Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (15)

Глава V

Макар че отец Чисхолм беше унесен в тежки мисли, когато се върна в своята къща, видя, че господин Чия и синът му стояха край рибарника и наблюдаваха шараните спокойно, като хора, които чакат търпеливо. И двамата бяха облечени с топли дрехи, които да ги пазят от студа. Денят беше студен „за шест палта“. Ръката на момчето беше в бащината му ръка. Вечерният здрач, който се промъкваше изпод сянката на голямото дърво, сякаш не бързаше да ги забули и да заличи чудесната картина.

Двамата идваха често на гости в мисията и се чувстваха тук напълно като у дома си. Те се усмихнаха, когато отец Чисхолм забърза към тях и ги поздрави с почтителна вежливост. Но като никога, сега господин Чия отклони предпазливо поканата на свещеника да влязат в къщата му.

— Напротив, ние дойдохме да ви поканим у нас. Да, тази вечер заминаваме за нашата вила в планината. Ще ми бъде много приятно, ако и вие дойдете с нас.

Франсис се смая.

— Но ние навлизаме в зимата.

— Вярно е, приятелю, че аз и недостойното ми семейство ходехме досега в усамотената ни вила в планината Кванг само през големите летни горещини. — Господин Чия замълча малко. — Сега правим едно нововъведение, което може да се окаже даже още по-приятно. Там имаме купища дърва и голям запас от храна. Вие не смятате ли, отче, че ще бъде полезно да се отдадете на размишления сред тези снежни върхове?

Отец Чисхолм се намръщи в недоумение, замисли се върху този словесен лабиринт и по едно време хвърли бърз, въпросителен поглед към търговеца.

— Да не би Вай Чу да се готви да разграби града?

Раменете на господин Чия се свиха леко, в знак на неодобрение срещу това пряко поставяне на въпроса, но изражението на лицето му не се измени.

— Напротив, аз сам платих на Вай Чу значителна сума и го настаних в удобни квартири. Дано остане по-дълго време в Пайтан.

Мълчание. Веждите на отец Чисхолм се свиха с крайно недоумение.

— Както и да е, драги ми приятелю, понякога и други причини карат умните хора да търсят усамотение. Моля ви да дойдете с нас.

Свещеникът бавно поклати глава.

— Съжалявам, господин Чия… много съм зает в мисията… Как мога да оставя това благородно място, което вие така щедро ми дадохте?

Господин Чия се усмихна приятелски.

— Тук е най-здравословното място засега. Ако промените мнението си, недейте пропуска да ме известите. Ела, Ю… колите трябва да са натоварени вече. Дай ръка на светия отец по английски обичай.

Отец Чисхолм се ръкува с малкото момче, загърнато в дебели дрехи. После благослови и двамата. Прикриваното съжаление на господин Чия го смути. Сърцето му се сви от мъка, докато ги наблюдаваше да се отдалечават.

Следващите два дни изминаха в чудновато напрежение. Той почти не видя сестрите през тези дни. Времето се влоши. Големи ята птици летяха на юг. Небето се помрачи и надвисна като олово върху всичко живо по земята. С изключение на няколко слаби прелитания на снежинки, никакъв сняг не валя. Даже и веселият Йосиф проявяваше необикновени признаци на безпокойство, току идваше при свещеника и го молеше за позволение да си отиде в селото.

— От толкова време не съм виждал родителите си. Трябва да им отида сега на гости.

Когато свещеникът го разпитваше, Йосиф махваше с ръка неясно и процеждаше през зъби, че из Пайтан се носели някакви слухове, че лоши неща идвали от север, изток и запад.

— Чакай да дойдат лошите духове, Йосифе, преди да избягаш. — Отец Чисхолм се опитваше да повдигне духа на прислужника си, пък и своя собствен дух.

На другия ден след утреня отец Чисхолм слезе в града, сам, решен да събере новини. Из улиците гъмжеше от хора. Привидно животът продължаваше несмущаван, но някакво затишие надвисваше над по-големите къщи и много от дюкяните бяха затворени. В Улицата на мрежарите Франсис завари Хунг, който тъкмо започваше да заковава дъски върху прозорците.

— Няма вече отричане, шанг-фу! — Старият бакалин се спря и хвърли през рамо зловещ поглед към свещеника през малките си дебели очила. — Идва болестта… голямата болест с кашлица, дето й казват Черната смърт. Шест области са поразени вече… Хората бягат срещу вятъра. Първите бежанци пристигнаха снощи в Пайтан. Една от жените падна и умря на вратата Манчу. Умните хора знаят какво значи това. Да, да, когато има глад — бягаме, когато има мор — пак бягаме. Животът не е лек, когато боговете показват гнева си.

Отец Чисхолм се изкачи по хълма и се върна в мисията с помрачено лице. Той сякаш подушваше вече болестта във въздуха.

Внезапно свещеникът се сепна. Извън стената на мисията на самата пътека имаше три умрели плъха. Като се съдеше по изражението на Франсис, тази вкочанена тройка означаваше зла прокоба. Той потрепери неочаквано, щом се замисли за децата си. Сам отиде за газ, поля с нея умрелите плъхове, запали ги, загледа бавното им изгаряне. После бързо вдигна останките с маша и ги зарови.

Замисли се дълбоко. Намираше се на петстотин мили от най-близката телеграфна станция. Да изпрати съобщение до Сенсианг с лодка или даже с най-бързия кон, щяха да изминат най-малко шест дни. И все пак, той трябваше да влезе по някакъв начин във връзка с външния свят.

Внезапно лицето му светна. Намери Йосиф, хвана го за ръката и го заведе бързо в стаята си. Лицето му беше сковано от напрежение, когато се обърна към момчето.

— Йосифе! Изпращам те по една много важна работа. Ще вземеш новата лодка на господин Чия. Кажи на надзирателя, че имаш позволение от господин Чия и от мен. Аз даже ти заповядвам да откраднеш лодката, ако трябва. Разбираш ли?

— Да, отче. — Очите на Йосиф светнаха. — Няма да бъде грях.

— Щом вземеш лодката, карай с най-голяма бързина до Сенсианг. Там ще отидеш при отец Тибодо в мисията. Ако го няма, иди в кантората на Американското петролно дружество. Намери някой от големците. Кажи му, че чумата е дошла при нас и че имаме нужда веднага да ни изпратят лекарства, продукти и лекари. После иди в телеграфната станция, изпрати две телеграми, ето ти ги написани готови. Виж… вземи ги… едната до викариата в Пекин, другата до Главната болница в Нанкин. Ето ти пари. Да не ме разочароваш, Йосифе! Върви сега… върви! И дано Бог те пази!

Той се почувства по-добре един час по-късно, когато момчето закрачи мъжки надолу по хълма, а синият вързоп заподскача на гърба му. За да наблюдава по-добре потеглянето на лодката, свещеникът побърза да се качи на камбанарията. Но когато отиде там, пред очите му причерня. По широката равнина пред него се виждаха две тънки, подвижни върволици от товарни животни и залитащи човешки същества, отдалеч мънички като мравки — две подвижни човешки реки. Едната се приближаваше към града, другата се отдалечаваше.

Той не можа да чака повече, а слезе веднага, прекоси двора и отиде в училището. В дървения коридор сестра Марта миеше на колене пода. Той се спря.

— Къде е Преподобната майка?

Калугерката вдигна мократа си ръка, за да оправи покривалото на главата си.

— В класната стая. — И добави със съскащ, поверителен шепот: — Много й е развалено настроението напоследък.

Отец Чисхолм влезе в класната стая. Още щом се показа на вратата, всички в стаята замълчаха. При вида на редиците весели детски личица сърцето му се сви от внезапна остра болка. Бързо-бързо той поведе борба да потисне този непоносим страх.

Мария-Вероника се беше обърнала към него с бледо, неразгадаемо лице. Той приближи и заговори полугласно.

— Има признаци за някаква епидемия в града. Страх ме е, че може да е чума. Ако е така, за нас е важно да бъдем готови. — Замълча, но тя не каза нищо и той продължи: — Трябва на всяка цена да опитаме да задържим болестта далеч от децата. Това значи да изолираме училището и къщата на сестрите. Аз ще наредя веднага да се издигне някакъв вид преграда. Децата и трите сестри трябва да останат вътре, една от сестрите трябва постоянно да дежури на входа. — Той пак замълча, наложи си спокойствие. — Не смятате ли, че това е разумно?

Тя го изгледа студено и безстрашно.

— Извънредно разумно.

— Има ли някои подробности, които бихме могли да разискваме?

Тя отговори с огорчение:

— Вие ни запознахте вече с принципа на изолирането.

Той не обърна внимание на думите й.

— Знаете ли как се разпространява заразата?

— Да.

Последва мълчание. Той се обърна към вратата, наскърбен от решителния й отказ да се помирят.

— Ако Бог ни изпрати тази голяма беда, ние трябва да работим заедно с всички сили. Нека се помъчим да забравим личните си отношения.

— Те са напълно забравени. — Тя го изрече с най-студен тон, външно покорна, но с кипящото презрение на висш аристократ.

Франсис напусна класната стая. Той не можеше да не се удивява на нейната смелост. Съобщените от него новини бяха такива, че биха хвърлили в ужас повечето жени. Замисли се напрегнато, че може да имат нужда от всичката си смелост преди още да дойде краят на месеца.

Убеден, че трябва да бърза, той прекоси двора отново и изпрати градинаря да повика надзирателя на господин Чия и шест души от мъжете, които бяха работили на строежа на църквата. Щом пристигнаха, веднага им нареди да построят дебела ограда от глина по чертата, теглена от него. Изсъхналите царевични стъбла образуваха отлична барикада. Докато тя се издигаше под тревожния му поглед и ограждаше училището и манастира, той изкопа плитък ров около основата на оградата. В случай на нужда този ров можеше да бъде запълнен с някаква дезинфекционна течност.

Работата продължи през целия ден и завърши късно през нощта. Даже и след като работниците си отидоха, той не можа да заспи. Все по-силен страх вълнуваше душата му. Франсис складира по-голямата част от хранителните продукти в ограденото място. Пренесе на гръб голям брой торби с картофи и брашно, освен това масло, шунка, кондензирано мляко и всички консерви на мисията. Прехвърли там и малкия си запас от лекарства. Едва тогава почувства облекчение. Погледна часовника си: три часа след полунощ. Не си струваше да си ляга. Отиде в църквата и там прекара в молитва няколкото часа, които му оставаха до утрото.

Когато се съмна, преди още мисията да се раздвижи, отец Чисхолм потегли към ямена на главния съдия. През вратата Манчу бежанците от заразените области продължаваха да се стичат безпрепятствено в града. Стотици от тях се бяха настанили на откритото на завет край Голямата стена. Когато минаваше покрай мълчаливите човешки фигури, сгушени под зебло и полузамръзнали от острия вятър, свещеникът дочу дрезгава кашлица. Сърцето му литна към тези нещастни, изтощени създания, мнозина от които бяха вече поразени от епидемията, но понасяха смирено и страдаха без надежда за спасение. Тогава душата му беше обзета от пламенно, стихийно желание да им помогне. Един старец лежеше мъртъв и гол. Бяха му съблекли дрехите, от които той вече нямаше нужда. Набръчканото му беззъбо лице беше обърнато нагоре към небето.

Подтикван от съжаление, Франсис стигна до ямена на съдията. Но тук го очакваше тежък удар. Братовчедът на господин Пао беше заминал. Цялото семейство Пао бяха отпътували. Затворените капаци на къщата им го гледаха като неподвижни очи.

Той бързо пое дъх с болка и се втурна в къщата. Коридорите бяха пусти, а в празната сводеста главна зала и най-малкият шум отекваше зловещо. Не срещна никого, с изключение само на няколко прислужници, които бързаха насам-натам като подплашени. Един от тях обясни на свещеника, че главният съдия бил повикан за погребението на един свой далечен роднина в Чиентин, на осемстотин ли южно от Пайтан. На смутения Франсис му стана ясно, че с изключение на най-низшите съдебни служители всички останали са били „повикани“ да заминат от Пайтан. Администрацията на града беше престанала да съществува.

Бръчката между веждите на отец Чисхолм се вряза дълбоко като дълбока рана. Само един път оставаше сега открит пред него. А той знаеше, че този път беше напразен. Въпреки това се обърна и се запъти бързо към казармата.

Щом бандитът Вай Чу стана пълен господар на областта и почна безпощадно да събира доброволни дарения, положението на редовните войски стана чисто теоретично.

Те се разпръскваха или отстъпваха по стар навик при периодичните посещения на бандитите в града. Сега, когато Франсис стигна до казармата, само десетина войника се навъртаха там, очебийно без оръжие, с мръсни памучни куртки.

Спряха го на вратата. Но нищо не можеше да възпре огъня, който сега го изгаряше. Той си проби път до една от вътрешните стаи, където един млад поручик с чиста, елегантна униформа се беше изтегнал пред един прозорец, облепен с хартия, и замислен чистеше белите си зъби с една върбова клечица.

Поручик Шон и свещеникът се огледаха изпитателно, младият — с вежлива сдържаност, а посетителят му — с всичката си мрачна и безнадеждна решителност да постигне целта си.

— Градът е застрашен от страшна епидемия. — Франсис направи усилие да придаде на тона си съзнателна сдържаност. — Аз търся някого, който да има смелост и авторитет да поведе борба срещу тази голяма опасност.

Шон продължи да гледа свещеника безстрастно.

— Генерал Вай Чу държи единствен властта, а той заминава утре за Туенлай.

— Тогава ще е още по-лесно за другите, които остават. Моля ви да ми помогнете.

Шон сви рамене.

— Нищо друго няма да ме зарадва така много, както да работя с шанг-фу, без да очаквам никаква награда, само за благото на страдащото човечество. Но аз нямам повече от петдесет войника. И никакви припаси.

— Аз пратих известие до Сенсианг за припаси. — Франсис заговори по-бързо. — Те ще пристигнат скоро. Но дотогава трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да поставим бежанците под карантина и да попречим на епидемията да се вмъкне в града.

— Тя се вмъкна вече. — Шон отговори хладнокръвно. — В Улицата на кошничарите има повече от шестдесет случая. Много от тях вече умряха. Другите са на умиране.

Нервите на свещеника се опнаха от страшното напрежение, от стихийния му отказ да се признае за победен. Той пристъпи бързо крачка напред.

— Аз ще помогна на тези хора. Ако вие не дойдете, ще отида сам. Но аз съм напълно уверен, че вие ще дойдете.

За пръв път сега поручикът се почувства неудобно. Той беше смел младеж, въпреки контешката си външност, и имаше свои собствени разбирания за напредването във военната йерархия и чувство за личната почтеност, които бяха станали причина да отхвърли като нещо позорно цената, предложена му от Вай Чу. Без да се интересува ни най-малко за съдбата на своите съграждани, той обмисляше лениво, когато свещеникът пристигна, дали да отиде при малцината си останали войници в Улицата на откраднатите часове. Сега беше поставен в неудобно положение и неохотно попадна под влиянието на свещеника. Като човек, който се движи срещу собствената си воля, той стана, захвърли пръчицата и бавно препаса револвера си.

— Този револвер не стреля добре. Но като символ насърчава непоколебимото покорство на най-верните ми последователи.

Двамата излязоха заедно в сивия студен ден.

От Улицата на откраднатите часове взеха към тридесет войника и потеглиха към претъпкания с хора квартал на кошничарите край реката. Тук епидемията се беше разпространила вече с бързината на размножаващите се мухи. Жилищата покрай реката, сбирщина картонени колиби, наредени една до друга и облегнати на високия кален бряг, тънеха в мръсотия, глад и болести. Франсис видя, че ако не бъдат взети незабавни мерки, заразата ще се разпространи в това гъмжило с бясна скорост.

Той каза на поручика, когато се измъкнаха приведени от крайната колиба в редицата:

— Трябва да намерим някакво място да настаним болните.

Шон се замисли. Тази обиколка му беше доставила по-голямо удоволствие, отколкото беше очаквал. Този чуждестранен свещеник показа голямо „лице“, голяма смелост като се навеждаше над самите заразени лица. А той се възхищаваше много от смелостта.

— Ще реквизираме ямена на юших — императорския нотариус. — От дълги месеци насам Шон се намираше в люта вражда с този чиновник, който го беше изиграл и лишил от неговия дял от данъка върху солта. — Сигурен съм, че къщата на моя отсъстващ приятел ще стане хубава болница.

Двамата веднага отидоха в ямена на нотариуса. Зданието беше голямо и богато мебелирано, разположено в най-хубавата част на града. Шон влезе като си послужи с едно много просто средство — разби вратата. Докато Франсис остана с пет-шест войника да направи нужните приготовления за настаняването на болните, поручикът замина с останалите. Скоро пристигнаха първите болни с носилки и бяха сложени на редици върху дюшеци, постлани на пода.

Тази вечер, когато Франсис се запъти нагоре по хълма към мисията, изморен от дългата си дневна работа, откъм града слабо се чуваше непрекъснатата музика на смъртта — виковете на пияните вилнеещи войници и откъслечните пушечни гърмежи. Нередовните части на Вай Чу разграбваха затворените дюкяни. Но по едно време градът пак утихна. На меката лунна светлина той видя бандитите да се измъкват на върволица от Източната врата, като караха откраднатите си коне през полето. Зарадва се, като ги видя да си отиват.

Горе на хълма луната беше замъглена внезапно. Най-после заваля сняг. Когато отец Чисхолм се приближи до вратата на глинената ограда, въздухът се оживи от снежинки. Меки, сухи снежни парцали се виеха из мрака и заслепяваха очите му, полепваха по веждите и клепките му, вмъкваха се в устата му като мънички неканени гости, виеха се толкова нагъсто, че за минутка земята беше постлана с бял килим.

Той се спря до оградата сред студената белота, измъчван от безпокойство, и извика с тих глас. На вратата веднага дойде майка Мария-Вероника и вдигна един запален фенер, който освети ярко снега. Той едва се осмели да зададе въпроса:

— Здрави ли сте всички?

— Да.

От облекчение сърцето му почти спря да бие. Той се поспря, защото внезапно почувства своята умора и едва сега се сети, че не беше ял през целия този ден. Тогава каза:

— Подредихме една болница в града… не е голяма… но е най-многото, което можеше да се направи. — Той пак зачака, сякаш й даваше възможност да се обади, защото съзнаваше ясно тежкото си положение и големината на услугата, която трябваше да поиска от нея. — Ако една от сестрите може да бъде отделена… ако пожелае да дойде… да ни помага при гледането на болните… аз ще бъда извънредно благодарен…

Последва мълчание. Той почти видя как устните й се извиха, за да отговори студено: „Ти ни заповяда да стоим тук. Забрани ни да слизаме в града“. Но може би я въздържа видът на лицето му, повехнало, изпито, със сенки под очите, полузакрито от погледа й от множеството игриви снежинки.

Тя каза:

— Аз ще дойда.

Олекна му на сърцето. Въпреки силната й ненавист към него, тя беше несравнимо по-кадърна от Марта или Клотилда.

— Това значи да се преместите да живеете в ямена. Облечете си дебели дрехи. И вземете всичко, което ви потрябва.

Десетина минути по-късно той пое куфара й. Двамата се запътиха заедно към ямена, мълчаливо. Тъмните пътеки на стъпките им по пресния сняг бяха отдалечени една от друга.

На другия ден сутринта шестнадесет души от настанените в ямена бяха вече мъртви. Но три пъти по толкова нови болни бяха донесени от града. Епидемията беше белодробна чума и надминаваше по сила и най-страшната болест. Хората падаха от нея като поразени от гръм и умираха, преди да дочакат новия ден. Като че ли кръвта се съсирваше от нея, като че ли белите дробове изгниваха и изхвърляха бели, редки, прошарени с кръв храчки, осеяни със смъртоносни бацили. Често пъти само един час минаваше от безгрижния смях на човека до зловещото ухилване, което означаваше смъртната му маска.

Тримата лечители от Пайтан не можаха да възпрат епидемията с иглотерапия. На втория ден те престанаха да бодат с игли краката на пациентите си и неусетно се измъкнаха, за да се отдадат на по-успешно лекуване.

До края на седмицата градът оредя. Вълна от паника замени апатията на хората. Южните изходни врати на града бяха постоянно задръстени от коли, паланкини, претоварени мулета и изплашени хора, които се блъскаха кой по-рано да се измъкне от града.

Студът се усили. Сякаш тежко проклятие беше паднало върху поразената земя. Франсис беше като замаян от изтощение и безсъние, но въпреки това долавяше смътно, че бедствието в Пайтан беше само част от много по-голямата трагедия. Той нямаше никакви известия от външния свят. Не можеше да си представи огромните размери на катастрофата: двеста и петдесет хиляди квадратни километра засегнати, половин милион души умрели под снега. Нито пък знаеше, че очите на целия цивилизован свят бяха насочени съчувствено към Китай, че бяха пристигнали набързо организираните в Америка и Англия експедиции, за да се борят с епидемията.

Мъчителното му безпокойство се усилваше от ден на ден. Още нямаше никакъв признак за завръщането на Йосиф. Нямаше ли да пристигне най-после помощ от Сенсианг? Той отиваше по десетина пъти на ден до кея, за да види дали лодката не се е задала по реката.

По едно време, в началото на втората седмица, Йосиф внезапно се появи, изтощен, капнал от умора, но със самодоволна усмивка от постигнатия успех. Той срещна по пътя си всякакви пречки. Страната кипеше, Сенсианг беше същински ад. Мисията там беше опустошена от епидемията. Но Йосиф прояви упорито постоянство. Изпрати телеграмите си и зачака храбро, като се криеше в лодката си в един залив на реката. Сега той носеше писмо. Извади го с изцапана и разтреперана ръка. Нещо повече: с лодката със запаси щеше да пристигне и един лекар, който познаваше отец Чисхолм, стар и почитан приятел на отец Чисхолм!

С разтуптяно от вълнение сърце и с чудно, фантастично предчувствие отец Чисхолм взе писмото от Йосиф, отвори го и прочете:

Спасителна експедиция лорд Лейтън,

Чеккоу

Драги Франсис,

От пет седмици вече съм в Китай с експедицията на Лейтън. Това не трябва да те изненадва, ако помниш младежките ми мечти за палубите на океанските товарни параходи и за екзотичните джунгли отвъд моретата. Наистина, аз самият мислех, че съм забравил всички тези глупости. Но когато у нас започнаха да записват доброволци за спасителната експедиция аз внезапно, за изненада на самия себе си, се записах. Без съмнение, към тази глупава постъпка не ме подтикна желанието да стана национален герой. Навярно е било някаква отдавна отлагана реакция срещу монотонния ми живот в Тайнкасъл. И може би известна основателна надежда да се видя с теб.

Както и да е, откакто пристигнах, не съм престанал да си пробивам път навътре в страната и да се мъча да се домъкна до твоята свещена особа. Телеграмата ти до Нанкин бе предадена в нашата централа там и на другия ден дочух за нея в Хайчанг. Веднага запитах Лейтън, който е много разбран човек въпреки титлата си, дали мога да се отделя, за да ти помогна. Той се съгласи и даже ми даде една от малкото останали му моторни лодки. Току-що пристигнах в Сенсианг и си събирам припаси. Ще потегля с пълна пара и вероятно ще пристигна двадесет и четири часа след твоя прислужник. Пази се дотогава. Всички новини, които нося, ще ти разправя, като дойда.

Бързам да приключа.

Твой: Уили Тълок

Свещеникът се усмихна слабо за пръв път от много дни насам и изпита дълбока, скрита топлота в гърдите си. Не се учудваше много. За Уили Тълок беше толкова типично да прегърне такова дело. Той се почувства ободрен, подкрепен от това неочаквано за него щастие — пристигането на приятеля му.

Мъчно му беше да потиска нетърпението си. На другия ден, когато лодката на спасителната експедиция се показа на хоризонта, свещеникът забърза към нея. Преди още лодката да спре на кея, Тълок беше стъпил вече на брега. Още по-възрастен, по-пълен, но не много променен, все такъв строг, тих, честен шотландец, нехаен към облеклото си, стеснителен и пълен с предразсъдъци като шотландски бик.

Очите на свещеника бяха глупаво премрежени от сълзи.

— Братче, Франсис, ти ли си? — Уили не можа да каже нищо повече. Само продължи да друса ръката на приятеля си, смутен от вълнение, възпиран от северняшката си кръв за по-открито проявяване на чувствата си. Най-после промълви, сякаш си даваше сметка, че трябва да каже нещо: — Когато се разхождахме по главната улица на Дароу, и през ума не ми минаваше, че на такова място като това ще се срещнем отново. — Той се опита да се засмее, но с малък успех. — Къде ти са мушамата и гумените ботуши? Не можеш да ходиш с такива обувки при тази чума! Време е да упражнявам контрол над теб.

— И върху болницата ни. — Франсис се усмихна.

— Какво! — Докторът вдигна рунтавите си вежди. — Вие и болница ли имате? Я да я видим!

— Веднага, щом бъдеш готов да отидем.

Тълок даде нареждания на хората си от лодката да го последват с припасите и потегли заедно със свещеника. Беше пъргав въпреки нарасналия корем, очите му нащрек, лицето му червендалесто и изгорено от слънцето и вятъра, червеният му череп с оредяла коса и маса лунички между корените на космите. Докато слушаше краткия доклад на приятеля си, Уили все кимаше с глава в знак, че е разбрал.

В края на доклада, когато стигнаха в ямена, той забеляза, като смигна леко:

— Можеше да загазите и повече. Тук ли ви е болницата? — Той викна през рамо на носачите да внесат сандъците.

Щом влязоха в болницата, побърза да огледа всичко. Очите му сновяха наляво и надясно и се спряха с особено любопитство на майка Мария-Вероника, която ги придружаваше. Той хвърли бърз поглед и към поручик Шон, щом младото конте влезе и се ръкува с него. Най-после, когато и четиримата застанаха пред входа към дългата редица стаи, които образуваха главното болнично отделение, той се обърна към другите трима и им каза със спокоен глас:

— Аз смятам, че сте извършили чудеса. И се надявам, че няма да очаквате мелодраматични изблици от мене. Забравете всички ваши втълпени мисли и гледайте истината право в очите. Аз не съм наконтен доктор хубавец с преносима лаборатория. Дошъл съм тук да работя заедно с вас, наравно с вас, което значи като хамалин, казано направо. Нямам нито капка ваксина в чантата си. Първо, защото тя не струва пет пари вън от книгите с приказки. И второ, защото всичката ваксина, донесена в Китай, беше изразходвана за една седмица. И нека отбележа — подхвърли той меко, — ваксината не спря епидемията. Запомнете! Практически тази болест е фатална, щом веднъж ви пипне. При такива обстоятелства, както има обичай да казва старият ми баща — той се усмихна слабо, — един грам предпазване струва повече от един тон лекуване. Затова именно, ако нямате нищо против, ще насочим вниманието си не към живите, а към умрелите!

Настъпи известно мълчание, докато те схванаха бавно смисъла на неговите думи.

Поручик Шон се усмихна.

— В страничните улици се натрупват трупове с тревожна бързина. Човек се стряска, като се спъне в тъмнината и падне в ръцете на някой студен труп.

Франсис хвърли бърз поглед към безизразното лице на Мария-Вероника. Понякога младият поручик ставаше малко неделикатен.

Докторът се приближи до най-близкия кош, вдигна капака му с хладнокръвна сръчност и надникна в него.

— Първата ни работа е да ви облечем както трябва. О! Знам, че вие двамата вярвате в Бога. А пък поручикът в Конфуций. — Той се наведе и извади от коша гумени ботуши. — Но аз вярвам в профилактиката.

Като привърши разопаковането на своите запаси, помогна на всички да облекат бели престилки с качулки, а в това време ги хокаше за нехайството им към тяхната собствена безопасност. Забележките му се нижеха конкретни и спокойни:

— Вие не разбирате ли, наивници такива… едно изкашляне в очите ви и е свършено с вас… проникване през роговицата. Това нещо са го знаели даже през четиринадесети век… носели предпазни очила от желатин срещу това нещо… било пренесено от Сибир от една група ловци. Е, сега аз ще се върна по-късно, сестро, и ще прегледам внимателно пациентите ви. Но преди всичко, поручик Шон, отец Чисхолм и аз ще излезем да огледаме града.

В голямата си залисия Франсис не се беше сетил за съдбоносната необходимост пълните с бацили тела да бъдат погребани бързо, преди още да бъдат нападнати от плъховете. Отделно погребване не беше възможно поради замръзналата като камък почва, а и запасите от ковчези се бяха изчерпали отдавна. Всичкото налично гориво в Китай не би стигнало да изгорят труповете, защото, както забеляза Шон, нищо друго не гори така трудно, както замръзналото човешко месо. Оставаше им едно практическо разрешение на въпроса. Изкопаха една грамадна яма извън градската стена, посипаха й стените с гасена вар и реквизираха коли. Натоварените коли затракаха из града, карани от войниците на Шон, и изхвърляха товара си в общия гроб.

Три дни по-късно бяха наложени по-строги мерки. След като градът беше почистен, събраха от заледеното поле и отделните трупове, полуизядени и завлечени там от кучетата. Тъй като хората се плашеха духовете на техните прадеди да не бъдат осквернени от нечист гроб, не предаваха умрелите си роднини, а ги криеха под дъските на подовете и в таваните на къщите и трупаха там десетки трупове, пълни със зараза.

По внушение на доктора поручик Шон издаде заповед, че всички такива укриватели ще бъдат разстрелвани. Когато мъртвешките коли тракаха из улиците, неговите войници викаха: „Изнесете умрелите си или вие самите ще умрете!“.

През това време разрушаваха безпощадно известни сгради, които Тълок беше набелязал като гнезда на зараза. Опитността и необходимостта накараха доктора да стане безпощадно енергичен. Те влизаха, опразваха стаите, разрушаваха с брадви бамбуковите прегради, поливаха с газ и запалваха клада за плъховете.

Първо разрушиха Улицата на кошничарите. Като се връщаше изцапан със сажди и обгорен, все още с брадвичка в ръка, Тълок погледна някак особено към свещеника, който вървеше уморен край него през запустелите улици. Той каза с внезапно разкаяние:

— Това не е работа за теб, Франсис. Пък си и толкова изтощен, че ще паднеш от умора. Защо не се прибереш горе в мисията за няколко дни, да се върнеш при децата, за които се тревожиш толкова много?

— Чудесна работа ще бъде. Божият служител да си търси леснината, докато градът гори.

— Кой ще те види в тази затънтена дупка?

Франсис се усмихна някак особено.

— Има кой да ни вижда.

Тълок веднага изостави този въпрос. Когато излязоха от болницата, той се обърна, загледа се мрачно в червенината, която още багреше ниско надвисналото тъмно небе.

— Лондонският пожар беше една логическа необходимост — заяви той. Внезапно нервите му се изопнаха. — Дявол да го вземе, Франсис, убий се ако щеш, но дръж молитвите си за себе си.

Нервното напрежение започна да им се отразява. От десет дни насам Франсис не беше събличал дрехите си и от потта те бяха станали като кора. Понякога той събуваше обувките си и изпълняваше заповедта на Тълок да си натрие краката с рапично масло, но даже и след това палецът на десния му крак се възпали от премръзване. Умираше от умора, но винаги имаше все повече и повече работа за свършване.

Нямаха вода, а само разтопен сняг. Кладенците бяха замръзнали като камък. Беше почти невъзможно да си готвят. Въпреки това Тълок настояваше всеки ден всички да се събират да обядват заедно, за да противодействат срещу все по-тежкия кошмар на живота им. През време на обяда той се мъчеше упорито да бъде весел и от време на време им пускаше избрани плочи на грамофона, който беше донесъл със себе си. Имаше и голям запас от шотландски анекдоти на тайнкасълските шегаджии и често ги разправяше. Доживяваше и триумфа да изтръгне бледа усмивка от устните на Мария-Вероника. Поручик Шон никога не можеше да разбере шегите, въпреки че слушаше вежливо, когато му ги обясняваха. Понякога той идваше късно на обяд. Макар и да се досещаха, че в това време утешава някоя хубава женичка, която още беше жива като тях, празният стол оказваше неподозирано тежко въздействие върху нервите им.

Когато започна третата седмица, Мария-Вероника прояви признаци на изтощение. Тълок тъкмо се вайкаше, че не им стигало мястото в ямена, когато тя подхвърли:

— Ако вземем мрежи от Улицата на мрежарите, ще можем да удвоим числото на нашите пациенти… пък ще бъде и по-удобно.

Докторът се спря, загледа се в нея с пълно одобрение.

— Как не се сетих досега? Чудесна идея!

Тя се изчерви като божур при тази похвала, наведе очи и се опита да доизяде порцията си ориз. Но не можа. Ръката й се разтрепери. Затрепери толкова силно, че храната почна да пада от вилицата й. Тя не можеше вече да вдигне нито едно зрънце ориз до устата си. Лицето й стана още по-червено, червенината се разпростря и по врата й. Тя повтори няколко пъти опита си, но не успя. Тогава остана неподвижна, с наведена глава, почувства се страшно унижена. После стана, без да каже нито дума, и напусна масата.

По-късно отец Чисхолм я намери заета с работа в женското отделение. Никога не беше виждал такава спокойна и безпощадна самопожертвователност. Тя изпълняваше най-отвратителната работа около болните, която и най-долният китайски метач би отритнал. Той не смееше да я погледне, толкова нетърпими бяха станали отношенията им. Не беше разговарял с нея от много дни насам.

— Преподобна майко, д-р Тълок смята… всички смятаме, че вие работите твърде много… че сестра Марта трябва да дойде да ви смени.

Тя беше възвърнала само част от старото си спокойствие. Неговото предложение сега пак я смути. Тя се изпъчи.

— Искате да кажете, че не работя достатъчно?

— Тъкмо обратното. Вашата работа е великолепна.

— Тогава защо се опитвате да ме отстраните от нея? — Устните й трепереха.

Той каза неловко:

— Грижим се за вас.

Неговият тон като че ли я жегна на най-чувствителното място. Като сдържа сълзите си, тя му отговори разпалено:

— Не се грижете за мен. Колкото повече работа ми давате… и колкото по-малко състрадание проявявате към мен… толкова по-доволна ще бъда.

Той се принуди да замълчи след този отговор. Вдигна очи и я погледна, но нейният поглед беше упорито обърнат настрана. Тогава се отдалечи тъжно.

След едноседмично прекъсване, снегът пак заваля. Валеше непрестанно, Франсис никога не беше виждал такъв сняг, такива големи и меки снежни парцали. Всяка нова снежинка засилваше тишината. Къщите бяха заровени в безмълвната белота. Улиците бяха задръстени от преспи, които пречеха на тяхната работа и увеличаваха страданията на болните. Сърцето на Франсис се свиваше от мъка. През безкрайните дни той изгубваше всякакво усещане за време, място и страх. Когато се навеждаше над умиращите и им даваше помощ с дълбоко състрадание в очите, фантастични мисли се въртяха из замъгления му мозък… Христос ни обеща страдания… този живот ни е даден само като подготовка за бъдещия… когато Бог ще изличи всякаква печал от очите ни, няма да има вече ни плач, ни тъга.

Сега те спираха всички скитници извън градските стени, дезинфекцираха ги, задържаха ги под карантина, докато се уверяваха, че не носят зараза. Когато един ден се връщаха от новопостроените изолационни бараки, Тълок го запита, преуморен, раздразнен и готов да се кара:

— По-лош ли е адът от това?

Докато залиташе напред, не геройски, но не и обезсърчен, Франсис отговори през мъглата на изтощението си:

— Адът е онова състояние, когато човек престава да се надява.

* * *

Никой от тях не разбра кога епидемията престана. Не настъпи никаква най-висока точка на постиженията им, никакво театрално увенчаване на усилията им. Видимите признаци на смъртта не се трупаха вече из улиците. Най-мизерните бедняшки квартали представляваха сега купища мръсна пепел под снега. Масовото бягство от северните области беше престанало постепенно. Грамадният черен облак, надвиснал над тях неподвижно, сякаш беше почнал най-после да се отдалечава бавно на юг.

Тълок изрази чувствата си с една-единствена мъглява фраза, изказана на пресекулки:

— Само твоят Бог единствен знае дали сме свършили някаква работа, Франсис… аз мисля… — Той спря измършавял, грохнал и за пръв път като че ли щеше да рухне. После изруга. — Новите болни пак са по-малко днес… да си починем малко или ще полудея!

Тази вечер двамата за пръв път си позволиха кратка почивка. Излязоха от болницата и отидоха горе в мисията да пренощуват в къщата на свещеника. Десет часа минаваше, много малко звезди се виждаха слабо по тъмния небесен свод.

Когато се изкачиха с големи усилия по заснежения хълм, докторът се спря и се загледа в смекчените очертания на мисията, откроявани от белотата на земята. После заговори с необикновено спокойствие:

— Чудесна мисия си направил, Франсис. Никак не ми е чудно, че си се борил толкова упорито да запазиш малчуганите си здрави. Е, ако съм ти помогнал с нещо, страшно много ми е драго. — Устните му се извиха. — Трябва да е приятно да прекарваш живота си тук с такава хубава жена като Мария-Вероника.

Франсис познаваше приятеля си толкова добре, че не се обиди от думите му. Но му отговори с пресилена, кисела усмивка:

— Страх ме е, че на нея не й е приятно.

— Така ли?

— Ти трябва да си видял, че тя се отвращава от мен.

Настъпи мълчание. Тълок изгледа свещеника с изненада.

— Най-упоритата ти добродетел, светецо мой, винаги е била болезнената ти липса на суетност. — Той продължи пътя си. — Я да влезем да си пийнем малко уиски. Не е малка работа да изкараш тази епидемия и да виждаш вече края й. Това издига човек над животните. Но не се опитвай да използваш това като аргумент, за да ми докажеш съществуването на душата.

Когато седнаха в стаята на Франсис, двамата бяха в повишено настроение и говориха за родния си край до късно през нощта. Накратко казано, Тълок иронизираше собствената си кариера. Нищо не беше извършил на този свят, нищо не усвоил, освен влечението си към уискито. Но сега, като стигнал до сантименталната средна възраст и осъзнал ограничените си дарби и като доказал заблудата на световните необятни простори, жадувал да се върне в родната си къща в Дароу и да се впусне в по-голямата авантюра на семейния живот. Накрая се извини с гузна усмивка.

— Баща ми иска да поема клиентелата му. Иска да ме види да отглеждам цяла тайфа млади Инджърсоловци. Момчето ми, той нито веднъж не пропуска да спомене за теб, Франсис… неговия римски Волтер.

После заговори с рядка обич за сестра си Жана, сега омъжена и настанена добре в Тайнкасъл. И добави неловко, без да погледне към Франсис:

— Трябваше й дълго време, докато се примири с мисълта за безбрачието на свещениците.

Неговото мълчание по въпроса за Джуди беше особено подозрително. Но той не можеше да спре да говори за Поли. Срещнал я преди шест месеца в Тайнкасъл, още се крепяла.

— Каква жена! — кимна над чашата си. — Да ми запомниш думите, тя може да те изненада някой ден тук. Поли е била, сега е и винаги ще бъде занесена по религията.

Двамата приятели спаха на столовете си.

Към края на седмицата епидемията показа нови признаци на спадане. Сега мъртвешките коли рядко се мяркаха из улиците, орлите престанаха да се вият над хоризонта, сняг не валеше вече. Следващата събота отец Чисхолм пак застана на балкона на мисията и там задиша леденостудения въздух с дълбока признателност. От мястото си видя децата да играят безгрижно зад високата глинена ограда. Почувства се като човек, към когото дневната светлина бавно пълзи след продължителен и страшен сън.

Внезапно погледът му беше привлечен от един войник, който се виждаше ясно на фона на белия сняг и се движеше бързо нагоре към мисията. Отначало Франсис го сметна за някой от войниците на поручика. После съзря с известна изненада, че беше самият Шон.

За пръв път младият офицер идваше при него. Франсис остана озадачен и забърза надолу по стълбите да го пресрещне.

Когато свещеникът видя лицето на Шон на прага, поздравът замръзна на устните му. То беше жълто като лимон, изопнато, мъртвешко. Ситните капки пот по челото му свидетелстваха колко много е бързал по пътя, също и полуразкопчаната му куртка — невъобразимо нехайство за такъв придирчив към облеклото си човек. Поручикът заговори, без да изгуби нито миг.

— Моля ви, елата веднага в ямена. Приятелят ви, докторът, е болен!

Франсис почувства голям студ, ледени тръпки, сякаш леден вихър беше връхлетял върху него. Потрепери, загледа се в Шон. След дълго време, както му се стори — чу самия себе си да казва:

— Той се съсипа от работа. Капнал е от умора.

Острите кестеняви очи на Шон трепнаха едва забележимо.

— Да, капна от умора.

Настъпи ново мълчание. Тогава Франсис разбра, че е дошло най-лошото. Лицето му пребледня. Той потегли с поручика, както си беше.

Половината от пътя изминаха в пълно мълчание. Тогава Шон заговори с войнишка точност, която потиска всякакви чувства, и разкри накратко какво се беше случило. Д-р Тълок се върнал изморен и отишъл да пийне малко уиски. Докато си наливал уиски, се изкашлял силно и се хванал за бамбуковата маса. Лицето му станало сиво като пръст, а по устните му се появила червеникава пяна. Когато Мария-Вероника изтичала да му помогне, той й се усмихнал някак особено и преди да рухне, казал:

— Сега е време да повикате свещеника.

Когато стигнаха до ямена, над покритите със сняг покриви се спускаше сива мъгла като изморен облак. Двамата влязоха бързо. Тълок лежеше в малката крайна стаичка на тясното си походно легло, покрит с червен копринен юрган. Яркият цвят на юргана подсилваше страшната бледност и синкавата сянка върху лицето му. Сърцето на Франсис се сви от болка като видя колко бързо е бил поразен приятелят му от болестта. Уили сякаш не беше същият. Невероятно измършавял като след дълго боледуване. Езикът и устните му бяха подути, очите му изцъклени и налети с кръв.

Мария-Вероника беше коленичила до леглото и постоянно подновяваше компреса от сняг върху челото на болния. Тя стоеше с изправени рамене, с напрегнато тяло, изражението на лицето й беше сковано от твърдото й самообладание. Когато Франсис и поручикът влязоха, тя стана, но не каза нищо.

Франсис отиде до леглото. Силен страх изпълваше душата му. Смъртта беше крачила рамо до рамо с тях през последните няколко седмици, позната и безразлична, зловещо банална. Но сега сянката й витаеше над приятеля му, неговата болка му се струваше страшна и ужасна.

Тълок още беше в съзнание и погледът на кървясалите му очи показваше, че той още познава близките си.

— Дойдох тук за приключения. — Той се помъчи да се усмихне. — Сега май си намерих. — Миг след това добави с притворени очи: — Братче, слаб съм като пребита котка.

Франсис седна на ниското столче до главата му. Шон и Мария-Вероника се оттеглиха в дъното на стаята.

Тишината и мъчителното очакване бяха непоносими, а от миг на миг ставаха още по-тежки и втълпяваха ужасното чувство, че се потъпква потайността на неща неизвестни.

— Удобно ли ти е?

— Можеше да бъде и по-зле. Дай ми една капка от онова японско уиски. Ще ми поолекне от него. Братче, страшно долно нещо е да умра така… аз, който осъждах книгите с приказките.

Когато Франсис му даде една глътка уиски, болният затвори очи и сякаш му поолекна. Но скоро изпадна в тих делириум.

— Още една глътка, момче. Браво, туй се казва уиски. Много нещо съм пил на времето из кръчмите на Тайнкасъл. А сега съм у дома, в милия ми Дароу. По брега на Алануотър, когато сладката пролет е отминала. Имаш ли нещо против тази, Франсис… хубава песничка. Изпей я, Жана! И по-силно, по-силно… не те чувам в тъмното. — Франсис изскърца със зъби, поведе борба срещу бурята в гърдите си. — Добре, Ваше Преподобие. Ще мирувам, ще пестя силите си… Чудна работа, много чудна… на всички ни идва ред да дърпаме веднъж въжето. — Докато брътвеше така, постепенно изпадна в безсъзнание.

Свещеникът коленичи за молитва край леглото. Замоли се за подкрепа, за вдъхновение. Но беше странно вкочанен, скован от вцепенение. Градът отвън беше зловещо утихнал. Почти падна мрак. Мария-Вероника стана да запали лампата, после се върна в по-далечния тъмен ъгъл на стаята. Устните й бяха неподвижни, безмълвни, но пръстите й непрестанно брояха зърната на броеницата под наметалото.

Положението на Тълок започна да се влошава. Езикът му почерня, гърлото му се поду толкова много, че опитите му да повърне станаха мъчителни не само за болния, но даже и за околните.

Но по едно време той сякаш събра сили и полуотвори очи.

— Колко е часът? — Гласът му беше дрезгав. — Наближава пет… вкъщи… по това време пиехме чай. Имаш ли нещо против, Франсис, всички сме се събрали на голямата кръгла маса…? — Малко по-дълго мълчание… — Да пишеш на стария, да му кажеш, че синът му умря без страх. Смешно… още не мога да повярвам в Бога.

— Има ли значение това сега? — обади се свещеникът. Какво казваше болният? Франсис не знаеше. Той плачеше и, както се чувстваше глупаво унижен от слабост, думите излязоха от устата му съвсем несъзнателно: — Той вярва в теб.

— Не се лъжи… аз не се разкайвам.

— Всяко човешко страдание е дело на покаяние.

Настъпи мълчание. Свещеникът не каза нищо друго. Тълок протегна ръката си и я отпусна върху ръката на Франсис.

— Братче, никога не съм те обичал толкова много, както сега… задето не се опитваш да ме натикаш в рая. Виждаш… — Клепачите му се отпуснаха от умора. — Имам такова страшно главоболие.

Гласът му пресипна. Той се отпусна по гръб, отмалял, задиша бързо и повърхностно и обърна очи нагоре, сякаш погледът му беше вторачен далече зад тавана. Гърлото му се задръсти и не можеше вече даже и да кашля.

Краят на болния наближаваше. Мария-Вероника коленичи до прозореца, с гръб към тях, с поглед отправен втренчено в мрака. Шон застана при краката на леглото. Лицето му беше неподвижно, като вкаменено.

Внезапно Уили отвори очите си, в които още тлееше последна искрица. Франсис видя, че приятелят му се опитваше напразно да прошепне нещо. Той коленичи, обви с ръка врата на умиращия и доближи лицето си до самата уста на болния. Отначало не можа да чуе нищо. После от устата на умиращия едва излязоха думите:

— Когато се бихме… Франсис… повече от шест пенса да ми простят греховете.

Очите на Тълок потъмняха. Свещеникът по-скоро почувства последната му слаба въздишка, отколкото да я чуе. В стаята изведнъж стана по-тихо. Без да изпуска тялото, както майка държи детето си, отец Чисхолм занарежда слепешком „От дъното на душата“ с глух, задавен глас: „От дъното на душата викам към Теб, о, Господи. Господи, чуй гласа ми… защото в Господ е милостта. И пълно е в него избавлението“.

Той се изправи, затвори очите на покойния си приятел, нагласи безжизнените му ръце.

Когато излизаше от стаята, той видя майка Мария-Вероника още приведена пред прозореца. Като насън погледна и към поручика. И видя с изненада, че раменете на Шон се разтърсваха конвулсивно.