Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (18)

Глава VIII

В манастирската кухня през този септемврийски ден на 1914 година както Поли, така и сестра Марта не обърнаха ни най-малко внимание на далечния познат им звук на пушечна стрелба по околните хълмове. Марта готвеше в излъсканите си като огледало медни тенджери, а Поли стоеше до прозореца и гладеше един куп хасени детски престилчици. За три месеца двете жени бяха станали неразделни, също като две черни кокошки в чужд двор. Те оцениха взаимно качествата си. Марта провъзгласи крошето на Поли за най-хубавото нещо, което е виждала на света, а Поли, след като опипа кръстосания бод на Марта, го призна за по-хубав от нейния — за пръв път в живота си. А освен това, разбира се, имаха и общи теми за разговор, който никога не им липсваше.

Сега Поли напръска бельото, после вдигна ютията до лицето си, за да провери вещо дали е достатъчно гореща, и се оплака:

— Пак ми се вижда доста отслабнал.

С една ръка Марта сложи малко дърва в печката, а с другата посегна, унесена в мисли, и разбърка супата.

— Че какво друго може да се очаква? Нищо не яде.

— Като беше малък, хубаво се хранеше.

Белгийката сви рамене песимистично.

— От всички свещеници, които съм виждала, той се храни най-малко. Ах! Виждала съм такива лакоми хора! Имахме един абат в Метие — шест чинии риба през Велики пости! Аз си имам моя теория. Когато човек яде малко, стомахът му се свива. А после и да иска не може вече да се храни както трябва.

Поли поклати глава в знак, че не е напълно съгласна с нея.

— Вчера му занесох малко от пресните банички, погледна ги и каза: „Как може човек да яде такива работи, като има хиляди хора гладни пред очите ни?“.

— Ами! Те са вечно гладни. В тази страна им е станало обичай да ядат трева.

— Но той казва, че сега щяло да стане още по-лошо поради тези боеве, които почват.

Сестра Марта опита супата, прочутата й pot-au-feu и по лицето й се изписа одобрение. Но когато се обърна към Поли, направи гримаса.

— Тук винаги има боеве. Също както винаги има глад. В Пайтан идват бандити със закуската — гръмнат няколко пъти, също както го чувате сега, после градът им плаща откуп, и си отиват. Кажете ми, яде ли той от баничките?

— Изяде една. Да, и каза, че била чудесна. После ми каза да ги дам на Преподобната майка да ги прати на нашите бедни.

— Този добър отец ще ме накара да полудея. — Макар че сестра Марта беше кротка като агънце извън кухнята, сега се намръщи вбесена. — Раздайте, раздайте, раздайте! Докато ти дойде да се пукнеш от яд. Да ви кажа какво стана миналата зима! Един ден в града, когато валеше сняг, той си съблече палтото, хубавото си ново палто, което ние сестрите му бяхме направили от най-хубав английски вълнен плат, и го даде на един вече полузамръзнал дрипльо. За малко щях да го нарежа здраво, уверявам ви. Но Преподобната майка предпочете да го смъмри. Той я изгледа изненадан, с такъв поглед, че да те заболи сърцето.

— Но защо да не му го дам? Каква полза има да проповядваме християнството, ако не живеем като християни? Великият Христос би дал палтото си на този просяк. Защо аз да не дам моето?

Когато Преподобната майка му отговори сърдито, че това палто му е подарък от нас, той се усмихна, както трепереше от студ.

— Тогава вие сте добрите християни — не аз.

— Не е ли просто невероятно? Вие няма да повярвате, ако сте израснали като мен в страна, където пестеливостта е нещо вродено. Но стига толкова! Я да седнем да си изядем супата. Ако чакаме докато свършат тези лакоми деца, ще припаднем от глад.

* * *

На връщане от града, като минаваше край прозореца без перде, отец Чисхолм съгледа двете жени, седнали да обядват. Черната сянка изчезна мигновено от загриженото му лице, устните му се усмихнаха слабо.

Въпреки първите му лоши предчувствия, посещението на Поли се оказа голям успех. Тя се вмести чудесно в общата рамка на мисията и се чувстваше доволна със същата непридирчивост, каквато би проявила и при някое свое кратко гостуване в Блекпул. Без да се стряска от климата или от годишното време, седеше мълчаливо на стола си в зеленчуковата градина и плетеше по цели часове между зелките. С наведени напред рамене и издадени навън лакти, с леко издути устни, с очи, загледани благо в празното пространство пред нея, а в това време иглите святкаха и котката на мисията мъркаше усърдно, сгушена под полата й. Тя стана най-близката приятелка на стария Фу и се превърна в център, около който тъжният градинар се въртеше. Той предсказваше времето според разни знаци и лоши знамения и носеше да й показва най-хубавите си зеленчуци, та тя да им се възхищава и да ги хвали.

При общуването си със сестрите Поли никога не им се месеше, никога не си присвояваше каквито и да е права. Тактичността й беше инстинктивна и приятна, пораждана от дарбата й да мълчи, от прозаичната простота на живота й. Никога не се беше чувствала по-щастлива. Сега разбираше защо беше мечтала толкова много да види Франсис на работа в мисията си като Божи служител, може би подпомогнат и от нейните скромни усилия към тази благородна цел — макар че никога не би й минало през ума да изкаже на глас подобна мисъл. Времето на нейното гостуване, определено първоначално на два месеца, се проточи до януари.

Само за едно-единствено нещо съжаляваше тя и го изказа наивно — че не можела да предприеме това пътуване по-рано в живота си. Макар че толкова дълго беше помагала на Нед с всички сили, неговата смърт не я освободи от задълженията й. Джуди оставаше постоянна грижа със своите прищевки и вятърничавост, с капризното си непостоянство. След първата си служба в тайнкасълската община, тя мина през пет-шест секретарски служби и за всяка една се хвалеше, че била отлична, но скоро след това я захвърляше с отвращение. После се отказа от канцеларската работа и реши да стане учителка, но скоро й омръзна учението в Учителския институт и тя се замисли смътно да постъпи в манастир. По това време, на двадесет и седем години, внезапно откри, че истинското й призвание било да стане милосърдна сестра и постъпи като стажантка в Нортъмбърландската главна болница. Това обстоятелство даде възможност на Поли да предприеме сегашното си пътуване. Но уви, тази свобода се оказа само временна, както изглеждаше. Само след четири месеца работа трудностите на стажантския живот започнаха вече да обезсърчават Джуди и тя пращаше писмо след писмо, пълни с капризни оплаквания, и загатваше, че леля Поли трябвало да се върне скоро, за да се грижи за нещастната си занемарена племенница.

Когато Франсис доби ясна представа за живота на Поли у дома — постепенно, защото тя никога не ставаше бъбрива — той започна да я смята за истинска светица. И все пак тя не приличаше на светиите от иконите. Имаше си своите слабости, а геният й за неуместни хрумвания си оставаше все същият. Например със забележителна инициатива и искрено желание да помогне на Франсис в работата му, тя за малко щеше да възвърне в лоното на католическата църква две заблудени души, които по време на една от обичайните й разходки из Пайтан се вкопчиха в нея и нейната кесия. Франсис се измъчи, докато успя да отърве Поли от Осанна и Филомена Ванг.

Даже и да останеше само радостта от всекидневните им разговори, Франсис имаше пълно основание да цени тази удивителна жена. А сега, потиснат внезапно от изпитания, той се придържаше към нейния здрав разум.

* * *

Когато отец Чисхолм се върна в къщата си, на верандата го чакаха сестра Клотилда и Ана. Той въздъхна. Нямаше ли да го оставят най-после на мира да се замисли за тревожните известия, които току-що беше получил?

Жълтото иначе лице на Клотилда сега беше зачервено от нерви. Тя стоеше до момичето, също като затворнически пазач, и го държеше с току-що превързаната си ръка. Очите на Ана бяха свити предизвикателно. Освен това, тя миришеше на парфюм.

Клотилда си пое бързо въздух, когато отец Чисхолм я погледна въпросително.

— Трябваше да помоля Преподобната майка да ми позволи да доведа Ана тук. В кошничарската работилница тя се намира под моя специален надзор.

— Да, сестро? — Отец Чисхолм си наложи да говори търпеливо.

Сестра Клотилда трепереше от истерично възмущение.

— Толкова много я търпях! Нахална, непокорна и мързелива. Гледах я като подстрекаваше другите момичета. Да, и като крадеше! Ето и сега мирише на одеколона на госпожица Банън. Но това последното…

— Да, сестро?

Сестра Клотилда се изчерви още повече. Този разговор беше по-голямо изтезание за нея, отколкото за грубата Ана.

— Свикна да бяга нощно време. Вие знаете, че наоколо е пълно с войници точно сега. Тази нощ е била чак до съмване с един от войниците на Вай Чу, даже не е спала в леглото си. А когато й се скарах тази сутрин, скочи да се бие с мен и ме ухапа.

Отец Чисхолм насочи очи към Ана. Виждаше му се просто невероятно, онова малко детенце, което беше дошло при него като дар от Бога през онази зимна нощ, сега да стои пред него като навъсена, непокорна млада жена. Още ненавършила петнадесет години, беше вече съвсем зряла жена, с пълни гърди, големи очи и сластни устни. Тя открай време се различаваше от другите деца: нехайна, дръзка, вечно непокорна. Той се замисли. Този път учебниците се оказаха погрешни — Ана не излезе ангел.

От тежкия товар за ума му, гласът му прозвуча благо:

— Имаш ли да кажеш нещо, Ана?

— Не.

— Не, отче! — изсъска Клотилда.

Ана я погледна намръщено, с омраза.

— Жалко е, Ана, да ни се отплащаш по такъв начин, след всичко, което се опитахме да направим за теб. Не си ли щастлива тук?

— Не, не съм.

— Защо?

— Аз не съм искала да дойда в манастира. Вие даже не сте ме купили. Аз съм дошла без пари. И ми омръзна да се моля.

— Но ти не се молиш през цялото време. Имаш си и работа.

— Не искам да правя кошници.

— Тогава ще ти намерим някаква друга работа.

— Каква друга? Да шия ли? Цял живот ли ще шия?

Отец Чисхолм се усмихна насила.

— Няма, разбира се. Когато научиш всички тези полезни неща, някой от нашите младежи ще поиска да се ожени за теб.

Тя му се усмихна подигравателно, което означаваше ясно: „Аз искам нещо по-интересно от вашите хубави младежи“.

Той помълча, после каза с известно огорчение, защото нейната непризнателност го беше наранила:

— Никой не иска да те държи тук против твоята воля. Но докато областта се усмири, трябва да останеш. Може да станат големи безредици в града. Всъщност големи безредици може да станат в целия свят. Докато си тук, ще се намираш в безопасност. Но трябва да спазваш правилника. Сега върви със сестрата и да я слушаш. Ако науча, че не я слушаш, много ще се разсърдя.

Той освободи и двете. Когато Клотилда се обърна да си върви, й каза:

— Помоли Преподобната майка да дойде при мен, сестро. — Той се загледа след тях, когато тръгнаха през двора, после се прибра бавно в стаята си. Като че ли нямаше достатъчно грижи да му тежат.

След пет минути майка Мария-Вероника влезе и го завари да стои до прозореца и да гледа към града. Той дочака мълчаливо тя да отиде при него. Най-накрая каза:

— Драга ми приятелко, имам да ти съобщя две лоши новини и първата е, че вероятно тук ще има война, преди да дойде краят на годината.

Тя го изгледа спокойно, очаквателно. Той се обърна и застана с лице към нея.

— Току-що се върнах от господин Чия. От години насам тази област е била под властта на Вай Чу. Както знаеш, той скубеше селяните до последния им дъх с данъци и принудителни дарения. Ако не плащаха, разрушаваше им селата, избиваше цели семейства. Но — макар и да беше звяр — търговците от Пайтан винаги успяваха да се откупят от него. — Той спря. — Сега друг генерал навлиза в областта — генерал Найян от Долно Яндзъ. За него казват, че не бил толкова лош като Вай. Нашият стар приятел Шон минал на негова страна. Но той иска да завземе областта на Вай Чу, тоест привилегията да ограбва народа тук. Той ще навлезе в Пайтан. Невъзможно е да бъдат подкупени и двамата. Само победителят може да бъде подкупен. Така че този път въпросът трябва да се реши с бой.

Тя се усмихна леко.

— Аз знаех повечето от тези неща и по-рано. Защо си толкова песимистичен днес?

— Може би защото над нас е надвиснала война. — Той я погледна някак особено, втренчено. — Освен това битката ще бъде жестока.

Нейната усмивка се разшири.

— Нито ти, нито аз се страхуваме от война.

Последва мълчание. Той погледна настрани.

— Разбира се, аз мисля за нас, както сме изложени на опасност тук извън градските стени. Ако Вай Чу нападне Пайтан, ние ще останем по средата. Но мисля повече за народа — толкова са бедни, толкова безпомощни и толкова гладни. Стигнах дотам, че ги обикнах от все сърце. Те молят само да бъдат оставени на мира, да изкарват от земята си едно скромно препитание, да живеят в къщите си мирно и тихо със семействата си. От години насам са били потискани от един тиранин. Сега, защото друг тиранин се яви на сцената, пъхат им насила пушки в ръцете, да, в ръцете на мъжете от нашата енория, развяват знамена, надават обикновените викове — свобода и правда. Раздухват омраза. После, защото двама диктатори го желаят, тези нещастници ще се нахвърлят едни срещу други. И с каква цел? След избиването, когато димът и гърмежите престанат, ще има по-големи данъци, по-голямо потисничество, по-тежко робство от по-рано. — Той въздъхна. — Може ли човек да не съчувства на нещастното човечество?

Тя се раздвижи малко неспокойно.

— Ти нямаш високо мнение за войната. Разбира се, някои войни могат да бъдат справедливи и славни, нали? Историята ги доказва. Моят род се е бил в много такива войни.

Дълго време той не отговори нищо. Когато най-после се обърна към нея, бръчките около очите му бяха станали по-дълбоки.

Франсис заговори бавно, тежко.

— Чудно ми е, че го казваш тъкмо в този момент. — Той замълча и погледна настрани. — Нашите бъркотии тук са само ехо от по-големи бъркотии. — Стори му се трудно да продължи, много по-трудно. Но той си наложи да довърши. — Господин Чия получи известие чрез специален пратеник от своя съдружник в Сенсианг. Германия е нахлула в Белгия и се намира във война с Франция и Англия.

Настъпи кратка пауза. Лицето й се измени. Тя не отвори уста, остана безмълвна, с неподвижна глава, неестествено скована.

Най-накрая той каза:

— Другите скоро ще го научат. Но това не бива да стане причина за някаква промяна на отношенията ни тук в мисията.

— Не, не бива. — Тя отговори машинално, сякаш погледът й бе прикован на хиляди километри оттук.

* * *

Първият признак се появи няколко дни по-късно: малко белгийско знамение, ушито набързо с цветни конци върху едно квадратно парче коприна и поставено на видно място върху прозореца на Мартината спалня. В същия ден Марта изскочи рано от диспансера и забърза към сестринския дом, тласкана от новото си нетърпение, а после цъкна нервно с език от задоволство. Те бяха пристигнали — пакетът, който тя очакваше от все сърце и душа: вестниците! Вестник „Интелиджънс“, американски всекидневник, издаван в Шанхай и изпращан нередовно на големи връзки, около веднъж в месеца. С разтреперани пръсти, отчасти от нетърпение, отчасти от страх, тя разкъса бързо връзката до прозореца.

За една минута прелисти страниците, а после нададе яростен вик.

— Ах, какви чудовища! Ах, Боже мой, това не може да се търпи! — Без да вдигне глава, тя направи бързо знак на Клотилда, която беше влязла в стаята, привлечена от същата магнетична сила. — Гледай, сестро! Влезли в Лувен — катедралата е в развалини, разрушена със снаряди! И Метрьо, на девет километра от родното ми място, разрушен до основи. Ах, Боже мили! Такъв хубав и богат град!

Свързани от общата беда, двете сестри се наведоха над вестниците, като придружаваха четенето си с викове на ужас.

— Самият олтар разрушен! — Марта закърши ръце. — Метрьо! Аз отидох там с баща си с голямата кола, когато бях мъничка, на седем години. Такъв пазар! Купихме си дванадесет сиви гъски този ден… толкова тлъсти и хубави… а пък сега…

Клотилда зачете с опулени очи за битката при Марна.

— Избиват храбрия ни народ! Такава касапница, такава подлост!

Макар че Преподобната майка беше влязла и седнала тихо на масата, Клотилда не забеляза присъствието й. Марта я видя с крайчеца на окото си, обаче беше не на себе си.

Задушавана от вълнение, с разтреперан глас, тя сложи пръст върху един пасаж.

— Слушай това, сестра Клотилда. „Съобщават от достоверен източник, че манастирът при Лувен бил осквернен от германските нашественици. Безспорни източници потвърждават факта, че голям брой невинни деца били избити безпощадно.“

Клотилда пребледня като вар.

— Във френско-пруската война беше същото. Те са безчовечни. Нищо чудно, че в този добър американски вестник ги наричат вече хуни! — Тя изсъска думата „хуни“.

— Не ти позволявам да говориш така за моя народ!

Клотилда се завъртя кръгом от изумление и се подпря на дъската на прозореца. Но Марта беше подготвена.

— Вашият народ ли, Преподобна майко? Аз да бях на ваше място, нямаше да се гордея толкова много с него. Брутални варвари! Убийци на жени и малки деца!

— Германската армия се състои от кавалери. Аз не вярвам на този вулгарен парцал. Това не е вярно!

Марта разпери ръце и заби юмруци на хълбоците си. Грубият й селски глас пресипна от възмущение.

— Вярно ли е, когато този вулгарен парцал съобщава за безогледното погазване на една миролюбива малка страна от вашата кавалерска армия?

Преподобната майка пребледня сега повече от Клотилда.

— Германия трябва да получи своето място под божието слънце.

— Затова избива и ограбва, затова разрушава катедрали и пазарното градче, където аз съм ходила като момиче, защото иска да получи слънцето и луната, алчна свиня такава…

— Сестро! — Майка Мария-Вероника скочи на крака, достойна даже и във възмущението си. — Има нещо такова като правда на този свят. Германия и Австрия никога не са виждали правда. И не забравяйте, че моят брат се бори тъкмо сега да изкове новата тевтонска съдба. Затова забранявам и на двете ви да говорите такива клевети, с каквито преди малко омърсихте устата си!

Последва непоносимо мълчание, после тя се обърна да напусне стаята. Но когато стигна до вратата, Марта й извика:

— Вашата прословута съдба още не е изкована. Съюзниците ще спечелят войната.

Мария-Вероника я изгледа със студена усмивка, пропита със съжаление. После излезе.

* * *

Враждата се засили, раздухвана от откъслечните новини, които проникваха до затънтената мисия, самата тя под заплахата от война. Макар че французойката и белгийката никога дотогава не се бяха обичали твърде много, сега ги свърза тясно приятелство. Марта закриляше по-слабата Клотилда, грижеше се за здравето й, лекуваше неприятната й кашлица, даваше й най-отбраните парчета месо от всяко ястие. Двете заедно открито плетяха ръкавици и чорапи, за да ги изпратят на храбрите ранени. Говореха за милите си родни страни зад гърба на майка Мария-Вероника с въздишки и намеци, но винаги предпазливо, о, толкова предпазливо да не я оскърбят. После Марта казваше многозначително:

— Я да отидем да се помолим малко за нашата цел.

Мария-Вероника понасяше всичко това с гордо мълчание. И тя се молеше за победа. Отец Чисхолм виждаше и трите лица, наредени в редица, набожно обърнати нагоре, унесени в молитва за противоположни победи. Той наблюдаваше загрижен и измъчен, ходеше разтревожен и отчаян, гледаше как войниците на Вай Чу настъпваха и отстъпваха по хълмовете, молеше се за мир… за безопасност за своя народ… и достатъчно храна за децата.

По едно време сестра Клотилда се залови да учи своя клас да пее Марсилезата. Правеше го скришом, когато Преподобната майка беше заета в кошничарската работилница в другия край на мисията. Тъй като децата бяха схватливи, бързо научиха песента. После един ден преди обяд, когато Мария-Вероника минаваше бавно през двора с уморен вид и значително отслабнала, от отворените прозорци на Клотилдината класна стая изведнъж гръмна френският национален химн, съпровождан гръмко от пианото.

Allons, enfants de la patrie

За миг Мария-Вероника залитна, после лицето й се скова като камък, макар че напоследък проявяваше признаци на подпухване. Тя събра всичките си сили да издържи. Закрачи с високо вирната глава.

Един следобед към края на месеца Клотилда пак се намираше в класната стая. Класът беше изпял Марсилезата, както всеки ден, и сега привършваше урока си по Закон божи. След това сестра Клотилда заяви според нововъведения си обичай:

— Сега, мили деца, коленичете да кажем едни малки молитвички за храбрите френски войници.

Децата коленичиха послушно и повториха три пъти: „Слава тебе, Марио!“ след учителката си.

Клотилда се накани да им даде знак да станат, но в този миг се стресна, като видя Мария-Вероника застанала зад нея. Изражението на Преподобната майка беше спокойно и любезно. Тя погледна над рамото на сестра Клотилда и се обърна към класа:

— А сега, деца, справедливо е да кажете същата молитвичка и за храбрите германски войници.

Лицето на Клотилда стана тъмносиньо. Тя сякаш се задушаваше.

— Този клас е мой, Преподобна майко!

Мария-Вероника не й обърна внимание.

— Хайде сега, мили деца, за храбрите германци: „Слава тебе, Марио…“.

Гърдите на Клотилда се повдигнаха, устните й се свиха и оголиха тесните й зъби. Тя отдръпна конвулсивно ръката си назад и плесна игуменката по лицето.

Целият клас замря от ужас. Тогава Клотилда се разплака с глас и избяга от стаята.

Нито един мускул не трепна по лицето на Мария-Вероника. С все същата любезна усмивка тя каза на децата:

— Сестра Клотилда е болна. Вие видяхте как тя се блъсна в мен. Аз ще довърша часа. Но най-напред, деца, три пъти „Слава тебе, Марио“ за добрите германски войници.

Когато молитвата свърши, Преподобната майка седна невъзмутима пред катедрата и отвори книгата.

Същата вечер отец Чисхолм влезе ненадейно в диспансера и завари сестра Клотилда, която тъкмо си отмерваше една грамадна доза хлородин. Калугерката се обърна, когато чу стъпките му, и за малко щеше да изпусне шишето, а бузите й пламнаха като в огън. Случката в класната стая беше изопнала нервите й до скъсване.

Тя заекна:

— Взимам малко хлородин за стомаха си. Толкова много тревоги имаме тези дни.

Той разбра от количеството на лекарството и от нейното държание, че тя го вземаше за успокоение на нервите си.

— Аз не бих го вземал много често, сестро. То съдържа твърде много морфин.

Когато калугерката си отиде, той заключи стъкленицата в шкафчето за отрови. После, като застана в празната стая, разкъсван от безпокойство за тяхното опасно положение тук, потискан от мисълта за пълната безсмисленост на онази ужасна далечна война, той почувства да го обзема силен гняв срещу безцелната вражда на тези жени. Беше се надявал тя да се размине. Но тя не се разминаваше. Той стисна устни и взе бързо решение.

В същия ден след училище изпрати да повикат трите калугерки. Накара ги да застанат пред писалищната му маса, изгледа ги с необикновено строго лице и им заговори с подбрани думи, почти с ожесточение.

— Вашето държание във време като сегашното ме тревожи много. То трябва да престане. Вие нямате никакво основание за него.

Последва кратко мълчание.

Клотилда потрепери от яд.

— Но ние имаме основание! — възрази тя, затърси нервно в джоба на роклята си и после пъхна в ръката му една измачкана изрезка от вестник. — Прочетете това нещо, моли ви. От един кардинал.

Той погледна бегло изрезката, прочете я бавно на глас. Тя беше извадка от една проповед на кардинал Амет от амвона на катедралата „Света Богородица“ в Париж.

Мили братя, другари по оръжие на Франция и нейните славни съюзници. Всевишният е на наша страна. Бог ни помогна в миналото да стигнем до величие. Той ще ни помогне още веднъж в нашия час на нужда. Бог стои зад нашите храбри войници на бойното поле, подкрепя десниците им, предпазва ги от врага. Бог закриля своите. Бог ще ни даде победа…

Той спря, не пожела да чете по-нататък.

Последва ледено мълчание. Главата на Клотилда трепереше от нервно ликуване, а лицето на Марта беше разкривено от злъч. Но Мария-Вероника остана непобедена. Тя бръкна спокойно в черната платнена торбичка, прикрепена на колана й, извади оттам една правилно сгъната изрезка и я разгъна.

— Аз не знам нищо за предразсъдъците на никакъв френски кардинал. Но ето една съвместна декларация към германския народ от архиепископите на Кьолн, Мюнхен и Есен.

Със студен, високомерен глас майка Мария-Вероника зачете:

Любими народе на отечеството, Бог е с нас в тази наша най-справедлива борба, която ни беше наложена. Затова ние ви заповядваме в името на Бога да се борите до последна капка кръв за честта и славата на своята родина. Бог знае в своята мъдрост и справедливост, че ние сме в правото си, и Бог ще ни даде…

— Стига толкова!

Франсис я прекъсна и направи усилие да запази самообладание. В душата му се надигаха вълна след вълна от гняв и отчаяние. Тук пред него се виждаше същността на човешката злоба и лицемерие. Безсмислието на живота му стана ясно. Неговата безнадеждност го съкруши.

Той постоя с глава, отпусната върху ръката му, после проговори с тих глас:

— Сам Господ знае, че му е омръзнало всичкото това кряскане към Господа!

Обзет от гняв той стана рязко и закрачи из стаята.

— Аз не мога да опровергавам противоречията на кардинали и архиепископи с още по-големи противоречия. Не бих се осмелил. Аз съм нищо — един незначителен шотландски свещеник, залутан в пущинаците на Китай, пред прага на война между бандити. Но вие не виждате ли колко безумно и долно е всичко това? Ние, светата католическа църква… да, всички големи църкви на християнството проповядваме световната война. Отиваме и по-далеч — обявяваме я за свещена. Изпращаме милиони от нашите верни синове да бъдат осакатявани и избивани, да бъдат обезобразявани телата и душите им, да се избиват и унищожават един другиго, с лицемерна усмивка и апостолическа благословия. Умри за родината си и всичко ще ти бъде простено! Родолюбие! Царе и императори! От десет хиляди украсени трибуни се разнася: „Кесаревото отдавайте на кесаря…“. — Той млъкна със стиснати ръце и пламнали очи, с поглед, втренчен в далечината. — Никакъв кесар няма днес, само финансисти и държавници, които искат диамантените мини в Африка и каучука в робско Конго. Христос проповядваше вечна любов. Проповядваше братство между хората. Той не се изкачи на планината да крещи: „Убивай! Убивай! Тръгни с омраза, забивай щик в корема на брат си!“. Не е негов гласът, който отеква днес из църквите и високите катедрали на християнството, а гласът на блюдолизци и страхливци. — Устните му потрепериха. — Как можем в името на Бога, комуто служим, да идваме в тези чужди страни, наричани от нас езически, и да се осмеляваме да покръстваме хората в името на една доктрина, която ние опровергаваме с всяко свое деяние? Нищо чудно, че ни осмиват. Християнството — религия на лъжи! На класи, пари и национална омраза. На ожесточени войни! — Той се задъха, пот покриваше челото му, очите му бяха потъмнели от мъка. — Защо не използва Църквата този удобен случай? Какъв великолепен случай да оправдае съществуванието си като живата душа на Исуса Христа! Вместо да проповядва омраза и подстрекателство, да се провикне във всяка страна чрез устата на своя върховен глава и всички свещеници: „Захвърлете оръжието. Не убивайте. Ние ви заповядваме да не се биете!“. Да, тогава ще има преследвания и много екзекуции. Но те ще бъдат мъченическа смърт — не убийства. Това деяние ще краси нашите олтари, няма да ги позори. — Гласът му пресипна, тонът му стана по-спокоен, чудно пророчески. — Църквата ще пострада за своето малодушие. Храниш ли змия в пазвата си, един ден тя ще те ухапе. Да благославяш силата на оръжието, значи да призоваваш разрушението. Може да дойде ден, когато големи военни сили ще се развилнеят и ще се обърнат срещу Църквата, ще покварят милиони нейни чада и ще я пратят пак долу в катакомбите — като бледа сянка.

Последва напрегнато мълчание, когато той свърши. Марта и Клотилда отпуснаха глави, трогнати от думите му. Но Мария-Вероника се обърна с лице право към него, с частица от онази надменност, която беше характерна за дните на първата им вражда, и го изгледа със студен поглед, изострен от известна насмешка.

— Това беше крайно внушително, отче… достойно за катедралите, които ти порицаваш… Но не са ли те празни думи, ако не живеем според тях… тук в Пайтан?

Кръвта нахлу в лицето му, но после бързо се отдръпна. Той отговори без гняв.

— Аз забраних тържествено на всички мъже от моята енория да се бият в тази грозна война, която ни заплашва. Накарах ги да се закълнат, че ще дойдат със семействата си в мисията, когато избухнат безредиците. Каквито и да бъдат последствията — аз отговарям.

И трите сестри го изгледаха. Леки тръпки пробягваха по студеното, сковано лице на Мария-Вероника. И все пак, когато тръгнаха към вратата една след друга, той видя, че те не бяха помирени. Внезапно изтръпна от необясним страх. Изпита странното чувство, че времето е спряло да се движи, приковано на място в съдбоносно очакване на онова, което ще дойде.