Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (24)

Глава II

Пет седмици по-късно отец Чисхолм предприе отдавна отлаганото си пътешествие до Къркбридж. Когато излезе от гарата, от фабриките за памучни конци на този голям индустриален център излизаха работници за обяд. Стотици жени с шалове на главата бързаха в силния дъжд и се поспираха само когато някой трамвай им пресичаше шумно пътя.

В края на главната улица Франсис попита за пътя, после зави надясно, покрай една грамадна статуя, издигната в чест на някакъв местен магнат на конците, и влезе в един по-беден квартал: мръсен площад, затворен от всички страни от високи кооперации. Той прекоси площада и се вмъкна в една тясна уличка, пълна с миазми и толкова тъмна, че даже през най-светлия ден никакъв слънчев лъч не можеше да проникне в нея. Въпреки радостта, въпреки силното вълнение, сърцето на свещеника се сви. Той беше очаквал беднотия, но това… Каза си: „Какво съм направил в своята глупост и немарливост! Тук е все едно да живееш на дъното на някой кладенец“.

Той провери номерата на къщите, намери търсения вход и се заизкачва по стълбите. И там нямаше нито светлина, нито въздух, прозорците бяха мътни, кранчетата за светилен газ пломбирани. Пукната помийна тръба беше намокрила една от площадките.

На четвъртата площадка отец Чисхолм се препъна и за малко щеше да падне. Едно дете седеше на стълбите — момче. През дрезгавия мрак свещеникът се загледа в дребната рахитична фигура. Детето подпираше с една ръка голямата си глава, острият му лакът се крепеше върху костеливото коляно. На цвят кожата му беше като лоена свещ. Лицето му беше почти прозрачно. Имаше вид на изморен старец. Беше на около десет години.

Внезапно то вдигна глава и върху лицето му падна един лъч на счупения стъклен покрив. Сега за пръв път Франсис видя чертите на лицето му. Той ахна глухо, разтърсен от бурно вълнение, което почувства, както някой кораб може да почувства удара на грамадна вълна. Бледото, обърнато нагоре лице имаше огромна прилика с Нориното. Особено за очите не можеше да има никакво съмнение, така грамадни на изпитото му лице.

— Как се казваш?

Мълчание. После детето отговори:

— Андрей.

Зад вратата на площадката имаше една-единствена стая. Вътре върху мръсна рогозка, постлана на голи дъски, една жена седеше с кръстосани крака и шиеше бързо. Иглата й просто хвърчеше с удивителна, автоматична скорост. До нея върху обърнато сандъче от яйца стоеше бутилка. Нямаше никакви мебели, само едно котле, малко зебло и една пукната стомна. Върху сандъчето имаше купчина недовършени гащи от грубо хасе.

Потиснат от отчаянието си, Франсис едва можа да продума:

— Вие ли сте госпожа Стивънс? — Тя кимна. — Аз дойдох за… момчето.

Жената трепна нервно и пусна шиенето си в полата. Тя беше нещастно създание. Не беше стара, нито развалена, но съсипана, съвсем смазана от злополучия.

— Да, получих писмото ви. — Тя занарежда с плачлив глас някакво обяснение за затрудненото си положение, впусна се да се оправдава, да изтъква разни обстоятелства, несвързани с въпроса, да доказва по какъв начин нещастията станали причина да изпадне толкова много.

Той я прекъсна тихо — цялата история беше изписана на лицето й. После каза:

— Аз ще го взема днес.

При този негов отговор, тя наведе очи към подутите си ръце, към пръстите, нашарени със сини точици от безбройните убождания с иглата. Макар че се помъчи да го прикрие, неговото държание я вълнуваше повече от какъвто и да е упрек. Тя се разплака.

— Не си мислете, че не го обичам. Той ми помагаше много. Държала съм се с него много добре. Но борбата беше страшно тежка. — Тя погледна нагоре с внезапно предизвикателство и млъкна.

Десет минути след това отец Чисхолм напусна къщата. До него вървеше Андрей и притискаше към хлътналите си гърди някакъв пакет, увит в хартия. Чувствата на свещеника бяха дълбоки и сложни. Той долавяше безмълвното безпокойство на детето пред това непознато за него пътуване, но съзнаваше, че най-добре можеше да го успокои, като не отваря уста. Той си помисли с тиха, дълбока радост: „Бог ми подари живота и ме докара тук чак от Китай… за това!“.

Стигнаха до гарата, без да разменят нито една дума. Във влака Андрей седна до прозореца и се загледа навън, без да мърда, само краката му се люлееха над ръба на пейката. Беше много мръсен, сажди се бяха набили в тънкия му блед врат. Веднъж-дваж погледна към Франсис с крайчеца на окото си, но веднага обръщаше лицето си на другата страна. Не можеше да отгатне мислите му, но в дълбочините на очите му се спотайваше тъмна сянка на страх и подозрение.

— Не се страхувай.

— Не ме е страх. — Долната устна на момчето потрепери.

Щом влакът излезе от пушеците на Къркбридж, забърза през полето и надолу към брега на реката. Постепенно по лицето на детето се изписа учудване. Никога и през ума не му беше минавало, че цветовете могат да бъдат толкова ярки, толкова различни от оловната сивота на бедняшките квартали. Равното поле и нивите отстъпиха място на по-разнообразна местност. Гори започнаха да изскачат около тях, богати със зелена папрат и волски език, а в малките долчета се мяркаше отблясъкът на течаща вода.

— Тук ли отиваме?

— Да, близо сме вече.

Навлязоха в Туидсайд към три часа следобед. Старият град се припичаше на слънце, сгушен по брега на реката и толкова непроменен, сякаш Франсис вчера го беше напуснал. Когато пред очите на стария свещеник изплуваха старите, познати му места, от радост гърлото му се сви до болка.

Двамата излязоха от малката гара и тръгнаха към свещеническия дом на църквата „Света Колумба“.