Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (7)

Глава VI

На Великден през 1892 година в английската семинария в Сан Моралес се случи нещо, което порази цялото училище и то забръмча като кошер преди роене. Един от семинаристите от хиподяконския клас изчезна за цели четири дни.

Естествено, семинарията помнеше и други подобни провинения от основаването си преди петдесет години в тази висока арагонска равнина. Семинаристите се бяха бунтували по за един-два часа, бяха бягали до „posada“^[1] извън стените, бяха разстройвали набързо съвестта и стомаха си с дълги пури и местната „aguardiente“^[2]. Веднъж-дваж беше ставало нужда да измъкнат за ушите някой беглец, заловен в някоя от задимените приемни по „Любовната улица“ на града. Но това — един семинарист да се измъкне през отворените порти посред бял ден и четири дни по-късно, пак посред бял ден да се върне окуцял, прашен, небръснат, чорлав, с всички признаци за ужасното си падение, без да посочи нищо друго за свое оправдание, освен „Ходих на разходка“, да се хвърли на леглото си и да спи цели двадесет и четири часа — това беше истинско вероотстъпничество!

По време на междучасията, на малки групи от черни фигури, семинаристите разискваха с тих глас по слънчевите склонове между ясно зелените пръскани лозя. Под тях семинарията се очертаваше яркобяла на фона на бледочервената пръст.

Всички бяха на едно мнение — Чисхолм непременно ще бъде изключен.

Веднага беше свикана дисциплинарната комисия. Съгласно традицията при всяко тежко нарушение на дисциплината тя се съставяше от ректора, администратора, директора на послушниците и главния семинарист. След някои предварителни разисквания, съдът откри заседанията си в богословската аула, на втория ден след завръщането на беглеца.

Навън духаше вятърът „солано“. Черните зрели маслини падаха от дърветата и се пукаха от слънцето. Мирис на портокалови цветове се носеше от градината над болницата. Напечената земя се пукаше от горещина. Когато Франсис влезе в бялата зала с високи колони и погледна празните студени и тъмни полирани чинове, външният му вид беше спокоен. Черното расо подчертаваше слабостта му. Косата му, ниско подстригана, а горе на темето обръсната в кръг, подчертаваше изпъкналостта на лицевите му кости, подсилваше тъмния цвят на очите и мрачната му сдържаност. Ръцете му бяха странно неподвижни.

Пред него на подиума, запазен за участващите в спорове, бяха сложени четири маси, вече заети от отец Тарант, монсиньор Макнаб, отец Гомес и дякон Анселм Мили. Със смесени чувства — недоволство и загриженост пред погледите, отправени сега към него — Франсис наведе глава, когато отец Гомес, директор на послушниците, зачете бързо обвинението.

Последва мълчание. После отец Тарант заговори:

— Какво обяснение можеш да дадеш?

Въпреки външното си спокойствие Франсис внезапно почна да се изчервява. Не вдигна глава.

— Отидох на разходка! — Думите му прозвучаха глухо.

— Това е достатъчно очевидно. Ние си служим с краката без разлика дали намеренията ни са добри, или лоши. Вън от явния грях, че си напуснал семинарията без позволение, бяха ли лоши намеренията ти?

— Не.

— През време на отсъствието си пил ли си спиртни питиета?

— Не.

— Ходил ли си на борба с бикове, на панаира, в казиното?

— Не.

— Ходил ли си с паднали жени?

— Не.

— Какво си правил тогава?

Пак мълчание, а после глухо смотолевен отговор:

— Казах ви. Вие не пожелахте да разберете. Ходих… ходих на разходка!

Отец Тарант се усмихна леко.

— Ти да не искаш да ти вярваме, че си прекарал тези четири дни в непрекъснато разхождане по полето?

— Хм… почти.

— До къде стигна най-накрая?

— Стигнах… стигнах до Коса!

— Коса! Но тя е на петдесет мили оттук!

— Да, така мисля.

— С някаква особена цел ли отиде там?

— Не.

Отец Тарант прехапа тънката си устна. Той не можеше да търпи да му се противят. Внезапно го обзе бясно желание да съществуваха колелото и железните ботуши. Нищо чудно, че хората през средните векове са прибягвали до такива инструменти за изтезание. Има такива обстоятелства, които напълно ги оправдават.

— Аз смятам, че лъжеш, Чисхолм.

— Защо да лъжа… вас?

Сподавено възклицание се изтръгна от устата на дякон Анселм Мили. Неговото присъствие беше чиста формалност. Като старши семинарист той участваше в комисията като символ, може би като една цифра, представляваща цялото ученическо тяло. Но все пак той не можа да сподави горещата си молба.

— Франсис, моля ти се! За доброто на всички семинаристи… на всички, които те обичаме… аз… аз те моля да си признаеш.

Когато Франсис продължи да мълчи, отец Гомес, младият испанец, директор на послушниците, наклони глава и прошепна на отец Тарант:

— Аз нямам никакви улики от града, съвсем никакви, но бихме могли да пишем на свещеника в Коса.

Тарант хвърли бърз поглед към хитрото лице на испанеца.

— Да, тази идея безспорно е добра.

През това време ректорът се възползва от прекъсването. По-възрастен, по-бавен отколкото в Холиуел, той се наведе напред, заговори бавно и спокойно.

— Разбира се, ти трябва да си дадеш сметка, Франсис, че при дадените обстоятелства едно такова обяснение едва ли е достатъчно. Освен това да избягаш от училище е сериозна работа. Важно е не само нарушаването на семинарския правилник, а по-скоро подбудата, която те е подтикнала. Кажи ми! Не си ли щастлив тук?

— Да, щастлив съм.

— Добре! И нямаш някакви причини да се съмняваш в призванието си?

— Не. Повече от всякога искам да се опитам да извърша нещо добро в света.

— Това ме радва много. Не искаш да те изключим, нали?

— Не!

— Тогава разкажи ни как се стигна дотам… да извършиш тази така странна авантюра.

При това благо насърчение Франсис вдигна глава. Направи го с голямо усилие. Очите му бяха вперени в далечината, а лицето му изразяваше загриженост.

— Аз… аз точно бях свършил Светия час. Но не можах да се помоля, не можах да се овладея. Бях неспокоен. Духаше солано и горещият вятър сякаш ме правеше още по-неспокоен. Всекидневните навици в семинарията внезапно ми се сториха дребнави и досадни. Изведнъж видях пътя пред портите, бял и мек от праха. Не можах да се сдържа. Излязох на пътя и тръгнах. Вървях цяла нощ, миля подир миля. Вървях…

— И на втория ден! — прекъсна го саркастично отец Тарант. — И на третия!

— Така направих.

— Досега не съм чувал такива глупости в живота си! Това е оскърбление за здравия разум на комисията.

Ректорът се намръщи и внезапно стана решително от стола си.

— Предлагам да прекъснем временно. — Докато двамата свещеници го гледаха изненадани, той каза на Франсис твърдо: — Можеш да си отидеш засега. Ако намерим за необходимо, ще те повикаме пак.

Франсис напусна стаята сред гробно мълчание. Чак тогава ректорът се обърна към другите и заяви студено:

— Уверявам ви, че от този груб разпит няма да има никаква полза. Трябва да действаме внимателно. В тази работа има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

Засегнат болезнено от тази намеса, отец Тарант се размърда нервно.

— Това е върхът на досегашното му непокорство.

— Съвсем не. — Ректорът се позамисли. — Той беше прилежен и трудолюбив през цялото време, откакто е тук. Няма нищо лошо в книжката му, нали, отец Гомес?

Гомес прелисти страниците на масата пред него.

— Не — отговори той бавно, докато четеше от бележките. — Няколко обикновени шеги. Миналата година подпали английския вестник, докато отец Депар го четеше в общата зала. Като го запитаха защо, той се засмя и отговори: „Човек като няма работа, дяволът му намира!“.

— Това няма значение — обади се ректорът остро. — Ние всички знаем, че отец Депар окупира всеки вестник, който влиза в тази семинария.

— После — подхвана Гомес наново, — когато го избрах да чете на глас в трапезарията, той вмъкнал скришом една брошура, озаглавена „Когато Ева открадна захарта“, и заменил с нея „Живота на св. Петър от Алкантара“. Докато го спрат, чел от брошурата и предизвикал силен, неприличен смях.

— Безвредна лудория.

— И още… — Гомес обърна друга страница. — През време на карнавалното шествие, устроено от семинаристите да представи тайнствата — може да си спомняте, един се облече като бебе да представи кръщението, други двама представляваха брачното тайнство и така нататък… разбира се, всичко това с разрешение. Но — Гомес погледна подозрително към отец Тарант, — върху гърба на трупа, разнасян да представи последното причастие, Чисхолм забоде следния надпис:

Тук почива отец Тарант

Аз с радост му подписах паспорта

Ако някой път…

— Стига! — Отец Тарант го прекъсна рязко. — Ние имаме да се занимаваме с по-сериозни работи от тези глупави пасквили.

Ректорът кимна.

— Глупави, да. Но не са злъчни. Аз обичам такъв младеж, който умее да извлича малко смях от живота. Ние не можем да пренебрегнем обстоятелството, че Чисхолм има необикновен характер — много необикновен. Той има душевна дълбочина и жар. Чувствителен е, склонен да изпада в меланхолия. Прикрива я зад такива повишени настроения. Знаете ли, той е борец и никога няма да падне духом. Той представлява чудна смесица от детска простота и логическа прямота. А преди всичко е пълен индивидуалист!

— Индивидуализмът е доста опасно качество у един богослов — намеси се Тарант кисело. — Той ни даде Реформацията.

— А Реформацията ни даде подобрена католическа църква. — Ректорът се усмихна благо към тавана. — Но ние се отдалечаваме от въпроса. Аз не отричам, че има тежко нарушение на дисциплината. То трябва да бъде наказано. Но наказанието не може да бъде наложено прибързано. Не мога да изключа ученик с качествата на Чисхолм, преди да разбера със сигурност, че заслужава изключване. Затова нека да почакаме няколко дни. — Той стана с най-невъзмутим вид. — Сигурен съм, че всички сме единодушни по този въпрос.

Когато тримата духовници напуснаха подиума, Гомес и Тарант си отидоха заедно.

През следващите два дни сякаш черно предзнаменование беше надвиснало над нещастния Франсис. Изобщо не го ограничаваха. Никаква видима забрана не бяха наложили на учебните му занимания. Но където и да отидеше — в библиотеката, трапезарията или общата зала — сред другарите му настъпваше неестествено мълчание, последвано бързо от прекалено оживление, което не можеше да измами никого. Съзнанието, че беше предмет на всеобщи разговори, му придаваше гузен вид. Приятелят му от Холиуел Хъдсън, сега също в хиподяконския клас, го обграждаше с обич и внимание, загрижен и намръщен. Анселм Мили се намираше начело на друга група, която очевидно се чувстваше оскърбена. По време на едно междучасие те се посъветваха помежду си и се приближиха до самотния Франсис. Анселм Мили заговори от името на всички.

— Ние не искаме да те ударим като си паднал, Франсис. Но това засяга всички ни. То е петно върху ученическото тяло, общо взето. Ние смятаме, че ще бъде много по-красиво и по-мъжествено, ако излезеш доблестно и си признаеш всичко.

— Да призная какво?

Анселм Мили сви рамене. Настъпи мълчание. Какво повече можеше да се направи? Когато той се обърна да си върви заедно с другите, отговори:

— Ние решихме да направим за теб една новена^[3]. На мен ми е по-мъчно, отколкото на другите. Аз те смятах за най-добрия си приятел.

На Франсис му стана по-трудно да се прави на равнодушен. Започна да се впуска в разходки из землището на семинарията, но после се спираше изведнъж, щом си спомнеше, че разхождането му беше докарало тази беда. Луташе се насам-натам със съзнанието, че за отец Тарант и другите преподаватели бе престанал да съществува. По време на лекциите си даваше сметка, че не слуша. Очакваното повикване от страна на ректора все не идваше.

Съзнанието за собствената му безизходица се задълбочи. Той не можеше да разбере самия себе си. Представляваше безцелна загадка. Замисли се върху правотата на онези, които му бяха предсказали, че няма никакво призвание. През ума му започнаха да минават нелепи мисли да замине като брат мирянин за някоя далечна и опасна мисия. Посещаваше църквата скришом. А преди всичко изпитваше нуждата да си придава такъв вид, че да може да гледа в очите хората от малкия заобикалящ го свят.

На третия ден сутринта, в сряда, отец Гомес получи писмото. Поразен, но и дълбоко удовлетворен, той изтича с писмото в кабинета на администратора. Докато отец Тарант четеше писмото, Гомес стоеше пред него неподвижен като умно куче, което очаква за награда блага дума или някой кокал.

Приятелю мой,

В отговор на запитването ви от Света Троица ви съобщавам с най-голямо съжаление, че издирванията ми се натъкнаха на факта, че един семинарист с поведение и външност, каквито вие посочвате, е бил забелязан в Коса на 14 април. Видели са го да влиза в къщата на една жена Роза Ойярзабал късно вечерта и да излиза рано на следващата сутрин. Въпросната жена живее сама, ползува се с лошо име и не е идвала на църква от седем години.

Имам честта да остана, драги отче, ваш предан брат в Исуса Христа,

Салвадор Болас

Гомес промълви:

— Нали сте съгласни, че стратегията беше добра?

— Да, да! — намръщен като гръмовержец Тарант изблъска испанеца настрана. С писмото в ръка, като че ли държеше нещо скверно, той закрачи към кабинета на ректора в другия край на коридора. Но ректорът служеше литургия и щеше да бъде зает още половин час.

Отец Тарант не можеше да чака. Прекоси двора като вихър и без да почука се втурна в стаята на Франсис. Тя беше празна.

Свещеникът се спря и реши, че Франсис трябва да е на литургията. Той поведе борба с яростта си, както неукротим кон се бори с мундщука. После изведнъж седна и си наложи да чака. Тъмната му фигура беше като наситена с гръмотевица.

Килията беше по-гола от другите, инвентарът й се състоеше само от едно легло, маса, шкафче и стола, на който седеше той. На шкафчето имаше една избеляла снимка: някаква кокалеста жена с ужасна шапка държеше за ръка едно момиченце с бели дрешки, а отдолу пишеше: „Мили привети от Поли и Нора“.

Тарант потисна насмешката си. Но устните му се свиха, когато видя единствената картина на варосаната стена — една мъничка репродукция на Сикстинската мадона, Света Дева Мария.

Внезапно видя на масата една отворена тетрадка — дневник. Пак се стресна като нервен кон с разширени ноздри и тъмночервен пламък в очите. За миг остана на мястото си, борейки се с угризенията на съвестта си, но после стана и отиде бавно до масата. Той беше джентълмен. Отвратително беше да наднича в чуждите тайни като някоя вулгарна слугиня. Но сега това беше негов дълг. Кой можеше да знае какви нови безчинства бяха описани в тази тетрадка? С безпощадна строгост, изписана по лицето му, той грабна изписаната страница.

* * *

… Свети Антоний говори за „неуместно, упорито и опако държание“? В най-голямото си отчаяние в живота трябва да се утешавам с тази единствена мисъл! Ако ме изгонят оттук, животът ми ще бъде разбит. Аз съм нещастен човек с опак характер, не мисля правилно като другите, не мога да се приуча да вървя с тълпата. Но от все сърце и душа желая страстно да работя за Бога. В Божия дом има много отделения! Имало е място за такива разновидности като Жана д’Арк и… ех, Блажения Бенедикт Лабр, който оставял даже и въшките да пълзят по него. Сигурно има място и за мен!

Искат от мен да им обясня. Как може да се обясни нищо… или пък нещо така очевидно, че е просто срамно? Франсис де Сал е казал: „По-скоро ще се оставя да ме стрият на прах, отколкото да наруша някое правило!“. Но когато аз излизах от семинарията, не мислех за правила или как да ги наруша. Някои подбуди са несъзнателни.

Като записвам всичко това ми олеква: придава на постъпката ми вид на нещо разумно.

От седмици насам спях лошо, мятах се през тези горещи нощи като в треска от безпокойство. Може би за мен е по-трудно тук, отколкото за другите — поне така се съди по обширната литература, в която стъпките към свещеничеството са представени като сладостни, несмущавани дни, трупани един след друг. Ако нашите мили миряни знаеха каква борба трябва да се води!

Тук най-трудното за мене беше чувството, че съм затворен и физическото ми състояние — колко лош мистик би излязъл от мен! — винаги беше влошавано от екове, откъслечни шумове, проникващи от външния свят. Освен това си давам сметка, че съм на двадесет и три години, а досега още не съм направил нищо, за да помогна на една-единствена жива душа, и от безпокойство изгарям като в треска.

Писмата на Уили Тълок ми вдъхват най-пагубните подбуди, както казва отец Гомес. Сега, след като Уили е редовен лекар, а сестра му Жана милосърдна сестра и двамата работят за тайнкасълския Комитет за бедните и преживяват многобройни трепетни приключения в бедняшките квартали, макар и сред въшки и други паразити, чувствам, че трябва да бъда навън и аз да се боря.

Разбира се, един ден и аз ще се боря… трябва да имам търпение. Трескавото ми състояние изглежда се влошава от новините за Нед и Поли. Зарадвах се, когато те решиха да се преместят от кръчмата и да вземат детето Джуди да живее при тях в малкия апартамент, нает от Поли в Клермонт в предградията на града. Но Нед бил болен, Джуди им създавала неприятности, а пък Джилфойл, оставен да управлява „Юнион таверн“, се оказал най-неблагонадеждния съдружник. Нед бил съсипан, отказвал да излиза от къщи и не се срещал с никого. Тази негова единствена проява на сляпа, невъобразима глупост го съсипала. По-долен човек би го преживял.

Животът е такъв, че понякога изисква силна вяра. Мила Нора! Тази нежна баналност крие в себе си хиляди пътеки на мисълта и чувствата. Когато отец Тарант ни държа онова практическо слово — agendo contra — той каза най-правилно: „Срещу някои изкушения не може да се води борба — човек трябва да затваря ума си и да бяга от тях!“. Моята разходка до Коса трябва да е била от този род бягство.

Отначало, макар и да вървях бързо, не смятах да отида далеч като мина през портите на семинарията. Но облекчението, чувството, че съм избягал от себе си, което усиленото движение ми даде, ме тласкаше все по-напред. Изпотих се като селянин на нива — тази солена пот по тялото като че ли прочиства човека от човешката сгурия. Умът ми се извиси, сърцето ми запя. Искаше ми се да вървя все напред и напред, докато капна.

Вървях цял ден без храна и без вода. Изминах голямо разстояние, защото, когато наближи нощта, можех да долавям мириса на морето. А когато звездите изгряха на бледото небе, превалих хълма и видях Коса от другата страна. Селото беше божествено красиво, закътано в един запазен от ветровете залив, където морето едва се диплеше, а разцъфналите акации бяха наредени от двете страни на единствената му улица. Бях полумъртъв от умора. Имах един грамаден мехур на петата си. Но когато слязох по хълма, селото ме приветства със спокойния пулс на живота си.

На малкия селски площад селяните се наслаждаваха на прохладния въздух, наситен с мириса на разцъфнали акации, а здрачът изглеждаше още по-тъмен заради лампите на малкия хан, където пред една отворена врата имаше две чамови скамейки. В мекия прах пред скамейките двама старци играеха с дървени топки. Откъм залива се дочуваше жабешко крякане. Деца се смееха и тичаха. Всичко беше просто и красиво. Макар и да си направих сметка, че нямам нито една песета в джоба си, седнах на една от скамейките пред вратата. Колко хубаво ми дойде почивката. Бях капнал от умора. Внезапно от тихия мрак под дърветата се разнесоха звуци на каталански кавали. Не шумни, а тихи, смекчени от нощта. Ако човек не е чувал тези кавали или пискливите тукашни сладки мелодии, не може да прецени напълно радостта на този момент. Бях очарован. Предполагам, че като шотландец нося в кръвта си омаята на кавала. Седях опиянен от музиката, мрака, красотата на нощта и от крайната си слабост.

Бях решил да спя навън на скамейката. Но по едно време, докато мислех да се преместя там, от морето се появи мъгла. Спусна се като загадка над селото. За пет минути площадът беше задушен от мъгла на кълба, дърветата се намокриха, всички хора си тръгнаха към къщи. Аз бях стигнал до неохотното заключение, че трябва да отида при местния свещеник „да се предам“ и да получа легло, когато внезапно ме заговори една жена, седнала на другата скамейка. От известно време бях доловил, че тя ме гледаше с онази смесица от съжаление и презрение, които самият вид на духовника, изглежда, предизвиква в християнските страни. Все едно че четеше мислите ми, тя каза: „Там са стиснати хора! Няма да ви приемат“.

Тя беше на около тридесет години, облечена скромно в черно, с бледо лице, черни очи и пълно тяло. Жената продължи равнодушно:

— Има едно легло в моята къща, ако искате да спите в него.

— Нямам пари да ви платя за пренощуването.

Тя се изсмя презрително. „Може да ми платите с вашите молитви.“

Започна да вали. Ханът беше затворен. Двамата седяхме на мокрите скамейки под акациевите дървета на запустелия площад. Глупостта на това положение й направи впечатление. Тя стана.

„Аз си отивам вкъщи. Ако не сте глупав, ще приемете гостоприемството ми.“

Тънкото ми расо беше мокро. Затреперих. Размислих, че мога да й пратя парите за пренощуването като се върна в семинарията. Станах и тръгнах с нея надолу по тясната улица.

Къщата й се намираше на половината път. Слязохме по две стъпала в кухнята. Когато тя запали лампата и отметна назад черния си шал, сложи на огъня един чайник с шоколад и извади един пресен хляб от пещта. Постла на масата покривка на червени квадратчета. Заврелият шоколад и топлият хляб изпълниха чистата стаичка с приятен аромат.

Когато жената наля шоколада в дебели чаши, ме погледна през масата. „Най-добре е да прочетете молитва. От молитвата яденето става по-вкусно!“ Макар че сега иронията в гласа й личеше ясно, прочетох молитва. Започнахме да ядем и да пием. Вкусът на яденето нямаше нужда от подобрение.

Тя продължаваше да ме наблюдава. Някога трябва да е била много хубава жена, но останките от красотата придаваха суров вид на черноокото й с маслиненожълт цвят лице. Малките й ушенца бяха прилепнали до главата и украсени с тежки златни обици. Ръцете й бяха пълни като ръцете на Рубенсова Мадона.

„Е, попчето ми, вие сте щастлив, че сте тук. Аз не обичам поповете. В Барселона като минавам покрай тях, започвам да се смея с глас!“

Не можах да се сдържа и се засмях. „Не съм изненадан. Най-напред на това се научаваме — да ни се смеят. Най-добрият човек, когото познавам в живота си, държеше проповеди на открито. Целият град излизаше да му се смее. Наричаха го на подбив «Свети Даниел». Знаете ли, толкова малко съмнение има в днешно време, че който вярва в Бога е или лицемер, или глупав!“

Тя отпи бавно от шоколада, докато ме наблюдаваше над чашата си. „Вие не сте глупак. Кажете ми, харесвате ли ме?“

— Аз мисля, че сте очарователна и добра.

— По природа съм добра. Живяла съм тъжен живот. Баща ми беше кастилски благородник, мадридското правителство му отне имотите. Мъжът ми командваше един голям кораб във флота. Той изчезна в морето. Аз самата съм актриса. Сега живея тук на спокойствие, докато върнат именията на баща ми. Разбира се, вие се сещате, че ви лъжа, нали?

— Напълно!

Тя не го взе за шега, както аз бях очаквал. Изчерви се леко. „Вие сте много хитър. Но аз знам защо сте дошли тук, избягалото ми попче. Всички сте една стока.“ Тя надви гнева си от обидата и ми се присмя: „Напускате Майката Църква и търсите Мамичка Ева“.

Останах озадачен, а после думите й ми станаха ясни. Бяха толкова глупави, че ми се поиска да се изсмея. Но ме и ядосаха — сметнах, че трябва да се обясня. Бях свършил с хляба и шоколада. Станах и си взех шапката. „Благодаря ви много за вечерята. Беше чудесна.“

Изражението на лицето й се промени, всичката алчност изчезна от него като по чудо. „Значи сте лицемер тогава.“ Тя прехапа устни сърдито. Когато стигнах до изхода ми извика внезапно: „Не си отивайте!“.

Мълчание. После тя каза предизвикателно:

— Не ме гледайте така. Аз имам право да върша каквото си искам. Веселя се. Да ме видите в събота вечер, като седя в Кава в Барселона — толкова весело прекарвам, колкото вие не сте виждали през целия си жалък животец. Вървете горе да спите!

Последва пауза. Сега държанието й изглеждаше разумно, а аз чувах дъжда навън. Поколебах се, но после тръгнах към тесните стълби. Краката ми бяха подути и ме боляха. Трябва да съм куцал много, защото тя се провикна внезапно: „Какво му е на скъпоценния ви крак?“.

— Нищо… само мехур.

Тя ме огледа с чудните си дълбоки очи.

— Аз ще го промия с топла вода.

Въпреки протестите ми, жената ме накара да седна. После напълни един леген с топла вода, коленичи и ми събу обувката. Чорапът ми беше залепнал за раната. Тя го размекна с вода и го отлепи. Неочакваната й доброта ме смути. Тя изми и двата ми крака и ги намаза с някакъв мехлем. После се изправи.

— Така ще ви олекне. Чорапите ви ще бъдат готови за утре сутринта.

— Как мога да ви се отблагодаря?

Тя каза неочаквано с глух глас: „Какво да прави човек с живот като моя!“. Преди да имам време да отговоря, тя вдигна каната с дясната си ръка. „Не ми четете проповеди или ще ви счупя главата. Леглото ви е на втория стаж. Лека нощ.“

Обърна се и отиде при огъня. Аз се качих горе, намерих една малка стаичка под капандурата. Спах като заклан.

На следващата сутрин, когато слязох долу, тя шеташе в кухнята и вареше кафе. Даде ми да закуся. Когато се сбогувах, опитах се да изразя признателността си. Но тя ме прекъсна. Усмихна ми се с чудната си тъжна усмивка. „Вие сте твърде невинен за поп. Ще се провалите страшно.“

Потеглих обратно за Сан Моралес. Куцах и се притеснявах как ще ме посрещнат при завръщането ми. Страхувах се. Не бързах.

* * *

Отец Тарант остана дълго време неподвижен на прозореца. После върна дневника на мястото му върху масата и си спомни, че той именно пръв беше посъветвал Франсис да си води дневник. Машинално накъса на малки парчета писмото на испанския свещеник. Изражението на лицето му беше много особено. За пръв път липсваше обичайната му бледност. Желязна суровост бликаше от всяка негова чертица, толкова безпощадно беше неговото самообвинение. Лицето му стана младежко, залято от щедрост и размисъл. Със стиснатата си ръка, в която още държеше късчетата от писмото, свещеникът се удари три пъти в гърдите, леко, почти несъзнателно. После се обърна и напусна стаята.

Когато отец Тарант слизаше по широките стълби, голямата глава на Анселм Мили се подаде над спиралната балюстрада. Щом видя свещеника, образцовият семинарист се реши да спре. Той обожаваше администратора. Да бъде забелязан от него — това му доставяше божествена радост. Анселм се обади смирено:

— Извинявайте, сър. Ние всички сме разтревожени. Чудех се дали има нещо ново… за Чисхолм?

— Какво нещо ново?

— Хм… за заминаването му.

Тарант изгледа жалкото си протеже с прикрито отвращение.

— Чисхолм няма да замине. — После добави с внезапна грубост: — Ти си глупак!

Същата вечер, когато Франсис седеше в стаята си като зашеметен и просто не можеше да повярва в чудото на спасението си, един от училищните слуги му подаде мълчаливо някакъв пакет. В пакета имаше една великолепна статуйка на Света Богородица от Монсера, изваяна от абаносово дърво, мъничък шедьовър на испанското изкуство от петнадесети век. Никаква бележка не придружаваше тази разкошна пратка, нито една думичка за обяснение. Внезапно на Франсис му мина през ума една фантастична мисъл — той си спомни, че бе виждал тази статуйка над молитвения стол в стаята на отец Тарант.

Сам ректорът изказа мнението си за тази явна непоследователност, когато срещна Франсис в края на седмицата.

— Прави ми впечатление, млади господинчо, че се отърва много леко през една черна завеса на святост. Когато аз бях малък, бягането от училище се наказваше. — Той втренчи във Франсис хитрите си примигващи очи. — Като изкупление можеш да ми напишеш едно съчинение от две хиляди думи върху „Ползата от ходенето“.

В малкия свят на една семинария и стените имат уши, а през ключалките се вижда и дяволът. Историята за бягството на Франсис постепенно излезе на бял свят, парче по парче бе скърпена. Нарасна, даже се обогати, като минаваше от уста на уста. Най-накрая придоби вид на истински бисер, с всички изгледи да бъде завещана на бъдещето като класически пример в историята на семинарията. Когато отец Гомес се добра до окончателните подробности, писа обширно на приятеля си, енорийския свещеник в Коса. Отец Болас остана просто поразен. Той отговори с пламенно писмо на цели пет страници. От него може би последният пасаж заслужава да бъде предаден:

Естествено, върхът на успеха щеше да бъде спечелването на тази жена, Роза Ойярзабал. Колко прекрасно би било, ако тя беше дошла при мен и беше се разплакала на колене, в истинско покаяние, като резултат от посещението на нашия млад апостол! Но уви! Тя влезе в съдружие с друга жена и откри публичен дом, който процъфтява, за голямо съжаление, в Барселона.