Чарлс Пърси Сноу
Лустро (31)

XXXI

Когато Хъмфри отново разказа за срещата си с Пол Мейсън, този път на Кейт, и то в собствената си спалня, думите му предизвикаха по-голям интерес. Пълен провал, обобщи Хъмфри, недоволен от себе си също като Брайърс. Кейт го успокои: за поведението на Пол сигурно имало някакво обяснение, но те не го знаели. Сигурно характерът му бил много по-сложен, отколкото те двамата предполагали. Хъмфри й отговори, че това няма нищо общо с практическата страна на разследването и разказа как думите на Франк Брайърс го попарили като с вряла вода.

— По дяволите разследването! — извика Кейт. — По дяволите Франк Брайърс. Аз искам да знам защо Пол така се е разбеснял.

— По-лесно е да кажеш нещо, отколкото да го направиш — отговори Хъмфри.

Тя се отказа да му възразява повече. Не умееше да дозира любовта. За нея тя беше всичко или нищо. Затова Кейт искаше да помогне. Трябваше да сподели неговото чувство, че прави точно това, което е нужно. Не можеше да помогне много, но смяташе, че ще успее да изкопчи малка част от истината от Сузан. В края на краищата познаваше това момиче. В най-лошия случай вреда нямаше да има. И освен това щеше да й бъде приятно — беше любопитна.

По една случайност началникът на болницата й беше дал два билета за Ковънт Гардън и покана за приема по случай представлението. Операта си оставаше най-разточителното забавление в Лондон. Фактът, че е субсидирана от държавата, не означаваше, че операта е достъпна за народа. Началникът на болницата беше член на Управителния съвет на Ковънт Гардън и разполагаше със собствена ложа, като по този начин поддържаше традицията, установена от други богаташи. Кейт знаеше, че Сузан изобщо не се интересува от музика, но предполагаше, че ще приеме поканата й. Защото е хубаво да те видят в операта. Предположението й се оправда.

Сузан пристигна с лимузина, вероятно предоставена от баща й, както реши Кейт. Пристигна с искрящите диаманти на огърлицата и обиците си, предоставени също от баща й, както отново реши Кейт, Кейт, за която музиката бе единствената естетическа наслада, очакваше с нетърпение оперното представление. Като видя блестящата Сузан, тя се почувствува доста зле облечена. Умееше да се облича според възможностите си, но прецени, че при такава конкуренция по-добре ще бъде да не се набива в очите на хората тази вечер. Като се присмиваше на себе си, тя си каза, че така й се пада, защото сама си е докарала това на главата.

Но колкото и да си повтаряше, че сама си е докарала това на главата, колкото и да се присмиваше на себе си, когато пристигнаха в Ковънт Гардън, тя не можа да потисне острия пристъп на завист. Домакинът ги посрещна във фоайето пред ложата. Поздрави Сузан с нескрит възторг, без да пуска ръката й, а тя остана невъзмутимо спокойна, с блестящите си диаманти под полилеите, елегантна и изискана, излъчваща едновременно самоувереност и скромност.

— Колко мило, че дойдохте, лейди Лузби! Колко мило!

Лейди Лузби беше представена на останалите от компанията, все хора, издигнали се значително по-високо, отколкото някой от площад „Ейлстоун“ се бе издигнал — ако такова сравнение все още можеше да се прави. Лейди Лузби се усмихваше непринудено и дискретно на всички поред. Беше истинско олицетворение на млада омъжена жена или както казваше старата бавачка на Кейт, „същинска божа кравица“.

Докато слушаше музиката, Кейт си припомни за друг стар израз. Играеха „Тристан“, а Вагнер беше потискащо романтичен, затова тя се изкуши да мисли за нещо истинско, за Хъмфри, а не да слуша този шум, който се извиваше като вихрушка около нея. Ложата беше голяма, но в нея се бяха наблъскали двадесетина души. Кейт седеше на последния ред. Сузан бе настанена до домакина.

Злото цъфти навсякъде — този стар израз се натрапваше в съзнанието й. Но защо да цъфти? Може ли да цъфти? Том Търкил беше един от хората, към които тя изпитваше най-малко симпатии. Но не познаваше друг с по-процъфтяваща кариера от неговата. Догодина положително ще влезе в правителството. Неприятна мисъл. Тя никак не го харесваше. Но държеше на дъщеря му, седнала на няколко крачки от нея. Не че Сузан заслужаваше това. И тя беше в същото цветущо положение като баща си. Но Кейт обичаше своите сестри. А още повече обичаше Сузан, може би защото тя не беше феминистка и не хранеше никакви илюзии нито за жените, нито за мъжете. Сузан бе в цветущо състояние. Но никой разумен човек не би казал, че тя заслужава да я ценят по-високо дори от мъжете. Няма справедливост на този свят. Какво беше казал Хъмфри? Да, който очаква справедливост на този свят, е кръгъл глупак. Тази вечер Сузан жънеше успехи. Но нищо. Кейт имаше работа за вършене.

Възможност за това й се удаде след вечеря. От ложата се минаваше в друго помещение, значително по-голямо, където бяха наредени маси за вечеря. Студената вечеря отговаряше на всички изисквания: на гостите предлагаха pate de foie gras^[1] (но тъй като някои се отказаха от него, Кейт за утешение изяде двойна порция), хайвер, дивечово месо, фазан, шампанско, бургундско. Домакинът се бе представил добре. Той флиртуваше със Сузан, при това доста умело.

След антракта гостите се оттеглиха в ложата. Кейт успя да задържи Сузан.

— Няма защо да бързаш. По-добре да пийнем още по една чаша. И без да ми казваш, знам, че ти е много скучно.

Пред Кейт Сузан не се преструваше, че обича музиката. Когато нямаше причини да се преструва, тя беше искрена и на Кейт й допадаше тази нейна черта.

Двете останаха сами в малката зала. Би могло да им хрумне (на едната или на другата) колко е хубаво да седиш в ложата с любовника си, само ти и той, и да знаеш, че на няколко крачки от ложата има закътано местенце, където двамата бихте могли да прекарате приятно.

Сузан, която беше въздържателка, отказа да пие повече. Кейт си наля уиски и попита:

— Как е Лузби?

— О, добре е. Нали знаеш, че Мистър е винаги добре. — Сузан говореше нехайно и снизходително. Кейт бе престанала да се изненадва. Та нали преди време беше направо обезумяла за този мъж… или Кейт се бе излъгала? Или след като го бе спечелила, Сузан го бе захвърлила като носна кърпичка?

Кейт пристъпи направо към въпроса. И друг път се бе разправяла със Сузан и знаеше, че няма смисъл да проявява деликатност. Трябваше да действува от упор.

— Вероятно знаеш, че не го подозират в убийството. Наистина са му повярвали.

— Много мило от тяхна страна — усмихна се Сузан.

— Във всеки случай той е извън всякакви подозрения. Освен ако не е накарал някой да действува вместо него. Самият той обаче не е бил там.

Очевидно за Сузан това не беше нещо ново, защото попита:

— А ти откъде знаеш? — Озари я една блестяща мисъл и тя погледна по-възрастната жена със сестринско съчувствие. Всъщност Сузан предполагаше, че Кейт и Хъмфри спят заедно много преди това да бе станало. — Сигурно цялата история ти е известна.

— Отчасти, но това няма значение.

— Тия мъже са толкова глупави — без злоба заговори Сузан. — Загубени хора. Мистър не си пада по мъжете. Няма вкус към тези неща. — И побърза да уточни какъв вкус е нужен в такива случаи. Тя продължаваше да изглежда като срамежлива младоженка, но на лицето й се бе появила безсрамна усмивка. Това, което каза, звучеше недвусмислено и цинично. Кейт за първи път чуваше подобно определение на хомосексуализма. Може би беше вярно. Жени като Сузан умеят да разголват истината. — Дори и да опита, няма да му достави истинско удоволствие. — Тя отново влезе в ролята на съпруга на Лузби. — Той, разбира се, е опитвал. Опитвал е почти всичко. Никога не знае какво точно иска. Но аз, ако имам късмет, ще се справя с него.

— Както и да е, той е извън всякаква опасност. — Кейт нямаше време да слуша тези странни предвиждания за брачния й живот. — А ти?

— Какво аз?

— Те все още се опитват да открият къде си била онази вечер.

— Но аз им казах, мила Кейт, наистина им казах. — Сега Сузан гледаше доверчиво, искрено и леко обидено.

— Казала си им прекалено много неща. Все не можеш да разбереш, че едно оправдание е по-добро от три. Колко пъти съм ти втълпявала това в главата?

Сега вече Сузан изглеждаше разкаяна.

— О, но нали разбираш? Опитвах се да предпазя Мистър. И ти би направила същото. И всяка друга жена.

— Не си го направила много добре. — Кейт не се трогна от поредната поза на Сузан, този път на виновно дете. — Не си измислила нито една достатъчно убедителна лъжа. Какво си правила онази вечер?

— Просто се мотаех. Нямаше какво да правя, нали разбираш.

— Тия ги разправяй на някой оглупял старец. — Кейт се развесели, възмути, ядоса. — Какво си правила онази вечер?

С открит поглед и израз на обидена невинност Сузан разказа няколко различни версии, подкрепени с убедителни подробности. Вечерта била гореща. Нямало с кого да излезе. В апартамента на площад „Итън“ нямало никой, който да я заведе на кино. Или в един от игралните клубове. Понякога обичала да залага на дребно, каза тя откровено, сякаш се изповядваше.

Кейт отговори, че не вярва на нито една нейна дума независимо от доверителния тон. Най-сетне успя да изкопчи една версия, която може би се доближаваше до истината. Сузан се опитвала да засече Лузби.

— В някои отношения той се държи направо отвратително, нали разбираш. Бях решила да се разберем веднъж завинаги.

Както бе направил и Хъмфри на следващия ден, в понеделник, тя се обадила по телефона в щаба в Германия. Разбрала, че Лузби е в Лондон, в отпуск по семейни причини. Бил отседнал на площад „Ейлстоун“ 72. Но ако е останал у баба си и не й се е обадил, това означавало, че има някаква друга среща същата вечер. Често, след като баба му си легнела, той излизал, за да се срещне със Сузан в някоя от техните тайни квартири. Сега щяла да го хване на местопрестъплението. Дебнела дълго време. Но от него нямало нито следа.

Накрая решила, че е сбъркала. На другата сутрин започнала да звъни на приятелите на Лузби в Лондон. Знае ли някой къде е бил той? Известно време преди това се била запознала с Дъглас Гимсън. Като му се обадила, той й казал да не се тревожи. Признал, че бил приютил Лузби през последните две нощи.

— Приютил го. Ама че израз! — Последва весел смях, безсрамен като смеха на Лузби. Същия ден, в понеделник по обяд, Лузби й се обадил у дома, казал й, че лейди Ашбрук е убита и че той е изпаднал в неудобно положение, а следобед двамата съчинили историята.

Това, което Сузан най-сетне бе признала, прозвуча на Кейт правдоподобно. Без съмнение тя премълчаваше някои неща. А други съзнателно преувеличаваше. Не беше ясно как е повлияла на Лузби. Какъв коз е държала в ръцете си? Въпреки всичко той се бе оженил за нея. Глупаво би било да се мисли, че Лузби е толкова възвишен, та парите на Том Търкил да не му направят впечатление. Но възможно е също така, каза си Кейт, Лузби да е открил в Сузан не само една безсрамна лъжкиня, но и силна, безпощадна личност, каквато може би е търсил, тъй като сам е лишен от такива черти. Може би критичното положение, в което се е озовал, е послужило за сигнал да се обърне веднага към нея. За разлика от Брайърс, а също и от Хъмфри, Кейт не възприемаше сериозно предположението, че Лузби и Сузан са съучастници.

Сузан почти е успяла да убеди полицията с креватните си истории, помисли си Кейт. А може би това беше най-правдоподобната от всичките й любовни фантазии, но дали и този път не беше преиграла. Полицаите се бяха наслушали на креватни истории, но когато ги разказва такова хубаво момиче, може би им доставят известно удоволствие.

Сега вече Кейт искаше да задоволи любопитството си.

— Защо ти трябваше да се впускаш в такива подробности?

— О, но нали вреда няма?

На Кейт пак й се натрапи сравнението с божата кравица.

— Имало ли е наистина такова нещо? Не говоря точно за онази нощ, за нея знам.

— Може би.

— Кога? — попита Кейт и веднага наостри уши.

— В неделя вечерта. На другия ден.

— Но нали не си виждала Лузби в неделя вечерта? А чак в понеделник, както сама каза.

— Не съм казала. И в интерес на истината не съм била с Лузби в неделя вечерта.

Кейт избухна в смях, беше изненадана, дори стресната, но най-много развеселена.

— Ах ти, лъжкиня такава. Знаеш ли какво заслужаваш? — Но любопитството й надделя. — С кого беше?

— Не можеш ли да се досетиш? — тихо и спокойно попита Сузан.

— Може да си била с първия срещнат мъж — отговори Кейт, но не толкова тихо и спокойно.

— Не, бях с Пол. С Пол Мейсън. — И за доказателство добави: — Винаги съм го харесвала; може би си забелязала.

— Забелязала съм, че харесваш много мъже. — Думите на Кейт бяха много по-язвителни от усмивката й.

Сузан кротко отговори:

— Не си права. Нали разбираш, бях много разстроена заради Лузби. Знаеш, че понякога е отвратителен. Затова исках да намеря успокоение другаде. И си помислих, че мога да опитам с Пол. Той всъщност не ходи по жени. Сега е сам. Онова момиче Силия го е оставила. Сигурно е голяма идиотка. Но мен Пол не ме харесва много — добави Сузан със спокойно примирение. — Освен когато става дума за… знаеш за какво. Независимо от всичко онази вечер беше хубаво. — Тя продължи да говори със спотаено задоволство: — Не му беше приятно, че го използувам като утешителна награда. Той изобщо е много горд. И побеснява, ако някой се опита да надникне в мислите му. По-потаен човек от него не познавам. — На лицето й се изписа дръзка, предизвикателна гримаса. — Въпреки това някой път пак може да опитам с него. Преди финала е доста добър. Развихря се. Много е възбуждащо. Получаваш пълно удовлетворение.

Когато се върнаха тихомълком в ложата, Кейт бе доволна от себе си. Заниманията на Сузан през онази вечер може би не бяха важни (не знаеше какво ще си помисли Хъмфри, когато му разкаже), но нищо не пречеше да се изясни този въпрос. Кейт прецени, че е свършила добра работа. Така прецени и Хъмфри, когато на другата сутрин, докато закусваше, Кейт се отби при него, преди да отиде в болницата.

— Добра работа си свършила, мила. Не обичам да оставям нещата наполовина. — Той тихичко се изсмя. Все още можеше да изпълнява старата си служебна роля. Целуна я сърдечно, дори повече от сърдечно.

— Няма време — каза тя. Беше направила нещо за него. А сега искаше той да направи нещо за тях двамата. Искаше да поканят гости на вечеря в неговата къща. Започваше да се приспособява към новия начин на живот. Би било приятно да поканят гости и да не трябва да обясняват нищо.

— Много приятно. — Хъмфри се трогна, че тя бе намислила да направи нещо за него и както обикновено, нейният ентусиазъм го зарази. — Когато пожелаеш. Във всеки случай мисис Бърбридж винаги те е харесвала.

— Кого ще поканим?

— Алек Лурия пристига другата седмица. А какво ще кажеш за Силия? Жалко, че съвсем изчезна.

Хъмфри си помисли, че би било забавно да погледа как Лурия се впуска в търсене на нова съпруга.

— А всъщност — продължи Кейт, щастливо увлечена от плановете си — знаеш ли кое ме наведе на тази мисъл — онзи ден на улицата срещнах Ралф Периман. Трябва да поканим това семейство. Нали знаеш, че им дължим една вечеря?

— О, така ли? — За своя изненада тя видя как лицето на Хъмфри помръкна, по-скоро загуби всякакъв израз.

Кейт бързо си извади заключение. И весело, укорително и нежно каза:

— Хайде, мили, да не би да ти е неприятно, че от време на време си говоря с него? Нали знаеш, че се интересувам само от тебе? Но как да ти го докажа.

И го застави да й се усмихне, както обикновено.

— Е, какво ще кажеш? — подкани го тя.

Но той беше объркан. Накрая заговори:

— Щом искаш, покани ги. Аз ще се опитам да го преглътна. — Тези думи бяха изречени с равен глас, без обичайната нежност. Тя се разстрои. Друг път не се бяха карали. Дори когато помежду им имаше разногласия, той беше по-сговорчив и внимателен с нея. Веднъж или два пъти го бе виждала в мрачно настроение и бе успявала да долови причината, пък и предпочиташе да не му се меси. Но сега бе толкова огорчена, че щеше да настоява на своето.