Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (2)

Глава I

През тази пролетна утрин, на закуска в уютната тъмна кухня, с обутите си с чорапи крака, затоплени от огъня, сред миризмата на горещи дърва и аромата на топли сладкиши от овесено брашно, от който стомахът му се свиваше от глад, Франсис се чувстваше щастлив въпреки дъжда. Защото беше събота, а времето подходящо за лов на сьомги.

Майка му привърши чевръстото си бъркане с дървената лъжица, свали от огъня синята тенджера с пюре от грах и я сложи върху измитата маса, между баща му и него. Той посегна за кокалената си лъжица, топна я в тенджерата, после в чашата с бито мляко пред него. Плъзна езика си по гладката златиста каша, объркана до съвършенство, без никакви буци или недоварено, неразбъркано брашно.

Баща му седеше срещу него, с износена синя фланела и наплетени рибарски чорапи, грамадната му снага беше приведена, и ядеше мълчаливо, със спокойни бавни движения на червените си ръце. Майка му извади и последните овесени сладкиши от тигана, сложи ги върху тенджерата и седна да си изпие чая. Жълтото масло се стопи върху разчупения овесен сладкиш, който тя взе. В малката кухня цареше мълчание и другарство, пламъците подскачаха през лъснатата предпазна решетка на измазаното огнище.

Франсис беше на девет години и отиваше заедно с баща си на лов за риба.

Там го познаваха — той беше момчето на Алекс Чисхолм. Мъжете с вълнени фланели и кожени ботуши до над коленете го посрещаха с мълчаливо кимване или още по-добре — с дружелюбно мълчание. Той изпитваше неясна потайна гордост, когато отиваше с тях. Големите плоски камъни се мяркаха покрай рибарите, греблата скърцаха, а баща му ловко развиваше и спускаше във водата мрежата в задния край. На задната палуба, докато оловните топки на мрежата се потриваха в камъните по дъното, мъжете се гушеха ниско, за да се предпазят от вятъра. Някои от тях бяха клекнали, наметнали върху раменете си по някой пожълтял къс от корабно платно, а други смучеха топлинка от късите си почернели лули.

Момчето стоеше настрани с баща си. Алекс Чисхолм беше старши надзирател на пункт 3 на Риболовното дружество „Туид Фишъриз“. Двамата стояха неподвижно един до друг, без да разговарят, щипани от вятъра и наблюдаваха далечната дъга от коркове, които танцуваха по разпенената ивица, където реката се срещаше с морето. Често пъти му се виеше свят като гледаше отблясъците на слънчевите лъчи върху водните дипли. Но той не искаше, пък и не биваше да затвори очи. Да пропусне дори само една секунда, можеше да означава да пропусне десетина риби, а по онова време те се ловяха толкова мъчно, че в далечния Билингсгейт носеха на риболовното дружество по цяла половин лира на фунт. Същото спокойно, непоколебимо напрежение се забелязваше и във високата снага на баща му, с глава малко сгушена в раменете, с рязко очертан профил под козирката на вехтата рибарска фуражка, с изпъкнали зачервени бузи. Понякога при усещането на това неизразимо другарство, примесено в подсъзнанието на момчето с миризмата на водорасли, с далечните удари на градския часовник и с граченето на гарваните в дерхамската гора, сълзи напълваха очите му, които и без това го смъдяха вече.

Внезапно баща му извикваше. Колкото и да се мъчеше, Франсис никога не можеше да долови пръв потъването на корковете под повърхността на водата: не онова ритмично потъване и издигане според играта на вълните, което го караше понякога да се провиква глупашки, а бавното непрекъснато дърпане надолу, което за опитните очи означаваше, че в мрежата се е вмъкнала риба. При бързото силно проникване, мигновено се чуваше тракане на обуща — рибарите скачаха до кабестана да изтеглят мрежата. Честото повтаряне никога не помрачаваше възбудата на този миг: макар че рибарите получаваха допълнително възнаграждение на килограм, мисълта за пари никога не ги вълнуваше; това дълбоко вълнение идваше от далечни, първични корени. Мрежата се прибираше бавно, цялата във вода, отрупана с водорасли, сред скърцането на главните въжета върху дървения барабан. Последно усилие и в издутата мрежа блясваха светкавични сияния живо сребро, мощно, разкошно — сьомга.

През един паметен съботен ден уловиха четиридесет с едно хвърляне на мрежата. Големите лъскави риби се огъваха като дъга, бореха се, измъкваха се от мрежата, отскачаха обратно в реката от хлъзгавата задна палуба. Франсис се хвърли напред заедно с другите и сграбчи отчаяно един от тези скъпоценни бегълци. Рибарите го извадиха от реката, целият нашарен с люспи и мокър до кости, но в прегръдките си момчето стискаше една великолепна риба, същинско чудо.

На връщане към дома, вечерта, баща му го държеше за ръката, стъпките им отекваха в задимения здрач. По пътя двамата се отбиха в бакалницата на Бърли, на улица Хай стрийт, за да купят за едно пени бонбони от ментовите, любимите бонбони на Франсис.

Тяхното другарство отиваше и по-далече. В неделя, след църква, двамата вземаха въдиците си и се измъкваха скришом, за да не покрусят чувствителните набожни души, минаваха през страничните улички на този град на разпалени съботяни и отиваха в зелената долина на Хуитадер. В тенекиената си кутия, натъпкана с дървени стърготини, Франсис носеше лъскави бели червеи, събрани предната вечер из двора на фабриката за костено брашно на Мили, където хвърляха непотребните кости. След това целият ден биваше изпълнен със звуците на реката и мириса на цветята от ливадите. Баща му все показваше вероятните водовъртежи, където шарените пъстърви с червени петна се гърчеха върху напечения от слънцето пясък, навеждаше се над огъня, запален със сухи съчки от гората… после идваше сладкото ядене на разкошните, хрупкави, препечени рибки…

През другите годишни времена отиваха да берат къпини, горски ягоди или диви жълти малини, от които става хубав мармалад. За Франсис беше празник, когато майка му ги придружаваше. Баща му познаваше до едно най-хубавите места и ги завеждаше в затънтени усои, където малините бяха отрупани със сочни плодове, недокосвани от човешка ръка.

Когато паднеше сняг и зимата сковаваше земята, двамата се промъкваха между замръзналите дървета на „запазените периметри“ в гората Дерхам; тогава дъхът на Франсис замръзваше пред лицето му, а кожата му постоянно настръхваше от страх, че всеки миг може да се чуе свирката на горския. Той чуваше биенето на собственото си сърце, докато изпразваха капаните си, почти под самите прозорци на голямата горска барака… после си тръгваха към дома с тежката чанта, пъпна с дивеч, а очите му се смееха и устата му се наливаше със слюнка при мисълта какво чудесно задушено щеше да сготви майка му от заека. Тя беше славна готвачка, известна със своята пестеливост, със сръчността и умението си в домакинската работа, и с това си беше спечелила скъпата похвала на сдържаните шотландци: „Елизабет Чисхолм е добра, добра домакиня!“.

Сега, като привърши с пюрето си, Франсис забеляза, че майка му говореше, загледана през масата към баща му.

— Имай предвид, че трябва да се върнеш рано тази вечер, Алекс, за концерта.

Последва мълчание. Той видя, че баща му беше заварен неподготвен — може да е бил унесен в мисли за придошлата река и слабия улов на сьомга — когато жена му припомни за годишната формалност на градския концерт, който те трябваше да посетят тази вечер.

— Ти си решила да отидем, жено? — отвърна той с бегла усмивка.

Тя се изчерви леко. Франсис се почуди защо майка му имаше такъв странен вид.

— Концертът е едно от малкото неща, които очаквам през годината. Най-после, ти си общински съветник на града. Редно е… редно е да седнеш на мястото си на сцената, със семейството и приятелите си.

Усмивката на баща му се разшири, около очите му се образуваха добродушни бръчици. Франсис беше готов да умре, само и само да спечели тази бащина усмивка.

— Тогава ще трябва да се отиде, както виждам, Лизбет. — Бащата открай време ненавиждаше „градските“ концерти, както ненавиждаше чаени чаши, корави яки и празничните си обувки, които скърцаха. Но той не ненавиждаше тази жена, която искаше от него да я заведе там.

— Ще те чакам непременно, Алекс. Знаеш — в гласа й се долови особена нотка на облекчение, макар че се мъчеше да говори уж равнодушно, — че поканих Поли и Нора от Тайнкасъл… за нещастие, изглежда, че Нед не може да дойде. — Тя се спря. — Ти ще трябва да пратиш някой друг в Етал със сметките.

Той се изправи и погледна жена си бързо, сякаш виждаше през самата нея чак до дъното на нежните й гънки. Отначало от радост Франсис не забеляза нищо. Леля му, сестра на баща му и сега покойница, се беше оженила за Нед Банън, собственик на питейното заведение „Юнион таверн“ в Тайнкасъл, оживен град на шестдесетина мили южно от Туидсайд. Поли, сестра на Нед, и Нора, десетгодишната му племенница, не им бяха близки роднини. Все пак техните посещения винаги можеха да бъдат смятани за радостно събитие.

Внезапно Франсис чу баща си да казва с тих глас:

— Въпреки това, аз трябва да отида в Етал.

Неприятно, натегнато мълчание. Франсис видя, че майка му беше пребледняла като вар.

— Не си длъжен ти да отидеш. Сам Мърлиз или който и да е от мъжете ще отиде на драго сърце вместо теб.

Той не отговори, само продължи да я гледа мълчаливо, засегнат в гордостта си, във вродената си горда недостъпност.

Нейното вълнение се засили. Тя изостави всякакви заобикалки, наведе се напред, сложи нервните си пръсти върху ръката му.

— Заради мен. Алекс. Ти знаеш какво стана миналия път. Положението там било пак лошо… страшно лошо, както чувам.

Той протегна голямата си ръка и я сложи върху нейната, топло, успокоително.

— Ти не искаш да избягам, нали, жено? — Баща му се усмихна и изведнъж стана. — Ще отида рано и ще се върна рано… ще има достатъчно време за теб, за глупавите ни приятели и освен това за скъпоценния ти концерт.

Победена, със сковано от напрежение лице, тя продължи да гледа право във върха на ботушите му.

Смразен и убит духом, Франсис се изпълни с някакво страшно предчувствие за това какво неизбежно щеше да се случи. И наистина, когато се изправи, баща му се обърна към него благо, с рядко съжаление.

— Дойде ми на ум, момчето ми, че ще бъде най-добре днес да останеш вкъщи. Ще има много работа да се върши, докато дойдат гостите.

Изтръпнал от разочарование, Франсис не протестира. Само почувства ръката на майка си стегната около раменете му, сякаш искаше да го задържи.

Баща му се спря за миг на вратата с обичайната дълбока и сдържана обич, изписана в очите му, после излезе мълчаливо.

* * *

Макар че след обяд дъждът спря, за Франсис часовете се влачеха страшно мудно. Докато се преструваше, че не вижда загриженото мръщене на майка си, момчето се измъчваше от ясното съзнание за положението им. Тук, в това тихо градче, те бяха известни като хора такива, каквито бяха всъщност — никой не ги закачаше, дори към тях се държаха внимателно, с уважение. Но съвсем друго настроение цареше в Етал, пазарното градче на четири мили оттук, където се намираше централата на риболовното дружество и където баща му беше длъжен да отива всеки месец, за да проверяват сметките за уловената риба.

Преди стотина години еталските нивя и ливади бяха цъфтели от кръвта на привържениците на Парламента. Сега махалото на потисничеството се беше обърнало безпощадно в обратна посока. Под водачеството на новия си старейшина еталци бяха започнали напоследък бесни религиозни преследвания. Образуваха тайни сдружения, свикваха масови събрания на площада, раздухваха общественото настроение до бясна ярост. Когато тълпата започна да вилнее, малцината католици в града бяха изгонени от домовете им, а останалите от околността получиха изрично предупреждение да не се мяркат из улиците на Етал.

Спокойното пренебрежение на баща му към тази закана го изложи на особено църковно проклятие. Миналия месец стана сбиване; тогава снажният рибар на сьомга се отсрами добре. Сега, въпреки подновените закани и грижливия план да го спрат, той пак щеше да отиде…

Франсис се сепна при тази мисъл и малките му юмручета се свиха с всичка сила. Защо не можеха хората да се оставят едни други на мира? Баща му и майка му нямаха една и съща вяра и въпреки това живееха заедно в пълен мир и се уважаваха. Баща му беше добър човек, най-добрият на света… защо искаха да му направят зло? Като нож, забит в самото му сърце, така го обзе ужас при спомена за думата „религия“. Сърцето му се сви, замръзна от смайване, че хората можеха да се мразят за това, че служеха с различни думи на един и същ бог.

На връщане от гарата в четири часа, докато момчето прескачаше меланхолично локвите, за които братовчедка му Нора весело го дразнеше, че не можел да прескочи, а майка му вървеше отзад с леля му Поли, която дойде облечена с новите си дрехи и вървеше сковано, то изпитваше угнетяващото предчувствие, че денят ще завърши с нещастие. Палавостта на Нора, елегантната й нова кафява рокля с апликации, очевидната й радост, че е дошла при него — всичко това се оказа само малко развлечение.

Той се приближи стоически до тяхната къща, спретната, с ниска ограда от сив камък, обърната към Капългейт, с добре подредена малка градинка отпред, където през лятото баща му отглеждаше богородички и бегонии. Лъснатото бронзово чукче и старателно измитите каменни стъпала пред входната врата свидетелстваха колко страстно обичаше чистотата майка му. На прозорците, пред белите като сняг пердета, три саксии с цветя изпъкваха ярко с разцъфналите си червени цветове.

През това време Нора, зачервена, задъхана, с игриво светещи сини очи, беше изпаднала в настроение на дръзка, весела палавост. Когато заобиколиха къщата и влязоха в задната градина, където по нареждане на майка му трябваше да играят заедно с Анселм Мили, докато стане време за чай, Нора се наведе над Франсис и му прошепна нещо на ухото, а в това време косата й падна върху тясното й засмяно лице. Мократа земя и локвите, в които за малко не паднаха по пътя, подтикваха изобретателността й.

Отначало Франсис не искаше да я слуша — нещо чудно, защото присъствието на Нора обикновено го подтикваше към голямо оживление. Застанал пред нея, дребен и мълчалив, той я изгледа недоверчиво.

— Зная, че ще го направи — настоя тя. — Той винаги иска да играе на светец. Хайде, Франсис. Нека го направим! Нека!

Лека усмивка едва докосна меланхоличните му устни. Почти неохотно той отиде в малката барачка за инструменти в дъното на градината и донесе оттам една лопата, лейка и един стар вестник. Воден от Нора, изкопа между лавровите храсти един трап три педи дълбок, напълни го с вода, после разстла вестника отгоре. Тя пък изкусно посипа вестника с тънък пласт суха пръст. Едва успяха да сложат лопатата на мястото й, ето че Анселм Мили пристигна, облечен в хубаво бяло моряшко костюмче.

Нора погледна към Франсис със страшно голяма радост.

— Здрасти, Анселм! — поздрави го тя весело. — Ех, че хубаво ново костюмче! Чакахме те. На какво да играем?

Анселм Мили обмисли въпроса с любезно снизхождение. Той беше едро момче за своите единадесет години, добре развит, с бели и румени бузи. Косата му беше руса и къдрава, очите му изразителни. Единствено дете на богати и предани родители — баща му беше собственик на доходната фабрика за костено брашно оттатък реката — той беше вече предопределен, по свой собствен и по решение на набожната му майка, да постъпи в Холиуел, прочутия католически колеж в Северна Шотландия, за да следва богословие. С Франсис заедно служеха в олтара на църквата „Света Колумба“. Често го намираха коленичил в църквата, а големите му очи плуваха в сълзи. Когато идваха калугерките на обиколка, го потупваха гальовно по главата. Всички го сочеха, и то с основание, като истински набожно момче.

— Ще устроим лития — каза той. — В чест на света Юлия. Днес е нейният празник.

Нора плесна с ръце.

— Все едно че олтарът й е при лавровите храсти. Да се облечем ли?

— Не. — Анселм поклати глава. — Повече ще се молим, отколкото ще играем. Но ще си представяме, че аз нося патрахил и държа в ръце дари, украсени със скъпоценни камъни. Ти ще си бяла шартрьозка сестра. А ти, Франсис, ще си ми дякон. Сега готови ли сте и двамата?

Франсис беше обзет от внезапно угризение на съвестта. Той не беше на възраст да прави разбор на отношенията си с хората. Знаеше само, че макар Анселм да го обявяваше разпалено за най-близкия си приятел, шумната му набожност пораждаше в него странен, болезнен срам. Към Бога Франсис изпитваше отчаяна сдържаност и пазеше това си чувство, без сам да знае защо и без да го познава, като че ли беше някакъв нежен нерв в тялото му. Когато Анселм заяви пламенно в часа по Закон Божи: „Аз обичам и обожавам нашия Спасител от дъното на душата си“, в това време Франсис преобърна с пръсти мраморните топчета в джоба си, изчерви се като рак, отиде си вкъщи намусен и счупи един прозорец.

На следващата сутрин Анселм, вече школуван посетител на болни, донесе в училище едно варено пиле и заяви на всеослушание, че тази му благотворителност била предназначена за баба Пакстън — старата рибарка, изтъкана от лицемерие и суха като чироз от възпаление на черния дроб, чиито караници в събота вечер превръщаха Капългейт в лудница. Франсис кипна, вмъкна се в гардеробната по време на урок, измъкна разкошното пиле и го изяде с другарите си. А вместо него в пакета сложи една вмирисана глава от моруна. След това сълзите на Анселм и клетвите на старата Мег Пакстън го караха да изпитва голямо злорадо задоволство.

Сега обаче Франсис се поколеба, сякаш искаше да даде възможност на другото момче да се спаси. Той каза плахо:

— Кой ще върви най-напред?

— Аз, разбира се! — Анселм се изпъчи и зае мястото си като предводител. — Пей, Нора „Tantum ergo“.

Нора запя с тънкия си глас, литията потегли в колона. Когато се приближиха до лавровите храсти, Анселм издигна към небето вкопчените си една в друга ръце. В следващия миг стъпи върху вестника и се просна по очи в калта.

За десетина секунди нито един от тримата не мръдна. Когато Анселм се разрева, като правеше усилия да се изправи, Нора прихна да се смее. Докато той хленчеше през сълзи: „Грехота! Грехота е!“, тя подскачаше наоколо, смееше се и крещеше подигравателно като луда:

— Бий го, Анселм, бий го! Защо не напердашиш Франсис?

— Не искам! Не искам! Аз ще му обърна и другата си страна — проплака Анселм, после хукна към къщи.

Нора се хвана за Франсис не на себе си от радост, безсилна, задавяна от смях, а по бузите й течаха сълзи. Франсис не се смееше, само гледаше към земята мълчаливо навъсен. Защо се беше унижил да извърши такава глупост, докато баща му вървеше по враждебните улици на Етал? Той още продължаваше да мълчи, когато влязоха вкъщи да пият чай.

В приветливата предна стая, където масата беше вече сложена за върховния обред на шотландското гостоприемство, с най-хубавите порцеланови чаши и най-хубавите галванизирани прибори на малкото домакинство, майката на Франсис седеше заедно с леля Поли. Откровеното й сериозно лице беше леко зачервено от огъня, а ниското й пълно тяло от време на време се навеждаше напрегнато към часовника.

Сега, след неспокойния ден, с душа, изпълнена по равно със съмнение и увереност — когато тя си казваше колко глупави са страховете й — ушите й бяха настроени да чуе стъпките на мъжа си. Тя изпитваше неудържим копнеж по него. Баща й, Даниел Глени, беше дребен и неуспял хлебар по професия, по свой избор проповедник на открито, водач на свое собствено чудновато християнско братство в Дароу, несравнимо просто корабостроително градче на дванадесетина мили от града Тайнкасъл. На осемнадесет години тя се влюби лудо в младия туидсайдски рибар Александър Чисхолм в един празничен ден, когато беше свободна от бащината си хлебарница, и веднага се ожени за него.

На теория пълната несъвместимост на такъв брак го осъждаше предварително на неуспех. В действителност той се оказа рядко сполучлив. Чисхолм не беше фанатик. Тих, добродушен по природа, той нямаше никакво желание да влияе върху религиозните разбирания на жена си. От своя страна и тя нямаше склонност да спори, защото от малка беше надъхана с набожност, основана върху доктрината на чудатия й баща за всеобща верска търпимост.

Даже и когато първото й увлечение утихна, тя се чувстваше много щастлива. Според нейните собствени думи съпругът й беше голямо облекчение за нея вкъщи: спретнат, сговорчив, сръчен, винаги когато ставаше нужда да й поправи чукчето на пътната врата, да улови и заколи някоя кокошка, да извади меда от питите. Неговите богородички бяха най-хубавите в Туидсайд, неговите кокошки от породата бантам никога не оставаха без награда на изложбата. Гълъбарникът, който скоро беше направил за Франсис, беше същинско чудо на търпение и сръчност. Имаше моменти през зимните вечери, когато тя седеше и плетеше край огнището, докато Франсис спеше сладко на леглото. Вятърът свиреше приятно около малката къщичка, котлето къкреше на огъня и нейният дълъг, кокалест Алекс крачеше из кухнята с дългите си крака, зает мълчаливо с някаква работа. Тогава тя се обръщаше към него със странна, нежна усмивка:

— Мъжо, колко си ми мил!

Сега погледна нервно към часовника: да, късно беше. Отдавна беше минало обикновеното време за връщането му вкъщи. Навън по небето се трупаха облаци и ускоряваха смрачаването. Тежки дъждовни капки плющяха по стъклата на прозорците.

Нора и Франсис влязоха в стаята. Майката осъзна, че отбягва загрижения поглед на сина си.

— Е, деца! — Леля Поли ги повика при своя стол и мъдро отправи думите си към въздуха над главите им. — Хубаво ли си поиграхте? Добре. Изми ли си ръцете, Нора? Ти сигурно чакаш концерта тази вечер, Франсис? И аз обичам музиката. Божичко, момиче, стой мирна. И да не забравиш да се държиш прилично пред хората, моята дамичка… сега ще пием чай.

Нямаше как да се пренебрегне този намек. Елизабет стана със засилваща се тежка болка в душата, защото се опитваше да я прикрие.

— Няма повече да чакаме Алекс. Ще започваме. — Тя се усмихна пресилено за свое успокоение. — Той може всеки момент да си дойде.

Чаят беше разкошен, сладките и овесените банички бяха домашна изработка, а мармаладите — варени от самата Елизабет. Но над масата надвисваше известно тежко напрежение. Леля Поли не правеше нито една от сухите си забележки, които обикновено караха Франсис да изпитва такава тайна радост, а седеше изправена, с прибрани лакти, с единия си пръст извит около дръжката на чашата. Стара мома, към четиридесетгодишна, с продълговато, повехнало, приятно лице, малко чудновата в тоалета си, внушителна, хладнокръвна, замислена, тя имаше вид на същински образец на съзнателна благост. Дантелената й кърпичка беше поставена върху полата й, носът й беше зачервен като на всеки от горещия чай и над всичко това една птичка се мъдреше върху шапката й, сякаш легнала да мъти в топло гнездо.

— Дойде ми на ум, Елизабет… — Тя тактично запълни настъпилото мълчание. — Можеше да доведат момчето на Мили… Нед се познава с баща му. Чудесна склонност има този Анселм. — Без да мръдне главата си, тя докосна Франсис с дружелюбните си всезнаещи очи. — Ще трябва и теб да изпратим в Холиуел, момчето ми. Елизабет, искаш ли синът ти да държи проповеди в църква?

— Не давам единственото си дете.

— Всевишният обича единствените деца на родителите — отвърна леля Поли мъдро.

Елизабет не се усмихна. Синът й щеше да стане голям човек, така беше решила тя, знаменит адвокат, а може би хирург. Тя не можеше да понася мисълта, че той ще се измъчва душевно от неизвестността и черните лишения на свещениците. Разкъсвана от все по-голямото си нетърпение, извика:

— Алекс трябва да си дойде вече. Страшно… страшно безразсъдно е от негова страна. Ще стане причина всички да закъснеем, ако не си отваря очите.

— Може още да не е свършил сметките си — обади се леля Поли предпазливо.

Елизабет се изчерви болезнено и вече загуби всякакво самообладание.

— Той трябваше да се върне досега в бараката… винаги отива там, като се върне от Етал. — Тя направи отчаян опит да потисне страха си. — Няма да се учудя, ако съвсем е забравил за нас. Страшно разсеян човек е. — Тя замълча. — Ще го почакаме още пет минути. Още един чай, лельо Поли?

Но пиенето на чая свърши и не можеше да бъде продължавано повече. Настъпи тягостно мълчание. Какво ли е станало с него?… Няма ли, няма ли да се върне най-после? Сякаш болна от безпокойство, Елизабет не можеше повече да се въздържа. Тя хвърли към мраморния часовник последен поглед, пропит с мрачни предчувствия, и стана от стола си.

— Ще ме извиниш, лельо Поли, трябва да изтичам до долу, да видя защо се бави. Няма да се бавя много.

Франсис беше страдал по време на тези напрегнати минути… преследван от видението на една тясна уличка, потънала в мрак, гъмжило от непознати лица, бъркотии, баща му обграден… бие се, пада под краката на тълпата… главата му тупва зловещо, като се удря върху паветата, да ти прилошее като слушаш. Изведнъж той разбра, че трепери.

— Нека и аз да дойда, мамо! — извика той.

— Глупости, момче! — Тя се усмихна леко. — Ти стой тук да забавляваш гостите.

За голяма изненада леля Поли поклати глава. Досега тя с нищо не беше издала все по-силното си безпокойство. И сега не го издаде. Но с внушителна твърдост забеляза:

— Вземи момчето със себе си, Елизабет. Нора и аз можем и сами да стоим.

Последва мълчание, по време на което Франсис молеше с очи.

— Добре… можеш да дойдеш.

Майка му го загърна с дебелото палто, после наметна пелерината си, улови момчето за ръката и излезе от топлата светла стая.

* * *

Навън валеше като из ведро и беше тъмно като в рог. Дъждовната вода се пенеше, като се удряше в камъните и се стичаше в каналите на пустите улици. Когато започнаха да се изкачват с големи усилия по Меркат Уайнд, покрай далечния площад и замъгленото осветление на общинския салон, нов страх като че ли изскочи от бурния мрак и сви сърцето на Франсис. Той се опита да се бори срещу него, като стисна устни и нагоди крачките си към бързия ход на майка си.

Десет минути по-късно прекосиха реката по моста Бордър бридж и се запътиха покрай наводнения кей към барака 3. Там майка му спря смаяна. Бараката беше заключена, празна. Тя се обърна нерешително, после внезапно забеляза слаба светлина, мъждукаща сред дъжда и нощния мрак на около една миля нагоре по реката — барака №5, където живееше Сам Мърлиз, помощник-надзирател. Макар че Мърлиз беше загубен човек, пияница, сигурно можеше да им даде сведения. Тя пак тръгна решително. Закрачи с усилие през потъналата във вода ливада, като се препъваше в невидими буци, плетища и трапове. Франсис крачеше до нея и усещаше как страхът й нараства с всяка нова стъпка.

Най-после стигнаха до другата барака, дървена постройка от накатранени дъски, здраво закрепена за речния бряг зад високия каменен кей и множество прострени мрежи. Франсис не можеше да понася повече. Втурна се напред с разтуптяно сърце и блъсна вратата. После, като завършек на целия ден, прекаран в страхове, извика, силно задушаван от мъка, с облещени от смайване очи. Баща му беше там със Сам Мърлиз, прострян на една пейка. Лицето му беше бледо и окървавено, едната му ръка — превързана грубо с превръзка през рамо, над едната му вежда имаше голяма кървава рана. И двамата мъже бяха по фланела и ботуши. На близката маса имаше чаши и една пръстена кана, един мръсен кървав сюнгер беше захвърлен до черпака с мътна вода. Ветроупорният фенер хвърляше върху тях жълта ивица слаба светлина, докато зад тях синкавите сенки пълзяха и трептяха в тайнствените ъгли и под покрива, по който дъждовните капки биеха като по барабан.

Майка му се втурна напред и се хвърли на колене до пейката.

— Алекс… Алекс… ранен ли си?

Макар че очите му бяха помътнели, бащата се усмихна или поне се опита да се усмихне с безкръвните си посинели устни.

— Не по-зле от някои, които се опитаха да ме ранят, жено.

В очите й бликнаха сълзи, породени от неговото своеволие и от нейната обич, сълзи от гняв срещу онези, които го бяха докарали до това положение.

— Когато той влезе тук, почти му беше изпята песента — намеси се Мърлиз и направи някакво неясно движение с ръка. — Но аз го подкрепих с една-две чаши.

Тя хвърли гневен поглед към другия мъж, натряскал се както обикновено в събота вечер. Почувства се безсилна от яд, че този пиян глупак е напил Алекс с ракия на всичко отгоре, след тази ужасна рана. Елизабет видя, че той беше изгубил голямо количество кръв… тук нямаше нищо, с което да го лекува… трябваше веднага да го махне оттук… Веднага.

Тя прошепна, като напрегна всички сили:

— Можеш ли да си дойдеш вкъщи с мен, Алекс?

— Така мисля, жено… ако вървим полека.

Тя се замисли трескаво, като поведе борба срещу паниката и смущението си. Всички инстинкти й подсказваха да го отведе на топло, на светло и в безопасност. Видя, че кръвта бе престанала да тече от най-лошата му рана, едно срязване с нож чак до костта на сляпото око. Тогава се обърна рязко към сина си.

— Тичай вкъщи, Франсис. Кажи на леля си Поли да приготви необходимото. После иди веднага да повикаш доктора.

Разтреперан като от силна треска, Франсис направи с ръка едно неясно, конвулсивно движение в знак, че е разбрал. После хвърли последен поглед към баща си, наведе глава и хукна по кея като бесен.

— Опитай се, Алекс… чакай да ти подам ръка. — Тя отхвърли рязко предложението на Сам Мърлиз да помогне, защото знаеше, че помощта му е по-лоша от нищо, и помогна на мъжа си да се изправи на крака.

Той се изправи полека, послушно. Страшно разнебитен беше, не знаеше какво прави.

— Тогава аз тръгвам, Сам — продума той като зашеметен. — Лека ти нощ.

Тя прехапа устни, измъчвана от неувереност, но си наложи да бъде твърда и го изведе навън, посрещната от поройния дъжд. Когато вратата се затвори след тях и той застана на краката си колебливо, без да обръща внимание на дъжда, пред очите на Елизабет се мярна картината на това мъчително връщане през разкаляните ниви и ливади с безпомощния си мъж. Но внезапно, докато се колебаеше, една мисъл я осени. Как не се бе сетила досега? Ако мине по късия път по моста до тухларницата, може да спести най-малко една миля, за половин час да го заведе вкъщи и да го сложи на легло, вън от всякаква опасност. Тя го хвана за ръка с нова решителност. После напрегна сили срещу пороя, като крепеше мъжа си, и насочи стъпките си нагоре по реката, към моста.

Отначало той очевидно не подозираше целта й, но по едно време, когато шумът на придошлата вода стигна до ухото му, се спря.

— По кой път вървим, Лизбет? Не можем да минем при тухларницата като е придошла Туид.

— Мълчи, Алекс… не си хаби силите да говориш. — Тя го успокои и му помогна да продължи пътя си.

Стигнаха до моста, тесен, висящ, направен от дъски, с телено въже отстрани като перило. Той минаваше над най-тясното място на реката и беше съвсем здрав, но рядко се използваше, тъй като тухларницата, която обслужваше, отдавна беше затворена. Когато Елизабет стъпи върху него, чернотата и оглушителния рев на водата й вдъхнаха известно смътно съмнение, може би предчувствие. Тя се спря, защото нямаше място за двамата да вървят един до друг, и погледна назад към превития и мокър до костите си съпруг, подтиквана от изблик на чудна майчинска нежност.

— Улови ли се за въжето?

— Да, улових се.

Тя видя ясно, че дебелото телено въже беше стиснато в грамадната му шепа. Загрижена, задъхана и измъчвана от черни мисли, тя не можеше да разсъждава повече.

— Върви близо до мен тогава. — Елизабет се обърна и го поведе.

Закрачиха по моста. Към средата кракът на мъжа се подхлъзна от една дъска, разлигавена от дъжда. Такова подхлъзване би имало малко значение през друга нощ. Сега то имаше по-голямо значение, защото Туид беше придошла и водите й се бяха издигнали до дъските на моста. Изведнъж бързият порой напълни ботуша му с вода. Той започна да се бори срещу дърпането на тази неудържима тежест. Но в Етал бяха сломили силата му. И другият му крак се подхлъзна, двата му ботуша се напълниха с вода и станаха тежки като напълнени с олово.

Като чу вика му, тя се обърна бързо, изпищя и го хвана. Когато реката изтръгна теленото въже от пръстите му, двете й ръце го обгърнаха здраво; в течение на един безкраен миг тя се бори с всички сили, отчаяно, да го удържи. После ревът и чернотата на водите ги притеглиха надолу.

Франсис ги чака през цялата нощ. Но те не дойдоха. На сутринта ги намериха след отлива, прегърнати, в тихата вода близо до пясъчния насип срещу устието на реката.