Чарлс Пърси Сноу
Лустро (27)

XXVII

Брайърс беше разказал вече на Хъмфри всичко, което полицията бе установила за финансовото положение на лейди Ашбрук. Били тръгнали по грешни следи, били направили грешки, не можели да представят никакви доказателства за онова, в което подозирали Лузби и Сузан. Когато се уверили, че алибито на Лузби за онази вечер е неопровержимо, насочили вниманието си към Сузан. Може би ставало дума за съучастничество, макар че никой не виждал причина за това.

Отначало, особено след отваряне на завещанието, те проучили основно как лейди Ашбрук е успявала да преживява. Със завещанието ударили на камък, но Фламсън, подкрепен от други млади следователи, които умеели да се изразяват по-добре от него, доказал, че всичко е някак прекалено нагласено.

Самият Брайърс тук нямаше заслуга. Сега той не скриваше нищо от Хъмфри и със задоволството на учител изтъкваше колко умни са учениците му. Освен това с иронично задоволство изтъкваше в кои моменти самият той се е проявил като глупак. Джордж Фламсън, макар и не сам, беше налучкал правия път. Джордж Фламсън имаше вид на простовато, червендалесто селско момче. Но всъщност той не беше от село: баща му бе дребен чиновник в управата на една каменовъглена мина някъде в централните графства. Може би беше простоват, но умееше да тълкува фактите.

Докато слушаше, Хъмфри си мислеше, че и той самият е бил недосетлив: до къде може да стигне човешката глупост? Фактите, с които разполагаха, показваха, че лейди Ашбрук не би следвало да живее така, както бе живяла. Същото се отнасяше и за внука й. Той имаше дългове, но много малко. Колегите му офицери като Дъглас Гимсън бяха заможни и Лузби не живееше по-скромно от тях. Но само със заплатата си не би могъл да постигне това.

Все още нямаше изчерпателно обяснение на този факт, но някои подробности продължаваха да излизат наяве. Тъй като Хъмфри получи по-систематизирана информация, отколкото полицейските служители, които я бяха събрали, тя му се стори не толкова объркана или поне по-убедителна, ако я сравним с първоначалния й вид. Източниците за доход на лейди Ашбрук вече бяха установени. Тя получаваше незначителните лихви от вложенията си. Имаше годишна рента от хиляда и петстотин лири. И пенсия по старост. Сред аристократите и богатите има хора, които високомерно се отказват от такива пенсии, но те не са много. И лейди Ашбрук не беше сред тях. Нямаше други доходи, обложени с данъци. Фламсън и колегите му от Скотланд Ярд бяха установили, че тя е разполагала с достатъчно пари, за да се издържа, да плаща сметките за отопление и осветление и евентуално да дава по петнадесет лири седмично на прислужницата Мария. Всичко това, както и минималния подоходен данък, е изплащала с чекове на банката „Кутс“.

Какво излизаше тогава? По отношение на храната и напитките е била много пестелива, но те все пак струват пари. Освен това е купувала скъпи дрехи, при това доста често за жена на нейната възраст. Веднъж седмично в дома й е ходила модна фризьорка. Може и да е била стисната, но по всичко личи, че не е жалела пари, за да се носи така, както е била свикнала още от младини. Тези разходи, както и заплатата на Мария, са били плащани в брой.

Откъде са идвали парите? Понякога е теглила суми от банката си, но те са били много дребни. Трудно можеше да се изчисли какви разходи е правила за поддържане на външността си години наред, но във всеки случай не по-малко от две хиляди лири годишно, а може би и повече. Освен това съществуваха данни, все още непотвърдени, че е давала доста големи суми на внука си.

Седмици наред полицията не можела да намери отговор. Издирили старите й познати. Много от тях били богати и са имали възможност да й помагат. Могли са дори по някакъв сложен начин да й уредят да не плаща данъци — финансовите специалисти от Скотланд Ярд работели в тази насока. Не открили ни следа. И тогава, сякаш по щастлива случайност или благодарение на една гениална догадка, попаднали на нещо. Но причината за успеха се криела другаде. Просто машината продължила да действува. Сътрудниците проучили всичките й познати. В първоначалното й завещание било оставено дарение и се изказвала благодарност на Дезмънд О’Брайън от Уол Стрийт. Кой бил той? Справка по този въпрос можело лесно да се направи — известен нюйоркски адвокат, оглавявал уважавана адвокатска кантора, чиято единствена особеност била, че всички служители в нея са католици. Умрял в 1974 година, близо седемдесетгодишен.

Освен като преуспяващ адвокат бил известен и като влиятелна фигура в задкулисните игри на демократическата партия. Години наред бил една от движещите сили в партийната система в щата Ню Джърси и доверено лице на президенти. Говорело се, че е бил един от най-опасните политици. В личния си живот обаче се славел като милосърден и благопристоен човек. Бил ерген, благочестив, набожен и вярващ. Имал прочута сбирка от керамика. Като ирландец и католик, който бил в добри отношения с английските политици, изпълнявал ролята на високопоставен посредник между Вашингтон, Лондон и Дъблин.

В същото време съпрузите Ашбрук били във Вашингтон, където отново се върнали по време на втория мандат на Чърчил. Известно е, че двамата били близки приятели на Дезмънд О’Брайън. Той водел монашески живот, като се изключи слабостта му към уискито, но обичал да бъде сред красиви жени. Възможно било да е имал невинна слабост към хора от аристократичен произход. Смъртта на лорд Ашбрук не нарушила близостта между останалите двама членове на триото — невинна близост, която сигурно е била нещо ново за лейди Ашбрук — така смятали добре осведомените хора, докато по-слабо осведомените се чудели дали няма да се стигне до брак. О’Брайън й пишел писма, обаждали се по телефона от Америка и докато все още бил в състояние да пътува, я посещавал в Лондон.

Тази откъслечна информация била изтръгната от ФБР чрез представители на Скотланд Ярд в Ню Йорк. Хората от ФБР не могли да се доберат до нищо повече. Служителите от кантората на О’Брайън знаели да пазят тайна. Чрез други източници обаче се установило, че още в началото на тяхното приятелство тя превърнала всичките си вложения в американски ценни книжа на името на О’Брайън. Много мило от нейна страна, че е помогнала на един богат човек да се спаси от гладна смърт, казал някакъв опитен висш служител на ФБР. Освен това от кантората на О’Брайън съобщили, че сред частните финансови дела, поверени на О’Брайън, имало едно, с което той лично се занимавал. Капиталът не бил голям, може би двеста хиляди долара, но това било само предположение.

Беше месец септември и установените факти се простираха дотук. Информацията не беше документирана. След време, когато Брайърс разказа на Хъмфри историята така, както бе известна на полицията, Хъмфри отбеляза, че старият О’Брайън сигурно е знаел как да пази тайна. При неговия опит в политическите машинации това си беше в реда на нещата. Сега въз основа на фактите полицията можеше да разработи няколко сценария. Трябваше да се предположи, че О’Брайън и лейди Ашбрук са си имали пълно доверие. (Най-сигурната гаранция, стига да избереш този, когото трябва, каза Хъмфри.) Тя му прехвърлила по-голямата част от капитала си — без съмнение сумата е била незначителна за възможностите на О’Брайън (според едно от предвижданията на Скотланд Ярд сумата възлизала на петдесет-шестдесет хиляди долара). Според някои многознайковци в Англия тези пари били по-малко, отколкото се предполагало, но все пак предположението беше по-вероятно от хипотезата, че тя няма никакво състояние, както бе изглеждало след смъртта й.

Двамата се уговорили О’Брайън да й праща пари в Англия през определени интервали. О’Брайън не е вършил нищо незаконно иди непочтено. Всеки американски гражданин може да притежава неограничена сума пари в английска валута и да я предава на когото си иска в Англия. Вероятно дивидентите от ценните книжа са се трупали, без да бъдат регистрирани нито в Англия, нито в Америка. Това не беше изяснено. Онези, които познавали О’Брайън, смятали, че вероятно самият той е плащал данъците и дори е прибавял суми към капитала. Спокойно е можел да си го позволи и е обичал тайно да върши услуги.

Лейди Ашбрук, разбира се, е искала да избегне плащането на данъците. Не изцяло, но доколкото било възможно. Нищо чудно да е изпитвала известно задоволство от факта, че не плаща наследствен данък. Изглежда невероятно, че хората така ревностно се интересуват какво ще стане с парите им, след като умрат. Може би така отправят още едно предизвикателство към смъртта.

Според сценария всичко било много просто. О’Брайън донасял лично банкнотите или ги пращал в малки пакетчета. Колкото по-просто, толкова по-сигурно. Това е друго правило на всяка тайна операция. Лейди Ашбрук редовно получавала около три хиляди лири годишно — така предполагаше полицията, но сумата може да е била и доста по-голяма. Тези пари се получавали от лихвите на капитала плюс малка част от самия капитал, който трябвало постепенно да се стопи.

Никой освен тях двамата не знаел със сигурност как е било, но предаването на парите, изглежда, е ставало без всякакви усложнения — поне докато и двамата са били здрави и са можели да пътуват.

Брайърс, който първоначално не участвувал пряко в разследването на този аспект от делото — много по-пряко бил обвързан с Лузби и Сузан, — в един момент се намесил лично. Поискал среща с Том Търкил, непосредствено след като било съобщено за повишението му. Брайърс желаел да чуе мнението на човек, за когото се предполагало, че разбира от всякакви финансови машинации; но истинската причина била, че се надявал да научи нещичко за Сузан, защото продължавал да рови в тази посока.

Но ударил на камък. Търкил го посрещнал със съкрушителното радушие на преуспяващ политик. Шегувал се шумно и весело, с две думи събрали се двама подозрителни професионалисти — накрая Търкил изказал надеждата, че този път полицията не възнамерява да го арестува. Но полицията щяла да си има неприятности, ако не посочи скоро убиеца на лейди Ашбрук.

— Печатът ви дебне, Франк. Всички знаем какво значи това. Те и на мен ще ми прережат гърлото, ако не извадя нещо от торбата. Но не се тревожете, това правителство все още се държи на краката си.

Въпреки глупостите, безцеремонното държане и фамилиарните обръщения, Търкил, изглежда, вече не страдал толкова много от мания за преследване и войнственото му настроение било крещящо доказателство за новопридобитата му самоувереност. Но за убийството или за дъщеря си и нейния брак не казал нищо.

Всичко това би могло да се обясни с неговата вродена предпазливост на диво животно; но по въпроса за финансовите сделки на лейди Ашбрук, където не било нужно да е предпазлив, той почти по същия начин презрително отхвърлил въпросите. Внимателно изслушал разказа на Брайърс, който обяснил, че някои неща са доказани, а други са само предположения (Брайърс знаеше кога може да бъде откровен).

— Това не са никакви финансови сделки — хрипливо се изсмя Търкил. — Пазарски истории. Загубена работа. Вижте какво, Франк, хората, които боравят с пари, не се разхождат с пачки банкноти в джоба. Аз, който от близо тридесет години трупам пари, никога не нося в себе си дори и пет лири.

— Но и това си има своите преимущества, не е ли така?

Като видял, че няма да излезе на глава с Брайърс, Търкил пуснал в ход своята дръзка очарователна усмивка.

— Прав сте — засмял се той. — Така да бъде. Значи вместо той да плаща, на него са му плащали.

Брайърс също се засмял, сякаш и двамата били решили, че това е върхът на остроумието. После Брайърс попитал:

— Въпреки всичко искам да знам какво е вашето мнение. Сделката, изглежда, е вървяла успешно. Или поне не е имало засечки. Смятате ли, че това е възможно?

Изведнъж Търкил станал сериозен. Замислил се, но не за дълго.

— Предполагам, че е възможно. При положение че и двете страни са действували изключително предпазливо. И са уведомили за това минимален брой лица.

— Наистина ли смятате така?

— Ако не са боравели с много големи суми, тогава да, предполагам, че е възможно.

Брайърс му благодарил и казал, че само за това бил дошъл. Което не било истина. От своя страна, в качеството си на министър, Търкил отделил няколко минути, за да каже, че старият Дезмънд О’Брайън, разбира се, му бил скъп приятел от дълги години, което може би означавало, че двамата са се срещали неведнъж.

Скоро след този разговор Брайърс получил разрешение от Скотланд Ярд да изпрати свои хора в Америка. Това станало в края на октомври и Хъмфри, който по това време беше напълно информиран за събитията, научи какви са резултатите един ден след самия Брайърс. Групата, изпратена в Америка, съвсем не била голяма — състояла се от Бейл и Фламсън. Защо те, попита Хъмфри. Брайърс, който бе в най-добрата си форма, отговори, че Скотланд Ярд имал свои служители в Ню Йорк; те знаели какво се изисква от тях. Е, Фламсън може би изглеждал твърде простоват, за да се сработи с отраканите момчета от ФБР. Но Лен Бейл бил представителен, той можел да направи добро впечатление. Освен това Франк искал да използува командировката като предлог да издействува повишение на Бейл, което не можело да стане по друг начин. За да отиде в Америка, трябвало да има по-висок ранг. Франк Брайърс се радваше като момче, сякаш това беше главната цел на пътуването.

Независимо обаче чия била идеята за командировката в крайна сметка се оказало, че Фламсън и Бейл открили нови факти. Бейл съобщил, че служителите в кантората на О’Брайън не знаят нищо или не искат да кажат нищо. Секретарките били предани на стареца и тачели паметта му. Знаели обаче, че всяка Коледа той сам правел пакетчета и ги изпращал на някого в Лондон. Всяка година по същото време трите секретарки получавали от него по един скъп подарък. Бейл бил сигурен, че знаели и още нещо: например, че редовно купувал доста голям брой английски лири. Но никога нямало да кажат това — и трите били неомъжени, католички, свикнали да пазят тайна. Бейл останал няколко дни в кантората и разговарял със съдружниците. Само един от тях, изглежда, знаел повече от секретарките, но не повече от необходимото — нали това е свещеният залог за успеха на всички секретни операции.

Такова било мнението на Бейл, сега вече главен инспектор Бейл, и Брайърс се съгласил с него. Хъмфри също се съгласи, след като изслуша Брайърс. Макар че почти всички и по-специално младите служители се отнасяха към Бейл снизходително като към някакво добро старо куче, Хъмфри бе разбрал, че той заслужава уважение заради умението си да работи с хората. А в това отношение Хъмфри изпитваше уважение към малцина.

Както бе казал Бейл, само един от съдружниците на О’Брайън знаел нещичко и то било дребна работа. Този млад човек се казвал Прчлик — името му не било съвсем ирландско, но произхождал от набожно католическо семейство, както и О’Брайън. Бил един от най-младите съдружници и поради тази причина О’Брайън го избрал за свой помощник и донякъде за свой довереник. Докато О’Брайън и лейди Ашбрук били физически здрави, прехвърлянето на парите вървяло по план. Това продължило докъм седемдесет и петата им година. О’Брайън получил удар. Възстановил се частично, но вече не можел да пътува. Съзнанието му останало ясно, но говорът му бил затруднен. Тогава се обърнал към младия Прчлик. О’Брайън решил философски, че е време да се подготви за смъртта; и съвсем трезво се подготвил за смъртта на лейди Ашбрук и за своята собствена смърт. Споменал пред Прчлик, че има задължения към неизвестно лице на същата възраст. Трябвало да остави всичко в ред.

Прчлик сигурно пътувал до Лондон и предавал парите, както правил преди и О’Брайън, но старецът решил, че това е само временно разрешение на въпроса. Имало задължения, които трябвало да се уредят след смъртта на лейди Ашбрук. Налагало се да ползуват помощта на трето лице, на което тя би могла да се довери, както на О’Брайън. Написал й писмо, макар че му било трудно да пише със схванатата си ръка. Налагало се да намерят трети човек, който да живее в Англия. Може ли тя да посочи някого? Той би искал незабавно да разбере на кого се е спряла. В името на тяхното дългогодишно приятелство смятал, че е разумно да поиска право на вето. Това е адвокатско постижение, казал той на Прчлик и бил много горд. Така или иначе не се наложило да упражни правото си. И този път нищо не останало черно на бяло, освен писмото на О’Брайън, което тя сигурно е унищожила. Лейди Ашбрук му съобщила името по телефона. Вероятно това било името на някой, познат и на О’Брайън, и затова той се съгласил.

Прчлик не знаел как се казва това трето, лице, макар че след време узнал името на лейди Ашбрук. Двамата с О’Брайън и секретарките помежду си наричали лондонския посредник Контрольора. Капиталът, който преди това бил известен като фонда на О’Брайън, сега получил названието фонда на Контрольора. Заедно с О’Брайън и лейди Ашбрук Контрольора трябвало да бъде посветен във всички подробности — само те тримата трябвало да ги знаят и никой друг.

През последната година от живота си О’Брайън разработил програма за действие. Прчлик казал, че като много други хора на неговата възраст, О’Брайън станал болезнено потаен, прекалено и понякога безсмислено потаен. Някои усложнения щели да бъдат спестени, ако Прчлик, както и Контрольора, знаели всичко. Но О’Брайън настоявал предварително да изготви програма. Всяка година през септември пратеник на кантората трябвало да отива в Лондон. Щял да носи незабележителен малък пакет с неизвестно за него съдържание, да отсяда в хотел и да оставя пакета на администрацията, откъдето някой щял да го взема. Пакетът носел адреса на кантората на О’Брайън. Контрольора се обаждал в американското посолство, разбирал къде е отседнал пратеникът на О’Брайън и прибирал оттам пакета.

Като всички ходове на О’Брайън, и този бил сравнително прост; но докато слушаше Франк Брайърс, Хъмфри отбеляза, че всичко щяло да бъде още по-просто, ако О’Брайън бил дал сто хиляди лири на лейди Ашбрук — за него това било нищо — и по този начин бил приключил с цялата история.

Както гласяла последната точка от споразумението, след смъртта на лейди Ашбрук, която според О’Брайън щяла да настъпи не много дълго след собствената му смърт, останалата част от парите трябвало да бъде прехвърлена в Лондон, разпределена в по-големи суми от предишните, и в срок от три години сметката да бъде ликвидирана.

Ето как полицията си представяше историята. Брайърс и колегите му допускаха, че нещо подобно действително се е случило. Нямаше никакви доказателства кой друг е получавал парите, освен самата лейди Ашбрук. Предполагаше се, че част от тях е отивала у Лузби. Тъй като не можеха да установят кой е вземал парите от хотела, все още не знаеха кой е Контрольора, но вече имаше няколко предположения. Имаше също и нови предположения за мотивите на убийството, но Брайърс не можеше да каже със сигурност нищо — сякаш някаква дума му се въртеше на езика, но не успяваше да я изрече.

Брайърс продължи да разказва на Хъмфри всичко, което знаеше или подозираше във връзка с делото. Но не му каза, че е имало и друга причина да изпрати стария Бейл в Ню Йорк. Беше го изпратил, за да му даде възможност да си отдъхне от една семейна история, в която се бе забъркал. Тъй като бе изключително лоялен към хората си, Брайърс не бе казал нищо, макар че би могъл да се довери на Хъмфри, ако тайната бе лично негова. Охотно му бе намекнал за някакви недоразумения, предизвикани от появата на няколко млади и пълни с енергия служителки в полицията. Беше оставил у Хъмфри впечатлението, че някой млад инспектор, ловък и отракан като Шинглър например, се е събрал с някое от момичетата.

Истината се оказа по-неочаквана. Героят беше Бейл, който външно приличаше на пастор и изглеждаше толкова достопочтен, че напълно отговаряше на представата за стълб на обществото. По-младите инспектори бяха убедени, че Бейл е един скучен дядка. Не бяха забелязали нищо. Той умееше много добре да прикрива следите си. Но Брайърс знаеше със сигурност, че след като ръководи със сдържано достойнство съвещанията на своята група, Бейл води макар и не толкова сдържани телефонни разговори с жена си. Лошото бе, че той сякаш доста се забавляваше от това.

Понякога, като се връщаше у дома си при своята болна жена, Брайърс трябваше да потиска бликналата у него завист. Независимо от това се бе опитал да помогне. Мислеше, че едно пътуване до Америка ще вразуми Бейл. След завръщането му обаче трябваше да признае, че не вижда никакви признаци за това. Бейл бе станал още по-безразсъден. Брайърс мрачно се усмихна на себе си. Човек не си ли помогне сам, и господ не може да му помогне, каза си той. Бейл се бе забъркал още повече. И продължаваше с удоволствие да се забърква, макар че никой не подозираше това.

Добрите намерения на Брайърс доведоха само до един положителен резултат: ако се наложеше Бейл да се пенсионира преждевременно, щеше да получи малко по-голяма пенсия.