Чарлс Пърси Сноу
Лустро (15)

XV

Следващия вторник Хъмфри отново бе повикан в полицейския участък. Този път от телефонната слушалка не прозвуча гласът на Брайърс, а един почтителен гърлен глас, който съобщи на пресекулки:

— Обажда се инспектор Шинглър. Името ми не ви говори нищо, но аз съм един от сътрудниците на шефа.

Извинявайте, че ви безпокоя, сър, но има една дреболия, която вие може би ще ни изясните. Няма нищо общо с вашите показания, разбира се — просто една дреболия, с която трябва да приключим; нали все ще се намери някой, който гори от желание да ни помогне в разследването.

Шинглър леко наблегна на последната фраза, за да покаже, че разговорът се води между двама души, които знаят за какво става дума. Тази фраза вече няколко пъти се бе появила във вестниците, прокраднала се многозначително сред официалните съобщения. Въпреки намеците обаче вестниците нямаха материали, на които да се позоват. Появиха се първите признаци на недоволство. В един популярен неделен вестник излезе статия с голямо заглавие: „Какво става с нашата полиция?“ Статията не засягаше конкретно случая с убийството в „Белгрейвия“ и може би бе написана отдавна. Независимо от това моментът беше твърде удобен, за да бъде отпечатана. Тя съдържаше няколкостотин гневни думи, които апелираха да се осигури безопасността на старите и на болните, на всички стари дами в страната.

А що се отнася до самата лейди Ашбрук, Хъмфри беше видял само още едно писание, посветено лично на нея. Тъй като нямаше какво да прави, беше отишъл в своя клуб, което рядко се случваше; и което също рядко се случваше, бе прелистил последните списания. Странно как навиците се забравят. Неотдавна той редовно бе следил тези списания като част от служебните си задължения, но сега вече това бе останало в миналото.

За своя изненада Хъмфри намери в „Ню Стейтсмън“ една доста дълга статия, озаглавена „Олицетворение на господствуващия ред“. Името Мадж Ашбрук биеше на очи. Хъмфри зачете с недоверчива насмешка, но скоро го обзеха по-смесени чувства. Статията беше подписана с женско име и той бързо се досети, че авторката е дъщеря или по-точно внучка на някоя стара позната на лейди Ашбрук.

За всеки, запознат със специфичния език на дадена социална прослойка, ставаше ясно, че авторката принадлежи към висшата класа, че се отвращава от произхода си и че е решила да вярва във всичко, в което вярват добрите прогресивни хора. Би могла да бъде собствената ми дъщеря, помисли си Хъмфри и изпита някакво облекчение. Авторката обясняваше, че Мадж Ашбрук представяла господствуващия ред откъм най-типичната му страна. Омъжила се за човек от най-висшите кръгове на старата аристокрация, доколкото такава аристокрация все още съществувала. След това, използувайки възможностите, които господствуващият ред й осигурявал и внимателно замаскирвал (правилно отбелязано, помисли си Хъмфри), тя се омъжила повторно за човек от новата търговско-политическа аристокрация. Винаги е живяла сред богатите. Винаги е знаела, без изобщо да се замисля, какво могат и какви решения вземат хората, чието мислене е провъзгласено за правилно.

В това била и силата на господствуващия ред — неговите представители нямали нужда да разсъждават, те усещали всичко по инстинкт. Мадж Ашбрук знаела, че е редно Хитлер да бъде укротен, че е редно Едуард VIII да бъде отстранен, че е редно Чембърлейн да бъде обявен за спасител, че е редно Уинстън Чърчил да бъде боготворен. През целия си живот не е изразила нито една собствена мисъл, но въпреки това тя и хората като нея винаги са имали огромно влияние. Била съвсем обикновена жена. Ако била родена в друга среда, лесно било човек да си я представи като домакиня в Манчестър, която, отдадена с любов и всеотдайност на семейния живот, възпитава децата си в строг, старомоден дух. (Може би авторката дава израз на някакво свое недоволство, помисли си Хъмфри.) Но независимо от всичко, благодарение на привилегиите си, Мадж Ашбрук е блестяла в обществото. Блестяла е силно, както потвърждавали всички спомени за нея.

Била е една от младите красавици, които може би са познавали — и сигурно наистина са познавали — Рупърт Брук, Джулиан Гренфел, Патрик Шоу-Стюарт, Реймънд Аскуит в онези идилични времена преди войната от 1914–1918, войната, която Мадж, разбира се, безрезервно е одобрявала. За разлика от тези млади мъже тя оцеляла и продължила да блести през двадесетте години като последна звезда на една западаща цивилизация. Макар че тази цивилизация е била жалка, Мадж и други красиви жени са блестели и, изглежда, са се наслаждавали на живота. Сега нея и почти всички останали ги няма. Où sont les neiges d’antan?^[1]

Без да иска, Хъмфри изпита леко вълнение. Авторката имаше романтична душа. Но щеше да бъде по-хубаво, ако бе избягнала претенциозния финал.

При второто си посещение в полицейския участък Хъмфри отново бе въведен в Кабинета, но този път Франк Брайърс го нямаше. Поканата не бе отправена от него. Може би, помисли си Хъмфри, този млад човек, Шинглър, е решил да завърже ново познанство и то с надеждата, че ще се окаже полезно. Той положително бе разбрал, че миналия петък часове наред Хъмфри е говорил насаме с Брайърс. Може и да е дочул нещо за техните предишни връзки.

Макар че Брайърс го нямаше, десетина от неговите сътрудници се бяха събрали в Кабинета. Имаше няколко оперативни работници, сержанти от криминалната полиция, които Хъмфри изобщо не познаваше. Почувствува, че му е трудно да различава лица и да запомня имена. Видя и две жени, но не можа да разбере какъв чин имат; със своята жизненост и миловидност те му заприличаха на онези хубави селски момичета, с които бе ходил на лов през младежките си години.

Въпросът, който Шинглър беше използувал като причина или като претекст, за да призове Хъмфри, се оказа загадъчен, но маловажен. Един младеж предложил сам услугите си — искал да им помогне в разследването. Същото онова момче, което Брайърс бе нарекъл „загубен младеж“. Иска да покаже, че върши нещо полезно, бе казал тогава Брайърс.

— Тук шефът греши — многозначително забеляза Шинглър, след като изложи фактите пред Хъмфри. — Този приятел просто иска да си придаде важност. Това е единственият му шанс да стане известен.

Младежът разнасял вестници в района на площад „Ейлстоун“. Твърдял, че в неделя сутринта, след убийството, по обичайното време — около осем часа пуснал вестника на лейди Ашбрук (тя получавала само един вестник) в пощенската кутия. В този момент му се сторило, че чул глухи удари откъм къщата. Не обърнал внимание на това, докато не научил за убийството на старата дама. Знаел, че Мария, домашната прислужница, не ходи там в неделя. Сметнал, че е редно да съобщи това на полицията. „Може да се окаже полезно.“

— Можеше, ако изобщо беше чул нещо — каза Шинглър. — Жалък фукльо.

Момчето не знаеше (не му бяха казали), че полицията е установила кога точно е била убита лейди Ашбрук — предишната вечер. Шинглър, ръководителят на оперативната група, беше по-категоричен от всякога. Хората му бяха сигурни, че никой не е влизал в къщата в неделя сутринта. Беше невероятно само няколко часа след излизането на убиеца някой друг да се е спотайвал в къщата, взимайки всички възможни предпазни мерки да не остави никакви отпечатъци, никакви следи, нищо, което да докаже пребиваването му там. И не само да се скрие, но да се забавлява, като вдига силен шум.

— Това е някаква глупост. Иначе няма логика.

— А може би са били духове — невъзмутимо каза Бейл. До този момент той не беше проговорил, но Хъмфри бе разбрал, че именно той е най-старшият сред присъствуващите. Хъмфри не можа да прецени дали той говори сериозно. Полицаите, като всички хора, може и да вярват в свръхестествени сили, помисли си той.

Попитаха Хъмфри какво смята по този въпрос. Познава ли момчето? Хъмфри отговори отрицателно, но добави, че би го разпознал по лице. Бил старателен в работата си. Вестниците пристигали редовно и навреме в редките случаи, когато на Флийт Стрийт не стачкували. Полицаите високо се разсмяха: нямаше стачкуващи на този свят, които да се ползуват с техните симпатии. Да не би момчето да е объркало неделята с друг ден, когато може би е чуло някакъв шум, попита Хъмфри. Да не би да става дума за понеделник; по това време на деня в къщата вече е имало няколко души — Мария, самият Хъмфри, сержантът от полицията.

Отговориха му, че и те си помислили същото. Но момчето държало на своето. Денят бил неделя. Той си спомнял големия куп неделни вестници.

— Стига толкова — каза Шинглър. — Не си струва да се занимаваме повече с тези глупости. Не се разправяйте с него.

Бейл благоразумно кимна.

— Сигурно е сгрешил — каза той с добродушен бащински тон. — Друго обяснение няма. — Думите му прозвучаха подчертано отегчено; никой друг не можа да предложи нещо по-оригинално, макар че след време въпросът отново бе повдигнат.

За Хъмфри цялата сутрин бе пропиляна напразно. Хората се разотидоха и той остана с тримата най-близки сътрудници на Брайърс. Разговорът с тях не беше особено вълнуващ. Те се държаха учтиво и почтително дружелюбно. Почерпиха го с неизбежния полицейски чай.

Шинглър е най-умният от тримата, реши той. И се стреми да направи кариера. Това можеше да прецени и човек без голяма професионална практика. На пръв поглед Хъмфри хареса повече Бейл. Той изглеждаше скован, сдържан, прекалено коректен, същински стълб на обществото. Но нали понякога има нужда и от такива стълбове, а Бейл не беше празноглав. Хъмфри нямаше да се изненада, ако освен професионалните способности този човек владееше и други някои.

Фламсън не му направи особено впечатление. Грубовато лице, грубовато държане… Защо ли го е избрал Франк Брайърс? Сигурно биха се намерили десетки други инспектори, нито по-добри, нито по-лоши от него. Може би Брайърс е трябвало да се задоволи с каквото му предлагат. Човек не може да проявява прекалена придирчивост: във всяка служба хората са по-заменяеми, отколкото ни се иска да вярваме.

По принцип това разсъждение бе напълно приемливо. Но в конкретния случай не можеше да се приеме. В сравнение с останалите, през последните двадесет и четири часа Фламсън се бе показал като най-полезния сътрудник на Брайърс. Хъмфри не знаеше и нямаше как да узнае, че ядрото на тази група, включително и Брайърс, неочаквано бе изпаднало в недоумение и разочарование. Това пролича, когато Брайърс и групата му останаха да поговорят насаме. Всеки поотделно, без открито да дава израз, се бе надявал, че завещанието ще ги насочи към нещо по-конкретно. Предния ден Брайърс и приближените му бяха уведомени за съдържанието му. Но това изобщо не им помогна.

Документът не съдържаше нищо интересно. Според адвоката на лейди Ашбрук той представляваше почти копие на предишното завещание с изключение на това, че бе анулирана една сума, предназначена за някакъв неин американски познат, който неотдавна бил умрял. Всички завещани суми били малки: 200 лири на Мария, 300 лири на доктор Периман, 200 лири на фризьорката. За Лузби нямаше нищо — споменаваше се само, че лейди Ашбрук се е грижила за него, докато е била жива. Вещите, които не представляваха особена ценност, бяха внимателно разпределени: свещници — на Силия, други сребърни предмети — на разни познати, две гарафи и килимчета — на Хъмфри. За картините не се казваше нищо. Останалото имущество беше предоставено на Фонда за изследване на раковите заболявания.

След като на никого не бе завещано нищо съществено, „останалото имущество“ практически означаваше цялото състояние, прихода от наемите до изтичане на срока за изплащането им, картините и някои бижута. Но имаше една изненадваща новина, която веднага смути полицията и учуди познатите на лейди Ашбрук. Адвокатите счетоха за нужно да предупредят Брайърс, че състоянието всъщност е съвсем малко. Лейди Ашбрук не притежаваше предполагаемото от всички богатство. Състоянието й едва ли щеше да възлезе на 50 000 лири. Завещанието и незначителната сума подействуваха много неприятно на Брайърс и на неговите сътрудници.

— В случая липсва мотив за престъплението — каза Шинглър и добави: — Освен ако такъв мотив не е имал Фондът за изследване на раковите заболявания. — Тази плоска шега бе приета хладно и Шинглър побърза да се поправи. — Все пак добре че не изключихме възможността да е действувал професионалист.

— Никога не сме я изключвали — заяви Брайърс. Колкото и непринудено да се държеше, след поражение той ставаше непроницаем.

— Не знам какво да кажа. — Фламсън гледаше мрачно; не можеше да изрази точно мислите си. — Има голямо разминаване. Много въпроси остават без отговор.

— Точно така, Джордж. — Макар че не даде израз на собствените си мисли, Брайърс явно беше схванал разсъжденията на Фламсън. Опитваше се да окуражи сътрудниците си, да ги зарази със своята енергия. В момент като този не оставаше нищо друго, освен да продължават да действуват, както досега. Другите не знаеха дали Брайърс се преструва, или действително е прозрял нещо. Вероятно не бе успял, както самият той каза по-късно. И се упрекна в недосетливост. Последните разкрития, които изглеждаха лишени от логика, би трябвало да му подскажат нещо повече. Само простодушният Фламсън тихомълком заподозря, че някои неща са прекалено ясни на пръв поглед, за да се приемат за неоспорима истина.