Арчибалд Кронин
Ключовете на царството (21)

Глава XI

Широките листа на баниановото дърво пак му правеха сянка, докато той седеше на масата в градината и прелистваше дневника си. Ръцете му, които по някаква странна зрителна измама бяха прошарени с вени, трепереха леко. Разбира се, старият Фу не го гледаше, освен ако е надничал от небето. Вместо него, сега двама градинари бяха наведени над лехата с азалиите. В това време на почтително разстояние крачеше отец Чу, младият китайски свещеник, дребен, нежен и скромен, с требника в ръце, и от време на време хвърляше към него топъл, синовен поглед.

Огрян от августовското слънце, дворът на мисията трептеше от богатата златиста светлина като искрящо вино. Откъм игрището се дочуха щастливите гласове на децата, пуснати да си поиграят, и му подсказаха часа: единадесет преди обяд. Неговите деца или — той се поправи с изкривени устни — по-скоро децата на неговите деца… Колко несправедливо светкавично се промъкна времето край него, как натъркаля годините в скута му една след друга толкова бързо, че не му остана време да ги подреди.

Едно весело, пълно и усмихнато, червено лице изплува в неясното зрително поле над една чаша мляко. Той се намръщи пресилено, когато майка Грация-Мария се приближи. Ядоса се, че тя му напомняше за неговата възраст с една от угодливите си хитрини. Той беше само на шестдесет и седем години… о, шестдесет и осем през следващия месец… нищо работа… и по-бодър от млад момък.

— Аз нали ти казах да не ми носиш такива боклуци?

Тя се усмихна успокоително — жизнерадостно и майчински.

— Днес имаш нужда от него, отче, ако настояваш да заминеш на този дълъг и излишен път. — Тя замълча. — Аз не виждам защо отец Чу и д-р Фиск да не могат да отидат сами?

— Не виждаш ли?

— Не, не виждам.

— Драга сестро, тогава това е много лошо. Умът ти сигурно е започнал да отслабва.

Тя се разсмя снизходително и се опита да го придума.

— Да кажа ли на Йошуа, че си решил да не отидеш?

— Кажи му да оседлае конете до един час.

Той я видя да клати глава, като се отдалечаваше и пак се усмихна с киселото тържествуване на човек, прокарал желанието си. После, като започна да пие млякото, без да има нужда да се мръщи, тъй като тя си беше отишла, пак зачете спокойно дневника пред себе си. Това му беше станало навик напоследък, съзнателно връщане в миналото, като прелистваше тези изтъркани и прегънати в краищата страници.

Тази сутрин, като го отвори, попадна най-напред на „Октомври, 1917 година“.

* * *

Въпреки подобрението на условията в Пайтан, въпреки добрата реколта на ориза и благополучното завръщане на моите деца от Лиу, напоследък бях отпаднал духом. Все пак вчера една проста случка стана причина да се почувствам смешно щастлив.

Отсъствах четири дни. Ходих на годишната конференция, която апостолическият нунций сметна за необходимо да въведе в Сенсианг. Тъй като съм най-отдалеченият преден пост на викариата, въобразявах си, че няма да ме засегнат такива блъсканици по пътищата. И наистина, ние, мисионерите, сме толкова разпръснати и толкова малко на брой — само отец Сюрет, приемникът на горкия Тибодо, тримата китайски свещеници от Чеккоу и холандецът отец Ван Дайн от Ракай — че такова събиране едва ли заслужава дивото пътуване по реката. Но там „разменихме мнения“. И, естествено, аз приказвах непредпазливо срещу „агресивните методи за християнизиране“, разпалих се и им приведох думите, които бях чувал от братовчеда на господин Чия: „Вие мисионерите идвате с евангелието и си отивате с нашата земя“. Изпаднах в немилост пред отец Сюрет, енергичен свещеник, който се радва на мускулите си и ги е използвал да разрушава всички приятни будистки параклисчета край пътищата в кръг от двадесет ли от Сенсианг и който освен това се хвали, че държи удивителния рекорд от 50 000 набожни възклицания на ден!

На връщане ме обзе угризение на съвестта. Колко пъти вече съм се принуждавал да пиша в дневника си: „Пак се провалих, Боже мили, помогни ми да обуздая езика си!“. И ме сметнаха за толкова смахнат в Сенсианг!

За да накажа самия себе си, се отказах от кабина на джонката. До мен на палубата седеше един човек с клетка, пълна с грамадни плъхове. По време на пътуването той ги ядеше един по един пред изумените ми очи. На всичко отгоре валеше проливен дъжд като из ведро и аз се разболях тежко, както и заслужавах.

После, когато в Пайтан излязох от джонката, по-скоро мъртъв, отколкото жив, заварих една стара жена да ме чака на пустия кей. Когато тя се приближи, видях, че беше приятелката ми, старата баба Хсу — същата, която едно време си свари боб в една кутия от кондензирано мляко в двора на мисията. Тя е най-бедният, най-последният човек в моята енория.

За голямо мое учудване лицето й светна от радост, когато ме видя. Бързо ми разказа: толкова й било мъчно за мен, докато ме нямало, че стояла на дъжда през последните три дни и ме чакала да се върна. После извади шест малки празнични сладки от оризово брашно и захар, не за ядене — тези сладки се слагат пред статуйките на Буда — същите статуйки, които отец Сюрет разрушава. Смешен жест… Но колко хубаво ти става като знаеш, че поне на един човек си скъп… и необходим…

* * *

Май, 1918. През тази хубава утрин първите изпратени млади заселници заминаха за селото Лиу, общо двадесет и четири души — мога да добавя дискретно, по дванадесет от всеки пол — сред голям възторг и многобройни многозначителни кимания и практически съвети от страна на нашата Преподобна майка Грация-Мария.

Макар и да бях против нейното идване — като я сравнявах намръщен със спомена за Мария-Вероника — тя е добра, способна и весела жена, а за набожна калугерка — удивително много запозната с изискванията на брачното легло.

Старата баба Мег Пакстън, рибарката от Капългейт, имаше обичай да ме успокоява, че не съм бил толкова глупав, колкото съм изглеждал. Аз се гордея много с идеята си да колонизирам селото Лиу с най-хубавите произведения на тази мисия „Свети Андрей“. Тук просто няма достатъчно работа за моите подрастващи младежи. Би било най-голямата глупост, след като съм ги изтръгнал от улицата, да ги захвърля пак там, съзнателно, след като са били възпитани. А и самото село Лиу ще има полза, като му се влее нова кръв. То има достатъчно земя и богат климат. Щом селото се разрасне достатъчно, ще поставя там един млад свещеник. Анселм ще трябва да ми изпрати един и докато не ми изпрати, ще го проглуша с исканията си.

Тази вечер съм изтощен от вълнение и церемонии — масовите венчавки не са лесна работа, а китайското церемониално ораторство съсипва гласните струни. Възможно е меланхолията ми да е реакция, а може да се дължи и на физическо изтощение. Имам страшно голяма нужда от отпуск, малко нещо съм „мухлясал“.

Фиск и жена му заминаха за обичайната си шестмесечна ваканция на гости при сина си, сега настанен на работа във Вирджиния. Мъчно ми е за тях. Заместникът им, преподобният Езра Салкинс, стана причина да си дам сметка сега колко съм щастлив, че имам такива приятели и благородни съседи като тях. Шанг-фу Езра не е нито едното, нито другото. Той е грамаден мъж с непреклонен гръбнак, с грубо ръкуване като на ротарианец и усмивка като стопено масло. Той ми изкрещя в лицето, докато ми стискаше ръката до счупване на кокалчетата: „Готов съм да направя всичко за вас, брате, за да ви помогна, всичко!“.

Да бяха тук Фиск и жена му, щяха да ми бъдат почетни гости в Лиу. Но щом е Езра, не мога да си отворя устата. За една минутка той би залепил по гроба на отец Рибиеро бележки: „Братко, спасен ли си?“.

Ех, че неприятна работа! Тежко ми е на стомаха, кисело ми е на устата. От онази торта със сливи е, която Грация-Мария ме накара да ям на сватбеното угощение…

* * *

Почувствах се истински щастлив от едно дълго писмо на майка Мария-Вероника с дата 10 юни 1922. След много превратности и изпитания на войната и униженията на примирието, тя била възнаградена. Назначили я за игуменка на Сикстинския манастир в Рим. Този манастир е приют за игуменки на нейния орден, хубава стара сграда върху високия склон между Корзо и Квиринала, с гледка към Сапорели и разкошната църква „Санти Апостоли“. Новата й длъжност е от първостепенна важност, но напълно заслужена от нея. Тя ми се вижда доволна… и е намерила душевен покой. Писмото й ми донесе такова ухание на Свещения град (тази фраза можеше съвсем спокойно да бъде от Анселм!), вечна съкровена мечта, че аз се осмелих да си направя един план. Когато най-после получа отпуската си, вече на два пъти отлагана, какво ще ми попречи да посетя Рим, да потъркам обувките си върху мозайката на „Свети Петър“ и да се видя и с майка Мария-Вероника? Когато писах на Анселм през април и му честитих назначаването му за ректор на тайнкасълската катедрала, той ме увери, че ще имам помощник-свещеник до шест месеца и „отдавна необходимата ми ваканция“ преди да дойде краят на годината.

Болните ми кокали потреперват глупаво от радост като си помисля, че такова щастие може да ме очаква.

Стига толкова! Трябва да почна да пестя, за да събера пари за нови дрехи. Какво би си помислила добрата абатка на „Санти Апостоли“, ако се окаже, че дребният тухлар, който претендира, че я познава, има кръпка върху задната част на панталоните…

* * *

17 септември 1923. Сензация! Днес пристигна новият ми свещеник. Най-после си имам колега. Толкова е хубаво, че просто не мога да повярвам.

Макар че отначало дългите писма на Анселм ми даваха надежда за някой снажен млад шотландец, за предпочитане с лунички и жълта коса, по-късните му съвети ме подготвиха за някой тукашен свещеник от пекинския колеж. Моят странен хумор ме подтикна да не кажа нищо на сестрите за предстоящото разрешение на въпроса. От няколко седмици насам те се събираха да си приказват за бъдещия млад мисионер от Европа — Клотилда и Марта искаха нещо галско с брада, а пък горката майка Грация-Мария направи особена новена за ирландец. А какъв вид имаше почтеното й ирландско лице, когато тя се втурна в стаята ми, зачервена от отчаяние: „Новият отец е китаец!“.

Но отец Чу ми се вижда чудесен човечец, не само тих и приятен, но прави и силно впечатление на човек с оня необикновен вътрешен живот, който е такава удивителна отличителна черта на китайците. Аз съм се срещал с няколко тукашни свещеници по време на редките ми пътешествия до Сенсианг и те винаги са ми правили впечатление. Ако исках да се изразя на висок стил, щях да кажа, че добрите от тях съчетават в себе си мъдростта на Конфуций и добродетелите на Исус Христос.

А сега заминавам за Рим, в следващия месец… първата ми ваканция от деветнадесет години. Чувствам се като ученик от Холиуел, в края на срока, когато блъска с юмрук по чина и пее:

Още две седмици училище

И край на това пусто мъчилище-е-е!

Не знам дали майка Мария-Вероника все още обича хубавата дарчинова бира. Ще й занеса една дамаджана, с риск да ми каже, че е минала на макарони. Ехе-хе! Колко е весел този живот! От моя прозорец виждам младите кедри да се люлеят на вятъра с буйна радост. Трябва да пиша сега в Шанхай за билетите. Ура!

* * *

Октомври 1923. Вчера пристигна телеграмата, с която отмениха пътуването ми до Рим, и аз току-що се върнах от разходката си по брега на реката, където стоях дълго време в рядката мъгла и наблюдавах риболова с корморани. Тъжен начин е да се лови риба или може би аз съм го наблюдавал с тъга в душата си. Те стоят нехайно кацнали върху горния ръб на борда, като че ли цялата работа им е страшно досадна. Но внезапно някоя от птиците се гмурва във водата с плясък, после изскача, а грамадната й човка се издува от уловената риба, само една опашка се подава и гърчи. След това започва мъчително огъване и напрягане на шията. Когато освободят птицата от уловената риба, тя разтърсва глава недоволно, но сякаш горчивият опит не я е научил на нищо. Тогава тя кацва пак и зачаква ново поражение.

Моето собствено настроение беше достатъчно мрачно и понижено, Бог ми е свидетел. Както стоях край спокойната вода, от която нощният вятър хвърляше вълнички върху водораслите, натрупани като коса по брега, мислите ми не бяха насочени към Рим, чудно нещо, а към реките на Туидсайд, и аз мечтаех да газя бос из бистрата като сълза вода и да хвърлям ракитова въдица за пъстърви.

Напоследък забелязвам, че все повече и повече живея със спомените за детството си, а те изпъкват толкова ярко в паметта ми, все едно е било вчера… сигурен признак за наближаването на старостта!… Даже си мечтая, нежно, с копнеж за момчешката си любов: за милата ми Нора. Не е ли това просто невероятно?

Виждате, че съм стигнал до сантименталния етап на разочарованието, след което идва забравата, но когато пристигна телеграмата, както казваше баба Мег, „мъчно можеше да се закърпи“. Сега почти съм се примирил с мисълта, че съм окончателно заточен тук. Може би е верен принципът, че завръщането в Европа разколебава свещеника мисионер. В последна сметка ние се отдаваме безвъзвратно, няма връщане назад. Аз съм дошъл тук за цял живот. И ще легна най-накрая в онази малка частица от Шотландия, където Уили Тълок почива.

Извън това сигурно е логично и справедливо пътешествието на Анселм до Рим да е по-необходимо от моето. Средствата на дружеството не стигат за две такива пътешествия. Пък той може по-добре да разкаже на Светия отец за напредването на „неговите войски“ — както той ги нарича. Там, където моят език би бил само схванат и безполезен, неговият ще очарова — ще изтръгне фондове и помощи за всички дружества на чуждестранните мисии. Той обеща да ми пише подробно за всяка своя стъпка в Рим. Аз трябва да се наслаждавам на Рим мислено, да слушам с въображението си, да се срещна с Мария-Вероника с духа си. Не мога да се съглася с предложението на Анселм да се задоволя с една кратка ваканция в Манила. Веселият живот там би ме смущавал. Аз бих се смял на самотния човечец, който ще се върти из пристанищата и ще си въобразява, че се намира на Понтийските хълмове…

Един месец по-късно… Отец Чу се настани хубаво в селото Лиу и нашите гълъби се разминават с мълниеносна скорост. Колко се радвам, че моят план се осъществява толкова добре. Дали Анселм ще спомене, когато се види със Светия старец, само с една думичка за този мъничък бисер сред обширната пустиня, едно време забравена от всички… освен от Бога…

22 ноември 1928 година. Как може човек да изрази само с думи един тежък случай, с една гола и куха фраза? Снощи сестра Клотилда почина. Смъртта е нещо, върху което аз не съм се спирал често в набързо написаните редове за моя несъвършен живот.

Така например преди една година, когато леля Поли премина във вечния си сън в Тайнкасъл, тихо и с чиста доброта от преклонна възраст, и новината стигна до мен с изцапаното от сълзи писмо на Джуди, аз не направих никакви коментари, записах само толкова: „Поли почина, 17 октомври 1927 година“. Има известна неизбежност в смъртта на онези, за които знаем, че са добри… Но има други случаи… понякога ние, жилавите стари свещеници, се сепваме като пред откровение.

Клотилда беше болна от няколко дни насам — леко, както изглеждаше. Когато ме повикаха малко след полунощ, аз останах поразен, като видях промяната в нея. Веднага пратих да повикат Йошуа, най-голямото момче на Йосиф, да изтича за д-р Фиск. Но Клотилда ме спря със странно изражение на лицето си. Обясни ми с особена усмивка, че Йошуа може и да не си прави труд. Тя ми каза много малко, но достатъчно.

Когато си спомних как преди много години я бях упрекнал остро за необяснимото й прибягване до хлородин, дойде ми да се разплача за глупостта си. Никога не бях имал високо мнение за Клотилда. Тя се държеше свито и не можеше да надвие притеснителността си, страхуваше се страшно много от изчервяване, от хората, от собствените си изтощени нерви, а всичко това я правеше външно непривлекателна, даже и смешна. Ние би трябвало да се замисляме за борбата на човек да надвие самия себе си, би трябвало да се замисляме за невидимите победи. Вместо това, мислим само за видимите поражения.

От година и половина тя страдала от някакъв израстък в стомаха, причинен от хронична язва. Когато узнала от д-р Фиск, че нищо не може да се направи, накарала го да й обещае, че ще пази тайна, и повела мълчалива борба. Преди да ме повикат, първият силен кръвоизлив я повалил на легло. В шест часа сутринта на втория ден получи втори кръвоизлив и тя почина съвсем леко. Между двата кръвоизлива говорихме… но аз не смея да запиша тук този разговор. Разпокъсан и несвързан, той би изглеждал безсмислен… готова жертва за лесен присмех… а, уви, светът не може да бъде преустроен с присмех…

Всички сме съкрушени, особено Марта. Тя е като мен, яка като кон, и ще живее вечно. Горката Клотилда! Спомням си я като нежно същество и с такава готовност за саможертва, че понякога, като прекомерно изопната струна, издаваше рязък звук. Да видиш някое лице да се успокои, да посрещне смъртта мирно, без страх… това облагородява душата на човека.

* * *

30 ноември 1929. Днес се роди петото дете на Йосиф. Колко бързо лети животът! На кого би минало през ума, че моето срамежливо, храбро, бъбриво, докачливо момче е криело в себе си заложби на патриарх? Може би ранната му слабост към захарта би трябвало да ме подсети! Той сега е доста внушителна личност — важен, сляпо влюбен в жена си, малко горделив, много рязък към посетителите, за които смята, че не трябва да приема… и аз самият се плаша малко от него…

Една седмина по-късно. Още местни новини… празничните обувки на господин Чия бяха окачени на вратата Манчу. Това означава страшно голяма почит тук… и аз се радвам за стария си приятел, чиято аскетична, щедра душа, отдадена на размишления, винаги се е стремяла към разумното, хубавото и вечното.

Вчера пристигна пощата. Даже преди още да зная за грамадния му успех в Рим, аз отдавна бях разбрал, че Анселм ще доживее до висок пост в Църквата. Най-после неговата дейност в полза на чуждестранните мисии му спечели подобаваща награда от Ватикана. Той е новият епископ на Тайнкасъл. Нашето умозрение бива поставено може би на най-голямо изпитание, когато виждаме успеха на друг. От блясъка на чуждите успехи очите ни заболяват. Но сега, когато наближавам преклонна възраст, съм станал късоглед. Нямам нищо против блясъка на Анселм, по-скоро се радвам, защото знам, че самият той ще се радва много. Завистта е толкова отвратително качество. Човек би трябвало да помни, че победените все още имат всичко, ако още имат вяра в Бога.

Бих желал да признаят моето великодушие. Но това не е великодушие, а само известно осъзнаване на разликата между Анселм и мен… за смешната ми самонадеяност, като си мечтая за владишка митра. Макар и да тръгнахме от едно и също място, Анселм много ме изпревари. Той разви възможностите си напълно и сега, както се вижда от „Тайнкасъл кроникъл“, той е „съвършен езиковед, бележит музикант, покровител на изкуствата и науката в епархията, с голям кръг влиятелни приятели“. Колко е щастлив! Аз съм имал не повече от шестима приятели в еднообразния си живот и всички бяха все скромни хора, с изключение само на един.

Трябва да пиша на Анселм, да му честитя, но и да му дам да разбере, че нямам намерение да се възползвам от нашето приятелство и никакво намерение да искам от него да ме предпочита пред другите. Viva Anselmo. Става ми мъчно като си помисля колко хубаво подреди ти твоя живот и колко лошо подредих аз моя. Толкова често си блъсках главата в зидовете… и толкова силно… в стремежа си към Бога.

* * *

30 декември 1929. Не съм писал в този дневник от близо един месец… откакто пристигна новината за Джуди. Все още ми е трудно да си съставя даже и най-бегла представа какво е станало у дома… и тук, в самия мен.

Ласкаех се, че съм постигнал блажено примирение с мисълта, че заточението тук е до края на живота ми. Преди половин месец бях доволен от положението си. Направих преглед на неотдавнашните си придобивки за мисията: четирите оризови ниви край реката, които купих миналата година, разширения стопански двор зад черничевата нива, новия чифлик за коневъдство. После дойдох в църквата да помогна на децата да си направят коледна елха. Тази работа ми е особено приятна, отчасти поради слабостта, която съм имал през целия си живот — мисля, че циниците биха я нарекли „потиснат бащински инстинкт“ — обич към деца, от милия ми Христос Младенеца, та чак до най-долното жълто подхвърлено пеленаче, донесено в мисията „Свети Андрей“.

Направихме великолепна Витлеемска пещера със снежен покрив от истински памук и се заловихме да подредим вола и магарето в обора им отзад. Аз имах и разни неща в ръкава си, цветни свещички и една хубава кристална звезда за окачване на небето, направено от борови клонки. Като гледах светналите от радост личица около мен и като слушах разпаленото им бърборене — този е единственият случай, когато е позволено да се говори свободно в църквата — ми стана чудно леко на душата.

Пред очите ми се мярна видение на всички коледни елхи във всички християнски църкви по света, с които се украсява този хубав празник на Рождението, който трябва да бъде, даже и за онези, които не могат да вярват в Бога, поне красив като празник на всяко майчинство.

В този момент едно от големите момичета, изпратено от майка Грация-Мария, влезе бързо с телеграмата. Без съмнение, лошите новини идват достатъчно бързо, даже и без да бъдат телеграфирани около земното кълбо. Когато зачетох, изражението на лицето ми трябва да се е променило. Едно от най-малките момиченца се разплака. Лекотата в душата ми беше потъпкана.

Може да ме помислят за глупав, задето съм взел това толкова присърце. Аз изгубих Джуди на тръгване за Пайтан, когато тя беше още на тринадесет години. Но мислено живях заедно с нея. Рядкото пристигане на нейните писма ставаше причина те да изглеждат като броеница върху връв.

Ръката на наследствеността тласкаше Джуди безпощадно. Тя никога не знаеше съвсем ясно какво искаше или накъде отиваше. Но докато Поли беше край нея, тя не можеше да стане жертва на собствените си прищевки. През цялата война беше много добре, като толкова много други млади жени, които работеха с големи надници във военните фабрики. Купи си кожено манто и пиано — колко добре си спомням писмото, с което тази радостна новина стигна до мен — а съзнанието за неизвестността пред утрешния ден я подтикваше да поддържа усилията си. Тези години бяха най-хубавите от живота й. Когато войната свърши, беше на тридесет години. Работа се намираше мъчно и тя постепенно изостави всякаква мисъл за чиновническа кариера и полека-лека се отдаде на тих живот с Поли, като споделяше малкия й апартамент в Тайнкасъл и като ставаше по-улегнала с напредването на възрастта, както се надяваха.

Джуди от край време гледаше с известно подозрение на другия пол и никога не я привличаше мисълта да се ожени. Тя беше на четиридесет години, когато Поли умря, и никой никога не допускаше, че тя ще скъса с досегашния си момински живот. Въпреки това, осем месеца след погребението на Поли, Джуди се омъжи… и скоро след това беше изоставена.

Никой не прикрива факта, че жените вършат странни неща, когато наближи критическата им възраст. Но това не беше обяснението за жалката комедия с Джуди. Поли завеща на Джуди около две хиляди лири, а те бяха достатъчни да й осигурят скромен годишен доход от лихви. Преди да пристигне писмото на Джуди, никак не можех да се сетя по какъв начин е била убедена да осребри капитала си и да го предаде на своя трезвен, честен съпруг с кавалерско държание, с когото тя се запознала очевидно в някакъв пансион в Скарбъро.

Без съмнение, цели томове могат да бъдат написани върху този основен световен проблем… драматичен… аналитичен… във величествения стил на кралица Виктория… може би с лукавата насмешка, през която прозира дълбокият хумор в лековерието на нашата човешка природа. Но епилогът беше написан накратко, с десетина думи върху бланката за телеграма, която аз държах в ръцете си пред коледната елха. Джуди беше родила дете от този неин закъснял и краткотраен брачен съюз. А тя бе починала при раждането.

Като се замислям сега, една черна нишка се точеше през целия непоследователен живот на Джуди. Тя беше видимото доказателство не на греха — колко много мразя тази дума и с какво недоверие гледам на нея! — а на човешката слабост — и глупост. Тя беше причината, обяснението на нашето присъствие тук, на земята, трагичното доказателство за нашата всеобща смъртност. А сега, по друг начин, но в основата си с все същата печал, тази трагедия на смъртта се повтаряше отново.

Не намирам сили да си представя съдбата на това нещастно дете, за което няма кой друг да се грижи освен жената, която е гледала Джуди — същата, която ми изпрати съобщението. Лесно е да си обясним по какъв начин се е намесила тя в хода на събитията. Една от онези услужливи жени, които приемат бременни, изпаднали в притеснено и донякъде съмнително положение. Трябва да й отговоря веднага… да й изпратя малко пари, колкото имам. Когато се обвързваме да живеем в свещена беднота, ние сме странно егоистични и забравяме за страшните отговорности, които животът може да ни наложи. Горката Нора… горката Джуди… горкото некръстено детенце…

* * *

19 юни 1930. Днес е хубав слънчев ден на ранното лято и на душата ми е по-леко, защото получих писмо следобед. Детето било кръстено Андрей, с името на тази същата скромна мисия. Тази новина ме кара да се смея със старческа суетност, като че ли аз съм дядото на това нещастно детенце. Това родство може да остане за мен, без значение дали ще го желая, или не. Бащата е изчезнал и няма да правим никакви опити да го търсим. Но ако аз изпращам известна сума всеки месец на тази жена, госпожа Стивънс, която ми се вижда добра по душа, тя ще се грижи за Андрей. Пак се усмихвам неволно… моята свещеническа кариера беше цяла каша от чудатости, но да отгледам дете на разстояние от осем хиляди мили — това ще бъде върхът на чудатостите!

Чакай малко! Като казах „свещеническа кариера“, жегнах се на най-чувствителното място. Оня ден, по време на един от приятелските ни спорове — мисля, че беше за чистилището — Фиск заяви разпалено, когато започвах да го надвивам: „Ти спориш като на смесен събор на религиозни вероотстъпници и англиканци!“.

Това ми запуши устата. Смея да кажа, че възпитанието ми и онова ранно неправоверно влияние на милия Даниел Глени ме насочи към излишно свободомислие. Аз обичам моята религия. С нея съм се родил, нея съм учил цели тридесет години, доколкото съм могъл, и тя неизменно ме е водила до източника на всички радости, на вечната красота. Въпреки това в изолираността тук разбиранията ми бяха опростени и избистрени с напредването на годините. Аз изчистих и отстраних всички сложни, дребнави игрословия на доктрината. Право да си кажа, не мога да повярвам, че което и да е от божиите създания ще гори във вечния огън, защото си е позволило да яде пържола в петък. Щом спазваме основните неща — любовта към Бога и към ближните си — сигурно сме на прав път, нали? И не е ли време всички църкви по света да престанат да се мразят една друга… а да се обединят? Светът представлява едно цяло живо тяло, чието здраве зависи от милиардите му съставни клетки… а всяка мъничка клетка е сърцето на някой човек…

* * *

15 декември 1932. Днес новият светец, патрон на тази мисия, навършва три години. Дано да е прекарал весело рождения си ден и дано не е ял много от бонбоните, за които писах на Бърли в Туидсайд да му изпрати.

* * *

1 септември 1935. О, Господи, не ме оставяй да се превърна в глупав старик… Този дневник става все повече и повече описание на скучната история на едно дете, което нито съм виждал, нито някога ще видя. Аз не мога да се върна, а то не може да дойде тук. Даже и моята упоритост е безсилна пред този абсурд… Попитах д-р Фиск и той ми каза, че тукашният климат ще бъде убийствен за едно английско дете на такава крехка възраст.

Все пак трябва да си призная, че се тревожа. Като чета между редовете, струва ми се, че напоследък положението на госпожа Стивънс се е влошило. Преместила се е в Къркбридж, а ако си спомням добре, то е бедно градче с памучни фабрики, недалеч от Манчестър. И тонът й е по-друг вече и започвам да се чудя дали тя се интересува повече от парите, плащани от мен, отколкото от Андрей. Въпреки всичко енорийският свещеник даде за нея отлични отзиви. А и досега се държи прекрасно.

Разбира се, за всичко това грешката е моя. Аз бих могъл да осигуря бъдещето на Андрей, като го предам на някой от нашите отлични католически приюти. Но някак… той е мой близък роднина, жив спомен от милата ми, изгубена Нора… аз не мога и не искам да бъда толкова незаинтересован… смятам, че закоравялата ми своенравност ме кара да се боря против всичко официално… Добре… ако е така… аз… Андрей… трябва да понесе последствията… ние сме в Божиите ръце и Той ще…

* * *

Тук отец Чисхолм обърна друга страница, но вниманието му беше отвлечено от шума на конете, които препускаха из двора. Той се поколеба, ослуша се, но нямаше желание да се откаже от това си любимо бленуване. Шумът обаче се усили и се примеси с резки гласове. Свещеникът сви устни, примирен с неизбежното. Разтвори дневника на последната страница, взе перодръжката и добави няколко реда.

* * *

30 април 1936. Готвя се да замина за селото Лиу с отец Чу, д-р Фиск и жена му. Вчера отец Чу влезе разтревожен да ми поиска съвет за един млад овчар, когото той изолирал в селото, защото се опасявал, че може да е болен от дребна шарка. Аз реших да отида заедно с него — с нашите хубави кончета и по новата пътека пътуването трае само два дни. После допълних спътниците си. Тъй като няколко пъти бях обещавал на д-р Фиск и на жена му да им покажа нашето образцово село, реших, че можем да отидем четиримата. Това ще бъде последната ми възможност да изпълня отдавнашното си обещание. Докторът и жена му се връщат в Америка в края на този месец. Чувам ги вече да викат. Те очакват с нетърпение това пътуване. По пътя ще си разчистим сметките с доктора за нечуваната му дързост… Вероотстъпник, гледай го ти него!…

* * *

Слънцето се спускаше вече към голото било на хълмовете, които ограждаха тясната долина. Отец Чисхолм яздеше начело на групата. Мислите му се въртяха около селото Лиу, откъдето се връщаха, след като бяха оставили отец Чу с лекарствата за болния овчар. Той вече се беше примирил с мисълта, че ще нощуват още веднъж на полето, преди да стигнат до мисията, когато на един завой срещнаха трима мъже в мръсни памучни униформи и с пушки, преметнати през рамо.

Те представляваха ежедневна гледка. Областта беше пълна с контрабандно оръжие и с разпръснати войници, които, събрани в чети, скитаха из страната и извършваха обири. Отец Чисхолм мина покрай тях с едно тихо „Мир вам“ и забави хода на кончето си, докато другите го настигнат. Но като се обърна, с изненада видя ужаса, изписан по лицата на двамата носачи от мисията на методистите, и внезапното безпокойство в очите на своя прислужник.

— Тези ми се виждат войници на Вай Чу — каза Йошуа и посочи към пътя напред. — Има и други.

Свещеникът се обърна бързо. Двадесетина сиво-зелени фигури се приближаваха към тях, като слизаха по същата пътека и вдигаха с краката си облак бял прах. По сенчестия хълм, в разпокъсана върволица слизаха и други войници, най-малко двадесетина души.

Той се спогледа с д-р Фиск.

— Да вървим напред.

Малко след това двете групи се срещнаха. Отец Чисхолм се усмихна, отправи обичайния си поздрав и смушка добичето си надолу по средата на пътеката. Войниците му направиха път машинално, зазяпани глупашки. Един-единствен от тях беше на кон, младеж с пречупена козирка на шапката и с известен началнически вид, подсилван от една ефрейторска нашивка, зашита накриво върху ръкавите му. Той спря нерешително рунтавото си конче.

— Кои сте вие? Къде отивате?

— Ние сме мисионери, връщаме се в Пайтан — отговори отец Чисхолм спокойно, през рамо, като продължи да язди напред, начело на останалите. Сега те почти бяха преминали през тълпата мръсни, озадачени, изгладнели войници: госпожа Фиск и докторът след него, следвани от Йошуа и двамата носачи.

Ефрейторът не знаеше какво да каже, но беше отчасти задоволен от отговора. Срещата не вдъхваше никаква опасност и се беше превърнала в нещо банално, когато внезапно по-възрастният от двамата носачи изгуби самообладание. Изведнъж, докато минаваше между войниците, го блъснаха с приклад. Той изкрещя панически, хвърли вързопа и хукна към храсталаците по хълма.

Отец Чисхолм сподави едно гневно възклицание. Във вечерния полумрак всички се заковаха за миг в недоумение. После изтрещя гърмеж, втори, трети. Ехото от тях отскочи многократно между хълмовете. Когато синята приведена на две фигура на носача изчезна между храстите, войниците нададоха силен яростен вик. Те не зяпаха вече с недоумение, а се струпаха около мисионерите и едновременно заговориха сърдито.

— Трябва да дойдете с нас! — Както отец Чисхолм беше предвидил, ефрейторът реагира незабавно.

— Ние сме само мисионери — протестира д-р Фиск разпалено. — Нямаме нищо. Ние сме честни хора.

— Честни хора не бягат. Трябва да дойдете при командира ни Вай Чу.

— Аз ви уверявам…

— Уилбър! — намеси се госпожа Фиск тихо. — Ти само влошаваш положението. Не си хаби думите.

Войниците ги вързаха, обградиха ги и ги заблъскаха пред себе си по същата пътека, по която току-що бяха дошли. На около пет ли по обратния път младият ефрейтор зави на запад по каменистото корито на една пресъхнала река, която извиваше между храстите. В дъното на дефилето войниците се спряха.

Тук имаше към стотина дрипави войници, насядали наоколо — едни пушеха, други дъвчеха бетелови листа, трети пощеха въшките си или чистеха засъхналата кал между пръстите на босите си крака. На един плосък камък седеше Вай Чу, облегнат на скалата, и вечеряше пред слаб огън от изсушен тор.

Вай Чу беше на около петдесет и пет години, едър, пълен, зловещо неподвижен. Косата му беше намазана с масло, дълга, разделена на две по средата, нападала върху челото. Веждите му бяха толкова свити надолу от постоянното мръщене, че очите му се бяха стеснили като две малки цепнатини. Преди три години един куршум беше отнесъл предните зъби и горната му устна. Белегът беше ужасен. Въпреки това, Франсис ясно позна конника, който го беше заплюл в лицето пред вратата на мисията през нощта на отстъплението. Дотук той понасяше спокойно пленничеството си, но сега, под този прикрит, нечовешки поглед, от който личеше, че Вай Чу го беше познал, свещеникът почувства как сърцето му се сви болезнено.

Докато ефрейторът разказваше словоохотливо при какви обстоятелства е станало пленяването, Вай Чу продължи да яде, сякаш не виждаше и не чуваше нищо. Двете пръчици изпращаха в устата му непрекъснат поток от ориз и парчета свинско месо от паницата, притисната под брадата му. По едно време двама войници се зададоха по дефилето и домъкнаха избягалия носач. Щом пристигнаха, блъснаха беглеца за последен път и той падна в осветения от огъня кръг. Нещастният човек падна на колене пред самия Вай Чу, с ръце завързани отзад, запъхтян, и зафъфли нещо несвързано, обезумял от страх.

Вай Чу продължи да яде. После издърпа небрежно револвера си от кобура и стреля. Улучен тъкмо когато се молеше, носачът падна по очи и тялото му се загърчи на земята. Червеникава пяна потече от пръснатия му череп. Преди още да замре ехото от изстрела, Вай Чу продължи яденето си.

Госпожа Фиск нададе колеблив писък. Войниците не обърнаха внимание на случката, само повдигнаха за миг глави. Двамата, които бяха домъкнали носача, сега отвлякоха трупа му и смъкнаха от него обувките, дрехите и една връв медни пари.

Онемял, изтръпнал, отец Чисхолм прошепна на д-р Фиск, който беше застанал зад него съвсем пребледнял:

— Дръж се спокойно… не проявявай нищо… иначе всички сме загубени.

Зачакаха. Хладнокръвното и безсмислено убийство беше всяло ужас в пленниците. По даден знак от Вай Чу, избутаха напред и втория носач и го блъснаха да падне на колене. Свещеникът почувства как стомахът му се сви от страшното предчувствие. Но Вай Чу само каза безлично, към всички:

— Този човек, вашият слуга, веднага ще замине за Пайтан и ще съобщи на някой от вашите приятели, че се намирате временно под моите грижи. За такова гостоприемство е прието да се дават волни дарения. Вдругиден на обяд двама от моите хора ще го чакат на половин ли извън града, срещу вратата Манчу. Той ще излезе при тях съвсем сам. — Вай Чу млъкна изведнъж. — Да се надяваме, че той ще донесе волното дарение.

— Малко полза ще имате да ни задържите като свои гости — каза д-р Фиск разтреперан от негодувание. — Аз казах вече, че нямаме никакви земни притежания.

— За всяко лице се искат по пет хиляди долара. Не повече.

Докторът задиша по-леко. Сумата беше голяма, но не така непосилна за такава богата мисия като неговата.

— Тогава позволете на жена ми да се върне заедно с пратеника. Тя ще има грижата да бъдат платени парите.

Вай Чу с нищо не показа, че е чул. За миг отец Франсис се изплаши, че приятелят му е загубил всякакво търпение и ще направи скандал. Но докторът залитна назад и застана до жена си. Носачът беше изпратен с последен ритник от ефрейтора и се втурна да тича надолу по дефилето.

Вай Чу стана и докато хората му се приготвят за заминаване, се запъти с нехайна походка към завързаното си пони. Голите крака на убития, които се подаваха изпод един храст, биеха на очи като някаква халюцинация.

Докараха кончетата на мисионерите. Четиримата пленници бяха заставени да се качат, после ги завързаха с дълги конопени въжета. Кавалкадата потегли в падащата нощ.

Нямаше възможност да се води разговор при това бързо препускане. Отец Чисхолм остана сам с черните си мисли, съсредоточени сега върху човека, който ги държеше в плен за откуп.

Напоследък властта на Вай Чу беше почнала да отслабва и това го бе тласнало към големи крайности. От традиционен властелин над областта Чеккоу, със своя собствена армия от три хиляди души и редовни откупи от разни градове, с редовно събирани различни данъци и налози, свикнал да живее в царски разкош в оградената си с каменни зидове крепост при Туенлай, той беше изпаднал постепенно в лишения. Когато се намираше на върха на славата си, беше платил петдесет хиляди таела за една държанка от Пекин. Сега живееше от днес за утре, от дребни грабежи. Разбит решително в две ожесточени сражения със съседни наемни войски, той беше свързал съдбата си най-напред с Мин Туан, а после, в изблик на злоба, със съперничещата й партия Ю Чи Туй. А истината е, че нито една от тези две партии не желаеше съмнителната му подкрепа.

Изроден и покварен, той се бореше само за личните си интереси. Хората му постепенно го напускаха. Колкото повече намаляваше войската му, толкова по-голяма ставаше жестокостта му. Когато стигна до унизителното положение да разполага само с двеста привърженици, грабежите и палежите му се превърнаха в страхотен терор. Като същински паднал Луцифер, омразата му се подхранваше от изгубената слава и той се превърна във враг на цялото човечество.

Нощта им се стори безкрайна. Минаха една ниска верига от хълмове, после две рекички, газиха около един час през мочурищата. Извън неговите наблюдения и от заключението му по полярната звезда, че се движат на запад, отец Чисхолм нямаше никаква представа през какви места пътуваха. На тази възраст, привикнал с бавния, спокоен ход на своето конче, това бързо препускане разтърси всичките му кокали, докато най-сетне му се стори, че те бяха започнали да тракат. Но той се замисли със състрадание, че д-р Фиск и жена му се измъчваха от същото друсане — за Божията слава. А Йошуа, горкото момче, макар и достатъчно жилаво, беше толкова младо, че сигурно страшно се беше изплашило. Свещеникът си каза, че щом се върне в мисията, непременно ще даде на момчето алестото конче, за което то мълчаливо толкова много си мечтаеше през последните шест месеца. После затвори очи и произнесе кратка молитва за спасението на малката група.

Зората ги завари сред пустиня от скали и навян от ветровете пясък, съвсем безлюдна, без никаква растителност, само редки кичури от жълтеникава трева. Но след един час до ушите им достигна звук от течаща вода и скоро след това върху един стръмен хълм съгледаха рушащата се цитадела Туенлай, заобиколена от сбирщина стари кирпичени къщи по скалистия склон, заградени с назъбени зидове, изподраскани и опушени от многобройните обсади, а край цитаделата — старите глазирани стълбове на един будистки храм без покрив.

Щом влязоха в крепостта, войниците слязоха от конете. Вай Чу не каза нито дума, а направо влезе в къщата си, единствената обитаема сграда. Утринният въздух беше остър. Когато мисионерите застанаха върху коравата пръст на двора и затрепериха от студ, все още вързани един за друг, няколко жени и по-стари мъже излязоха от малките пещери, издълбани в скалата като пчелни килийки, размесиха се с войниците, започнаха да разговарят и да оглеждат пленниците.

— Ще ви бъдем благодарни, ако ни дадете храна и почивка — обърна се отец Чисхолм към всички.

— Храна и почивка. — Думите му бяха повторени от любопитните зрители и минаха от уста на уста като весел куриоз.

Свещеникът продължи търпеливо:

— Вие виждате колко е уморена жената на мисионера. — Госпожа Фиск наистина едва стоеше на крака и можеше всеки миг да припадне. — Може би някой добър човек между вас ще й донесе една чаша горещ чай.

— Чай… горещ чай — отекна тълпата и се приближи още повече.

Те се намираха вече толкова близо до мисионерите, че ако протегнеха ръка, можеха да ги достигнат. Внезапно един старец от предната редица посегна с маймунска грабливост и докопа верижката на часовника на доктора. Това подейства като знак за общо ограбване — пари, требник, библия, венчален пръстен, стария сребърен молив на свещеника — за три минути задигнаха всичко на малката група мисионери, оставиха им само обувките и дрехите.

Когато боричкането свърши, очите на една жена се спряха върху светлия изкуствен камък на иглата върху шапката на госпожа Фиск. Жената веднага го сграбчи. Госпожа Фиск мигновено схвана опасното положение и поведе отчаяна борба, придружена с пискливи викове. Но всичко напразно. Иглата, шапката и перуката останаха в жилавите пръсти на нападателката. За миг голата глава на жертвата светна като мехур, пълен с лой със страшно уродливата си голота.

Настъпи тишина. После избухна буря от смях, същински залпове от пискливи смехове. Госпожа Фиск закри лицето си с ръце и зарида. Докторът се помъчи с разтреперани ръце да покрие черепа на жена си с носната си кърпичка, но и тази шарена коприна беше изтръгната.

Горката жена, помисли си отец Чисхолм със състрадание и обърна очи настрана.

Внезапното пристигане на ефрейтора сложи край на смеха също така бързо, както беше избухнал. Тълпата се пръсна и мисионерите бяха откарани в една от пещерите, която се отличаваше от другите по това, че беше снабдена с ключалка. Тежката врата беше затръшната и заключена. Пленниците останаха сами.

— Е, тук поне сме сами — обади се отец Чисхолм след известно мълчание.

Последва по-дълго мълчание. Дребният доктор седна на глинения под, прегърна с две ръце разплаканата си жена и каза глухо:

— От скарлатината й стана. Разболя се от нея през първата ни година в Китай. Толкова мъчно й беше за това. Пазехме се жив човек да не узнае.

— И никой няма да узнае! — излъга свещеникът бързо. — Йошуа и аз ще мълчим като гроб. Когато се върнем в Пайтан… бедата може да бъде поправена.

— Чуваш ли, Агнес, миличка? Моля те, престани да плачеш, миличка!

Сподавените ридания намаляха, после съвсем престанаха. Госпожа Фиск вдигна бавно зачервените си от плач очи.

— Вие сте много добър — продума тя през сълзи.

— Онзи ми остави това засега. Ако може да ви послужи. — Отец Чисхолм извади от вътрешния си джоб една голяма кафява кърпа.

Госпожа Фиск я взе боязливо, с благодарност. Завърза я на главата си като забрадка с фльонга на врага.

— Я гледай, миличка! — Д-р Фиск я потупа по гърба. — Е, ти пак стана прелестна!

— Така ли, миличък? — Тя се усмихна слабо, кокетно. Духът й се повиши. — Я да видим сега какво можем да направим, за да подредим това мизерно яо-фанг.

Много малко можеше да се направи. Пещерата нямаше повече от три метра в дълбочина. Тя беше съвсем празна, имаше само малко изпочупени глинени съдове, влага и мрак. Светлина и въздух идваха само през решетките на входа. Вътре беше грозно като в гроб. Но те бяха изтощени. Простряха се на пода и заспаха.

Събудиха се чак след обяд, когато изскърца ключалката на вратата. Сноп фантастична слънчева светлина нахлу в затвора им, а после някаква жена на средна възраст влезе с една кана гореща вода и два черни хляба. Тя спря и се загледа, когато отец Чисхолм подаде единия хляб на д-р Фиск, а после мълчаливо разчупи другия на две и го раздели между себе си и Йошуа. Нещо в държанието на жената, в черното й намръщено лице накара свещеника да се загледа в нея внимателно.

— О! — сепна се той, щом я позна. — Ти си Ана!

Тя не отговори. След като издържа погледа му дръзко, обърна се и излезе.

— Познаваш ли тази жена? — запита докторът бързо.

— Не съм сигурен. Да, да, сигурен съм. Тя беше в мисията… избяга оттам.

— Не е голям комплимент за твоето учение. — Д-р Фиск за пръв път заговори заядливо.

— Ще видим.

Тази нощ спаха зле. От час на час неудобствата на затворничеството им ставаха все по-големи. Почнаха да се редуват да спят до вратата, за да дишат там малко по-чист въздух.

Дребният доктор пъшкаше:

— Ах, този ужасен хляб! Божичко, на буца ми стана дванадесетопръстникът.

На другия ден на обяд Ана пак дойде с една кана гореща вода и една паница варено просо.

Отец Чисхолм сметна за по-добре да не се обръща към нея по име.

— Докога ще ни държат тук?

Отначало тя сякаш не искаше да отговори, после каза безразлично:

— Двама души заминаха за Пайтан. Когато те се върнат, ще ви пуснат.

Д-р Фиск се намеси живо:

— Не може ли да ни донесеш малко по-хубава храна и одеяла? Ще ти платим.

Тя поклати изплашено глава. Но когато се измъкна навън и затвори ключалката, каза през решетките:

— Платете ми, ако искате. Няма да чакате много. Нищо не е.

— Нищо не било! — Д-р Фиск пак изпъшка, когато тя си отиде. — Да имаше тя моя дванадесетопръстник!

— Недей отпада, Уилбър — ободри го госпожа Фиск в мрака. — Не забравяй, че ние и по-рано сме преживявали такова нещо.

— Тогава бяхме млади. Не бяхме такива стари като сега и когато ще си отиваме вече вкъщи. А пък този Вай Чу… има зъб особено на нас, мисионерите… че променихме добрия му стар ред, когато можеше да върши престъпления.

Тя настоя:

— Трябва да бъдем бодри. Знаеш, трябва да си намерим развлечение… иначе вие двамата пак ще почнете да се карате за религията. Някоя игра. Ако ще да е най-глупавата! Хайде да играем на „тикви“. Йошуа! Буден ли си? Добре. Слушай сега да ти обясня как се играе.

Заиграха на тази игра с насилвано увлечение. Йошуа прояви удивителна схватливост. По едно време внезапно се разнесе силният смях на госпожа Фиск. После всички се умълчаха. Последва тежка апатия, прекъсван неспокоен сън, нервни, неспокойни движения.

— Боже мили, досега сигурно трябва да са се върнали. — През цялото време на следващия ден тези думи не слизаха от устата на доктора. Лицето и ръцете му горяха. От безсънието и лошия въздух започна да го тресе. Но чак привечер се чуха силни викове, а кучешкият лай показа, че бяха пристигнали някакви лица. Последва угнетяваща тишина.

Най-сетне към пещерата се приближиха стъпки и ключалката беше отворена. Щом чуха заповедта да излязат, те се изправиха на ръце и колене и се втурнаха навън. Като почувстваха свежия нощен въздух, простора и свободата, изпаднаха почти в делириум от облекчение.

— Слава Богу! — провикна се д-р Фиск. — Сега пак сме добре.

Войниците ги откараха при Вай Чу.

Той седеше в къщата си върху кокосова рогозка, край него имаше лампа и дълга лула. Високата гола стая беше изпълнена със слабо парливата миризма на опиум. До него стоеше един войник с окървавена превръзка на ръката. Петима други от войниците му, включително и ефрейторът, стояха до стената с тръстикови пръчки в ръце.

След довеждането на пленниците настъпи потискащо мълчание. Вай Чу се залови да ги оглежда с дълбока, мечтателна жестокост. Тя беше прикрита и по-скоро се долавяше зад маската на лицето му, отколкото да се вижда.

— Доброволното дарение не беше платено. — Гласът му беше монотонен, безстрастен. — Когато моите хора се приближили до града да го получат, един от тях бил убит, другият ранен.

Отец Чисхолм изтръпна. Бяха се сбъднали най-лошите му опасения. Той се обади:

— Вероятно съобщението не е било предадено. Носачът се е изплашил и е избягал право в къщата си в Шанси, без да отиде в Пайтан.

— Ти си много приказлив. Десет пръчки по краката.

Свещеникът очакваше такова нещо. Наказанието беше жестоко. Ръбът на дългата четвъртита пръчка, размахвана от един войник, разкървави бедрата и прасците му.

— Пратеникът беше наш слуга — обади се госпожа Фиск със сдържано възмущение. Бледото й лице беше зачервено от яд. — Шанг-фу не е виновен, ако носачът е избягал.

— И ти си много приказлива. Двадесет удара по лицето.

Биха я силно с шамари по двете бузи, а през това време докторът трепереше и се бореше да я отърве.

— Я да ми кажете, щом сте толкова умни. Ако слугата ви е избягал, защо моите пратеници бяха причакани и им беше устроена засада?

Отец Чисхолм искаше да му каже, че в тези времена гарнизонът на Пайтан е постоянно нащрек, готов да застреля който и да е войник на Вай Чу, още щом го видят. Той знаеше, че това беше обяснението. Но сметна за по-разумно да сдържи езика си.

— Сега не си толкова приказлив. Десет пръчки по раменете, защото мълчиш, когато не трябва.

Пак го биха.

— Пусни ни да се върнем в нашите мисии. — Фиск разпери ръце, размаха ги като развълнувана жена. — Давам ти клетва, че ще ти платя без ни най-малко колебание.

— Аз не съм глупав!

— Тогава изпрати друг от твоите войници в Улицата на фенерите с бележка, която аз ще напиша. Изпрати го сега, веднага.

— И да убият и него? Петнадесет пръчки, затова че ме смяташ за глупав.

Докторът се разплака под ударите.

— Ти заслужаваш съжаление! — зафъфли той през сълзи. — Прощавам ти, но… съжалявам те, съжалявам те!

Последва мълчание. Забелязваше се тъмното пламъче на задоволство в свитите зеници на Вай Чу. Той се обърна към Йошуа. Момчето беше здраво и яко. А той имаше отчаяна нужда от нови войници.

— Я ми кажи, готов ли си да поправиш грешката си, като се запишеш под моето знаме?

— Благодаря за честта — отвърна Йошуа твърдо. — Но не ми е възможно.

— Откажи се от бога на чуждите дяволи и ще се спасиш.

Отец Чисхолм преживя един миг на жестоко напрежение и се приготви за болката и унижението от капитулирането на момчето.

— Ще умра с радост за истинския Бог на небесата.

— Тридесет пръчки, затова че е твърдоглав глупак.

Йошуа не охна нито веднъж. Изтърпя наказанието си с наведени надолу очи. Нито едно изпъшкване не се изтръгна от устата му. Но отец Чисхолм примигваше при всеки удар.

— Сега ще посъветваш ли слугата си да се покае?

— Никога! — Свещеникът отговори решително, с душа, зарадвана от храбростта на момчето.

— Двадесет пръчки по краката за непоправимо дебелоглавие.

При дванадесетия удар върху предната страна на пищялната кост се чу остро изпращяване от счупване. Нетърпима болка го жегна в счупения крак. „Ах, Господи, това е най-лошото нещо за стари кокали!“, помисли си Франсис.

Вай Чу ги изгледа с безпрекословна строгост.

— Аз не мога вечно да ви закрилям. Ако парите не пристигнат утре, предчувствам, че може да ви се случи нещо.

Той ги освободи веднага след това. Отец Чисхолм едва можа да премине двора. Щом се върнаха в затвора си, госпожа Фиск го накара да седне на земята, после коленичи до него и му смъкна обувката и чорапа. Като се посъвзе малко, докторът намести счупената кост.

— Нямам дъсчици… нямам нищо, освен тези дрипи. — Гласът му беше писклив и трепереше. — Лошо счупване е. Ако не почиваш, ще се усложни. Виж колко ми треперят ръцете. Помогни ми, мили Боже! Връщаме се вкъщи следващия месец. Ние не сме толкова…

— Моля те, Уилбър. — Тя го успокои с леко докосване.

Той довърши мълчаливо превързването на счупената кост.

После тя добави:

— Трябва да се мъчим да поддържаме духа си. Ако се предадем сега, какво ще стане с нас утре?

Може би тя направи по-добре, като ги подготви. На втория ден сутринта четиримата бяха изведени в двора. Сега там се бяха наредили всички обитатели на Туенлай и разговаряха разпалено в очакване на зрелище. Ръцете на пленниците бяха завързани на гърба, а прекараха по една бамбукова върлина между тях. Двама войника уловиха двата края на всяка върлина, вдигнаха затворниците и ги понесоха. Обиколиха с тях шест пъти около арената във все по-тесен кръг и най-накрая ги сложиха пред надупчената от куршуми фасада на къщата, където Вай Чу седеше.

По време на тази глупава и позорна сцена отец Чисхолм премаля от болки в счупения си крак и изпадна в страшно униние, равно на отчаяние. Не вярваше, че е възможно хора, сътворени от Божията ръка, да си устройват безгрижни празненства от кръвта и сълзите на другите. Той се принуди да сподави ужасния шепот в душата си, че Бог никога не би могъл да сътвори такива хора… че Бог не съществува.

Видя, че няколко души от войниците бяха с пушките си. Тогава започна да се надява, че милостивият им край е близо. Но след известна пауза ги изведоха от двора и по знак на Вай Чу ги подкараха надолу по стръмната пътека, покрай няколко лодки, изтеглени на брега върху един тесен кей от летви. Спряха край реката. Тук, пред очите на насъбраната тълпа, ги изблъскаха през плитката вода и завързаха всеки от тях с въже за един стълб на метър и половина дълбочина в течащата вода.

Изчезването на заплахата от незабавно разстрелване беше толкова неочаквано, промяната от стоенето в мръсната и влажна пещера толкова дълбока, че те неволно почувстваха облекчение. Хладната вода им възвърна силите. Тя беше студена, от планински извори и бистра като сълза. Кракът на свещеника престана да го боли. Госпожа Фиск се усмихна леко. Нейната храброст беше сърцераздирателна. Устните й прошепнаха думите:

— Поне ще бъдем чисти.

Но след половин час нещата се влошиха. Отец Чисхолм не смееше да погледне към другарите си. Отначало така освежителна, реката стана постепенно по-студена, все по-студена, изгуби нежния си допир, стегна телата и краката им като с ледени клещи. При всеки удар на сърцето, при всеки негов напън да изтласка кръв през свитите от студа артерии, изпитваха болка до припадане. Главите им се зашеметиха, сякаш плуваха в някаква червеникава светлина. С притъпените си чувства свещеникът все още се мъчеше да разбере причината за това изтезание, за което той си спомни смътно, че го наричаха „водното изпитание“ — садизъм, осветен от традицията, измислен най-напред от тиранина Чанг. Това наказание подхождаше много добре за целта на Вай Чу, защото вероятно изразяваше тайната му надежда, че откупът още можеше да бъде платен.

Франсис сподави нова въздишка. Ако това беше вярно, тогава страданията им още не бяха свършени.

— Интересно нещо! — Докторът се опита да говори с тракащи зъби. — Тази болка… съвършено ясен пример на ангина пекторис… прекъсване изтласкването на кръв през стеснените кръвоносни съдове. О, преблаги Исусе Христе! — Той захленчи. — О, Боже Господи, защо ме изостави? Горката ми жена… слава Богу, че е припаднала. Къде съм?… Агнес… Агнес… — Той изгуби съзнание.

Свещеникът с мъка обърна погледа си към Йошуа. Със замъглените си очи той едва виждаше главата на момчето. Тя изглеждаше като отсечена, като главата на някой млад Свети Йоан Кръстител върху течащ поднос. „Горкият Йошуа… и горкият Йосиф! Колко мъчно ще му бъде за първородния син!“

Франсис каза благо:

— Синко, твоята храброст и твоята вяра… те ме зарадваха много.

— То е нищо, господарю.

Пауза. Трогнат дълбоко, свещеникът направи голямо усилие да прогони дрямката, която се мъчеше да го надвие.

— Аз смятах да ти кажа, Йошуа. Ще ти дам онова, алестото конче, като се върнем в мисията.

— Ти смяташ ли, господарю, че ще се върнем някога в мисията?

— Ако не се върнем, Йошуа, тогава Всевишният ще ти даде още по-хубаво конче, което ще яздиш в рая.

Нова пауза.

Йошуа каза със слаб глас:

— Аз мисля, отче… повече ми се иска малкото конче в мисията.

Ушите на Франсис забучаха и сложиха край на разговора им, всичко около него потъна в мрака на черни вълни. Когато свещеникът се свести, всички пак се намираха в пещерата, нахвърляни накуп, мокри до кости. Той полежа минутка, окопити се и дочу доктора да говори на жена си с жаловит, свадлив тон.

— Поне се измъкнахме оттам… от онази ужасна река.

— Да, мили Уилбър, измъкнахме се. Но ако нямам грешка, утре оня разбойник пак ще ни натика в нея. — Тонът й беше съвсем практичен, като че ли тя разискваше какво ще ядат утре. — Да не се лъжем, миличък. Ако ни държи живи, то е само защото иска да ни умъртви по най-ужасен начин.

— Ти не се ли… страхуваш, Агнес?

— Ни най-малко! И ти не бива да се страхуваш. Трябва да покажем на тези нещастни езичници… и на отчето… как умират добрите новоанглийски християни.

— Мила Агнес… ти си храбра жена.

Свещеникът сякаш чувстваше притискането на нейната ръка до съпруга й. Той се трогна дълбоко, обзе го пламенна загриженост за другарите му, за тези трима души, толкова различни и все пак толкова скъпи за него. Нямаше ли някакъв начин да се спасят? Той се замисли усилено, със стиснати зъби, с чело, притиснато в земята.

Един час след това, когато жената влезе с една паница ориз, той застана между нея и вратата.

— Ана! Недей отрича, че ти си Ана! Не си ли благодарна за всичко, което направихме за теб в мисията? Не, няма… — Тя се опита да го избута настрани и да излезе. — Няма да те пусна, докато не ме изслушаш. Ти още си чедо на Бога. Ти не можеш да гледаш как ни убиват бавно. Аз ти заповядвам в негово име да ни помогнеш.

— Аз не мога да направя нищо. — В тъмнината на пещерата не можеше да се види лицето й. Но гласът й, макар и сърдит, сега беше кротък.

— Можеш да направиш много. Остави ключалката незаключена. Никой няма да помисли да те обвини.

— Каква полза ще има? При всички коне има часови.

— Ние нямаме нужда от коне, Ана.

Слабо пламъче блесна въпросително в сведените й надолу очи.

— Ако избягате от Туенлай пеша, утре ще ви настигнат.

— Ще избягаме с лодка… надолу по реката.

— Не може. — Тя поклати силно глава. — Бързеите са много силни.

— По-добре да се удавим в бързеите, отколкото тук.

— Не е моя работа къде ще се удавите — отвърна тя с внезапна разпаленост. — Нито ми е работа да ви помогна по какъвто и да е начин.

Ненадейно д-р Фиск посегна в тъмнината и я хвана за ръката.

— Слушай, Ана, дръж ми ръката и внимавай. Трябва да ти е работа. Разбираш ли? Остави вратата отключена тази вечер.

Последва мълчание.

— Не. — Тя се поколеба, после издърпа ръката си. — Не мога тази вечер.

— Трябва!

— Ще го направя утре… утре… утре… — В държанието й настъпи странна промяна, внезапна свирепост. Тя наведе глава и хукна навън. Ключалката се затвори след нея със силен трясък.

В пещерата настъпи още по-тежко мълчание. Никой не вярваше, че тази жена ще удържи на думата си. Даже и да смяташе да го направи, нейното обещание имаше малко значение предвид изгледите за утрешния ден.

— Болен съм — промълви докторът капризно и отпусна глава върху рамото на жена си. В мрака го чуха да почуква собствените си гърди. — Дрехите ми са още мокри. Чуваш ли това… съвсем тъпо е… отичане на белия дроб. Ах, Боже Господи, аз мислех, че изтезанията на инквизицията нямат равни на себе си.

По някакъв начин нощта мина. Утрото беше студено и сиво. Когато в пещерата се промъкна дневна светлина, а по двора се чуха гласове, госпожа Фиск се изправи. По бледото й болнаво лице се изписа крайна решителност. Главата й още беше забрадена с измачканата кърпа.

— Отец Чисхолм, ти си най-старият духовник между нас. Моля те, прочети една молитва, преди да излезем оттук, защото сега можем да намерим мъченическата си смърт.

Той коленичи до нея. Всички се хванаха за ръце. Той се замоли с всички сили, както никога не се бе молил в живота си. После войниците дойдоха да ги изкарат.

Както бяха отслабнали, реката им се видя по-студена от вчера. Д-р Фиск се развика истерично, когато го заблъскаха във водата. Пред очите на отец Чисхолм заиграха червени петна.

Потапяне, замисли се той смътно, пречистване с вода… една капка — и си спасен. Колко капки има тук? Милиони и милиони… четиристотин милиона китайци… чакат да бъдат спасени… всеки с по една капка вода…

— Отец Чисхолм! Мили, добри ми отец Чисхолм! — Госпожа Фиск го викаше. Очите й бяха изцъклени от внезапна трескава веселост. — Всички ни гледат от брега. Я да им покажем. Един пример. Я да запеем. Какъв химн имаме общ? Коледният, разбира се. И хубав припев. Хайде Йошуа… Уилбър… всички.

Тя подхвана с висок, треперещ глас:

О, елате, всички вие с вяра,

Весело и триумфално…

Франсис се присъедини към другите:

О, елате, о, елате във Витлеем.

Късно следобед. Пак се намираха всички в пещерата. Докторът лежеше на една страна. Дишането му беше хрипливо. Той заговори тържествено.

— Пневмония. Още вчера го разбрах. Отичане на белодробния връх и хрипове. Извинявай, Агнес, но… се радвам…

Никой не каза нищо. Госпожа Фиск започна да милва горещото му чело с побелелите си, изсмукани от водата пръсти. Още продължаваше да го милва, когато Ана дойде в пещерата. Този път обаче не им донесе храна.

Тя само се спря на входа и се загледа в тях с ненавист. Най-после им каза:

— Дадох на войниците вашата вечеря. Видя им се чудесна шега. Тръгвайте бързо, докато не са открили грешката си.

Настъпи гробна тишина. Отец Чисхолм усети как сърцето подскочи в измъченото му, изтощено тяло. Виждаше му се невъзможно да могат да напуснат пещерата по своя собствена воля. Той каза:

— Бог да те възнагради, Ана. Ти не си го забравила и Той не те е забравил.

Тя не отговори. Загледа се в него с тъмните си непроницаеми очи, в които той никога не бе могъл да проникне, даже и през онази първа нощ в снега. Въпреки това се зарадва много, че тя беше оправдала учението му открито пред д-р Фиск. Тя застана само за миг, после се измъкна безшумно.

Навън беше тъмно. Той дочу смехове и тихи гласове от съседната пещера. Насреща в двора светеше в къщата на Вай Чу. В съседните обори и войнишки жилища се забелязваха слаби светлинки. Внезапно излая куче. Измъчените нерви на Франсис се изопнаха до болка. Тази слаба надежда беше като нова болка, силна до задушаване.

Той опита предпазливо да се изправи на крака, но не можа и падна тежко. По челото му изби студена пот. Кракът му беше почти три пъти повече от естествената си големина и въобще не можеше да му служи.

Франсис прошепна на Йошуа да вземе на гръб полуприпадналия доктор и да го занесе тихичко при лодката. Той видя като тръгнаха, придружени от госпожа Фиск. Йошуа се преви надве под тежкия си товар, подобен на торба, и тръгна хитро в сянката на скалите. Слабото изтракване на един претърколен камък му се стори толкова шумно, сякаш щеше да събуди и умрелите. Той си отдъхна — никой освен него не го беше чул. След пет минути Йошуа се върна. Тогава отец Чисхолм се облегна на рамото на момчето и се завлачи надолу по пътеката бавно и мъчително.

Д-р Фиск лежеше вече на дъното на лодката, а до него беше коленичила жена му. Свещеникът седна отзад при кормилото. Вдигна с две ръце безполезния си крак, настани го като някакво парче греда и се облегна с лакът върху борда. Когато Йошуа се качи на носа и започна да развързва въжето, с което лодката беше привързана за кея, отец Чисхолм хвана единственото гребло за направляване и се приготви да отблъсне лодката.

Внезапно откъм върха на хълма се разнесе вик. Последва втори и тропот от тичане. Вдигна се силна врява, кучетата се разлаяха силно. Тогава две факли светнаха в мрака и започнаха да се спускат бързо надолу по пътеката край реката сред пискливи гласове и бърз тропот на крака.

Измъченото тяло на свещеника остана неподвижно, само устните му се раздвижиха. Но никакъв звук не излезе от тях. Йошуа продължаваше да дърпа и да развързва затегнатото въже. Той разбираше опасността, без да имаше нужда да му се дава заповед и да създава още по-голямо объркване.

Най-после момчето си отдъхна, когато отвърза въжето и падна назад върху седалката. В същия миг отец Чисхолм почувства, че лодката заплува свободно и с всичките си останали сили я забута към течението. Излязоха от тихата вода, повъртяха се безцелно и се понесоха надолу.

По брега, малко по-назад, в светлината на факлите се виждаха група човешки фигури, които тичаха покрай реката. Изтрещя пушечен изстрел, последван от безредни залпове. Куршумите се отплесваха от водата с тъпо свистене. Сега лодката се носеше по-бързо надолу по течението, много по-бързо. Намираха се почти извън обсега на куршумите. Отец Чисхолм се взираше в черния зид пред тях с почти трескаво облекчение, когато в мрака сред откъслечните гърмежи някаква голяма тежест го удари. Главата му се олюля от удара на нещо като запратен тежък камък, както му се стори. Освен сътресението от удара, Франсис не усети никаква болка. Той вдигна ръка към мокрото си лице. Куршумът беше ударил в горната челюст и беше излязъл през дясната му буза. Той не издаде никакъв звук. Стрелбата престана. Никой друг не беше улучен.

Сега реката ги влачеше напред със страхотна бързина. В душата си той беше уверен, че в края на краищата ще излязат на Хванг — никакъв друг изход нямаше. Наведе се напред към доктора и като видя, че е в съзнание, се опита да го ободри.

— Как се чувстваш?

— Доста добре, като се има предвид, че умирам. — Той сподави една кратка кашлица. — Съжалявам, че излязох такава баба, Агнес.

— Моля те, не говори, миличък.

Свещеникът се изправи тежко. Животът на доктора гаснеше постепенно. И неговите собствени сили почти се бяха стопили. Той поведе борба срещу неудържимия си порив да се разплаче.

Ревът на реката се засили и подсказа, че се приближаваха към бързей. Шумът като че ли отне цялото зрение, което му беше останало. Той не виждаше вече нищо. С единственото гребло насочи лодката право по течението. Когато полетяха надолу като стрела, той повери живота на всички в лодката в ръцете на Бога.

Нямаше вече сили да се тревожи, нямаше вече сили да разбира как лодката оцеляваше сред това невидимо бучене. Ревът на водата го зашемети. Той се притискаше до безполезното гребло, когато се накривяваха или пропадаха в невидима бездна. От време на време му се струваше, че падаха в празно пространство, сякаш дъното на лодката се беше откъснало. По едно време се чу трясък, лодката се блъсна в нещо и за миг се закова на място. Тогава му се стори, че непременно ще потънат. Но пак се понесоха напред. Кипящата вода ги шибаше в лицето, докато летяха надолу, все надолу по реката. Когато му се струваше, че са се измъкнали от опасността, нов рев се надигаше напред, връхлиташе върху тях, поглъщаше ги. При един остър завой се блъснаха със страшна сила в отвесната скала, огънаха долните клони на надвисналите дървета, после лодката отскочи, завъртя се и полетя пак напред. Умът му се заплете във водовъртежа, зашемети се от подмятането и въртенето. Надолу, надолу, надолу по реката.

Далече долу по реката спокойствието на тихата вода му възвърна полека съзнанието. Бледата светлина на утрото се подаваше над хоризонта в далечината и багреше широката гръд на тихата вода. Той не можеше да познае какво разстояние са изминали, но предугаждаше смътно, че трябва да са много ли. Само толкова разбираше: бяха стигнали до Хванг и сега се носеха спокойно по нейните води към Пайтан.

Опита се да се раздвижи, но не можа. Слабостта му го приковаваше на място. Счупеният му крак тежеше като олово, болката в разбитата челюст приличаше на страшен зъбобол. С невероятно усилие той успя да се обърне и да се примъкне бавно долу в лодката на ръце.

Разсъмна се. Йошуа лежеше сгушен в предната част на лодката. Тялото му беше отпаднало, но момчето дишаше. То спеше. На дъното Фиск и жена му лежаха един до друг. Нейната ръка крепеше главата му, а тялото й го пазеше от събралата се вода. Госпожа Фиск беше будна и спокойна. Свещеникът изпита голямо възхищение от нея, когато я загледа. От всички тях тя беше проявила най-голяма издръжливост. Очите й отговориха с тъжно отрицание на безмълвния му въпрос. Той видя, че животът на мъжа й беше почти изгаснал.

Докторът дишаше с мъка, на пресекулки, редувани с промеждутъци, когато съвсем не дишаше. Мълвеше нещо безспирно, очите му бяха отворени, но безжизнени. Внезапно в тях се мярна смътно, колебливо пламъче — признак, че познава. Сянка от движение пробягна по устните му — нищожно движение, но в неговата нищожност се долови сенчица на усмивка. Шепотът му придоби определена форма.

— Не се гордей… драги приятелю… с Ана. — Леко задъхване. — Не беше толкова от твоето учение… — Второ задъхване. — Аз я подкупих. — Слаба, бегла следа от смях. — С петдесетдоларовата банкнота, която винаги носех в обувката си. — Къса, триумфална пауза. — Но, Бог да те благослови, въпреки това.

Той изглеждаше по-щастлив сега, след като беше отбелязал крайната победа. Затвори очи. Когато след малко слънцето се издигна и разля поток от светлина, видяха, че беше издъхнал.

Отец Чисхолм се върна при кормилото и видя как госпожа Фиск скръсти ръцете на покойния си мъж. Той се загледа в собствените си ръце като зашеметен. И двете му ръце бяха покрити с някакви особени, подути червени петна. Когато ги пипна, те се размърдаха като сачми под кожата. Той си помисли: „Някое насекомо ме е хапало, докато съм спал“.

По-късно, през утринните водни изпарения, той съгледа по реката в далечината плоските лодки на рибарите с корморани. Тогава затвори пламналите си очи. Лодката се носеше… носеше сред златното сияние, към тях.