам! Да пукне, който го е страх! Моряк ще се запиша и ще се удавя!“

Понякога Нед караше Франсис да наточи чаша бира за Сканти, отчасти от човеколюбие, отчасти да даде възможност на момчето да борави с помпата за точене на бира и да изпита трепетна наслада от това. Когато дръжката със слонова кост се връщаше назад и чашата започваше да се пълни, а Сканти подканваше нетърпеливо: „Дръпни й дебела яка, момче!“ — пенливата бира миришеше толкова хубаво и съблазнително, че на Франсис му се приискваше да я опита. Нед кимваше с глава в знак на позволение и доволен се усмихваше, като гледаше разкривеното лице на племенника си. „На бирата полека-лека се свиква“ заявяваше той важно. Той си имаше известен брой такива неизменни изрази, като се почне от „Жени и бира не се смесват“, чак до „Най-добрият приятел на човека са собствените му банкноти“, а от честото повтаряне ги беше издигнал до степен на епиграми.

Най-силната и най-нежната обич на Нед беше запазена за Нора, дъщерята на Майкъл Банън. Той беше предан на племенницата си, която на тригодишна възраст изгуби брат си от туберкулоза, а две години по-късно — и баща си от същата смъртоносна болест, гибелна за келтската раса. Нед я отгледа, а на тринадесетгодишна възраст я изпрати в колежа „Света Елизабет“, най-добрият манастирски пансион в Нортъмбърланд. За него беше истинско удоволствие да плаща тежките училищни такси. Той следеше успеха й с обич и задоволство. Когато Нора се връщаше вкъщи през ваканциите, Нед ставаше съвършено нов човек: пъргав като никога, старателно измисляше излети и развлечения, а в заведението ставаше по-строг, да не би нещо да я ядоса.

— Хм… — Леля Поли гледаше към Франсис полуукоризнено над подноса със закуската. — Виждам, че трябва да ти кажа каква е работата. Най-напред вуйчо ти реши да даде тази вечер угощение, за да отпразнуваме Три спасители… и… — тя наведе за миг очи, — по друга причина. Ще имаме печена гъска, един козунак от две кила, стафиди за „Лапни-стафиди“ и, разбира се, ябълки — вуйчо ти купува специални ябълки от овощната градина на Ланг в Госфорт. Можеш да отидеш днес след обяд за ябълките. Хубава разходка е.

— Разбира се, лельо Поли. Само че не знам добре пътя.

— Някой ще ти покаже пътя. — Поли хладнокръвно подхвърли голямата си изненада. — Някой, който си идва вкъщи от училище, за да прекара двата празника с нас.

— Нора! — викна момчето изведнъж.

— Същата. — Тя кимна с глава, взе подноса и стана. — Вуйчо ти се радва като малко дете, че Нора има ваканция. Хайде да скочиш сега бързо и да се облечеш, като добро момче. Всички ще отидем в единадесет часа на гарата, за да посрещнем туй маймунче.

Когато тя излезе, Франсис се облегна назад и остана неподвижен, загледан пред себе си в недоумение. Това ненадейно известие за пристигането на Нора го слиса, но го и изпълни с необяснима трепетна радост. Разбира се, той открай време я обичаше. Но сега посрещаше мисълта пак да я види с някакво чудновато ново чувство, нещо средно между плахост и нетърпение. За негова голяма изненада и смущение, внезапно осъзна, че се е изчервил до ушите. Тогава скочи и започна да се облича набързо.

* * *

Франсис и Нора потеглиха в два часа за Госфорт. Най-напред взеха трамвая до предградието Клермонт, после тръгнаха по полето към Госфорт; двамата държаха голяма плетена кошница и я люлееха помежду си.

Бяха изминали четири години от последната им среща. По време на обяда, докато Нед надмина себе си с необикновената си шеговитост, Франсис мълча като ударен по главата, сякаш езикът му беше залепнал, а и сега още се срамуваше болезнено от нея. Той я помнеше като дете. Тя вече беше станала почти петнадесетгодишна и с умерено дългата си синя пола и блуза имаше вид на същинска дама, по-неразбираема и по-неразгадаема отпреди. Нора имаше малки ръчички и крачета и малко, живо, предизвикателно личице, което можеше да стане сериозно или внезапно свенливо. Въпреки че беше висока и непохватна поради бързото си израстване, костите й бяха тънки и нежни. Очите й бяха предизвикателни, тъмносини върху бледата й кожа. От студа очите й искряха, а малките й ноздрички бяха зачервени.

От време на време неговите пръсти се докосваха до Норините върху дръжката на кошницата. Това усещане беше особено: сладостно и смущаващо. Нейните ръчички бяха най-приятните неща за пипане, които той познаваше на света. Франсис не можеше да говори, не смееше да я погледне, макар че от време на време долавяше, че тя го гледа и му се усмихва. Въпреки че златистите багри на есента бяха отминали, гората още блестеше като яркочервена жар. Багрите на гората, полята и небето никога не бяха се стрували на Франсис по-живи. Те звучаха като песен в ушите му.

Внезапно Нора се разсмя с цяло гърло, отметна косата си назад и се втурна да тича. Хванал се за кошницата, Франсис хукна като вихър заедно с нея и тича, докато тя не спря, задъхана и с очи, искрящи като слана през слънчева утрин.

— Не ми обръщай внимание, Франсис. Аз полудявам понякога. Без да искам. Може да е от радост, че се измъкнах от училище.

— Не ти ли харесва там?

— И ми харесва, и не ми харесва. Там е весело и строго. Ще повярваш ли? — Тя се засмя с лек изблик на смущаваща невинност. — Карат ни да си обличаме нощниците като се къпем! Я кажи, ти спомняше ли си за мен, докато ме нямаше?

— Да — смънка той.

— Радвам се… И аз си спомнях за теб. — Тя му хвърли бърз поглед като че ли предназначен да каже нещо, после замълча.

Скоро стигнаха до овощната градина в Госфорт. Там между полуоголените дървета Джорди Ланг, най-добрият приятел на Нед и собственик на градината, гореше сухите листа. Той кимна на децата дружелюбно — покана да се присъединят към работата му. Те се заловиха да прибират с гребло сухите кафяви и жълти листа, да ги мъкнат към големия тлеещ куп, докато дрехите им се напоиха с миризмата на пушека от листата. За тях това не беше работа, а интересна игра. Те забравиха притеснението си и започнаха да се надпреварват кой да събере повече листа. Когато Франсис натрупа отделно един куп листа, Нора напук го разпиля. Смехът им се разнесе надалеч из ведрия въздух, а Джорди Ланг се засмя до уши.

— Такива са жените, момче. Вземат ти купа и после ти се смеят.

Най-после Ланг махна с ръка към бараката за ябълки, дъсчена постройка в дъното на градината.

— Изкарахте си надницата. Идете да си вземете ябълки! — викна той след тях. — И да кажете много здраве на мистър Банън. Кажете му, че ще намина за моята ракия през тази седмица.

В бараката светлината беше мека, дрезгава. Двамата се изкачиха по стълбата към тавана, където наредени върху слама, без да се допират една до друга, имаше редици ябълки от сорта Рибстън Пипин, с които градината се славеше. Докато Франсис пълнеше кошницата, приклекнал под ниския покрив, Нора седна на сламата, кръстоса крака, избра си една ябълка, излъска я в костеливия си хълбок и започна да я яде.

— Ех, че е хубава! — каза тя. — Искаш ли една, Франсис?

Той седна срещу нея и взе подадената му ябълка. Тя беше разкошна на вкус. Двамата се загледаха един в друг, докато ядяха. Когато дребните й зъбки захапваха кехлибареножълтата кора и потъваха в хрускавото бяло месо на плода, малки струйки сок потичаха надолу по брадичката й. Той не се чувстваше неловко в малкия тъмен таван, а се унасяше в мечти, на сърцето му беше топло, душата му преливаше от радост, че е жив. Нищо друго не би му харесвало толкова много, както да седи сега тук, в градината, и да яде ябълката, дадена му от Нора. Очите им се срещаха често и се усмихваха, но девойката се усмихваше леко, чудновато и вътрешно, сякаш сама на себе си.

— Не можеш да изядеш семките! — подразни го тя внезапно, после добави бързо: — Не, недей, Франсис! Сестра Маргарита Мери казва, че от тях се получавали бодежи. Освен това, от всяка семка ще поникне хубаво ново дърво. Нали е смешно! Слушай, Франсис… Ти обичаш ли Поли и Нед?

— Да. — Той втренчи очи в нея. — Ти не ги ли обичаш?

— Разбира се… освен когато Поли ме прегръща щом се разкашлям… и когато Нед ме люлее на коленете си… аз мразя това.

Тя се поколеба и за пръв път наведе очи.

— О, то е нищо. Не трябваше да ти го казвам. Сестра Маргарита Мери казва, че съм била безочлива. Ти как мислиш?

Той погледна встрани неловко и изля всичкото си разпалено опровержение на това обвинение с едно-единствено непохватно: „Не!“.

Тя му се усмихна почти плахо:

— Ние сме приятели, Франсис, така че ще ти го кажа, напук на дъртата Маргарита Мери. Като пораснеш, какъв ще станеш?

Той я загледа смаян.

— Не знам. Защо?

Тя посегна към блузата си с внезапно нервно движение.

— О, нищо… само хм… аз те харесвам, открай време те харесвам. През последните години много си спомнях за теб и няма да бъде хубаво от твоя страна… пак да изчезнеш.

— Че защо да изчезна? — разсмя се той.

— Чудно ли ти е? — Очите й, все още детски, сега бяха разширени и гледаха умно. — Аз познавам леля Поли… днес пак я чух. Душа дава да те направи поп. Тогава ще трябва да се откажеш от всичко, дори от мен. — Преди още той да отговори, тя скочи и разкърши тяло в изблик на голямо оживление. — Я ела, недей става глупав да седиш тук цял ден. Смешно е, като грее слънце навън и като ще имаме веселба довечера. — Той се накани да стане. — Недей, почакай малко. Затвори си очите да ти подаря нещо.

Преди още той да помисли да изпълни желанието й, тя се втурна към него и бързо и леко го целуна по бузата. Моментното топло допиране, докосването на дъха й, близостта на тясното й лице с мъничка кафява луничка върху лицевата кост — всичко това го зашемети.

Нора се изчерви до уши, спусна се надолу по стълбата и изтича навън. Франсис я последва бавно, червен като рак, потъркващ малкото мокро петно върху бузата, сякаш беше рана. Сърцето му биеше лудо.

Вечерята по случай Трите спасители започна в седем часа. Ползвайки сякаш царска привилегия, Нед затвори кръчмата пет минути преди това. С изключение на няколко облагодетелствани постоянни посетители, всички останали бяха учтиво помолени да напуснат заведението. Гостите се събраха горе в приемната със стъклените витринки с восъчни плодове, с картината от Парнел над полилеите от синьо стъкло, с портрета на Нед и Поли в плюшена рамка, фотографирани на Гигантското шосе в кабриолета от вит дъб — подарък от Киларни, с дебело тапицираните мебели, от които се издигаха облачета прах, когато някой се отпускаше върху тях. Махагоновата разтегателна маса, с крака като на някоя жена с подути вени, беше сложена за двадесет души. В камината гореше толкова силен огън от въглищата, натрупани чак до половината на комина, че дори и един африкански изследовател би пукнал от горещина. Из въздуха се носеше миризма на пилета, печени на шиш.

Маджи Магун, с бяла шапка и престилка, тичаше насам-натам като луда. В препълнената приемна бяха младият свещеник отец Кланси, Тадей Джилфойл, няколко от съседните търговци, директорът на трамваите мистър Остин с жена си и трите си деца и, разбира се, Нед, Поли, Нора и Франсис.

Нед седеше сред общия шум с лице, светнало от удоволствие, с пура за шест пенса и обясняваше някакъв закон на приятеля си Джилфойл. Тадей Джилфойл беше бледен, прозаичен младеж на тридесет години, малко хремав, чиновник в централата за светилен газ, който през свободното си време събираше наемите от имотите на Нед по Варел стрийт, а в църквата „Свети Доминик“ беше епитроп. Солиден човек, на когото винаги можеше да се разчита да свърши някоя непредвидена работа, да запълни празното място, да „излезе на линия“, както се изразяваше Нед. Този Тадей Джилфойл никога не можеше да каже две свързани думи или да изкаже една-единствена идея, която би могла да се нарече негова собствена. Но все пак се навърташе наоколо и винаги успяваше да се появи точно когато имаше нужда от него. Тъпоумен и подмазвач, с телешки очи и плоски стъпала, тържествен, безобиден, той кимаше с глава в знак на съгласие, бършеше си носа и пипаше значката си от църковното братство.

— Ще държиш ли реч тази вечер? — Джилфойл попита Нед с такъв тон, като че ли светът щеше да умре от отчаяние, ако Нед не държи реч.

— Ами… не знам. — Скромно се загледа във върха на пурата си Нед.

— Ах, ще говориш сега!

— Те няма да го очакват.

— Извинявай, Нед, но аз съм на друго мнение.

— Ти смяташ ли, че трябва да държа реч?

Тадей отвърна тържествено:

— Нед, трябва да държиш и ще държиш!

— Искаш да кажеш… трябва да държа, така ли?

— Трябва, Нед, и ще държиш!

Радостно възбуден, Нед завъртя пурата между устните си.

— Право да ти кажа, Тад — сви той очи многозначително, — искам да направя едно съобщение… едно важно съобщение. Ще кажа няколко думи после, щом настояваш толкова много.

Водени от Поли като начало на главното събитие, децата започнаха да играят игрите на този празник — най-напред боричкане кой да грабне от плоските сини стафиди, полети със спирт и запалени върху голяма порцеланова чиния, после „лов на ябълки“ — спускаха вилица със зъби над облегалката на един стол и се опитваха да хванат ябълки, плаващи в тава, пълна с вода.

В седем часа дойдоха „кукерите“: чираците от околната част на града с лица, нацапани със сажди, и в кукерско облекло. Те обикаляха из квартала и пееха по за шест пенса, според обичая на този празник. Кукерите знаеха как да доставят удоволствие на Нед. Те изпяха „Хубавата малка детелинка“, „Катлийн Мавърнийн“ и „Къщата на Маджи Мърфи“. Раздадоха им подаръци. Момчетата затропаха с тежките си обувки към изхода. „Благодарим Ви, мистър Банън! Да живее «Юнион таверн»! Лека нощ, Нед!“

— Добри момчета! Добри момчета до едно! — Нед потри ръце, очите му бяха още навлажнени от келтска сантименталност. — Сега, Поли, стомасите на нашите приятели ще си помислят, че сме им прерязали гърлата.

Гостите насядаха около масата, отец Кланси прочете молитва, Маджи Магун пристъпи бавно с най-голямата гъска в Тайнкасъл. Франсис никога не беше хапвал такава гъска — просто се топеше в устата. Тялото му гореше като в огън — от дългата разходка на чист въздух и от някаква странна радост. От време на време очите му срещаха Норините свенливи през маската, но се разбираха чудесно. Макар че той се държеше толкова кротко, нейната палавост го караше да потръпва. Франсис възприемаше като някаква болка чудото на този щастлив ден, чудната връзка между тях.

Когато вечерята свърши, Нед се изправи бавно, съпроводен от ръкопляскания. Той зае ораторска поза и пъхна единия си палец в ръкавната изрезка на жилетката си. Беше глупаво нервен.

— Ваше Преосвещенство, дами и господа, благодаря на всички. Аз не съм човек, който говори надълго и нашироко… — „Не, не!“, чу се протест от Тадей Джилфойл. — Аз казвам това, което ми е на сърцето, и каквото съм казал — това ми е на сърцето! — Кратко мълчание, докато Нед водеше борба да възвърне самообладанието си. — Аз обичам да виждам около мен приятелите си щастливи и доволни — от добра компания и от хубава бира никой досега не е видял лошо.

Сканти Магун, който бе успял да се промъкне вътре заедно с кукерите и да остане, го прекъсна откъм вратата.

— Да ти помага Бог, мистър Банън! — извика той и размаха един кокал от гъската. — Ти си добър човек!

Нед остана невъзмутим — всеки велик човек си има своите ласкатели.

— Както казах, когато мъжът на мисис Магун запрати тухла върху мен… (смехове)… аз обичам да се събираме. Сигурен съм, че се гордеем и се радваме, всеки майчин син тук… и всяка дъщеря… да поздравим с добре дошло между нас братовото момче на горката ми съпруга! — Шумни ръкопляскания и гласът на Поли: „Поклони се, Франсис“. — Няма да се впускам в неотдавнашната история. Нека миналото да погребва своите умрели, казвам аз. Но аз казвам и ще го казвам: Вижте го сега, моля, и си спомнете, когато дойде! — Чуха се ръкопляскания и гласът на Сканти в коридора: „Маджи, за бога, донеси ми още малко от гъската!“. — Аз не съм човек, който се изтъква. Мъча се да бъда справедлив с Бога, хората и животните. Погледнете кучетата ми за надбягване, ако не ми вярвате. — Гласът на Джилфойл: „Най-хубавите кучета в Тайнкасъл“. Настъпи по-продължително мълчание и Нед изгуби нишката на мисълта си. — Къде бях? — „Франсис“ подсказа му Поли веднага. — Ах, да. — Нед повиши глас. — Когато Франсис дойде, аз си казах: „Ето ме мен, ето и това момче, от което може да имам полза. Да го тикна ли зад тезгяха да си печели хляба?“. Не, да ме убие господ — извинете ме, отец Кланси — не е за мен такава работа. Ще трябва да поговорим за тази работа Поли и аз. Момчето е младо, било е гледано лошо, а има бъдеще пред себе си и е племенник на горката ми покойна съпруга. Я да го изпратим в колежа, казахме си ние двамата. — Нед млъкна. — Ваше Преосвещенство, дами и господа, радвам се и се гордея да ви съобщя, че следващия месец Франсис заминава за Холиуел! — Като направи това име кулминация на речта си, Нед седна, плувнал в пот, сред шумни ръкопляскания.