Чарлс Пърси Сноу
Лустро (6)

VI

На другата вечер, в понеделник, Хъмфри седеше в градинката на Площада и чакаше Кейт да се върне от болницата. След като тя паркира колата си, той я повика и видя, че е намръщена. Хъмфри й предаде какво се е случило предишната вечер и Кейт се намръщи още повече — бръчката сякаш набразди завинаги високото й чело.

— Сузан не е проговорила цял ден — каза тя.

— Точно от това се страхувах.

— Този човек е лайно. — Кейт беше в заядливо настроение. Хъмфри бе свикнал да я вижда жизнерадостна, а не такава, каквато бе сега. Беше ядосана на себе си, защото не бе устояла на чара на Лузби. Беше ядосана на Сузан, защото я обичаше, а не можеше да й помогне. Беше ядосана на Хъмфри, защото той носеше или потвърждаваше лоши новини.

— Благодаря за положените усилия — каза тя, но Хъмфри, който се почувствува онеправдан, си представи как един ден може би ще й напомни, че такава благодарност е по-скоро опит за учтивост, отколкото израз на признателност. Тя не искаше да слуша повече за семейство Търкил.

— Трябва да бързам — заяви Кейт с пресилено любезна усмивка, която не бе толкова чаровна, колкото обичайната й весела, непочтителна, разкривена гримаса.

Жегата си оставаше същата. Хората, свикнали да се оплакват от промените във времето, сега се оплакваха, че промени не настъпват. На деветнадесети юли; същия този понеделник, в единадесет часа Хъмфри излезе да се поразходи и въпреки че вече се стъмваше, беше толкова горещо, че въздухът сякаш лепнеше по лицето му. Прозорците светеха. През някои от тях се виждаха полилеи и картини по стените. Хъмфри не знаеше кои са собствениците на жилищата, а от тротоара не можеше да определи какви са платната — имаше едно-две интересни, но не подлежаха на сравнение с картините на Том Търкил.

В мислите си Хъмфри отделяше съвсем малко внимание на предишната вечер или на Сузан. В края на краищата почти не познаваше момичето. Беше му тежко (макар че не му се искаше да го признае), беше му болно, че Кейт се държа толкова рязко с него и не прояви никакво разбиране. Ако Хъмфри можеше да изпита съчувствие към някого, то беше към Том Търкил, колкото и странно да изглеждаше. Не към финансовия спекулант Том Търкил — познаваше предостатъчно такива спекуланти и те му бяха дотегнали. А към Том Търкил бащата, разтревожен за дъщеря си, което бе съвсем човешко. Хъмфри също се бе тревожил и още се тревожеше за децата си, от които бе разочарован. И то поради една особена причина. И двамата бяха решили да посветят живота си на другите.

Не бяха създали семейства. Дъщеря му, около двадесет и пет годишна, социален работник в един бедняшки квартал на Ливърпул, работеше много и получаваше малко. Беше прекъснала изцяло връзките си със средата, от която баща й произлизаше. Бе възприела говора на хората от работническата класа или имитираше лошо този говор, тъй като нямаше добър слух. Пишеше любящи писма на Хъмфри, но не искаше да се запознае с приятелите му. Може би имаше любовници; Хъмфри не бе сигурен. В това отношение съчувствуваше на Търкил. А синът му с труд бе завършил медицина и беше приел да работи като лекар в една католическа болница в Южна Африка, в пущинаците на Транскай и заради това трябваше да се преструва, че е католик. Може би постъпката му беше благородна, но на Хъмфри му се струваше, че е безумна донкихотщина. Младежът не беше нито умен, нито забавен, но Хъмфри го обичаше. Както казват японците, бащинството е сърдечна слепота.

Като стигна до края на Площада, Хъмфри видя светлина в един от прозорците на лейди Ашбрук, на етажа над гостната. Вниманието му веднага се отклони от мрачните мисли за децата. Светлината сигурно идваше от спалнята й — дали лежеше още будна? Резултатите от изследванията щяха да станат известни всеки момент. Как ли прекарваше тя нощите си?

Беше мислил за всичко това и по-рано, но нищо ново не му хрумна и скоро тези мисли излетяха от главата му.

Всъщност в този момент лейди Ашбрук лежеше подпряна на възглавници в леглото си и се опитваше да чете криминален роман. Никога не беше чела много, а сега криминалните романи бяха единственото четиво, за което можеше да си помисли. Но никой от тези романи не беше приковал вниманието й и след като живееше с тежкото предчувствие, че новините от болницата ще пристигнат до няколко дни или може би до няколко часа, тя не можеше да запомни нищо от прочетеното. Беше взела две хапчета за сън „Секонал“, но сънят не идваше. Защо човек толкова много иска да спи? Вярно е, че изглежда по-смислено да се вкопчиш в последните минути съзнателен живот, но въпреки това, дори ако е сигурно, че на другия ден ще умреш, може би пак ще искаш да спиш. Когато останеше сама, решителната смелост, която демонстрираше пред хората, я напускаше. Мечтаеше времето да спре. Като човек, който чака писмо със следващата поща, писмо с лоши новини, за които вече знае, тя мечтаеше утрото да не настъпи. Докато времето е спряло, тя е в безопасност.

Ако някой влезеше в стаята й, лейди Ашбрук нямаше да признае нищо. След вечеря се бе приготвила за лягане, без да изневерява на порядките, които бе спазвала цял живот, и ако в този момент някой я посетеше, щеше да го поздрави, въоръжена с хапливи слова.

В никакъв случай не би дала отговор на въпросите, които бяха занимавали Хъмфри в онази неделна утрин. Беше ли се молила за себе си в църквата? Не би допуснала дори да си зададе сама такъв въпрос, а камо ли да отговори на него. Но, да, беше се молила. Беше се молила, коленичила, с изправен гръб, преди да започне службата. Беше се молила отново и тази вечер, макар че не бе коленичила пред леглото си. Молитвите бяха прости, но в тях се повтаряше настоятелно всяка подробност, сякаш бог можеше да я разбере погрешно или да я измами. Нека да чуя добри новини тази седмица. Искам да кажа, нека да чуя, че съм здрава и че нямам нищо злокачествено, т.е. никаква следа от злокачествен тумор.

И една друга жена не можеше да заспи тази нощ. Това бе Сузан, момичето, на което Хъмфри не беше отделил голямо внимание по време на вечерната си разходка. Той, както и повечето хора, които я познаваха, биха се изненадали, ако можеха да разберат как се терзае тя. Сузан изглеждаше твърде кротка, безобидна, почти безлична; интелигентна, както бе казала Кейт, но мързелива. Повечето от тези неща бяха верни, но сега тя лежеше, разкъсвана от мъка, обезумяла от разочарование и гняв. Както Хъмфри и Кейт бяха предположили, Лузби най-приятелски и много мило й се беше изплъзнал в неделя вечер: можел да й обещае само, че скоро ще се видят, нищо повече; отпуската, дадена му по семейни причини, била свършила и на другия ден трябвало да вземе самолета за Западна Германия.

Сузан копнееше за него, за тялото му. Тя беше родена, за да се омъжи за него. Той й се изплъзваше. По-добре да беше умрял. Беше премислила какво може да сложи край на мъките й. Стигна дотам, че набра телефонния номер на щаба на неговия полк в Западна Германия, но след това тръшна слушалката. Искаше да тръгне по улиците и да се предложи на първия срещнат мъж, на всеки, който би се държал мило с нея, например на онзи любезен американски професор, на Пол Мейсън, на когото и да е. Не вярваше на никого. Не вярваше на Лузби — никой не можеше да му вярва. Не вярваше и на баща си. Пред хората го защищаваше и щеше да продължава да го защищава, но не му вярваше. След Лузби не вярваше на никого. На Лузби никога не бе вярвала. Може би не бе вярвала и на баща си. Може би тайно в себе си смяташе, че той е мошеник. Тази вечер в гнева си беше сигурна, че е такъв. По-добре всички да бяха умрели. Самата тя би умряла с радост. Не можеше да лежи спокойно в леглото. Риташе, въртеше се, обръщаше се. Нищо не можеше да й достави трайно облекчение. В благоуханната си спалня тя виеше като животно. Представяше си злополуки, самолетни катастрофи, бомби. Ядрени войни. Представяше си, че тя ще унищожи всички, най-напред самата себе си, своя позор, мъката си, страстта си, копнежа си. Искаше на всичко това да се сложи край.