Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (12)

Глава II

Две седмици по-късно, когато настъпи ранната пролет, Франсис беше готов за път. Върху вратата на помещението си в Улицата на мрежарите постави съобщение, че ще отсъства временно, после метна на гърба си вързопа с одеяла и малко храна, взе чадъра си и потегли пъргаво на път пеша.

Картата, дадена му от братовчеда на господин Пао, беше начертана хубаво, в ъглите с дракони, които изригваха огън, и с богати топографски подробности чак до планините. Оттам нататък картата беше повърхностна, с малки чертежи на животни вместо имената на селищата. Но от техните разговори и от собствения си усет за посоките Франсис имаше доста добра представа в ума си за пътя. Той тръгна към прохода Кванг.

През първите два дни пътят му минаваше през леснопроходим край. Зелените напоени оризища изчезнаха. Появиха се борови гори, където падналите борови иглички образуваха мек гъвкав килим под краката му. В самото подножие на Кванг Франсис прекоси една заслонена от ветровете долина, цялата като пламнала от диви рододендрони, а по-късно през същия този сънлив следобед премина и през една поляна, осеяна с разцъфнали праскови, чийто мирис погъделичка ноздрите му като изпаренията на пенливо вино. После започна изкачването по стръмния склон.

Въздухът ставаше все по-студен с всяка нова стъпка по тясната камениста пътека. Нощем Франсис се сгушваше на завет под някоя скала и оттам слушаше свистенето на вятъра и тътена на потоците в прохода, придошли от топенето на снеговете. През деня мразовитата белота на по-високите планински върхове блестеше в очите му. Разреденият леден въздух му причиняваше болки в белите дробове.

На петия ден Франсис премина билото на планинската верига, скованата от мраз пустиня от ледници и скали и с благодарност в душата си заслиза по другия склон. Проходът го отведе на едно широко плато под чертата на снеговете. Цялото покрито със зеленина, то се сливаше постепенно с леко заоблените околни хълмове. За тези пасбища му беше говорил братовчедът на господин Пао.

До тук самата планина беше определяла лъкатушещия му път. Сега той разчиташе на Провидението, на един компас и на здравия си шотландски разум. Тръгна направо на запад. Страната приличаше на родните му планини. Той се натъкна на голямо стадо кози, които пасяха спокойно, и на стада планински овци, които се разбягваха като диви, когато той ги приближаваше. Окото му долови мярнала се газела. От треволяка на едно обширно тъмнозелено мочурище излетяха диви патици, разкрякаха се и затъмниха небето. Тъй като храната му привършваше, напълни торбата си с топли яйца и благодари на Бога.

Равнината беше без дървета и без пътища. Той почна да се отчайва, че няма да намери никакво село. Но рано сутринта на деветия ден, когато му се струваше, че скоро ще трябва да се връща, забеляза една овчарска колиба, първия признак за човешко селище, откакто беше отминал южния склон на планината. Той забърза нетърпеливо към нея. Вратата беше замазана с кал, а вътре нямаше никого. Но когато се обърна, с очи помрачени от разочарование, видя едно момче да се приближава по хълма след стадото си.

Младото овчарче беше на около седемнадесет години, дребно и жилаво като овцете си, с весело, умно лице, изразяващо учудване, примесено със смях. То носеше къси панталони от овча кожа и вълнен ямурлук. На врата му беше окачен малък бронзов Юански кръст, изтънял от старост и надраскан грубо със символа на гълъб. Отец Чисхолм се загледа мълчаливо ту в откровеното лице на момчето, ту в старинния кръст. Най-после той можа да проговори, поздрави го и го запита дали е от село Лиу.

Момчето се усмихна.

— Аз съм от християнското село. Аз съм Лиу Та. Баща ми е селският свещеник. — И добави, за да не излезе, че се хвали: — Един от селските свещеници!

Пак настъпи мълчание. Отец Чисхолм намери за по-добре да не разпитва повече момчето. Той каза:

— Аз идвам от дълъг път. И аз съм свещеник. Ще ти бъда благодарен, ако ме заведеш у вас.

Селото беше разположено в една неравна долина на пет ли, на запад имаше около тридесет къщи, сгушени в тази гънка на планината и беше заобиколено от оградени с каменни зидове ниви, засети със зърнени храни. На видно място личеше малка каменна църквица. Тя се издигаше върху едно възвишение сред селото зад чудновата грамада камъни, засенчени от едно дърво гинко.

Когато Франсис влезе в селото, всички жители веднага се насъбраха около него — мъже, жени, деца и кучета. Всички се струпаха любопитно, приветстваха го развълнувани, дърпаха ръкавите му, пипаха обувките му, разглеждаха чадъра му и надаваха викове от учудване, докато най-после Та им даде набързо някакво обяснение на наречие, което той не можа да разбере. Трябва да имаше към шестдесет души в навалицата, всички все първобитни и здрави хора с наивни, дружелюбни очи и черти, по които личаха отпечатъците на общото им семейство. По едно време с усмивката на господар Та изведе напред баща си Лиу Чи, дребен, набит мъж на около петдесет години, с къса, сива брада, скромен, но внушителен по държанието си човек.

Лиу Чи заговори бавно, за да се разбират думите му по-лесно:

— Ние те приветстваме с радост, отче. Ела в моята къща и си почини малко преди молитва.

Той тръгна напред към най-голямата къща, построена върху каменни основи до църквата, и въведе отец Чисхолм в една ниска прохладна стая. В дъното на стаята имаше един махагонов клавесин и един португалски часовник. Смаян, изумен, Франсис се загледа в часовника. Върху бронзова плоча беше гравирано: „Лисабон 1632“.

Не му остана време да разгледа часовника по-отблизо. Лиу Чи пак заговори:

— Искаш ли да отслужиш литургия, отче? Или аз?

Като насън отец Чисхолм кимна с глава към китаеца. Нещо в него отговори: „Ти… моля!“. Той се луташе, смутен до немай-къде. Съзнаваше, че не можеше грубо да разбие с думи тази загадка. Трябваше да проникне в нея внимателно, търпеливо, с очите си.

Половин час по-късно всички бяха вече в църквата. Макар и малка, тя беше построена с вкус и стил, който издаваше мавританското влияние върху Възраждането. Имаше три прости аркади, красиво набраздени. Вратите и прозорците се крепяха върху плосковърхи колони. По стените бяха поставени свободни мозайки, отчасти недовършени.

Франсис седна на предната редица пред внимателно заслушаните богомолци. Всички до един бяха измили чинно ръцете си, преди да влязат. Повечето от мъжете и някои от жените носеха на главите си молитвени шапки. По едно време удариха една камбана без език и Лиу Чи приближи до олтара, облечен в избеляла жълта дреха, подкрепян от двама млади мъже. Като се обърна, той се поклони чинно на отец Чисхолм и богомолците. Тогава богослужението започна.

Отец Чисхолм коленичи и заслуша омагьосан, като човек, който наблюдава бавното въплъщаване на някакъв сън. Той видя, че богослужението представлява някаква чудновата останка, някакъв трогателен спомен от литургията. Лиу Чи сигурно не знаеше латински, защото се молеше на китайски език. Най-напред произнесе молитвата за изповед, а после веруюто. Когато се изкачи пред олтара и разтвори пергаментовия требник върху дървената му подложка, Франсис ясно дочу една част от евангелието, изпято тържествено на местното наречие. Оригинален превод. Той се задъха от вълнение.

Всички богомолци пристъпиха да вземат причастие. Даже и бебетата бяха донесени пред стъпалата на олтара. Лиу Чи слезе с потира от оризово вино в ръце, после почна да мокри показалеца си и да слага по една капка вино върху устните на всички.

Преди да напуснат църквата, богомолците се събраха пред статуята на Спасителя и сложиха запалени пръчици върху тежкия канделабър пред нозете Му. Тогава всеки от тях направи по три дълбоки поклона и се оттегли благоговейно.

Отец Чисхолм остана назад с навлажнени очи. Сърцето му беше покъртено от простата детинска набожност — същата набожност, същата простота, толкова често наблюдавана от него в испанските села. Разбира се, тази церемония не беше валидна — той се усмихна леко, като си представи мислено ужаса на отец Тарант при тази гледка — но никак не се съмняваше, че тя беше угодна на Всевишния, въпреки това.

Лиу Чи го чакаше отвън, за да го отведе в къщата си. Там го чакаше обяд. Прегладнелият отец Чисхолм яде с голяма охота от яхнията от планинско агнешко месо — вкусни топчици месо, плувнали в супата от зеле — и от чудния сладкиш от ориз и мед от диви пчели. Никога в живота си не бе вкусвал такъв разкошен сладкиш.

Когато и двамата се нахраниха, Франсис започна тактично да разпитва Лиу Чи. По-скоро би прехапал езика си, отколкото да оскърби тези хора. Благородният старец му отговаряше доверчиво. Вярванията му бяха християнски, съвсем детински и чудно примесени с традициите на Тао Те. Може би, помисли си отец Чисхолм и се усмихна вътрешно, има известен оттенък на несторианство, прибавен за по-голяма живост…

Лиу Чи му обясни, че вярата им била предавана от баща на син в продължение на много поколения. Селото не било напълно откъснато от света. Но било достатъчно отдалечено и толкова малко, толкова сплотено в своя семеен живот, че чужденци рядко го смущавали. Те представлявали едно голямо семейство. Животът им бил чисто овчарски, всичко произвеждали сами. Имали си достатъчно зърнени храни и овче месо даже и през най-тежките времена, сирене в овчи мехове и два вида масло, червено и черно, и двете приготовлявани от боб и наричани чианг. Облеклото им било от домашна вълнена прежда и овчи кожи за по-топло. Изработвали особен пергамент от кожи, високо ценен в Пекин. Имало многобройни диви понита из планината. Рядко някой член от семейството заминавал с някое пони, натоварено с пергамент.

Малкото племе си имало трима свещеника, всеки избиран за това почетно звание още от малък. За известни религиозни обреди заплащали с ориз. Особена почит отдавали на Трите Висши Същества — Светата Троица. Докъдето се простирали спомените им, никога не били виждали редовно ръкоположен свещеник.

Отец Чисхолм го изслуша със захлас и зададе въпроса, който най-много се въртеше в ума му.

— Ти не ми каза, как е започнало най-напред?

Лиу Чи погледна госта си одобрително. После се усмихна леко, самодоволно, стана и отиде в съседната стая. Когато се върна, носеше под мишницата си някакъв предмет, завит в овча кожа. Подаде го мълчаливо и загледа как отец Чисхолм го отвори. Когато свещеникът се увлече в четене, тихо се оттегли.

Предметът беше дневник на отец Рибиеро, написан на португалски език, почернял, изцапан с петна и оръфан, но почти навсякъде четлив. Благодарение на познанията си по испански език, Франсис можа бавно да го разчете. Съдържанието на документа беше толкова увлекателно за него, че той не забеляза мъката. То прикова вниманието му. Четеше неподвижен, с изключение на редките бавни движения, които правеше с ръката си, когато от време на време обръщаше тежката страница. Времето се върна триста години назад: старият спрял часовник започна отново отмереното си тиктакане.

* * *

Мануел Рибиеро бил мисионер от Лисабон, дошъл в Пекин през 1625 година. Франсис виждаше португалеца пред себе си ясно: млад мъж на около двадесет и девет години, тънък, с маслиненожълта кожа, малко горд, с пламенни, но смирени черни очи. В Пекин младият мисионер имал щастието да се сприятели с отец Адам Шал, прочутия германски йезуит, мисионер, царедворец, астроном, доверен приятел и извънреден каноновед при император Чун Чин. В течение на няколко години отец Рибиеро споделял мъничко от славата на този удивителен човек, който се движел невредим сред гъмжилото от интриги в дворците на Небесната империя, като разпространявал християнската вяра даже и сред императорския харем, обърквал лютата омраза с точните си предсказания за комети и слънчеви затъмнения, съставял нов календар, печелел приятелства и блестящи титли за самия себе си и за всички свои потомци.

После португалецът настоял да бъде изпратен с далечна мисия при царския двор на Татария. Адам Шал удовлетворил молбата му. Снабдили богато един керван и го въоръжили много добре. Потеглили от Пекин в деня на Успение Господне през 1629 година.

Но керванът не успял да стигне до татарския царски двор. Една варварска орда му устроила засада по северните склонове на планината Кванг. Добре въоръжените защитници захвърлили оръжието си и се разбягали. Скъпоценният керван бил разграбен. Отец Рибиеро бил ранен от стрелите и избягал само с личните си вещи и много малка част от църковните принадлежности. Замръкнал сред снега и си помислил, че е настъпил последният му час. Целият в кърви, предоставил съдбата си в ръцете на Бога. Но от студа раните му замръзнали. На следващата сутрин се довлякъл до една колиба и лежал там шест месеца ни жив, ни умрял. В това време в Пекин стигнало известие, че отец Рибиеро бил убит. Не изпратили никаква експедиция да го потърси.

Когато португалецът разбрал, че ще може да остане жив, почнал да крои планове да се завърне при Адам Шал. Но времето минавало, а той все си оставал на същото място. Сред тези просторни пасбища той придобил ново съзнание за стойността на нещата, нов навик да размишлява. Освен това, намирал се на три хиляди ли от Пекин, разстояние, непреодолимо даже и за човек с неговия неустрашим дух. Постепенно той взел решение. Събрал шепата овчари в малко селище. Построил църквица. Станал приятел и пастор не на татарския хан, а на това скромно, малко паство.

* * *

Франсис въздъхна странно и затвори дневника. В гаснещата дневна светлина се унесе в мисли, в мисли без край. Много неща се мярнаха пред погледа му. После стана и излезе, отиде при голямата грамада камъни край църквата. Коленичи и се помоли над гроба на отец Рибиеро.

Франсис остана една седмица в селото Лиу. Убедително, за да не оскърби никого, подхвърли мисълта да бъдат потвърдени всички кръщения и венчавки. Отслужи литургия. Внимателно направи някои забележки тук-там, предложи да бъдат поправени известни обреди. Би му отнело дълго време да възвърне селото към истински правилното богослужение: месеци, даже години. А какво значение имаше то? Той беше доволен да напредва бавно. Малкото общество беше чисто и здраво като здрава ябълка.

Той им говори за много неща. Вечер запалваха огън пред къщата на Лиу Чи и когато всички сядаха наоколо, той се отпускаше на къщния праг и заговорваше на смълчаните си слушатели, осветени от пламъците на огъня. От всичко най-приятно им беше да слушат за разпространението на собствената им религия из широкия външен свят. Той не изтъкваше никакви различия между тях и останалия свят. Те изпадаха във възторг, когато им разказваше за църквите в Европа, за големите катедрали, за хилядите богомолци, които се тълпяха в храма Свети Петър, за велики царе и князе, държавници и благородници, които падаха по лице пред Всевишния. Същият всемогъщ Бог, на когото и те служеха тук, който беше и техен Спасител, и техен приятел. Това съзнание за единение, дотук само смътно предполагано, сега им вдъхна радостна гордост.

Докато по напрегнатите лица играеха светлинките и сенките на огъня, а очите на всички го гледаха с удивление и щастие, той сякаш долавяше присъствието на отец Рибиеро край себе си, усмихнат малко мрачно, но не недоволен от него. В такива моменти го обземаше страшно силно желание да изостави Пайтан и да се посвети изцяло на тези прости хорица. Колко щастлив би бил тук! С каква обич би се грижил за този бисер, открит от него така неочаквано в тази пустош, и как би го излъскал! Но не, селцето беше твърде малко и твърде отдалечено. Той никога не би могъл да го превърне в средище на истинска мисионерска дейност и решително отхвърли в себе си това примамливо изкушение.

Момчето Та беше станало негов постоянен последовател. Сега той не го наричаше вече Та, а Йосиф, защото юношата си избра това име при условното му кръщение. Насърчен от новото си име, той измоли позволение да служи на отец Чисхолм през време на литургиите. И макар че момчето не знаеше, разбира се, нито една думичка на латински, свещеникът обеща с усмивка на уста. В навечерието на заминаването си отец Чисхолм седеше на къщния праг, когато Йосиф се появи като първи слушател за прощалната проповед, но този път обикновено веселото му лице беше сковано от тъга. Докато оглеждаше лицето на момчето, свещеникът долови причината за неговата унилост и тогава му дойде една щастлива мисъл.

— Йосифе, искаш ли да дойдеш с мен… ако баща ти позволи? Ти можеш да ми помагаш за много работи.

Момчето извика от радост и подскочи, падна на колене пред свещеника и му целуна ръката.

— Господарю, аз чаках да ме запиташ. Баща ми е съгласен. Аз ще ти служа от все сърце.

— Може да има много тежки пътища, Йосифе.

— Заедно ще ги минаваме, господарю.

Отец Чисхолм изправи младежа на крака. Той беше трогнат и доволен. Знаеше, че беше направил нещо мъдро.

На следващата сутрин приготовленията за заминаването бяха привършени.

Измит и усмихнат, Йосиф стоеше с вързопите край две рунтави планински кончета пони, които той беше уловил на разсъмване. Заобикаляха го малка група по-млади от него момчета. Той вече вдъхваше страхопочитание на другарите си с чудесата на света. В църквата отец Чисхолм привършваше благодарствената си молитва. Когато се изправи, Лиу Чи му направи знак да отиде при подобния на пещера олтар. Старият свещеник извади от един кедров сандък една великолепна одежда, разкошно изработена, корава от везаната по нея златна сърма. На места сатенът беше охлузен и станал тънък като хартия, но въпреки това одеждата беше съвсем здрава, годна за употреба, безценна. Старецът се усмихна, като видя изражението на лицето на Франсис.

— Харесва ли ти това просто нещо?

— Хубаво е.

— Вземи го. Твое е!

Никакви протести не можеха да попречат на Лиу Чи да направи този разкошен подарък. Одеждата беше сгъната, завита в чисто платно и поставена във вързопа на Йосиф.

Най-накрая Франсис трябваше да каже сбогом на всички. Той ги благослови и увери на няколко пъти, че ще се върне до шест месеца. Щеше да му бъде по-лесно следващия път на кон и заедно с Йосиф като негов водач. После двамата потеглиха. Двете им понита заклатиха глава и се заизкачваха по планинския склон. Очите на малкото селце ги проследиха с обич.

Редом с Йосиф отец Чисхолм подкара кончето си доста бързо. Той чувстваше вярата си възстановена и главно укрепнала. Сърцето му туптеше с нова надежда.