Чарлс Пърси Сноу
Лустро (13)

XIII

Във вторник сутринта, докато Брайърс и сътрудниците му се съвещаваха, Хъмфри седеше във всекидневната си и четеше „Таймс“. Веднага беше намерил съобщението за убийството. За това не бяха нужни особени усилия. На първа страница имаше голямо заглавие. Хъмфри не се и съмняваше, че в другите вестници има и по-крещящи заглавия. В момента сред новините нямаше друго такова събитие. Финансовата криза; времето — все още без никакви признаци за промяна (просто невероятно в Англия хората да говорят, че посевите изгарят и че има опасност да настъпи суша); убийството в „Белгрейвия“. Убийството предизвикваше най-голям интерес.

Убийството в „Белгрейвия“: това заглавие стана известно извън пределите на Лондон, дори извън пределите на Англия, сред много хора, които нямаха никаква представа къде се намира „Белгрейвия“ и какво представлява. Както бяха предвидили Брайърс и шефовете му в Скотланд Ярд, убийството щеше за дълго да остане сензация.

В официалното съобщение не се казваше нищо, освен че според полицията лейди Ашбрук е убита и че разследването е възложено на главния инспектор Брайърс, началник на отдел в криминалната полиция. Когото прочете тези редове, Хъмфри се зарадва по няколко причини. Без съмнение Брайърс се бе запознал с показанията, дадени предишния ден, и Хъмфри, който знаеше колко бързо действува той, очакваше в най-скоро време да го потърсят. И изпитваше удоволствие от предстоящата среща. Той обичаше и уважаваше Брайърс, може би го обичаше така, както учителят обича любимия си ученик. Самият Хъмфри не бе постигнал голям успех, но се радваше, когато други хора можеха да се похвалят с такова нещо. Освен това се ласкаеше, че е заложил на победителя.

Некрологът в „Таймс“, който не беше поместен на първа страница, съдържаше формални, кратки биографични данни — семейство, бракове, син — маркиз; убитата била известна в лондонското общество в периода между двете световни войни; занимавала се с обществена дейност; била председателка на Съюза на жените — консерваторки (1952–1963), член на Англо-норвежкото дружество и на Фонда за изследване на раковите заболявания.

По-сух некролог от този не можеше да се съчини. Навярно някои от приятелите на лейди Ашбрук щяха да се подразнят от това и да пожелаят да добавят нещо по-емоционално, а това не би било никак трудно.

Късно сутринта телефонът иззвъня. Хъмфри чу собственото си име, изречено с мек, приятен глас. Същият глас каза:

— Обажда се Лузби. Вижте какво, имам нужда от помощ. Може ли да поговорим?

— За какво? — Въпросът на Хъмфри не прозвуча предразполагащо.

— Изпаднах в затруднено положение. А вие сте умен човек, нали?

— За какво става дума?

— Нека да поговорим. Може би ще ми помогнете… — Гласът прозвуча настоятелно.

— Щом искате — каза Хъмфри, който си представи последиците от този разговор и си спомни за някогашната си служебна предпазливост. — Но не по телефона. И по-добре не идвайте тук. Сигурно ви търсят.

Срещнаха се в едно мрачно, задушно, но препълнено кафене в далечния край на Кингс Роуд, което Лузби бе избрал. Каквито и тревоги да имаше, Лузби изглеждаше в цветущ вид — като галеник на съдбата, и не се поколеба да си поръча спагети по болонски.

— В щаба ми казаха, че сте ме търсили в понеделник — заяви той съвсем спокойно.

— Съвсем естествено беше да ви потърся — отговори Хъмфри.

— Не бях там.

— Разбрах.

— Всъщност бях в Лондон — усмихна се Лузби със своята невинна, откровена, безсрамна усмивка. — Какво ще кажете?

— Няма значение аз какво ще кажа. Вие ще трябва да дадете обяснения пред полицията, нали разбирате? Какво правехте в Лондон?

Лузби продължи да се усмихва и да се държи съвсем спокойно.

— О, нали ме знаете какъв съм?

— Знам ли?

Лузби не се смути от този въпрос.

— Чувствувах, че имам нужда да се поразвлека. По възможно най-добрия начин. Затова си взех отпуск за няколко дни. Здравето на баба беше много добро извинение. В края на краищата и друг път съм използувал това извинение, нали?

— Но не отидохте да я видите?

— За съжаление не. Обадих й се по телефона в събота следобед. Тя каза, че се чувствува добре.

— А къде бяхте?

— Тук наблизо. Съвсем наблизо — отвърна Лузби.

— Къде?

Изведнъж Лузби заговори сдържано и хладно.

— На този въпрос предпочитам да не отговарям. — После отново безсрамно се усмихна. — Намерих си едно уютно гнезденце. Много удобно за развлечение.

— С жена ли?

— Това вие го казвате, не аз.

Лузби взе да рови с вилицата из спагетите. Навремето Хъмфри бе водил доста разпити. Затова замълча. Младежът щеше да заговори сам. И действително заговори, съвсем невъзмутимо.

— Нали ви казах, че съм в затруднение. Сега разбирате защо. Обаче какво да правя?

Хъмфри помълча известно време и накрая попита:

— Това, което ми казвате, истина ли е?

— Защо да ви лъжа?

— Има много причини. Но няма да ви ги кажа, ако ме лъжете.

Лузби се усмихна с най-милата си усмивка:

— Искате ли да се закълна в Библията?

— Няма нужда — отвърна Хъмфри и също се усмихна, но не толкова мило. — Дори и да сте най-големият лъжец, пак бихте се заклели.

Лузби се разсмя.

— Добре. Казвам ви истината. Не съобщавам точно къде и с кого съм бил. Защото може би ще се изненадате. Искам да запазя това в тайна, освен ако не се наложи да разкрия тайната. В края на краищата ще се съгласите, че постъпвам като истински английски джентълмен.

Хъмфри не се сдържа и се засмя. Лузби сигурно осигуряваше успеха си сред жените точно с такива духовитости. Човек трябва да познава тази категория хора, за да схване колко хапливи са забележките им. Сега Хъмфри заговори по-дружелюбно:

— Тогава да започнем оттук. Всеки що-годе разумен човек би ви дал същия съвет. Това би направил и всеки почтен адвокат. Но съветът ще бъде напълно безполезен, ако не казвате истината. Трябва да отидете в полицията и да повторите онова, което вече ми казахте. Ще отидете веднага щом свършите с… това. — Хъмфри погледна вяло пълната чиния със спагети. — Трябвало е, разбира се, да отидете още вчера сутринта. Там ще се държат съвсем учтиво с вас. Ще дадете показания и ще се подпишете. Те ще направят проверка. Не забравяйте, че това е сериозно нещо. Те не са глупаци. Ще бъдат подозрителни. Работата им е такава — да бъдат подозрителни. Не се ръководят от възвишени представи за човешката природа. Ще се интересуват от завещанието на баба ви. Ако се окаже, че ви е оставила някоя хубава сума, а според мен това е твърде вероятно, ще си отварят добре очите. Затова ако не казвате истината, всичките ми съвети ще бъдат излишни.

Както бе заявил Шинглър предишния ден в участъка, думата „завещание“ говореше сама за себе си. В случая Хъмфри не бе проявил някаква особена интуиция или далновидност. Предположението, което бе направил, би хрумнало на всеки на негово място, озовал се в подобен момент в близост с такова убийство.

Хъмфри прекъсна разсъжденията си и попита:

— Впрочем какво е завещанието й? Знаете ли?

— Нямам никаква представа. А вие знаете ли?

— Отде накъде? На мен тя никога не се е доверявала. А кой знае дали изобщо се е доверявала на някого, особено напоследък. Освен може би на вас.

— Не, не. Тя беше привързана към мен и нищо повече. — За първи път, откакто бяха започнали да говорят, Лузби като че ли стана сериозен. Без да гледа Хъмфри, той попита: — Нали имате доверие в мен?

— А вие как мислите? — запита на свой ред Хъмфри със същия закачливо-палав тон, с който Лузби беше парирал един негов въпрос. Всъщност в този момент Хъмфри не можеше да даде честен отговор дори на себе си. Имаше ли доверие в Лузби? Много разпити беше водил през живота си. И бе открил нещо любопитно. Прозрението или интуицията — няма значение как ще го назовем — изчезваше в хода на разпита.

Подозренията се засилваха, придобиваха конкретна форма, докато накрая човек се чувствуваше оплетен в мрежата на самозаблудата. Точно от това трябваше да се предпазва всеки професионален следовател, но повечето не внимаваха. Всичко изглеждаше възможно и всеки изглеждаше опасен. Например, доколкото Хъмфри си спомняше, единствените хора в квартала, в чиито досиета, изготвени от някогашната му служба, имаше въпросителни знаци, бяха Том Търкил — заради левичарски прояви още на младини, нещо обикновено за един политик, и Пол Мейсън, колкото и невероятно да звучеше това. Но Пол, който изучаваше външната търговия, бе пътувал много в Източна Европа.

В нормална обстановка всеки, който можеше да различи черно от бяло, щеше да разбере, че Пол е толкова способен да измени на родината си, колкото Уелингтънският херцог; но Хъмфри си представяше как по време на разпит налудничавото подозрение все повече се засилва — ами ако Пол е класическият пример за добре обучен, хладнокръвен изменник от висшата класа. Когато водиш разпит, не трябва да се поддаваш на такива подозрения. Но сега в това занемарено кафене Хъмфри не можеше да прецени дали вярва на Лузби, или не и дали, ако беше полицай, щеше да се заинтересува от него.

А самият Лузби, без да бърза, се зае да унищожи един голям сладолед и да обсъди делово и спокойно погребението. Вероятно той ще трябва да се погрижи за това. Кога полицията ще му предаде трупа? Или може би това зависи от следователя. Хъмфри поклати глава. Често бе работил с полицията, но никога не му се бе случвало да участвува в разследването на такова престъпление. Затова не можа да даде отговор на този въпрос. А синът на лейди Ашбрук, бащата на Лузби, ще дойде ли на погребението? Лузби беше сигурен, че няма да дойде.

— Много е зле — безизразно добави той.

Хъмфри си припомни клюката, че шейсетгодишният лорд Певънзи е алкохолик.

— Знаете ли какво погребение би искала баба? — попита Лузби.

Но и на този въпрос Хъмфри не успя да отговори. Може би някъде сред книжата й се споменаваше нещо. Лузби смътно си спомняше как веднъж тя бе казала, че не обича погребенията. А кремация? Във всеки случай сигурно не би искала нищо разточително. Още преди години Хъмфри бе разбрал, че Лузби, който винаги успяваше да се хареса и бе развил до съвършенство това свое умение, като ловко се преструвайте на наивен, всъщност е доста хитър; въпреки това обаче сега той най-простодушно си въобразяваше, че знае какви са били желанията на покойната.

Същия ден по-късно Лузби се обади и зададе още няколко въпроса. По телефона не говореше толкова сладкодумно, колкото в кафенето, гласът му не звучеше толкова настоятелно, колкото при сутрешната им среща. Не каза нито дума за собствените си тревоги.

— Нали си оправихте работите в полицията? — попита Хъмфри.

— Справих се.

— Надавам се, че сте си спомнили какво ви казах.

— Никога не забравям какво са ми казали. — Гласът му отново, прозвуча галантно-учтиво.