Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (25)

Глава I

Монсеньор Слийт се намръщи, гледайки от прозореца на стаята си надолу към градината, където мис Мофат стоеше с кошница в ръка и заедно с Андрей и отец Чисхолм наблюдаваше как градинарят Дъгал разкопава зеленчука. Атмосферата на безмълвно другарство около тази малка група засегна нервното му чувство на самота и засили решителността му. На масата зад него се намираше завършеният доклад, написан на пишеща машина — сбит и ясен документ, пълен с неопровержими доказателства. До един час той заминаваше за Тайнкасъл. Тази вечер докладът щеше да бъде в ръцете на епископа.

Въпреки силното злъчно задоволство от завършената работа, не можеше да се отрече, че едноседмичният му престой в църквата „Света Колумба“ го беше подложил на големи изпитания. Той се сблъска с много неща, които го ядосваха, даже и объркваха. С изключение на една малка група около набожната, но прекалено пълна госпожа Глендънинг, хората от енорията изпитваха уважение, даже и обич към своя ексцентричен пастор.

Вчера Слийт се принуди да се отнесе рязко с делегацията, която дойде да изкаже пред него своята вярност към енорийския свещеник. Сякаш той не знаеше, че всеки местен човек си има свои ураджии! А най-много кипна, когато местният презвитериански проповедник се отби при него и, след като поговори за това-онова, се осмели да изкаже надеждата, че отец Чисхолм „няма да ги напусне“ — „настроението“ към него в града било толкова хубаво напоследък… Чудесно, наистина!

Докато монсеньор Слийт размишляваше, групата долу се разпръсна и Андрей изтича в градинската барака да си вземе хвърчилото, тези големи книжни неща с дълга опашка, които хвърчаха като чудовищни птици. Слийт се принуди да го признае неохотно. Във вторник, когато ги завари с две хвърчила, издигнати чак до облаците, той си позволи да смъмри стареца.

— Я гледай, отче. Смяташ ли, че това развлечение е прилично?

Старецът се усмихна. Дявол да го вземе, той никога не се бунтуваше, но винаги се усмихваше с тази толкова спокойна усмивка, че можеше да те подлуди.

— Китайците го смятат. А пък те са народ с достойнство.

— Сигурно е някой от техните езически обичаи.

— О, да! Но положително много невинен обичай!

Монсеньор Слийт продължи да ги гледа високомерно, с посинял нос от студения вятър. Стори му се, че старият свещеник смесваше удоволствието с назиданието. От време на време, докато старецът държеше връвта, момчето сядаше в бараката и записваше върху ивица хартия изреченията, диктувани му от отец Чисхолм. Когато написваше с мъка бележките, нанизваха ги на връвта и ги пращаха нагоре към небето сред задружните им радостни викове.

Обзе го любопитство. Той взе последната бележка от ръката на развълнуваното момче. Тя беше написана четливо и без правописни грешки. Той прочете: „Обещавам тържествено да се боря срещу всичко глупаво, тесногръдо и жестоко. Подпис: П. П. Толерантността е най-висшата добродетел. На второ място идва смирението“.

Той се загледа в нея мрачно, продължително, преди да я върне. Даже почака с посиняло от студа лице, докато написаха и следващата: „Нашите кости може да изгният и да станат на пръст в полето, но духът се възвисява и продължава да живее в славна светлина. Бог е общ баща на цялото човечество“.

Слийт омекна и погледна отец Чисхолм.

— Чудесно! Нали свети Павел го беше казал?

— Не. — Старецът поклати глава, сякаш искаше извинение. — От Конфуций е.

Слийт се смая и се отдалечи, без да каже нито дума.

Същата вечер той подхвърли един злополучен аргумент, но старецът го обори с такава лекота, че го смути. Накрая Слийт кипна и избухна:

— Вашето понятие за Бога е много странно.

— Че кой от нас има някакво понятие за Бога? — Отец Чисхолм се усмихна. — Нашата дума „Бог“ е човешка дума… изразява благоговението ни към нашия Създател. Щом изпитваме това благоговение, ще видим Бога… не бойте се.

За голямо свое неудоволствие Слийт се изчерви.

— Вие като че ли имате твърде малко уважение към Светата църква.

— Напротив… през целия си живот съм се радвал, като съм чувствал нейните прегръдки. Църквата е нашата велика майка и тя ни води напред… тълпа поклонници в нощта. Но може би има и други майки. И може би даже и някои нещастни самотни поклонници, които се препъват сами по пътя към дома.

Слийт се смути сериозно от картината, от която този пример представляваше само една малка част. През нощта, когато си легна, го връхлетя страшен кошмар. Той сънува, че докато цялата къща спеше, неговият ангел хранител се откъсна за един час заедно с ангел хранителя на отец Чисхолм и двамата отидоха в приемната да си пийнат по нещичко. Ангелът на Чисхолм беше нежно херувимско същество, а неговият беше възрастен човек с недоволен поглед и настръхнали от гняв пера. Докато пиеха, с криле отпуснати върху облегалките на креслата, двамата започнаха да разискват сегашните си протежета. Чисхолм се отърва лесно, макар че го обвиниха в сантименталност. Но него… го разкъсаха на парчета! Той се изпоти насън, като чу как неговият ангел отсече с последно проклятие: „Един от най-лошите, които съм имал досега… пълен с предразсъдъци, педантичен, прекалено амбициозен и, най-лошото от всичко, досаден!“.

Слийт се стресна и се събуди в мрака на своята стая. Какъв ужасен, отвратителен сън! Той потрепери. Заболя го глава. Знаеше много добре, че не бива да вярва на такива кошмари и да ги счита за нещо повече от отвратителни изопачавания на негови собствени мисли, толкова различни от добрите, автентични библейски сънища, като оня на фараоновата съпруга например. Изхвърли рязко съня от мислите си като нещо скверно. Но думите на ангела го замъчиха, докато седеше до прозореца: „Пълен е предразсъдъци, педантичен, прекалено амбициозен, най-лошото от всичко, досаден!“.

Очевидно той имаше грешка за Андрей, защото детето изскочи от бараката не с хвърчило в ръка, а с една голяма кошница и почна да бере круши и сливи с помощта на Дъгал. Когато си свърши работата, момчето тръгна към къщата с кошницата в ръка.

Слийт беше обзет от необяснимо желание да се махне. Той се сети, че подаръкът беше предназначен за него. Но тази мисъл му беше противна. Почукването на вратата го накара да събере разпръснатите си мисли.

— Влез.

Андрей влезе в стаята и сложи плодовете върху шкафа. После заговори с усещането на човек, който знае, че го подозират, и изрече поръчението, повтаряно наум през целия път дотук.

— Отец Чисхолм ви моли да приемете тези плодове — сливите са много сладки, а пък крушите са последните на дървото.

Монсеньор Слийт изгледа момчето остро и се замисли дали няма някаква задкулисна мисъл в последното, толкова простичко изречение.

— Къде е отец Чисхолм?

— Долу. Чака ви.

— Ами колата ми?

— Дъгал я докара пред пътната врата.

Настъпи известно мълчание. Андрей понечи колебливо да си отиде.

— Чакай! — сопна му се Слийт. — Не смяташ ли, че ще бъде по-удобно… и изобщо по-учтиво… да занесеш плодовете долу в колата ми?

Андрей се изчерви от смущение и се обърна да изпълни поръчката, но когато вдигна кошницата от шкафа, една от сливите падна и се търколи под леглото. Момчето се изчерви като рак, наведе се и несръчно я взе от пода, но гладката й кожа беше пукната, а една капка сок се размаза по пръстите му.

Слийт го следеше със студена усмивка.

— Тази не струва вече… нали?

Никакъв отговор.

— Аз казах, че не струва вече, нали?

— Не струва, господине.

Странната кисела усмивка на Слийт се разшири.

— Ти си много упорито дете. Цяла седмица те наблюдавам. Упорито и невъзпитано. Защо не ме гледаш в очите?

Момчето направи много голямо усилие и откъсна очите си от пода. Разтрепери се като плашливо конче, когато срещна погледа на Слийт.

— Да не гледаш човек в очите е признак на гузна съвест. Освен това и на лошо възпитание. В Ралстон ще трябва да те научат да се държиш по-добре.

Ново мълчание. Лицето на момчето беше бяло като вар.

Монсеньор Слийт продължаваше да се усмихва. Той облиза устните си с език.

— Защо не отговаряш? Защото не искаш да отидеш в приюта, така ли?

Момчето смотолеви:

— Не искам да отида.

— Аха! Но искаш да вършиш това, което е добро, нали?

— Да, господине.

— Тогава ще отидеш. Всъщност, мога да ти кажа, че ще отидеш много скоро. Сега можеш да занесеш плодовете долу в колата ми. Ако можеш да ги занесеш, без да ги разпилееш всички по пътя.

Когато момчето си отиде, монсеньор Слийт остана неподвижен, с устни, стиснати в права линия. Ръцете му бяха отпуснати надолу. Юмруците му бяха стиснати.

След малко тръгна към масата с все същото сковано изражение на лицето. Просто не можеше да повярва, че е бил способен на такъв садизъм. Но самата тази жестокост го прочисти от мрака в душата му. Без никакво колебание, като нещо неизбежно, той грабна написания доклад и го накъса на дребни късчета. Пръстите му късаха листата с ненаситно ожесточение. После разхвърли накъсаните и смачкани парчета по целия под на стаята. Тогава изпъшка и се отпусна на колене.

— О, Господи. — Гласът му беше естествен и умолителен. — Помогни ми да науча нещо от този старец. И, мили Боже… не ме оставяй да бъда досаден.

* * *

Същия ден, след обяд, когато монсеньор Слийт си беше отишъл, отец Чисхолм и Андрей се измъкнаха крадешком през задната врата на къщата. Макар че очите на момчето още бяха подути, те светеха от радостно очакване, а лицето му най-после се беше успокоило.

— Да пазиш латинките, момче! — сопна му се Франсис шепнешком, като някакъв заговорник. — Господ ни е свидетел, че си имахме достатъчно неприятности за един ден и без да се караме с Дъгал.

Докато Андрей копаеше лехата и вадеше червеи, старецът влезе в бараката за инструменти, извади оттам въдиците за пъстърва и се спря да почака на вратата. Когато детето пристигна задъхано, с пълна тенекия червеи, той се усмихна.

— Нали си щастливо, момче, като ходиш за риба с най-добрия рибар в целия Туидсайд? Дядо Господ е направил малките рибки, Андрей… и ни е пратил тук да ги ловим.

Двамата се хванаха за ръка и тръгнаха. Фигурите им намаляха постепенно и най-сетне се изгубиха надолу по пътеката към реката.