Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (16)

Глава VI

Чумата беше отминала, но тежка апатия потискаше скованата под снега страна. Из полята оризищата представляваха замръзнали езера. Малцината оцелели селяни не можеха да обработват тази така безпощадно покрита с гробове земя. Нямаше никакъв признак на живот. В града оцелелите излязоха като че ли от мъчително презимуване и започнаха да подновяват всекидневния си живот. Търговците и чиновниците още не бяха се върнали. Казваха, че много от далечните пътища били съвсем непроходими. Никой не можеше да си спомни да е имало в миналото такова лошо време. За всички проходи казваха, че били задръстени. Снежни лавини се откъртваха от далечната планина Кванг като кълба от чист бял пушек. В горното си течение реката беше скована от лед. Земята представляваше грамадна сива пустиня, по която върхушките гонеха облаци от сняг. Надолу по течението имаше една незамръзнала ивица по средата на реката. Грамадни блокове лед се блъскаха с трясък по течението под моста Манчу. Във всяка къща имаше лишения, а недалеч от тях дебнеше и гладът.

Една моторна лодка се реши да мине през ледените блокове, проби си път нагоре по реката от Сенсианг и донесе храна и медикаменти от експедицията Лейтън заедно с една връзка отдавна бавени писма. След кратък престой лодката потегли обратно, като откара в Нанкин оцелелите членове от групата на д-р Тълок.

От пристигналата поща едно от съобщенията беше най-важно. Когато отец Чисхолм се връщаше бавно от края на градината на мисията, където малък дървен кръст беше поставен на гроба на д-р Тълок, той носеше в ръка това писмо, а мислите му бяха заети с посещението, за което то му съобщаваше. Надяваше се, че работата му беше задоволителна — мисията сигурно заслужаваше да се гордее с нея. Само да се оправи времето през идните две седмици и да се стопи снегът бързо.

Когато отец Чисхолм стигна до църквата, майка Мария-Вероника слизаше по стълбите. Той трябваше да й каже — макар че беше започнал да се плаши от редките случаи, когато официалната им работа го заставяше да наруши мълчанието помежду им.

— Преподобна майко… задграничният администратор на нашето Дружество на чуждестранните мисии, отец Мили, е предприел обиколка на китайските мисии. Потеглил е преди пет седмици. Ще пристигне тук след около един месец… да ни посети. — Той замълча. — Мислех, че ще искате да знаете… в случай че имате да изложите нещо пред него.

Завита чак до носа, за да се предпази от студа, тя вдигна непроницаемия си поглед. Но се сепна. Сега тя рядко го виждаше отблизо. Промяната в него през последните няколко седмици беше поразително очебийна. Беше изтънял, съвсем измършавял. Костите на лицето му бяха изпъкнали, кожата изопната повече, бузите му хлътнали, така че очите му изглеждаха по-големи и странно светли. Обзе я неудържим порив.

— Само едно нещо искам да изложа пред него. — Тя заговори инстинктивно. Внезапното известие беше издигнало от дълбочините на душата й една дълбоко погребана мисъл. — Ще помоля да ме преместят в друга мисия.

Последва продължително мълчание. Макар че не беше много изненадан, отец Чисхолм се почувства смразен, победен. Той въздъхна.

— Нещастна ли сте тук?

— Щастието няма нищо общо с това. Както ви казах, когато се посветих на богоугоден живот, приготвих се да понасям всичко.

— Даже и натрапеното общуване с някого, когото презирате?

Тя се изчерви с предизвикателна гордост. Бурята в гърдите й я застави да продължи.

— Вие ме разбирате съвсем погрешно. Ясно е. То е нещо по-дълбоко… нещо духовно.

— Духовно ли? Ще се помъчите ли да ми обясните?

— Аз чувствам — тя си пое бързо дъх, — че вие ме обърквате… в моя вътрешен живот… моите религиозни убеждения.

— Това е сериозна работа. — Той се загледа в писмото, без да вижда нищо, само го завъртя в костеливите си ръце. — Това ми причинява болка… не по-малка, сигурен съм, отколкото и на вас като го казвате. Но може да сте ме разбрали погрешно. За какво става дума?

— Вие да не мислите, че съм си правила списък? — Въпреки нейното самообладание, тя почувства, че вълнението й се усили. — Става дума за вашата гледна точка… Например някои ваши забележки, които направихте, когато д-р Тълок умираше… и после, когато той вече беше мъртъв.

— Продължавайте, моля.

— Той беше безбожник, а пък вие фактически му обещахте, че щял да получи вечната награда… той, който не вярваше…

Отец Чисхолм каза бързо:

— Бог ни съди не само по вярванията, а и по делата ни.

— Той не беше католик… не беше даже и християнин!

— Как определяте вие християнина? Човек, който ходи на църква един ден в седмицата, а през другите шест лъже, клевети и мами ближните си? — Той се усмихна слабо. — Д-р Тълок не е живял по такъв начин. И издъхна… като помагаше на другите… като самия Христос.

Тя повтори упорито:

— Той беше свободомислещ!

— Дете мое, съвременниците на нашия Спасител го смятаха за ужасен свободомислещ… затова именно го умъртвиха.

Сега тя пребледня, съвсем се смути.

— Неоправдано е да правите такова сравнение — недостойно е!

— Не вярвам!… Христос е бил много толерантен човек… и смирен!

Нова вълна от червенина заля бузите й.

— Той създаде известни правила. Вашият д-р Тълок не ги спазваше. Вие го знаете. О, когато той изпадна в безсъзнание, към края, вие даже не му дадохте последно причастие.

— Не, не му дадох! А може би трябваше да му дам. — Той млъкна, замисли се разтревожен, обезсърчен. После сякаш се ободри. — Но Господ може да му прости, въпреки това. — Той помълча, после добави с непринудена прямота: — Не го ли обичахте и вие?

Тя се поколеба и наведе очи.

— Да… кой можеше да не го обича?

— Тогава нека да не създаваме от спомена за него повод за каране. Има едно нещо, което повечето от нас забравят. Христос ни е учил на него. Църквата ни учи на същото… макар че не бихте го повярвали, ако слушате голям брой от нас днес. Нито един човек с добри намерения не може да пропадне. Нито един. Будисти, мохамедани, даоисти… даже и най-черните канибали, които са изяли някой мисионер… Ако те са искрени, според своите разбирания ще бъдат спасени. Тази е великата мисия на Всевишния. Така че защо да не се зарадва Той, когато пред Него застане някой почтен безбожник в деня на Страшния съд и защо да не му смигне: „Ето ме, тук съм, въпреки всичко в каквото са те учили да вярваш. Влез в царството небесно, което ти чистосърдечно отричаше“. — Той се опита да се усмихне, после, като видя изражението на лицето й, въздъхна и поклати глава. — Аз съжалявам от все сърце, че вие смятате така. Знам, че е мъчно човек да се разбира с мен, може би съм малко странен в разбиранията си. Но вие работихте така всеотдайно тук… децата ви обичат… а пък през време на чумата… — Той спря. — Знам, че не се разбирахме твърде добре… но мисията ще пострада много, ако вие си отидете.

Загледа се в нея със странно втренчен поглед, с напрегнато смирение. Зачака я да заговори. После, когато тя не се обади, се отдалечи бавно.

Тя продължи пътя си към трапезарията, където надзираваше докато разпределяха храната за децата. По-късно, когато се прибра в голямата си стая, закрачи напред-назад с някакво странно продължение на вълнението й. Внезапно махна с ръка отчаяно, седна и се залови да напише нов пасаж в едно от онези дълги писма, в които ден след ден, като отдушник на чувствата си, като покаяние и утеха, изреждаше пред брат си всички свои постъпки.

Когато взе перодръжката в ръка, тя изглеждаше по-спокойна, сякаш писането я успокояваше.

* * *

Току-що му казах, че трябва да поискам да ме преместят. Решението дойде внезапно, като реакция на всичко потискано в мен, а отчасти и като заплаха. Учудих се сама на себе си, стреснах се от думите, които излязоха от устата ми. Но когато ми се предостави удобният случай, не можах да се сдържа, веднага поисках да го стресна, да го нараня. Но, драги, драги ми Ернст, не станах по-щастлива… След онази секунда на моя триумф, когато видях, че лицето му се помрачи от отчаяние, сега съм още по-неспокойна и нещастна. Гледам навън към огромната пустош на тези сиви грамадни простори — толкова различни от нашия приветлив зимен пейзаж със златистия му въздух, с шейните му със звънци и червените покриви на къщите — и ми идва да се разплача… сякаш сърцето ми ще се разкъса.

Не друго, а неговото мълчание ме побеждава — неговото стоическо качество да издържа и да се бори, и всичко това, без да говори. Писах ти за работата му по време на чумата, когато той обикаляше между мръсните болни и сред внезапната отвратителна смърт, и то така безгрижно, сякаш се разхождаше по главната улица на ужасното си шотландско село. Е, добре, не беше само смелостта му, така невероятно героична, а и мълчаливостта на тази смелост. Когато умираше приятелят му, докторът, той го държа в ръцете си, без да обръща внимание на заразата, на предсмъртната кашлица, която опръскваше бузата му със съсирена кръв. А пък изражението на лицето му… неговото състрадание и пълно себеотрицание… то разкъса сърцето ми. Само гордостта ми ме спаси от унижението да заплача пред очите му! После се ядосах. А от всичко най-много ме ядосва, че ти писах едно време, че бил отвратителен. Ернст, не бях права. Какво признание от упоритата ти сестра! Не мога вече да го презирам. Вместо това, презирам себе си. Но го ненавиждам. И няма, няма да го оставя да ме победи и да ме смъкне до равнището на неговия болезнено прост живот.

Другите две калугерки тук са вече победени. Те го обичат — това е другото огорчение, което аз трябва да понасям. Грубата селянка Марта, с мазоли и без мозък, е готова да обожава кой и да е човек в расо. Но свенливата и боязлива Клотилда, която се изчервява при най-малкото вълнение, толкова нежно, сладко и чувствително същество, и тя е станала вече негова безусловна почитателка. По време на наложената й карантина тя му направи един дебел дюшек, мек и топъл, нещо наистина хубаво. Занесе го на прислужника му Йосиф и му поръча да го сложи на леглото на свещеника — тя е толкова скромна, че не смее даже и да прошепне думата „легло“ в негово присъствие. Йосиф се усмихнал: „Съжалявам, сестро, но няма никакво легло!“. Изглежда, че той спи на голите дъски, без никаква завивка освен палтото си, една зеленикава дреха с неопределена възраст, която той много харесва и, като гали оръфаните й лакти, казва гордо: „Да ви кажа! Купих го, когато бях ученик в Холиуел!“.

Марта и Клотилда ходиха да разпитват в неговата кухня. И двете нервни и разтревожени, убедени, че той не се грижи за себе си. Като видях лицата им като на подплашени зайци, за малко щях да се изсмея, когато ми разправяха това, което аз вече знаех — че той не яде нищо друго освен черен хляб, картофи и бобена каша.

„Йосиф има нареждане от него да му сварява по едно гърне картофи и да ги слага в една кошница“, изблея Клотилда. „Когато огладнее, изяжда един студен картоф, като го потапя в бобената каша. Често пъти мухлясват, докато изпразни кошницата.“

„Не е ли ужасно?“ отговорих аз. „Но някои стомаси никога не са виждали по-добро ядене. За тях не е мъчно да прекарват без хубава храна.“

„Да, Преподобна майко“, продума Клотилда изчервена и се оттегли.

Тя е готова да изтърпи цяла седмица епитимия, само и само да го види веднъж да се нахрани с топла храна. Ах, Ернст, ти знаеш колко много мразя старателните калугерки, които се умилкват в присъствието на поп, показват бялото на очите си и изпадат в захлас. Никога, никога няма да падна толкова ниско! Дадох такъв обет в Кобленц, когато се покалугерих… повторих го в Ливърпул… и ще пазя този обет… даже и в Пайтан. Но бобена каша! Ти никога няма да имаш случай да видиш такова нещо. Рядка червеникава каша, на вкус като застояла вода и прогнило дърво!

Тя чу един неочакван звук и вдигна глава.

Ернст… просто е невероятно… навън вали дъжд!

Престана да пише, сякаш не можеше да продължи и бавно остави перодръжката. С мрачен, недоверчив поглед загледа необикновения за това годишно време дъжд, който чукаше по стъклата на прозорците като тежки сълзи.

* * *

Половин месец по-късно дъждът още продължаваше да вали. Мрачното сиво небе приличаше на отворен шлюз, от който се изливаше непрестанен потоп. Капките бяха големи и като падаха, образуваха трапчинки в кората на жълтеникавия сняг. Той изглеждаше вечен. Големи замръзнали плочи от него продължаваха да се плъзгат и да падат от покрива на църквата и тупваха глухо върху кишавия сняг на земята. Рекички от дъждовната вода течаха бързо по червеникавата кал, образуваха вади през нея, подравяха бреговете им, а буци пръст от тях се прекатурваха от време на време и падаха с плясък в рекичката под тях. Мисията се беше превърнала в море от тиня.

По едно време се появи първото парче кафява пръст, важно събитие като появяването на върха Арарат. И други парчета изскочиха, сляха се и образуваха пейзаж от пожълтяла трева и голи места, целият пресечен и изровен от потопа. А дъждът още продължаваше да вали. Най-накрая покривът на мисията прокапа. От стрехите течаха същински водопади. Децата седяха в класната стая посинели и нещастни, докато сестра Марта слагаше кофи и други съдове на местата, където капеше по-силно. Сестра Клотилда се беше простудила и преподаваше уроците си под чадъра на майка Мария-Вероника.

Леката почва в градината на мисията не можа да издържи на пороите от дъжда и топенето на снега. Тя почна да се свлича надолу по склона като жълта кал, по която плаваха изкоренени растения и олеандрови храсти. Шараните от рибарника се щураха изплашени насам-натам из пороя. Дърветата бяха подровени постепенно. В течение на един ден папаите и каталпите останаха известно време прави върху оголените си корени, които стърчаха като грамадни пипала, после се прекатуриха бавно. Последваха ги младите бели черници, след това разкошната редица от разцъфнали сливи, а в същия ден беше завлечена и долната стена. Само жилавите кедри останаха заедно с великанското банианово дърво единствени сред калната пустиня.

След обяд в деня преди пристигането на отец Мили отец Чисхолм се спря, когато отиваше да благослови децата, и огледа тъжно страшното опустошение. После се обърна към градинаря Фу, който беше застанал до него.

— Аз поисках да се стопи снегът. Господ ме наказа, като послуша молбата ми.

Както почти всички градинари, Фу не беше весел човек.

— Големият шанг-фу, който идва отвъд моретата, ще си състави много лошо мнение за нас. Ех! Да беше видял цъфналите ми лилии миналата пролет!

— Нека да не съжаляваме, Фу. Повредата е непоправима.

— Всичко, което съм посадил, е вече загубено — заяви Фу тъжно. — Ще трябва да почнем пак от началото.

— Такъв е животът… да започваме пак от началото, когато всичко е загубено.

Въпреки това ободряване, Франсис беше дълбоко натъжен, когато отиде в църквата. Там коленичи пред светия олтар. Докато дъждът продължаваше да чука по покрива, стори му се, че дочу над детския дискант на „Tantum ergo“ някакво водно течение да ромони под него. Но в ушите му отдавна отекваше звукът на течаща вода. Умът му беше зает с печалната гледка, която мисията щеше да представлява пред госта на другия ден. Той отхвърли с досада мисълта за дочутия подземен шум.

Когато литургията свърши, а Йосиф угаси свещите и напусна ризницата, Франсис слезе бавно по стъпалата пред олтара. Леки водни изпарения се забелязваха из неотдавна варосаната църква. Сестра Марта беше отвела децата на вечеря. Но майка Мария-Вероника и Клотилда не бяха довършили молитвата си, затова още стояха върху влажните дъски. Той мина покрай тях мълчаливо, но внезапно се спря. Хремата на Клотилда беше обезобразила лицето й, устните на Мария-Вероника бяха посинели от студ. Отец Франсис сметна, че не бива да им позволи да стоят повече тук. Той се върна при тях и каза:

— Извинете, ще затварям църквата сега.

Последва пауза. Такава намеса не си беше позволявал. Те се изненадаха. Но и двете станаха покорно, мълчаливо и излязоха пред него. Той заключи главната врата и ги последва в дъжда.

Миг след това звукът стигна до ушите им. Отначало тих тътнеж, който постепенно се засили до подземно бучене. Когато сестра Клотилда изпищя, Франсис се обърна и видя тънката църковна сграда да се движи. Мокра, лъскава в гаснещата светлина, тя се олюля грациозно, после се срути бавно. Сърцето му замря от ужас. Подровените основи се разбиха със страшен трясък, едната стена се вдаде навътре, върхът на покрива се строши шумно. Останалото се превърна в гледка от разтрошени, разкривени греди и изпочупени стъкла. После църквата му, милата му църква се превърна в куп развалини пред краката му.

За миг Франсис остана на мястото си като вкаменен, зашеметен от болка, после се втурна към развалините. Но олтарът беше разбит на парчета, скинията строшена на трески под една греда. Той не можа да спаси даже и светите дарове. А одеждите му, скъпите останки от Рибиеро, бяха накъсани на парцали. Застанал гологлав на поройния дъжд, той дочу вайкането на сестра Марта.

— Защо… защо… защо ни сполетя това? — Тя стенеше и кършеше ръце. — Боже мили! Какво по-лошо от това можеше да ни направиш?

Без да мръдне, отец Чисхолм проговори от желание да подкрепи отчаяно по-скоро своята вяра, отколкото нейната:

— Ако беше станало десетина минути по-рано… всички до един щяхме да бъдем убити.

Нямаше какво да се прави. Те оставиха развалините в дъжда и мрака и се прибраха.

* * *

На другия ден отец Мили пристигна точно в три часа. Тъй като из придошлата река имаше водовъртежи, неговата джонка пусна котва на едно тихо място на пет ли под Пайтан. Нямаше никакви паланкини на разположение. Само колички с едно колело с дълги дръжки като на плуг. След чумата малцината останали живи преносвачи употребяваха такива колички, за да пренасят пътниците си. Положението беше неприятно за човек с достойнство. Но нямаше никакъв друг избор. Отец Мили пристигна в мисията с количка, целият напръскан с кал и с увиснали от количката крака.

Изоставиха скромното посрещане, репетирано от сестра Клотилда — една приветствена песен с размахване на малки знаменца от децата. Отец Чисхолм го видя от балкона и забърза към вратата да посрещне госта.

— Скъпи ми Франсис? — провикна се Мили, като се протегна, за да раздвижи изтръпналите си крака, а после стисна и двете ръце на Франсис. — Днес е най-щастливият ден за мен от дълги месеци насам — като те виждам пак. Аз ти казах, че един ден ще обиколя Ориента. Когато вниманието на целия свят се насочи към страдащия Китай, неизбежно беше моето решение да кристализира в действие! — Той млъкна. Очите му се облещиха през рамото на другия свещеник към гледката на катастрофата. — О… не разбирам. Къде е църквата?

— Виждаш какво е останало от нея.

— Но тази каша… Ти докладва за великолепна сграда!

— Преживяхме известни неприятности — отвърна Франсис спокойно.

— О, наистина, това е просто неприятно… много неприятно.

— Когато си вземеш топлата баня и се преоблечеш, ще ти разкажа.

Един час след това, още зачервен от банята, с нов костюм, Анселм седеше с печално лице и бъркаше горещата си супа.

— Трябва да ти призная, че това е най-голямото разочарование в живота ми… да дойда тук, чак до най-далечната мисия… — Той гребна от супата, посрещна лъжицата с пълните си издадени напред устни. Беше напълнял през последните години. Сега беше едър, плещест и представителен, с все така гладка кожа и светли очи, с големи пълни ръце, сърдечен или достолепен по желание. — Аз бях решил да отслужа тържествена литургия във вашата църква, Франсис. Тези основи трябва да са били зле поставени.

— Същинско чудо е, че изобщо бяха поставени.

— Глупости! Ти имаше много време да се обзаведеш. За бога, какво ще им обяснявам в Англия? — Той се изсмя сухо, печално. — Аз даже обещах една сказка в Лондон в централата на дружествата на чуждестранните мисии — „Свети Андрей или Бог в най-затънтения Китай“. Донесох и фотографския си апарат Цайс с четири плочи да направя плочи за прожектиране. Това ме поставя… всички ни… в крайно неудобно положение.

Последва мълчание.

— Разбира се, аз знам, че сте имали трудности. — Анселм Мили продължи с досада, примесена със съжаление. — Но кой ги няма? Уверявам те, че и ние имаме. Особено напоследък, след като сляхме двете крила… след смъртта на епископ Макнаб.

Отец Чисхолм се сви като от болка.

— Умря ли той?

— Да, да, старият си отиде най-после. Пневмония… тази пролет през март. Беше почнал да изкуфява, беше станал много смахнат и особен. Голямо облекчение беше за всички ни, когато си отиде мирно и тихо. Наследи го помощникът му, епископ Тарант. Епископ на място.

Настъпи ново мълчание. Отец Чисхолм вдигна ръка да закрие очите си. Ръсти Мак умрял… Пред очите му се занизаха поток непоносимо тъжни спомени: оня паметен ден край Стинчар, чудесната сьомга; благите му умни проницателни очи и топлият му поглед, когато Франсис беше разтревожен в Холиуел; тихият му глас в кабинета му в Тайнкасъл преди заминаването на Франсис за Китай. „Да се бориш, Франсис, да се бориш за Бога и за хубавата стара Шотландия!“

Анселм заговори с щедра дружелюбност.

— Е, е! Смятам, че трябва да приемаме храбро нещата. Сега като съм тук, ще направя всичко по силите си да оправя твоите работи. Аз имам голям организаторски опит. Ако те интересува, ще ти разкажа някой ден как изправих дружеството на крака. С лични позиви, отправени от мен в Лондон, Ливърпул и Тайнкасъл, събрах тридесет хиляди лири — и това е само началото! — Той се усмихна като голям специалист и разкри здравите си бели зъби. — Не се отчайвай толкова много, драги ми приятелю. Аз не съм незаслужено строг… първата ни работа ще бъде да поканим преподобната майка на обяд… тя ми се вижда способна жена — и ще си устроим една истинска църковна конференция на кръглата маса!

Франсис направи усилие и се изтръгна от спомените за скъпите забравени дни.

— Преподобната майка не желае да се храни извън манастира на сестрите.

— Ти не си я поканил както трябва. — Отец Мили се загледа в мършавото лице на другия свещеник със сърдечно, добродушно съжаление. — Горкият Франсис! Аз едва ли бих очаквал ти да разбереш жените. Тя ще дойде непременно… само остави тази работа на мен!

На другия ден майка Мария-Вероника наистина дойде на обяд. Анселм беше в повишено настроение след отличната нощна почивка и енергичната си обиколка преди обяд. Все още настроен благосклонно от посещението си в класната стая, той поздрави Мария-Вероника със словоохотливо достолепие, макар че се беше разделил с нея едва преди пет минути.

— Това е истинска чест за нас, Преподобна майко. Една чаша херес? Не? Уверявам ви, хубаво е — бяло Амонтиладо. Малко поразмътено може би — ухили се той, — щом идва с мен чак от Англия. Малко сладни може би… но вкус, придобит в Испания, мъчно може да се отрече.

Седнаха на трапезата.

— Сега Франсис, какво ще ни дадеш? Никакви китайски мистерии, смятам, никакви супи от птичи гнезда и никакво пюре от накълцани пръчки! Ха-ха-ха! — Мили се разсмя от сърце, докато си вземаше от вареното пиле. — Макар че, трябва да се признае, малко съм влюбен в ориенталската кухня. Като идвах с парахода — бурно пътуване, между другото, цели четири дни никой не се появи на масата в първа класа освен вашия покорен слуга — поднесоха ни едно разкошно китайско ястие, чоумейн.

Майка Мария-Вероника вдигна очи от покривката на масата.

— Китайско ястие ли е чоумейн? Или американско издание на китайски обичай да се събират книжни изрезки?

Анселм се загледа в нея с леко зяпнала уста.

— Драга, Преподобна майко! Чоумейн! О… — Той хвърли поглед към Франсис за подкрепа, но не я намери и пак се разсмя. — Във всеки случай, уверявам ви, аз сдъвках моята порция! Ха-ха-ха!

Сега Анселм се изви настрани, за да може по-лесно да си вземе от салатата, която Йосиф поднасяше, и продължи:

— Като оставим настрани храната, обаянието на Ориента е пленително! Ние европейците сме много склонни да осъждаме китайците като много по-долна раса. Колкото до мен, аз ще се ръкувам с който и да е китаец, стига той да вярва в Бога и… — той се закиска, — в карболовия сапун.

Отец Чисхолм хвърли бърз поглед към Йосифовото лице, но то остана все така безизразно, само ноздрите му се свиха малко.

— А сега — Анселм Мили спря внезапно и тонът стана тържествен, — имаме важна работа, записана в нашия бележник. Като бяхме момчета, Преподобна майко, добрият отец на мисията постоянно ме вкарваше в беля. Сега моята задача е да го изкарам от неговата беля.

* * *

От разговора не излезе нищо определено. Освен може би едно скромно изреждане на Анселмовите постижения в родината.

Като се отърси от ограниченията на енорията, той се отдаде изцяло на работа за мисиите, като имаше предвид, че Светият старец имаше особена слабост към пропагандата на вярата и беше винаги готов да подкрепи тружениците, които така безкористно прегръщаха любимото му дело.

Не мина много време и Анселм си спечели признание. Започна да обикаля страната, да държи проповеди с пламенно красноречие в големите английски градове. Благодарение на гения си да печели приятели, никога не изпускаше каквито и да е връзки от някакво значение. На връщане от Манчестър или Бирмингам той сядаше и написваше десетки очарователни писма, благодареше на едного за разкошния обяд, на другиго за щедрото дарение в полза на фонда за чуждестранните мисии. За кратко време кореспонденцията му стана огромна и започна да запълва всичкото време на секретаря му.

Скоро Лондон го призна за свой виден гост. Дебютът му от амвона на Уестминстър беше театрален. Жените от край време го боготворяха. Сега той стана любимец на богатата група от стари моми от катедралата, които събираха котки и духовници в богатите си жилища южно от лондонския парк. Обноските му винаги бяха пленителни. През същата година той стана провинциален член на Атенеума. А щом касите на чуждестранните мисии се натъпкаха внезапно с пари, Анселм Мили получи най-благосклонна похвала направо от Рим.

Когато стана най-младия каноник в северната епархия, малко хора завиждаха на успеха му. Даже и циниците признаваха деловите му качества, макар че обясняваха извънредно бързото му издигане с прекомерната дейност на щитовидната му жлеза. Независимо от цялата си словоохотливост той не беше глупав. Разбираше от числа и умееше да борави с пари. За пет години основа две нови мисии в Япония и една семинария в Нанкин. Новите канцеларии на Дружеството на чуждестранните мисии в Тайнкасъл бяха внушителни, добре обзаведени и без никакъв дълг.

Накратко казано, Анселм подреди добре живота си. С епископ Тарант зад гърба си имаше всички изгледи резултатната му работа да продължи да се разширява.

Два дни след официалната му среща с Франсис и майка Мария-Вероника дъждът престана и слънцето изпрати снопове бледи лъчи като пипала към забравената земя. Духът на Анселм се повиши. Той се пошегува пред Франсис:

— Донесох ви хубаво време. Някои хора вървят подир слънцето, обаче слънцето върви подир мен.

Той разопакова фотоапарата си и се впусна да прави безброй снимки. Енергията му беше неизчерпаема. Сутрин скачаше от леглото и се развикваше: „Момче! Момче!“ към Йосиф да му приготви банята. Отслужваше кратка божествена служба в класната стая. След богата закуска вземаше дебелия си бастун, слагаше тропическата си шапка и потегляше, а фотоапаратът му се подмяташе на кръста.

Анселм Мили предприе много излети, надникна предпазливо за спомен даже и в пепелищата на чумните гнезда в Пайтан. При всяка гледка на опожарени жилища той промълвяваше със страхопочитание: „Божията ръка!“. Спираше се внезапно пред някоя от градските врати и дръпваше спътника си с драматичен жест:

— Чакайте! Този трябва да го щракна. Светлината е чудесна!

В неделя Анселм дойде на обяд с много повишено настроение.

— Ей сега ми дойде на ум, че пак мога да държа онази сказка. Ще разгледам въпроса от гледна точка на „Опасностите и трудностите в дейността на мисиите“. Работа сред чума и наводнения. Тази сутрин направих чудесна снимка на развалините на църквата. Ще я озаглавя: „Бог наказва и своите!“. Не е ли хубава работа?

В навечерието на заминаването си Анселм промени поведението и тона си. Когато седна на балкона заедно с отец Чисхолм след вечеря, заговори важно:

— Аз трябва да ти благодаря, Франсис, че оказа гостоприемство на един пътник. Но не се радвам, като те гледам. Не виждам как ще можеш да построиш църквата отново. Дружеството не може да ти отпусне необходимите пари.

— Аз не съм искал пари — отвърна Франсис. Напрежението на изтеклите две седмици започваше да се отразява върху него. Строгата му самодисциплина почваше да се стопява.

Анселм Мили хвърли остър поглед към събеседника си.

— Ако ти беше постигнал по-голям успех пред някои от по-заможните китайци, пред богатите търговци. Ако твоят приятел господин Чия беше видял светлината.

— Той не я видя. — Отец Чисхолм отговори необикновено кратко. — А пък направи щедро дарение. Няма да искам от него нито един таел повече.

Анселм сви рамене сърдито.

— Разбира се, това си е твоя работа. Но аз трябва да ти кажа откровено, че съм много разочарован от твоето ръководство на тази мисия. Да вземем броя на покръстените от теб. Не може да се сравни с другите статистики. Ние ги водим графически в нашата централа. Ти си най-слаб от цялата таблица.

Отец Чисхолм се загледа право пред себе си със силно стиснати устни. После отвърна с необикновена ирония:

— Аз смятам, че мисионерите се различават по личните си способности.

— И по ентусиазма си. — Анселм беше чувствителен към иронията, затова сега основателно пламна. — Защо така упорито отказваш да си служиш с катехисти? Този обичай е въведен в цял свят. Ако ти имаше на служба трима дейни катехисти с по четиридесет таела заплата на месец, о, хиляда кръщения щяха да ти струват само хиляда и петстотин китайски долара!

Франсис не отговори. Той се молеше отчаяно да сдържи гнева си, да претърпи това унижение като нещо заслужено.

— Ти не си гледаш работата тук както трябва — продължи Анселм. — Лично ти живееш толкова мизерно. Ти трябва да правиш впечатление на другите, да имаш паланкин, слуги, да си придаваш по-голяма важност.

— Имаш грешка — отвърна Франсис твърдо. — Китайците мразят перченето. Наричат го ти-миен. А който свещеник го върши, го смятат за непочтен.

Анселм се изчерви от яд.

— Аз смятам, че ти говориш за техните собствени долни езически свещеници.

— Има ли значение? — Отец Чисхолм се усмихна слабо. — Много от техните свещеници са добри и благородни хора.

Настъпи натегнато мълчание. Анселм пристегна горната си дреха с безпрекословно възмущение.

— След това, разбира се, няма какво друго да се каже. Трябва да ти призная, че твоето мнение ми причинява голяма болка… Даже Преподобната майка е затруднена от него. Още щом пристигнах, веднага ми стана ясно какви големи разногласия има между теб и нея. — Той стана и се прибра в стаята си.

Франсис остана дълго време в мъглата, която постепенно се спускаше над земята. Последната забележка го нарани най-тежко: едно негово болезнено предчувствие беше потвърдено. Сега той не се съмняваше вече, че Мария-Вероника е предявила искането си да бъде преместена.

На сутринта отец Анселм Мили си замина. Връщаше се в Нанкин, за да прекара една седмица във викариата, а оттам щеше да отиде в Нагасаки да инспектира шест мисии в Япония. Куфарите му бяха вече опаковани, а един паланкин го чакаше да го отнесе до джонката. Беше се сбогувал със сестрите и децата. Сега, облечен като за път с очила срещу слънцето и тропическа шапка, драпирана със зелен газ, той застана в хола за последен разговор с отец Чисхолм.

— Е, Франсис! — Анселм му протегна ръка с неохотно опрощение. — Трябва да се разделим като приятели. Не на всекиго от нас е дадено дар слово. Аз смятам, че ти имаш добри намерения… — Той изду гърдите си. — Чудна работа! Просто не ме сдържа на едно място от нетърпение да замина. Страстта за пътуване е в кръвта ми. Good bye! Au revoir! Auf Wiedersehen! И последното, но не най-малко — Бог да ви благослови!

Тогава спусна воала против комари и се настани в паланкина. Носачите изпъшкаха, когато наведоха рамене, издигнаха го и затътриха крака към изхода. При увисналата пътна врата на мисията той се наведе през прозорчето на паланкина и размаха бялата си кърпичка за последно сбогом.

По залез-слънце, когато отец Чисхолм излезе да направи вечерната си разходка — любимия му час на падащия вечерен здрач и отекващата надалеч тишина — той се отдаде на размишления сред останките на църквата. Седна на един камък, замисли се за стария си директор в Холиуел — но някакъв начин той винаги виждаше Ръсти Мак с ученически очи — и за неговия призив да не губи кураж. Той имаше много вяра сега. Последните две седмици и постоянните му усилия да издържи срещу наставническия тон на своя гост го бяха изтощили. И все пак, може би Анселм имаше право. Той, Франсис, не беше ли пропаднал — и пред Бога, и пред хората? Беше извършил толкова малко. А и това малко, придобито с такава мъка и толкова очаквано, беше развалено. Какво щеше да прави той сега? Обзе го умора, духът му отпадна.

Така, както седеше там с наведена глава, не дочу стъпките зад себе си. Майка Мария-Вероника се принуди да се изкашля, за да покаже присъствието си.

— Смущавам ли ви?

Той се стресна и погледна нагоре.

— Не… не. Както виждате — той не можа да сдържи една колеблива усмивка, — нищо не правя.

Настъпи мълчание. В полумрака лицето й беше бледо, с неясни черти. Той не забеляза нервното потрепване на бузата й, но долови странното напрежение на цялото й тяло. Гласът й прозвуча глухо.

— Трябва да ви кажа нещо. Аз…

— Да?

— Без съмнение, това е унизително за вас. Но аз съм длъжна да ви кажа. Аз… аз съжалявам. — Изтръгвани с мъка от устата й, думите й постепенно придобиха скорост, после се превърнаха в истински поток. — Аз съжалявам много горчиво и ми е много мъчно за поведението ми към вас. Още от първата ни среща аз се държах срамно, грешно. Демонът на гордостта беше в мен. Винаги е бил в мен, още от малка, когато хвърлях какво ли не върху главата на бавачката си. От седмици насам исках да дойда при вас… да ви кажа… но ме възпираше моята гордост, моята упорита злоба. През последните десет дни в душата си плачех за вас… за всички пренебрежения и унижения, които търпяхте от този груб, салонен свещеник, който е недостоен даже и да развърже връзките на обувките ви, отче. Аз се мразя… простете ми, простете ми… — Гласът й пресипна, тя падна на колене пред него, зарида в ръцете си.

Небето беше съвсем потъмняло, с изключение на зеленикавия последен отблясък иззад планинските върхове. Но и той изгасна бързо и милостивият мрак я забули. Мина известно време, през което една-единствена сълза потече по бузата й.

— Значи, сега няма да напуснете мисията?

— Не, не… — Сърцето й се късаше. — Ако ме оставите. На никого другиго не съм искала толкова много да служа… Вие имате най-хубавата… най-благородната душа, която познавам досега.

— Мълчете, детето ми. Аз съм беден и незначителен човек… вие имахте право… аз съм прост човек.

— Отче, прости ми. — Нейните ридания се губеха в земята.

— А пък вие сте знатна дама. Но пред Бога и двамата сме деца. Ако можем да работим заедно… да си помагаме един на друг…

— Аз ще ви помагам с всички сили. Поне едно нещо мога да направя. Толкова е лесно да пиша на брат си. Той ще построи църквата наново… ще възстанови мисията. Той има големи имения, ще го направи на драго сърце. Само ако искате да ми помогнете… ако ми помогнете да победя гордостта си.

Последва продължително мълчание. Нейните ридания затихнаха. Голяма топлота изпълни душата му. Той я хвана за ръката, за да я изправи, но тя не пожела да стане. Тогава и той коленичи до нея, без да се моли, и се загледа в чистата и тиха нощ, където, отвъд вековете, сред сенките на една градина, друг един беден и прост човек, също така коленичил, ги наблюдаваше.