Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (14)

Глава IV

Година и половина след това, през месец май, когато цялата област Чеккоу се грееше на слънце през краткото време между зимните снегове и лятната жега, отец Чисхолм прекоси павирания двор на новата си мисия Свети Андрей.

Може би никога не беше чувствал такова смирено задоволство да изпълва душата му. Кристалночистият въздух, из който се виеха облак бели гълъби, беше много приятен и сякаш искреше. Когато свещеникът стигна до голямото дърво, което сега по негов план разстилаше сянката си върху предния двор на мисията, хвърли поглед през рамо, отчасти от гордост, отчасти с удивление, сякаш още се боеше, че тази гледка може да изчезне през нощта като мираж.

Но мисията си стоеше на мястото, величествена, огряна от слънцето: тънката висока църква, сякаш пазена от кедрите, неговата къща с яркочервени дървени решетки, в съседство с малката класна стая, удобният диспансер до външната стена и още една сграда, закривана от погледа му от листата на папаите и каталпите, които засенчваха от ярките слънчеви лъчи новопосадената му градина.

Той въздъхна, усмихна се и благослови чудото на кариерата за глина, която беше дала след много смеси и пробни опичания тухли с приятен бледорозов цвят и по този начин беше превърнала мисията му в същинска симфония от червени багри. Благослови и всички други чудеса: неизчерпаемата доброта на господин Чия, сръчността на търпеливите му работници, неподкупността — почти пълна — на трудолюбивия му надзирател, даже и хубавото време. Тази неотдавнашна магия на хубавото време осигури забележителния успех на устроеното от него тържество по случай откриването на мисията, отпразнувано миналата седмица в присъствието на дошлите от вежливост семейства Чия и Пао.

Само с цел да види празната класна стая отец Чисхолм тръгна по дългия околен път. Надникна като ученик през прозореца, огледа новите картини по варосаната стена, лъскавите чинове, изработени от него самия, също както и черната дъска. Особено топло му ставаше на сърцето от съзнанието, че в тази именно стая се намираха изработените от него неща. Но като си спомни колко нова работа му предстоеше, той тръгна към дъното на градината, където близо до долната врата край частната му работилница се намираше една малка пещ за тухли.

Там съблече радостно вехтото си расо и остана по изцапани памучни панталони, риза и презрамки. После взе една дървена лопата и се залови да обърка малко глина.

Утре трите сестри щяха да пристигнат. Тяхната къща беше готова — прохладна, с пердета, изпълнена вече с миризмата на пчелен восък. Но последната му мечта още не беше довършена напълно — едно усамотено жилище, където сестрите ще могат да си почиват и да размишляват. За тази цел трябваше най-малко още една пещ тухли, от неговата собствена пещ. Както придаваше форма на глината, така придаваше в ума си и форма на бъдещето.

Нямаше нищо по-важно на света за него от идването на тези калугерки. Той беше разбрал това още от самото начало, беше работил и отправял за това молитви към Всевишния, а от друга страна писмо след писмо до отец Мили, даже и до епископа, докато мисията се издигаше бавно пред очите му.

Покръстването на възрастните китайци беше труд за архангели — той го съзнаваше. Расата, неграмотността и обаянието на по-старата вяра — всички тези неща представляваха страхотна преграда, ако човек искаше да я събори по честен начин, а той знаеше, че Всевишният мрази да искат от Него да върши фокуси във всеки отделен случай. Наистина сега имаше „подкрепата“ на хубавата си нова църква, все по-голям брой покаяни души се решаваха да идват на литургия. Енорията му наброяваше към шестдесет души. Когато техните набожни гласове се извиваха към небесата при „Господи помилуй“, правеха впечатление на доста голяма тълпа хора.

Все пак, цялото му внимание беше насочено към децата. Тук, буквално казано, децата струваха по две за петак. Гладът, съкрушителната беднотия и конфуцианското учение, че мъжът продължава рода, най-малкото превръщаха децата от женски пол в пазарна стока. За съвсем кратко време щеше да напълни училището си с деца, хранени и гледани от сестрите тук в мисията. Те щяха да играят своите игри и да развеселяват мисията със своя смях, щяха да учат азбуката и Закон божи. Бъдещето беше на децата, а пък децата… неговите деца… щяха да бъдат на Бога!

Той се усмихна несъзнателно при тази мисъл, докато нареждаше тухлите в пещта. Точно казано, не можеше да се нарече приятел на жените. И все пак беше жадувал в течение на тези дълги месеци, сред този чужд народ, за щастието да разговаря със свои сънародници. Майка Мария-Вероника, макар и баварка по рождение, беше прекарала последните пет години в „Бон секур“ в Лондон. А другите две сестри, водени от нея, французойката сестра Клотилда и белгийката сестра Марта, бяха живели в Ливърпул. Като идваха направо от Англия, щяха да му донесат поне приятелски поздрав от родината.

Малко преуморен, той преговори мислено приготовленията за пристигането им на другия ден: няколко бомбички според китайския обичай, но не много, за да не изплашат дамите, на кея край реката, където щяха да ги чакат трите най-хубави паланкина в Пайтан. Чай, поднесен веднага след пристигането им в мисията. Кратка почивка, последвана от малка служба в църквата. Той се надяваше, че те ще харесат цветята. И тогава специална вечеря.

За малко щеше да се закиска, като прехвърли през ума си менюто на тази вечер. Ех… те щяха скоро да свикнат на трудности, горкичките! Неговото собствено желание за ядене беше слабо. Докато траеше строежът на мисията, той се хранеше само с ориз и бобена каша, и то когато успееше, застанал на скелето, или докато преглеждаше някой план заедно с надзирателя на господин Чия. Но сега той изпрати Йосиф да обиколи града за пъпеши, чоу-чоу и най-рядкото лакомство от всички — прясна дропла от Шонси.

Както размишляваше, внезапно отец Чисхолм долови шум от човешки стъпки. Вдигна глава. Когато се обърна, пътната врата се отвори. По даден знак от водача, един дрипав кули, се появиха три калугерки. И трите бяха изпрашени от дългия път, със смътно безпокойство в неуверените погледи. Те се поколебаха, после пристъпиха изморени по градинската алея. Най-напред вървеше една четиридесетгодишна калугерка, представителна и хубава. По големите й сини очи и по хубавите черти на лицето й личеше, че беше високо културна жена. Бледа от умора, но тласкана от вътрешен огън, тя си налагаше да върви напред. Без да погледне към Франсис, се обърна към него на хубав китайски език.

— Моля, заведи ни веднага при свещеника на мисията.

Страшно смутен от очевидното им лошо настроение, той отговори на същия език.

— Вас ви очакваха чак за утре.

— Да не искаш да се върнем на онзи ужасен кораб? — Тя потрепери от едва сдържано възмущение. — Веднага ни заведи при господаря си.

Той каза бавно на английски:

— Аз съм отец Чисхолм.

До този момент очите й оглеждаха зданията на мисията, а сега се обърнаха недоверчиво към дребния свещеник по риза. Тя се загледа с все по-голям ужас в работните му дрехи, в мръсните му ръце и окаляните обувки, в калта, засъхнала по бузата му.

Той промълви неловко:

— Съжалявам… много съжалявам. Те не ви посрещнаха.

За миг негодуванието й взе надмощие.

— Можеше да се очаква, че ще ни устроите някакво посрещане, след като сме пътували шест хиляди мили.

— Но знаете… в писмото се казваше съвсем ясно…

Тя го прекъсна с рязко движение.

— Ако обичате да ни заведете до стаите ни. Моите другарки са съвсем изтощени. — Тя отрече гордо своето собствено изтощение.

Той се накани да даде окончателно обяснение, но се въздържа като видя, че другите две сестри го гледаха изплашено. Поведе ги към къщата сред тягостно мълчание. Пред вратата се спря.

— Надявам се, че ще ви бъде удобно. Ще изпратя да донесат багажа ви. Може би… може би ще вечеряте с мен тази вечер.

— Благодаря ви. Не е възможно. — Тонът й беше студен. Очите й още веднъж се спряха върху жалкото му облекло, като възпряха гордите й сълзи. — Но ако можете да ни отделите малко мляко и плодове… утре ще можем да започнем работа.

Примирен и наскърбен, той се върна бавно в своята къща, окъпа се и смени дрехите си. Между книжата си намери писмото от Тиенцин и го прегледа внимателно. В него се посочваше датата 19 май, а то беше утре, както той бе казал. Той накъса на ситни парченца писмото. Замисли се за хубавата, за вече излишната дропла. Изчерви се. Долу го посрещна Йосиф с повишено настроение, тежко натоварен с покупки.

— Йосифе, занеси плодовете, които си купил, в къщата на сестрите. Всичко друго занеси и раздай на бедните.

— Но, господарю… — Смаян от острия тон и изражението по лицето на свещеника, Йосиф преглътна бързо, после радостта му се стопи, той смотолеви: — Добре, господарю.

Франсис се запъти към църквата със стиснати устни, сякаш бяха запечатани след някое оскърбление.

На сутринта трите сестри дойдоха на неговата литургия. Той неволно побърза да привърши благодарствената молитва, като се надяваше, че ще завари майка Мария-Вероника да го чака отвън. Но там я нямаше. Тя не дойде и в неговата къща, за да научи от него задълженията си. Един час по-късно той я намери в класната стая заета да пише.

Тя стана бавно.

— Моля седнете, Преподобна майко.

— Благодаря — каза тя любезно, но продължи да стои права, с перодръжка в ръка, пред бележника, сложен върху масата пред нея. — Аз чаках ученичките си.

— Ще имате двадесет ученички следобед. Аз ги събирах от няколко седмици насам. — Той се мъчеше да направи тона си лек и приятен. — Те ми се виждат интелигентни дечица.

Тя се усмихна сериозно.

— Ние ще направим за тях всичко, което е по силите ни.

— Освен това имаме и диспансер. Аз се надявам, че ще ми помагате там. Имам малко познания… но е удивително, колко много може да се постигне даже и с малко познания.

— Ако ми кажете часовете на вашия диспансер, аз ще идвам там.

Кратко мълчание. Зад нейната смирена вежливост той долови ясно сдържаността й. Сведеният му поглед, който досега сновеше неловко, внезапно светна, когато попадна на една малка фотографийка в рамка, сложена вече от майка Мария-Вероника върху масата.

— Какъв хубав пейзаж! — Той заговори напосоки от желание да свали преградата между тях.

— Да, хубав е. — Големите й очи проследиха погледа му до снимката на една стара сграда, бяла и със старинни кули, срещу тъмния зид от планински борове, с редица тераси и градини, които се спускаха надолу към езерото. — Това е замъкът Анхайм.

— Чувал съм вече това име. Този замък е исторически, без съмнение. Близо ли е до вашия дом?

Сега тя за пръв път го погледна право в очите. Лицето й беше съвсем безизразно.

— Съвсем близо — отвърна тя.

Тонът й безпрекословно приключи тази тема на разговора. Тя зачака той да каже нещо, но когато не продължи, тя подхвана доста бързо.

— Сестрите и аз… ние сме най-искрени в желанието си да работим за успеха на мисията. Достатъчно е само да ни казвате желанията си и те ще бъдат изпълнявани. В същото време… — Гласът й стана малко по-студен. — Аз вярвам, че вие ще ни оставите известна свобода на действие.

Той я изгледа някак особено.

— Какво искате да кажете?

— Вие знаете, нашият орден е посветен отчасти на размисъл. Ние бихме желали да се ползваме с колкото се може по-голямо уединение. — Тя се загледа право пред себе си. — Да се храним отделно… да си имаме свое отделно домакинство.

Отец Чисхолм се изчерви.

— Аз никога не съм и мислил за нещо друго. Вашата къщичка е вашият манастир.

— Тогава вие ми позволявате да ръководя работите на нашия манастир?

Той разбра съвсем ясно смисъла на нейните думи. Те паднаха като камък върху сърцето му. Франсис се усмихна неочаквано, по-скоро тъжно.

— На всяка цена. Само внимавайте с парите. Ние сме много бедни.

— Моят орден пое върху себе си нашата издръжка.

Той не можа да се сдържи да не попита:

— Вашият орден не ви ли налага свещена беднота?

— Да, но не мизерия — отвърна тя тихо.

Настъпи известно мълчание. Двамата стояха прави един до друг. Тя прекъсна рязко разговора, с известно задъхване. Пръстите й стиснаха здраво перодръжката. Неговото лице гореше. Той изпитваше странно нежелание да я погледне.

— Ще изпратя Йосиф с бележка за часовете на диспансера… и на службите в църквата. Довиждане, сестро.

Когато свещеникът си отиде, тя седна бавно пред писалищната маса с поглед все така втренчен пред нея, с гордо, неразгадаемо изражение на лицето. После една-единствена сълза изскочи и се претърколи надолу по бузата й. Най-лошите й предчувствия се бяха оправдали. Тя посегна почти страстно, потопи перодръжката в мастилницата и се залови да довърши писмото си.

… Вече се случи това, от което аз се страхувах, мой мили, мили братко, и аз пак съгреших с моята ужасна… с моята неизкоренима Хоенлоенска гордост. Но кой би могъл да ме упрекне? Той току-що дойде тук, измит от калта, избръснат горе-долу — по брадата му се виждаше как се е стъргал с изхабения си бръснач — и въоръжен с негласен авторитет. Аз видях веднага, още вчера, какъв дребен буржоа е. Тази сутрин той надмина себе си. Ти знаеш ли, драги графе, че Айнхайм бил исторически замък? Аз за малко щях да се изсмея, когато очите му сновяха по снимката. Ти я помниш — онази, която аз направих от лодката през оня ден, когато излязохме с мама по езерото. Тази снимка ме придружава навсякъде, единственото ми светско съкровище. Той каза едва ли не: „С коя група на Кук ходихте да го разгледате?“. Идваше ми да му кажа: „Аз съм родена там!“. Гордостта ми ме възпря. Но ако бях го казала, той навярно щеше да продължи да зяпа обувките си, още изцапани с кал, защото беше пропуснал да ги почисти… и щеше да каже: „О, така ли! Нашият Спасител се е родил в обор“.

Знаеш ли, в него има нещо, което ти прави впечатление. Помниш ли хер Шпинер, първия ни преподавател… ние бяхме такива зверове към него… Помниш ли, как внезапно поглеждаше нагоре с такъв оскърбен вид, но и с такава смирена сдържаност? И на този очите са същите. Навярно и неговият баща е бил дървар, както на хер Шпинер. Сигурно и той с борба си е пробил път нагоре, с тежки лишения, с упорито смирение. Но, драги Ернст, от бъдещето ме е страх, затворена в това чуждо и затънтено място, което подсилва всички лоши изгледи на положението. Опасността е там, че човек може да понижи вродения си мироглед, като се подчини на някаква умствена интимност с лице, което инстинктивно презира. Такава отвратителна интимна веселост! Трябва да обърна внимание на Марта и Клотилда, която беше като пребита по целия път от Ливърпул дотук. Аз съм решила да бъда любезна и да работя, докато капна от умора. Но само с пълно изолиране, с абсолютна сдържаност ще мога…

Тя спря и пак се загледа през прозореца, смутена и унесена в мисли.

* * *

Отец Чисхолм скоро долови, че другите две сестри минаваха по околни пътища, за да го избягват.

Клотилда още не беше навършила тридесет години. Имаше плоски гърди и нежно тяло, безкръвни устни и нервна усмивка. Тя беше набожна и когато се молеше, с глава наклонена на една страна, сълзи бликваха от светлозелените й очи. Марта беше съвсем друга по външност. Над четиридесетгодишна, ниска и набита, същинска селянка, черноока и с цяла мрежа от бръчици около очите. Словоохотлива и пряма, малко груба в обноските си, тя като че ли веднага би се почувствала у дома си в кухнята или в някой чифлик.

Когато Франсис ги срещаше случайно в градината, белгийката веднага правеше бърз реверанс, докато бледото лице на Клотилда се изчервяваше нервно, когато тя му се усмихваше и избързваше по-нататък. Той си знаеше, че беше предмет на техния шепот. Често пъти му идваше да ги спре грубо: „Не се плашете от мен. Ние започнахме много глупаво. Но аз съм много по-добър човек, отколкото изглеждам“.

Той се въздържаше. Нямаше никакви причини да се оплаква. Те изпълняваха работата си добросъвестно, с точност до най-малките подробности. В църквата се появи нова ленена покривка за олтара, разкошно избродирана, и един нов везан патрахил, който трябва да е отнел няколко дни търпелив труд. Шкафът в диспансера се напълни с бандажи и превръзки, нарязани във всички големини и грижливо увити.

Децата дойдоха и бяха удобно настанени в голямата спалня на партера в женския манастир. Класната стая скоро започна да се оживява от детски гласчета или пък от напевния ритъм на често повтаряния урок. Той заставаше отвън, с отворен требник в ръка, и се заслушваше, закриван от храстите. Толкова скъпо беше на душата му това мъничко училище, чието откриване беше очаквал с такава радост. Сега рядко влизаше там и винаги се чувстваше като натрапник.

Той се затвори в себе си, примири се с положението с тъжна логика. А то беше много просто. Майка Мария-Вероника беше добра жена, благовъзпитана, старателна, предана на работата си. Но още от самото начало в нея се породи естествено отвращение към него. Такива неща не могат да бъдат преодолени. В края на краищата, той имаше такъв характер, че не предразполагаше хората към себе си и беше прав, когато направи заключение, че не е приятен на дамите. Все пак, това положение го разочарова много.

Диспансерът ги събираше три следобеда в седмица по четири часа, тъй като Мария-Вероника работеше до него. Той виждаше, че тя се интересува от работата често пъти така много, че забравяше отвращението си към него. Макар и да разговаряха малко, през тези часове той изпитваше известно странно приятелско чувство към нея.

Един ден, около месец след пристигането й, когато той привърши превързването на едно остро възпаление под ноктите, тя се извини неволно:

— Вие трябваше да станете хирург.

Той се изчерви.

— Аз открай време обичам да работя с ръцете си.

— Защото ви приляга да работите с тях.

Франсис се почувства малко поласкан. Държанието му стана по-дружелюбно от всякога. Когато привършиха работата си в диспансера и той започна да прибира простите си лекарства, тя го загледа въпросително.

— Аз смятах да ви питам… сестра Клотилда има твърде много работа напоследък, за да готви за децата в кухнята заедно с Марта. Тя не е силна и аз се страхувам, че тази работа не е за нея. Ако нямате нищо против, искам да взема някоя слугиня.

— Но, разбира се. — Той веднага се съгласи… и се почувства щастлив, задето тя му поиска позволение. — Да ви намеря ли някоя слугиня?

— Не, благодаря ви. Аз имам вече предвид двама души, мъж и жена.

На другия ден сутринта отец Чисхолм забеляза на манастирския балкон познатите фигури на Осанна и Филомена Ванг. Той се закова на място, лицето му се помрачи, после веднага се запъти към жилището на калугерките.

Завари Мария-Вероника в помещението с бельото, заета да брои чаршафите. Заговори й бързо:

— Извинявам се, че ви смущавам. Но… тези нови прислужници… страх ме е, че няма да останете доволни от тях.

Тя се обърна бавно и по лицето й се изписа силно недоволство.

— Сигурно аз мога най-добре да преценя това, нали?

— Аз не искам да мислите, че ви се меся. Но съм длъжен да ви предупредя, че те съвсем не са почтени хора.

Тя сви устни.

— Тази ли е християнската ви милост?

Той пребледня. Беше поставен в ужасно положение. Но продължи решително.

— Аз съм длъжен да бъда практичен. Аз мисля за мисията. И за вас.

— Моля ви да не се тревожите за мен.

— Казвам ви, че тези китайци са много лоши хора.

Тя му отговори с особено натъртване:

— Аз знам, че са прекарали лоши времена. Те ми разказаха.

Отец Чисхолм кипна.

— Съветвам ви да ги махнете.

— Няма да ги махна! — Гласът й беше студен като стомана. Тя от край време го подозираше, а сега вече се увери. Понеже вчера в диспансера беше отслабила бдителността си за една минутка, той се бе втурнал да й се меси, да покаже властта си под този лекомислен предлог. Тя никога, никога нямаше да прояви нова слабост пред него. — Вие вече дадохте съгласието си, че аз ще нося отговорността за управлението на нашия манастир. Трябва да ви помоля да държите на думата си.

Той замълча. Не му оставаше нищо друго да каже. Беше дошъл с желанието да й помогне, но направи голяма грешка. Когато се обърна да си отиде, разбра, че отношенията им сега бяха по-лоши от преди, макар че беше повярвал, че са започнали да се подобряват.

Това положение го измъчваше много. Стана му трудно да си придава спокойно изражение, когато съпрузите Ванг минаваха покрай него много пъти на ден със зле прикривано ликуване. Една сутрин към края на юли, когато Йосиф му донесе закуската от плодове и чай, кокалчетата на ръцете му бяха подути, а изражението на лицето му плахо — отчасти триумфално, отчасти гузно.

— Господарю, съжалявам. Трябваше да напердаша този измамник Ванг.

Отец Чисхолм се изправи рязко от стола си и погледна строго:

— Защо, Йосифе?

Йосиф наведе глава.

— Той казва много лоши неща за вас. Онази Преподобна майка била голяма дама, пък ние сме били прах.

— Ние всички сме прах, Йосифе. — Усмихна се леко свещеникът.

— Той казва и по-лоши думи от това.

— Ние можем да понасяме лоши думи.

— Има и нещо по-лошо от думи, господарю. Надул се е до немай-къде. И постоянно скубе сестрите.

Това беше съвсем вярно. Заради отрицателното му мнение майка Мария-Вероника беше снизходителна към съпрузите Ванг. Осанна беше вече домакин на женския манастир, а Филомена всеки ден с кошница в ръка отиваше да пазарува, като че ли беше господарка на мисията. В края на всеки месец, когато Марта плащаше сметките от пачката банкноти, които Мария-Вероника й даваше, скъпоценната двойка потегляше за града, облечена в най-хубавите си дрехи, за да събере скандално голямата си комисионна от търговците. Това беше чисто разбойничество, анатема за шотландската пестеливост на Франсис. Загледан в Йосиф, той каза мрачно:

— Надявам се, че не си ударил Ванг лошо.

— Уви! Страх ме е, че го удрях лошо, господарю.

— Сърдя ти се, Йосифе. За наказание утре ще празнуваш цял ден. И ще ти купя онези нови дрехи, за които ме молиш от толкова време.

Същия следобед в диспансера Мария-Вероника наруши мълчанието си. Преди да пуснат болните да влязат, тя се обърна към Франсис:

— Значи така, решили сте пак да мъчите горкия Ванг?

Той отговори остро:

— Напротив. Той ви измъчва.

— Не ви разбирам.

— Той ви ограбва. Този човек е роден крадец, а вие го насърчавате.

Тя захапа устните си яростно.

— Не ви вярвам. Аз съм свикнала да имам доверие в прислугата си.

— Много добре тогава, ще видим. — Той приключи разговора спокойно.

През следващите няколко седмици бръчките по лицето на отец Франсис станаха от притеснение още по-дълбоки. За него беше ужасно да живее в съседство с човек, който го презираше. Изповедите на Мария-Вероника не съдържаха нищо и бяха истинско изтезание за него. Той схващаше, че те бяха не по-малко изтезание и за нея. Когато поставяше светената просфора между нейните устни, докато дългите й деликатни пръсти придържаха покривката на олтара в тихото бледо утро на всеки нов ден, нейното обърнато нагоре бледо лице с треперещи клепачи пак изразяваше презрение към него.

Той изгуби съня си, започна да се разхожда нощем из градината. Дотук тяхното разногласие беше ограничено в кръга на нейната власт. Сдържан, по-мълчалив от всякога, той чакаше момента, когато щеше да стане нужда да наложи своята воля.

Есента беше дошла, когато тази необходимост се появи съвсем просто от неопитността на Мария-Вероника. Въпреки това той не можеше да я отмине мълчаливо. Въздъхна и се запъти към покоите на сестрите.

— Преподобна майко… — За голямо свое неудоволствие той усети, че трепереше. Застана пред нея с очи, впити в паметните си обувки. — Вие сте ходили в града през последните няколко дни заедно със сестра Клотилда?

Тя го изгледа изненадано.

— Да, вярно е.

Последва мълчание. Нащрек, тя го запита с ирония:

— Любопитен ли сте да знаете какво правим там?

— Аз вече знам. — Той го изрече колкото можа по-меко. — Вие посещавате болните в града. Чак до моста Манчу. Похвално е. Но ме е страх, че трябва да прекратите.

— Може ли да попитам защо? — Тя се опита да говори като него със същия спокоен тон, но не успя напълно.

— Право да ви кажа, предпочитам да не ви обяснявам.

Нежните й ноздри се разшириха.

— Ако вие ми забранявате да върша своите човеколюбиви дела… аз имам правото… настоявам да зная.

— Йосиф ми каза, че имало бандити в града. Вай Чу пак започнал да се бие. Неговите войници са опасни.

Тя се изсмя с цяло гърло, гордо и презрително.

— Не ме е страх. Мъжете от моя род винаги са били войници.

— Това е много интересно. — Той я загледа вторачено. — Но вие не сте мъж, нито сестра Клотилда. А пък войниците на Вай Чу не са като доблестните офицери с кожени ръкавици, каквито несъмнено се намират в най-видните баварски родове.

Никога досега не си беше позволявал такъв тон пред нея. Тя се изчерви, после пребледня. Чертите на лицето й се свиха, като че ли цялата й фигура се сви.

— Вашите разбирания са просташки и малодушни. Вие забравяте, че аз съм се посветила на Бога. Аз дойдох тук, готова за всичко — за болест, злополука, катастрофа, ако е необходимо и смърт — но не и да слушам такъв куп евтини, шумни простащини.

Неговите очи останаха толкова силно втренчени в нея, че просто я изгаряха като огън. Той каза безпрекословно:

— Тогава ще престанем да бъдем шумни. Както заключавате, ще бъде дребна работа, ако ви пленят или отвлекат. Но има по-важна причина да се въздържате от човеколюбивите си разходки. Положението на жените в Китай е съвсем различно от онова, с което сте свикнали вие. В Китай жените са били строго изключени от обществения живот от столетия насам. Вие вършите тежко нарушение срещу благоприличието като ходите открито по улиците. От религиозно гледище това е извънредно вредно за работата на мисията. Поради това абсолютно ви забранявам да отивате в Пайтан без мое разрешение, ако няма кой да ви придружава.

Тя се изчерви, сякаш я бяха ударили по лицето. Нямаше вече какво да каже. Настъпи мъртвешка тишина.

Отец Чисхолм се канеше да излезе, когато навън в коридора внезапно се дочу тропот от човешки стъпки и сестра Марта се втурна в стаята. Тя беше толкова развълнувана, че не забеляза свещеника, който стоеше полускрит в сянката на вратата. Нито отгатна причината за натегнатото положение. Смутеният й поглед беше изцяло насочен към Мария-Вероника. Тя закърши ръце и се завайка шумно:

— Избягаха… задигнаха всичко… онези девет долара, които ми дадохте вчера да платя сметките… среброто, даже и Клотилдиното разпятие от слонова кост… офейкаха, изчезнаха…

— Кой е изчезнал? — Думите излязоха със страшно голямо усилие от вцепенените устни на Мария-Вероника.

— Ванг и жена му, разбира се… мръсни, долни крадци! Аз от край време си знаех, че са измамници и лицемери.

Преподобната майка стоеше на мястото си като закована.

Франсис не посмя да я погледне, защото изпитваше странно съжаление към нея. С тежки стъпки излезе от стаята.