Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (1)

Част I
Началото на края

Един ден през септември 1938 г., късно след обяд старият отец Франсис Чисхолм накуцваше нагоре по стръмната пътека от църквата „Света Колумба“ към къщата си на хълма. Въпреки своя недъг той предпочиташе този път пред по-малко стръмния наклон на Меркат Уайнд. Щом стигна до тясната вратичка на оградената си градина, той спря едва ли не с наивно ликуване да си поеме дъх и да посъзерцава любимата си открай време гледка.

Пред него се извиваше реката Туид, голяма дъга от широка ивица спокойно разлато сребро, обагрено от тъмношафрановите цветове на есенния залез. Надолу по склона на северния шотландски бряг се разстилаше градът Туидсайд, а керемидените му покриви като някакъв фантастичен килим от светлочервено и жълто маскираха лабиринта от павирани улици. Високи каменни укрепления още продължаваха да ограждат тази тиранична крепост, а пленени кримски топове представляваха удобни места за чайките, когато кацаха там, за да ядат плячката си. Над пясъчния насип срещу устието на реката призрачни изпарения надвисваха и замъгляваха редиците мрежи, прострени да съхнат, а мачтите на корабите в пристанището стърчаха към небето, тънки и неподвижни. От другата страна, към сушата, вечерният здрач пълзеше към все още бронзовата гора Дерхам. Когато отец Чисхолм се загледа нататък, една самотна чапла летеше към нея с усилие. Въздухът беше рядък и чист, с остър мирис на пушек от дърва, с ухание на паднали ябълки и леко мразовит — с намек за ранен студ.

Отец Чисхолм въздъхна самодоволно, обърна се и влезе в градината — една педя място в сравнение с разкошната му просторна градина на хълма „Светлозеления нефрит“, но хубава и производителна като всички шотландски градини, с няколко хубави овощни дървета, надвиснали над ниската стена. Шпалирът от круши жаргонели в южния ъгъл на градината беше в разцвета на хубостта си. Тъй като не се виждаше никаква следа от тиранина Дъгал, свещеникът погледна предпазливо към прозореца на кухнята, открадна най-хубавата круша от своето собствено дърво и я мушна под расото си. Жълтото му набръчкано лице светна от победоносна усмивка, когато закуца като подплашен крадец надолу по посипаната с пясък алея, като се облягаше на единствения разкош в живота си — новия чадър от евтин чисхолмски памучен плат, заместил любимия му охлузен чадър от Пайтан. А там, спряна пред пътната врата, стоеше колата на госта.

Лицето му се навъси бавно. Въпреки че паметта му беше лоша, а разсеяността му създаваше постоянни грижи, той си спомни неприятното писмо на епископа, в което му съобщаваше за посещението на секретаря си, монсеньор Слийт. Той забърза да поздрави госта.

Монсеньор Слийт се намираше в приемната, застанал прав, мургав, тънък, наконтен и не твърде добре разположен, с гръб към празната камина. Младежкото му нетърпение беше подсилено, духовническото му достойнство — отвратено от вулгарната среда, в която беше попаднал. Той беше очаквал да види известен признак на индивидуалност: някое украшение от порцелан или от лакирано дърво, някакъв спомен от Далечния изток. Но стаята беше гола и жалка, с прост линолеум, евтини столове с направени от козина седалки и изподраскана камина, по която с крайчеца на недоволното си око той беше забелязал вече една стара бучка въглища, а до нея купчина неброени петачета, събирани в църква. Но монсеньор Слийт беше решил да се държи любезно. Като изопна намръщеното си лице, той махна грациозно с ръка и прекъсна извиненията на отец Чисхолм.

— Вашата икономка вече ми показа моята стая. Вярвам, че няма да ви смущавам като ви гостувам няколко дни. Какво великолепно време беше днес след обяд. Какви багри!… Като се изкачвахме от Тайнкасъл насам, почти си въобразих, че се намирам в скъпия ни Сан Моралес. — Той се загледа с втренчен поглед през прозореца, в който дневната светлина вече отслабваше.

Старецът се усмихна леко при този намек за отец Тарант и семинарията — елегантността на Слийт, погледът му като острие на нож, даже и признакът на суровост в ноздрите, всичко това му придаваше напълно противоположен вид.

— Вярвам, че ще Ви бъде удобно — промълви той. — Ей сега ще си похапнем. Съжалявам, че не мога да Ви предложа вечеря. Ние някак свикнахме да вечеряме с шотландски чай.

С полуобърната глава, Слийт кимна небрежно. И наистина, в този момент в стаята влезе мис Мофат и като дръпна избелелите пердета, се залови безшумно да слага масата. Гостът неволно се замисли иронично колко много подхождаше на стаята това неутрално създание, което му хвърли плах поглед. Въпреки че се ядоса за миг като я видя да слага масата за трима, нейното присъствие му даде възможност благополучно да поведе разговора към общи въпроси.

Когато двамата духовници седнаха, гостът се впусна да хвали специалния карарски мрамор, доставен от епископа за вътрешната украса на новата тайнкасълска катедрала. След като хапна с апетит от сложената пред него шунка, яйца и бъбреци, той прие да му налеят чаша чай от металическия чайник. Докато мажеше масло върху препечен хляб, чу домакина да казва благо:

— Нали нямате нищо против Андрей да си изяде супата с нас. Андрей, негова милост е монсеньор Слийт!

Слийт вдигна бързо глава. Едно момче на около девет години се беше вмъкнало тихо в стаята и след кратка нерешителност, по време на която се закова на място и подръпна синята си фланелка, примъкни се на стола си и посегна машинално към каната с мляко. Когато се наведе над чинията си, върху грозното му чело с изпъкнали кости падна една къдрица от мократа кестенява коса — комплимент за сюнгера на мис Мофат. В чудните му сини очи се долавяше детинско усещане за надвиснала беда — те бяха толкова неспокойни, че то не смееше да ги вдигне.

Секретарят на епископа се отпусна на мястото си и продължи да се храни. Моментът не беше удобен. Все пак, от време на време погледът му се отправяше крадешком към момчето.

— Значи ти си Андрей! — Благоприличието изискваше от него да каже някоя дума, даже и да прояви известна благосклонност. — И ходиш на училище тук, нали?

— Да…

— Хайде тогава! Я да видим какво знаеш. — Той доста любезно му зададе няколко въпроса.

Момчето се изчерви, изгуби ума и дума и толкова се обърка, че не можа повече да мисли и прояви унизително незнание.

Веждите на монсеньор Слийт се вдигнаха. „Ужасно! Същински уличник!“ — помисли си той.

После си взе още един бъбрек и тогава изведнъж си даде сметка, че докато той се угощаваше с такива разкошни ястия, другите двама скромно ядяха постната си супа. Той кипна: тази проява на аскетизъм от страна на стареца беше нетърпимо преструване.

Навярно отец Чисхолм беше доловил смътно тази мисъл на своя сътрапезник. Той поклати глава:

— Толкова години не можех да си хапна от тази шотландска супа с овес, че сега падне ли ми случай — никога не го пропускам.

Слийт посрещна тази забележка мълчаливо. По едно време Андрей хвърли бегъл поглед и наруши унилото си мълчание — поиска позволение да излезе. Като стана да каже сбогом, детето бутна една лъжица с лакътя си и я събори на земята. Коравите му обувки се затътриха тромаво към вратата.

Ново мълчание. Като привърши вечерята си, монсеньор Слийт стана полека, разходи се безцелно и се върна на предишното си място, на килимчето пред камината. С разкрачени крака и с ръце, сключени на гърба, незабелязано той се вгледа в стария си колега, който седеше на мястото си и изглеждаше някак странно, като че ли очаква нещо. „Боже мили, помисли си Слийт, каква жалка картина на духовник — този дрипав старик, с петна по расото, кирлива яка и мършава, изсъхнала кожа!“ Върху едната му буза имаше някакъв грозен белег като от зараснала рана. От него долният му клепач беше малко изкривен, сякаш белегът дърпаше главата му надолу и встрани. От това човек оставаше с впечатление, че вратът на отец Чисхолм беше изкривен в противовес на куция му по-къс крак. Поради това обикновено наведените му надолу очи поглеждаха пронизващо накриво при редките случаи, когато той ги вдигаше и погледът му някак странно смущаваше.

Слийт се изкашля, за да прочисти гърлото си. Той смяташе, че вече е дошло време да заговори. Като направи усилие да придаде на думите си известна сърдечност, запита:

— От колко време сте тук, отец Чисхолм?

— Една година.

— Ах, да. Много мило от страна на Негово Високопреосвещенство да ви изпрати тук при завръщането ви — във вашата родна енория.

— И неговата!

Слийт наведе глава вежливо.

— Аз знаех, че Негово Високопреосвещенство се е родил тук. Чакайте… на колко години сте, отче? Близо седемдесет, нали?

Отец Чисхолм кимна с глава и добави с блага старческа гордост:

— Аз не съм по-стар от Анселм Мили.

Слийт се намръщи на тази интимност, но неодобрението му постепенно се стопи в полуснизходителна усмивка.

— Безспорно… но животът се е отнесъл към вас доста различно. Накратко казано — той се изпъчи решително, но не враждебно, — епископът и аз смятаме, че вашата дългогодишна и вярна служба сега трябва да бъде възнаградена, тоест смятаме, че трябва да се оттеглите.

За миг настъпи тишина.

— Но аз не искам да се оттегля.

— За мен беше болезнен дълг да дойда тук — продължи Слийт, без да отмести погледа си от тавана, — да разследвам… и да докладвам на Негово Високопреосвещенство. Но има някои такива неща, които не можем да пренебрегнем.

— Какви неща?

Слийт мръдна нервно.

— Пет-шест… десетина неща! Не ми е работа да изброявам вашите… вашите ориенталски ексцентричности!

— Съжалявам. — Слаба искра пламна в очите на стареца. — Вие не трябва да забравяте, че аз прекарах тридесет и пет години в Китай.

— Работите на вашата енория се намират в безнадеждна каша.

— Имам ли да дължа нещо?

— Откъде да знаем? От шест месеца насам нямаме никакви сведения какви пари сте събирали от дискоса. — Слийт повиши гласа си и заговори малко по-бързо: — Всичко при вас е така… така нетърговско. Например, когато пътникът на Блънд ви представил сметка миналия месец — три лири за свещи и така нататък — платили сте му само с медни петачета!

— Така ги получавам и аз. — Отец Чисхолм се загледа в своя гост замислен, сякаш гледаше право през него. — Винаги съм бил толкова глупав с парите. Никога не съм имал пари, знаете. Но в края на краищата… смятате ли Вие, че парите имат такова страшно голямо значение?

За голямо свое неудоволствие, монсеньор Слийт почувства, че се изчервява.

— Това става причина хората да приказват, отче. — Той продължи бързо: — Хората приказват и за други работи. Някои от проповедите ви… даваните от вас съвети… известни доктринални точки. — Слийт погледна в един подвързан с марокенова кожа бележник, който вече се намираше в ръката му. — Те ми се виждат опасно чудновати.

— Не може да бъде!

— На Света Троица сте казали на енориашите си в църквата: „Не смятайте, че раят е на небето… той е във вашите ръце… той е навсякъде и където и да е“. — Слийт се намръщи наставнически, докато прелистваше страниците. — И друго… Ето една невероятна забележка, направена от вас през Великата неделя. „Безбожниците може да не отидат всички в ада. Аз знам един, който не отиде. Адът е само за онези, които плюят в лицето на Бога!“ И, Боже Господи, това чудовищно нещо: „Христос е бил съвършен човек, но Конфуций е имал по-добро чувство за хумор!“. — Нова страница беше обърната с възмущение. — И тази просто невероятна случка… с една от най-добрите ви енориашки, мисис Глендънинг, която не е виновна, разбира се, че е доста пълна. Когато дошла да ви иска духовно напътствие, вие сте я изгледали и сте й отговорили: „Яжте по-малко. Вратите на рая са тесни“. Но защо да продължавам? — Монсеньор Слийт решително затвори бележника си с позлатени краища. — Да кажем най-малкото, вие, изглежда, сте изгубили властта си над душите.

— Но… — подхвана отец Чисхолм и после продължи по-спокойно: — Аз не искам да имам власт над душата на никого.

Лицето на Слийт пламна неприятно. Той не желаеше да води богословски спорове с този недъгав, изкуфял старец.

— Остава въпросът за това момче, което вие сте осиновили така необмислено.

— Кой ще се грижи за него… ако не аз?

— Нашите собствени сестри в Ралстон. Там е най-хубавото сиропиталище в цялата епархия.

Отец Чисхолм пак вдигна очите си, от които събеседниците му се смущаваха:

— Вие бихте ли желали да прекарате собственото си детство в това сиропиталище?

— Има ли нужда да говоря лично за себе си, отче? Аз ви казах… даже и като държим сметка за обстоятелствата… положението е крайно нередно и трябва да му се сложи край. Освен това… — той разпери ръце, — ако вие си отидете, ние трябва да му намерим място.

— Вие сте решили, изглежда, да се отървете от мен. И мен ли ще поверите на сестрите?

— Не, разбира се. Вие можете да отидете в Дома за стари свещеници в Клинтън. Там е истинско място за пълна почивка.

Старецът се изсмя със сух, кратък смях.

— Аз ще имам достатъчно пълна почивка, когато умра. Докато съм жив, не искам да ме пращат при никакви стари свещеници. Може да ви се види чудно… но никога не съм могъл да търпя духовниците, събрани заедно.

Слийт се усмихна болезнено и с известно смущение.

— Нищо не ми се вижда чудно от ваша страна, отче. Но, меко казано… репутацията ви, даже и преди да отидете в Китай… целият ви живот е бил особен.

Настъпи мълчание. Отец Чисхолм каза с тих глас:

— Аз пред Бога ще дам сметка за живота си.

По-младият духовник наведе очи с неприятното чувство, че е постъпил неделикатно. Беше отишъл твърде далече. Въпреки че беше студен по природа, винаги се стремеше да бъде справедлив, даже и внимателен. Той съобрази да си придаде вид, че се чувства неловко.

— Естествено, аз не претендирам да ви бъда съдия… или инквизитор. Още нищо не е решено. За това съм дошъл тук. Трябва да видим какво ще ни покажат следващите няколко дни. — Той пристъпи към вратата. — Сега отивам на църква. Моля, не си правете труда. Аз знам пътя. — Устата му се разкриви в неохотна усмивка на излизане от стаята.

Отец Чисхолм остана седнал до масата, неподвижен, с очи, покрити с ръка, сякаш беше дълбоко унесен в мисли. Чувстваше се смазан от тази заплаха, надвиснала така внезапно над него, над спокойното му убежище, извоювано с такива тежки усилия. Вроденото му примирение, така дълго пресилвано, отказваше да се преклони пред нея. Внезапно той се почувства празен и изтощен, нежелан и от Бога, и от хората. Болезнена тъга изпълни гърдите му. Такава дребна работа. И, все пак, толкова голяма. Идваше му да се развика: „Господи, Господи, защо ме изостави?“. Отец Чисхолм стана тежко и се качи на горния етаж.

В таванската стая малкият Андрей си беше легнал и вече спеше. Момчето лежеше на една страна. Едната му мършава ръка беше сгъната пред него върху възглавницата, като че ли искаше да се запази от нещо. Като се загледа в него, отец Чисхолм извади крушата от джоба си и я сложи върху дрехите му, сгънати на стола до леглото. Тогава реши, че няма друга работа тук.

Лек ветрен разклати муселиновите пердета. Старецът пристъпи до прозореца и го разтвори. Звездите трептяха по мразовитото небе. Под тези звезди се бяха изнизали годините на живота му с всичката му нелепост, изграден върху немощните му усилия, без форма или благородство. Струваше му се, че беше изминало толкова кратко време от детството му, когато самият той беше момче, тичаше и се смееше в същия този град Туидсайд. Мислите му литнаха назад към миналото. Ако имаше изобщо някакъв план в живота му, без съмнение първата негова черта беше начертана през онзи априлски съботен ден преди шестдесет години и тя мина напълно незабелязана. Толкова несмущавано беше щастието му тогава…