Чарлс Пърси Сноу
Лустро (5)

V

Лузби имаше прекрасни намерения и умееше да води светски разговори, но този неделен следобед направи грешка, като покани гости у баба си. Поканените се събраха в градината зад къщата й. Беше приготвена маса за бридж, около която седнаха Пол Мейсън, Хъмфри, Лузби и самата лейди Ашбрук. Върху съседна маса бяха подредени бутилки шампанско. Хъмфри чу, че Пол нарича Лузби Ланселот^[1], което му прозвуча като поредното нелепо прозвище, макар че двамата младежи бяха съученици и в действителност Ланселот беше едно от собствените имена на Лузби.

Мъжете правеха всичко възможно да разговарят така, сякаш се бяха събрали в приятен летен ден, но лейди Ашбрук, въпреки самоконтрола си, изглежда, всеки момент щеше да захвърли сдържаните си маниери. Тя не само че не се опитваше да се държи любезно, но сякаш нямаше желание, нито енергия да положи някакво усилие в това отношение. Сутринта беше ходила на църква, както бе правила цял живот. Хъмфри често се чудеше — чудеше се и сега, докато седеше в градината й — дали тя наистина е вярваща. При положение, че животът й беше обект на приказки, може би беше редно строго да съблюдава благочестие поне в една негова форма. Хъмфри никога не я беше чул да говори по този въпрос. Искаше му се да знае дали се е молила тази сутрин, дали се е молила да получи хубави вести през другата седмица, та да се избави от надвисналата опасност, така както се молят децата, когато чакат да чуят резултати от изпити. Понякога и невярващите се молят точно така. Хъмфри си спомни виновно, че и той самият е постъпвал по този начин.

Периоди на тревога се редуваха с периоди на надежда. Може би днес мисълта за предстоящата седмица не й даваше покой. А може би намираше отдушник в играта на карти. Тя самата играеше много добре. Партньор й беше нейният внук, който пък бе много слаб играч. Пол играеше сносно, но от човек с неговите способности тя очакваше много повече. Хъмфри бе слаб. Неотдавна, когато не беше така изнервена, някой я бе чул да обяснява каква е разликата между Лузби и Хъмфри — Лузби мислел с часове, преди да хвърли погрешната карта, а Хъмфри я хвърлял веднага.

В този дълъг, горещ следобед Лузби често бъркаше картите.

— Стига толкова, мойто момче — започна да повтаря тя все по-често. Губеше пари. Не много, защото играеха на малки суми, но все пак губеше. След втория робер отново каза: — Стига толкова, мойто момче. — Повече нищо не добави. Това беше знак за гостите да си тръгнат.

Лузби прекрасно разбираше механизмите на светския живот, но този път, в градината, не можа да развее чувството на страх. Опита се да разкаже за едно малко пикантно откритие, което беше направил. Точно когато Пол се сбогуваше, Лузби припомни на гостите нещо, което всички знаеха — че в неговата градина и в съседната имало задни вратички, през които се излизало на малката затворена уличка. А оттам до Екълстън Стрийт оставали няколко метра.

— Удобно за порочни цели. Тук едно време е имало доста добри примери за това.

С лице, сияещо от безсрамен възторг заради слабостите на другите и своите собствени, той попита чувал ли е някой от тях за Итън Терас 55 — на около километър оттук. Тази сграда също имала градина и заден вход, който излизал на сляпа уличка, също като къщата на баба му. По уличката човек можел да стигне до Честър Роу и оттам незабелязано да се прибере у дома. През деветдесетте години на миналия век, а и по-късно, на номер 55 се е помещавал най-изисканият публичен дом, създаден от доверени хора на Уелския принц и финансиран от най-височайше място. Явно видните господа са се връщали пеш у дома си или каретите им са ги чакали на дискретно разстояние.

— Чували ли сте за това, бабо?

За момент лицето на лейди Ашбрук се изкриви в кисела усмивка.

— Било е доста преди моето време. Наистина ли мислиш, че съм на сто години?

След партията бридж Хъмфри нямаше с какво да запълни времето си до осем часа. Като израз на тайното съдействие, което оказваше на Кейт във връзка с нейното протеже Сузан, той беше поканил Том Търкил на вечеря. Макар че двамата се бяха срещали няколко пъти и Том Търкил беше демонстрирал любезността си, Хъмфри знаеше, че това е професионалната любезност на един политик. На изпратената покана за вечеря той не получи отговор в продължение на три дни. Хъмфри разбираше много добре. Хората, които действуват на политическата сцена са любезни с безименните си съседи, но не ги поощряват към по-близки отношения. Човек като Търкил се отзовава на покани само когато ще има полза от тях. Хъмфри не се съмняваше, че Търкил го е проучвал — което не е трудно, ако имаш достъп до някои министри — и след това е преценил дали ще има полза от него, или ще си навлече неприятности, ако не приеме поканата.

Да се намери място за вечеря в Лондон в неделя вечер не беше лесна работа. Хъмфри, който живееше сам, не беше претенциозен към храната, но имаше слабост към хубавото вино. Старата икономка му готвеше същите онези неща, които напълно го бяха задоволявали, когато беше млад ерген, и ако тази вечер бе сам, щеше да вечеря котлет и малко сирене. Но ако искаше да спечели доверието на Том Търкил, това нямаше да е достатъчно; ето защо той запази маса в Бъркли. Ненадейно му мина през ума, че да се канят на гости богати хора е винаги скъпо удоволствие; колкото са по-богати, толкова по-скъпо излиза и освен това човек се държи така, като че ли той е поканеният.

Точно в осем часа колата на Търкил спря пред къщата. Търкил излезе пъргаво и енергично, създавайки впечатлението, че може да махне с ръка на всички неприятности, защото щастието му зависи от собственото му здраве. Беше представителен като някой известен актьор, което не е необичайно за политиците — имаше изсечени черти и леко издадена долна челюст.

— Добър вечер ви желая — отекна гласът му. — Къде отиваме?

Хъмфри отговори, след което разбра, че не е нужно да се тревожи за собствената си кола. Търкил щял да се погрижи за връщането му.

— Това е много любезно от ваша страна — заяви Търкил, като подкара колата по тихите и пусти улици.

— Винаги съм търсил възможност да поговоря с вас — отвърна Хъмфри.

— Аз също, аз също. — Двамата бяха свикнали да разменят подобни реплики, но не и помежду си.

След жегата навън ресторантът в Бъркли беше прохладен; имаше малко хора, които тихо разговаряха. Двамата седнаха на масата си и след като Търкил отказа да пие каквото и да е, освен доматен сок, Хъмфри каза:

— Тази вечер е доста различно от снощи.

— Какво искате да кажете?

— Бях в кръчмата. Не сте ли чели вестниците?

Заглавията гласяха „Вандали в «Белгрейвия»“. Не е справедливо спрямо вандалите, отбеляза Хъмфри, но Търкил не прояви интерес към историческите характеристики на племената от пети век.

— О, това ли било — възкликна той.

— Беше много грозно.

— Мисля, че трябва да се съгласите — Търкил можеше да заговори с лекота и с неочаквана категоричност, както направи и сега, — че колкото по-състоятелни стават хората, толкова по-лошо започват да се държат. Искам да кажа, според съвременните норми.

— На мен ми се струва, че според всякакви норми.

— Възможно е. Уважението вече го няма. Но трябва да се съгласите, че то няма да се върне, когато хората станат още по-състоятелни. Може и да не ви харесва, но е така. Не знам дали мислите като мен, но липсата на уважение не ни дава повод да пречим на хората да се замогват.

На Търкил не му бе нужно много време, за да си поръча вечерята. Хъмфри беше сбъркал в тази си преценка. Търкил беше по-непретенциозен и от самия него. Малко супа и един котлет щяха да му бъдат предостатъчни. Освен това почти не пиеше. Може би чаша вино. Щеше да се наложи Хъмфри да пресуши сам бутилката.

Макар че в яденето и пиенето беше въздържан, в приказките си Търкил беше излиятелен. Имаше способността да съобщава за себе си най-обикновени неща така, сякаш разголваше душата си. Каза, че бил роден точно преди петдесет години. В Бирмингам. Там икономическата криза не била чак толкова тежка. Но все пак животът не бил лек. Немислимо било да се случи такова нещо, каквото се случило предишната вечер. Хората се уважавали повече. Държали се по-добре, ако човек на неговата възраст има право да съди.

— Но казвам ви, Хъмфри — той вече му говореше на малко име, — че не бих предпочел онзи свят пред днешния.

Бил млад счетоводител в Бирмингам, без пукната пара — това било в края на четиридесетте години. Тогава се появили първите признаци на Промяната. И той започнал да трупа пари и осъзнал, че в края на краищата било негов дълг да се заеме с политика. Дълг, повтори Търкил, за да не пропусне събеседникът му тази дума.

Хъмфри закова поглед в гъстите вежди, в подвижните устни. У повечето политици такива думи биха прозвучали като обикновена самозащита. Нямаше нищо интересно в тези разсъждения; но Хъмфри не бе предполагал, че ще се озове срещу един човек с изключителен темперамент. Хората може би не харесваха Търкил, може би не искаха да си имат работа с него, но нямаше как да не се съобразяват с него. Сега Търкил се устреми към бъдещето.

— Какво ни предстои? — попита той.

— Какво имате предвид?

— Имам предвид какво предстои на страната ни тази година!

— Няма да се преструвам, че съм преизпълнен с оптимизъм.

Тази година, както и от години насам, никой от приятелите на Хъмфри не беше споделял, че е преизпълнен с оптимизъм за състоянието на страната, за нейната икономика или за състоянието на западния свят.

— Тук не мога да се съглася с вас. Ние (той имаше предвид правителството и Лейбъристката партия, на която беше член) можем да оправим финансовото положение на страната. Оправяли сме го. И ще го оправим. С малко късмет, с добра организация и с подходящи хора на съответните места, би трябвало да сложим ред. И тези думи можеха да бъдат казани от всеки политик, особено ако беше амбициозен и разбираше ясно необходимостта от назначаването на подходящи хора на подходящи места. Политиците трябва да бъдат оптимисти; иначе няма да са политици. В едно общество, каквото е английското, бъдещето се простира не по-далеч от личните надежди, а световните проблеми остават недосегаеми някъде във времето. Политиците трябва да живеят в настоящето. Да мислят в перспектива с десет години напред или дори с пет не е тяхна работа, а на зрителите.

Сега в ресторанта Търкил се въодушеви от възможностите, откриващи се пред него, и заговори като обикновен професионален политик, но с такъв темперамент, какъвто Хъмфри рядко беше наблюдавал.

— О, да — каза той, — ние ще се справим. Догодина финансовото положение ще бъде по-добро. Нашите хора могат да го направят. Другите не могат. Някой ден всичко ще стане ясно. Другите всъщност никой не ги иска. Онези, които разбират от финанси, не ги искат. Не ги искат и индустриалците. Нито търговците. Помнете ми думата.

Скоро Търкил премина на друга тема:

— Искам да ви кажа, Хъмфри, че моят район е от десетте най-сигурни в страната. Баща ми беше чиновник в парламента; през живота си никога не е печелил повече от триста лири годишно, но каквото знам за политиката, съм го научил от него. Политиката се занимава с насъщния, ми повтаряше той, когато бях момче. И аз зачаках, докато си осигурих място в парламента. На някои от левичарите в партията това никак не им харесваше, никак. Иска им се да ме хванат на тясно. Нека се опитат.

Изведнъж, без всякаква пауза, увереният, поверителен, авторитетен глас прозвуча съвсем различно, толкова различно, та за миг Хъмфри си помисли, че слуша друг човек.

— Предполагам, че сте чули за клеветите, които се разпространяват? Нали знаете, че вестниците продължават да пишат клевети срещу мен?

— Да, чух нещо такова.

— Измислят ги някои хора от нашата партия — каза Търкил. — Не мога да го докажа, но знам, че е така. Припечелват по малко, като продават клюки на Флийт Стрийт. Някои дори нищо не получават за това, но си мислят, че е полезно да са в добри отношения с журналистите. Предполагам, че не сте много изненадан.

— На повечето хора това е известно.

— Предполагам, че няма да се изненадате много, като ви кажа имената на тези левичари.

Хъмфри беше свикнал с опитите на някои хора да извличат от него информация, свързана със старата му професия. И затова каза само:

— Вие сигурно ги познавате лично.

Търкил не настоя повече — беше погълнат от собствените си жалби и кроежи.

— Не мога да ги пипна — каза той с онзи странно проскърцващ глас, който само няколко минути преди това беше изненадал Хъмфри. — Но, божичко, как бих искал. Каква вреда нанасят на всички нас. Каква вреда нанасят на мен! Но мога да пипна онези журналисти, на които дават хляб. И техните жалки вестничета, и всички, свързани с тях. Само чаках. Чаках, докато съвсем затънат. Искам да ви кажа, че е нужно търпение, когато виждаш какво си мислят хората за тебе. И виждаш на какво е подложено семейството ти. Но си струваше. Никой не прецени вярно какъв ще бъде резултатът освен моите адвокати и аз. В петък вечерта изпратихме няколко призовки. Сега онези ще трябва да платят. Не съм отмъстителен човек, Хъмфри, и не говоря така, защото жадувам за отмъщение. Но щом тези приятелчета се опитват да ме унищожат, окото ми няма да мигне, като ги видя, че ходят гладни по улиците.

— Какви шансове имате? Какво казват адвокатите?

— Вие за какъв ме смятате?

В известен смисъл Хъмфри бе искал разговорът да протече точно по този начин. Но сега си даде сметка, че освен новината за призовките, която така или иначе до един час щеше да стане публично достояние, не бе научил почти нищо друго. Търкил създаваше впечатление, че води интимен разговор. Сякаш започваше да прави признания, но всъщност правеше само намеци. Това продължи дори и когато Търкил, влагайки всичките си душевни сили, които никак не бяха малко, настоя за съчувствие и помощ. Искаше съчувствие и помощ за финансовите си сделки, на които хората гледаха с недоверие. Тежко е, каза той, за един честен човек да бъде очернен от хора, които не разбират нищо от финанси. А той още от млад боравел леко с такива неща. Имал вроден усет към парите. Да играеш на борсата било все едно да играеш бридж. Трябвало да предвидиш играта на другите, а повечето от тях не са особено съобразителни в такива игри. Нямало смисъл да се проявява прекалена далновидност; така пари не се печелели. Дотук нищо не опровергаваше предположенията на Лурия за финансовите операции на Търкил. Но Хъмфри нямаше нито интуиция, нито познания по този въпрос, за да си състави категорично мнение дали приятелят му е прав. Можеше само отново да попита Търкил сигурен ли е, че съдебните мерки, които иска да предприеме, са основателни.

— Те няма дори да ги оспорят — каза Търкил. — Никога няма да излязат пред съда.

Но калта не може да се измие, не се сдържа той и отново призова към съчувствие. В авторитетните кръгове обаче името му щяло да си остане неопетнено, както винаги.

До този момент Хъмфри не беше сигурен какви са конкретните факти (няколко пъти тази вечер си бе припомнял шегата, разказана от един член на Камарата на общините по адрес на Том Търкил — ако Том Търкил ти каже колко е часът, не е лошо да погледнеш собствения си часовник), но все пак си бе създал определени впечатления.

Увереността на тоя човек не се простираше надалеч. Крепеше го някаква примитивна вяра. Дали беше убеден в правотата си, или в това, че трябва да излезе прав, Хъмфри не можеше да прецени. Но беше сигурен, че независимо от последните неприятности Търкил никога не е притежавал вродената увереност на по-малко агресивни хора като Лурия или младия Пол Мейсън. И макар че не му дойде наум, Хъмфри можеше да прибави към това число и себе си. Търкил обаче имаше резервни сили и възможности да компенсира, каквито никой от тях не притежаваше — голяма нападателна енергия и стръвна воля. Не беше доказано дали волята му е по-силна, отколкото на другите хора, но така или иначе тя беше активна и когато човек слушаше Търкил, не можеше да се изплъзне от настъпателната й сила.

Най-силно оставаше впечатлението, че Том Търкил страда от лека, а може би и нелека параноя. Това беше причината гласът му да проскърцва жално понякога. Той се чувствуваше заобиколен от врагове. Молеше за помощ. Като много други хора, на които им се струва, че ги преследват, той може би имаше основание да се страхува. Това съчетание от наивно търсене на помощ и подкрепа и яростна, трескава нападателна злоба не беше нещо необикновено. Понякога Хъмфри си мислеше, че подобно съчетание е много привлекателно за порядъчни, добродушни хора, особено когато са млади. С възрастта тази притегателна сила намалява. Човек открива, че хора като Търкил само взимат, никога не дават. Но Хъмфри разбираше, че Търкил има поддръжници в централното крило на своята партия — умерени, здравомислещи хора, които искаха да го защищават и се поддаваха на нещо, което бе по-силно от обикновен чар. Тези хора го боготворяха като герой. Те бяха неговият източник на сила в политиката, както би могъл да каже на Хъмфри всеки член на парламента.

В този интимен разговор след вечерята Търкил държеше инициативата в свои ръце. Когато станаха, той сякаш случайно зададе един въпрос:

— Вярно ли е, че сте приятел на мисис Лефрой?

Хъмфри отговори безстрастно „да“. Но като влязоха в колата, Търкил продължи:

— Разбрах, че сте близък приятел на Кейт Лефрой. Нали знаете, че дъщеря ми работи при нея?

Хъмфри отново отговори с „да“: знаел това.

Докато караше колата по Слоун Стрийт, Търкил отново повдигна същия въпрос:

— Тази вечер дъщеря ми е на вечеря с онзи лорд Лузби. Какво мисли Кейт за него?

Хъмфри се опита да се измъкне от този кръстосан разпит:

— Мислите ли, че тя го познава добре? Аз се съмнявам.

— Кейт е умна жена, нали?

Хъмфри не отговори. Търкил каза:

— Защо не се отбиете у нас. Сигурно няма да откажете да пийнете още нещо, а?

Беше рано, а и след като вече се бе ориентирал в положението, Хъмфри бе любопитен да разбере към какво се стреми Търкил. Да, с удоволствие би изпил една чашка преди лягане.

Въпросите бяха преустановени, докато се настаняваха в гостната на Търкил. Това беше красив салон с висок таван, типично помещение за къщите на площад „Итън“, използувано през деветнадесети век за приеми; беше красиво мебелиран. Или Том Търкил, или съпругата му (за която Хъмфри беше разбрал, че живее в къщата им в провинцията) имаше вкус и то не плах, нито прекалено скромен. На стените висяха картини от Матю Смит, от Самюъл Палмър, от Сикърт, едно платно, което изглеждаше като ярка и великолепна имитация на Веронезе и (което най-много учуди Хъмфри) едно произведение на Де Коонинг.

Преди да предложи на Хъмфри нещо за пиене, Търкил излезе от стаята за няколко минути.

— Дъщеря ми още не се е прибрала — обясни той, когато се върна. После отиде до барчето, вградено в облицованата с ламперия стена и каза на Хъмфри да си избере нещо. Търкил не пиеше, но познатите му пиеха и бяха обслужвани, както подобава.

Когато и двамата се настаниха в дълбоките кресла, Търкил зае повелителна поза, като се наклони напред и заяви:

— Още не сте ми казали какво мисли Кейт Лефрой за онзи младеж.

— Имате предвид Лузби?

— А вие кого мислите, че имам предвид?

— Не виждам как би могла да има мнение, нали разбирате. Във всеки случай че ми е казвала почти нищо. Разбира се, и аз не я виждам чак толкова често.

— Така ли? — Това беше атака под формата на многозначителен въпрос.

— Тя е много заета, нали знаете това? Дъщеря ви сигурно ви е казала.

Търкил притежаваше излишна енергия, с която да подхранва подозренията си за отношенията между Хъмфри и Кейт. Може би Сузан също имаше подозрения, Хъмфри беше готов да отговаря уклончиво на въпросите, докато Търкил се умори. Но Търкил имаше по-голяма цел.

— Искам да чуя нещо за този млад човек Лузби. Струва ли нещо?

— Много е приятен.

— Подходящ ли е за дъщеря ми?

— Кой може да прецени това?

— Безделник ли е? — Гласът му изскърца жално.

— Трябва да попитате приятелите му. Държи се изключително приятно. Ако обаче искате моето мнение, да, възможно е да е такъв.

— Сузан е правила грешки и друг път. Само на двадесет и три години е, но е правила грешки. Но повече от това няма да допусна. Ако това приятелче я разочарова, ще си има работа с мен. Искам да я видя омъжена. Тогава ще се успокои. Добро момиче е. Кейт казва ли, че е добро момиче?

— Разбира се, Кейт е много привързана към нея.

Търкил не се предаваше.

— Семейството на Лузби нищо не струва. Абсолютно нищо. Имат само едно имение, което не могат да поддържат. Нямат никакви пари. Бабата е била проститутка от висшето общество. Бащата не е годен за нищо. Пропаднал пияница. Живее в Мароко, за да не плаща данъци. А защо трябва да се укрива от данъци, един господ знае. Просто няма за какво да го облагат с данъци. Младежът се мотае в армията. Напълно безсмислено. Най-многото, на което може да се надява, е да стане полковник. Ако му провърви.

И отново призова към съчувствие:

— За мен това не е толкова важно. За моята дъщеря парите не са проблем. Единственото, което искам, е той да се отнася добре към нея. — И като помълча малко, добави: — Макар че за мен всичко това би могло да има лоши последици.

— Какво искате да кажете?

— Не ви ли минава през ум какво биха казали драгоценните ми колеги, ако моята дъщеря се омъжи за някого от тази сган?

Хъмфри си позволи да изкаже някои реалистични съображения. Ако Том Търкил, който живееше в разкош на площад „Итън“, смяташе, че може да спечели благоразположението на недоволствуващите леви сили, това означаваше, че временно е загубил политическия си разсъдък. Освен това Хъмфри знаеше, че няма случай, дори и в Англия през седемдесетте години, когато сродяването с аристокрацията, колкото и изпаднала да е тя, да е причинило повече вреда на някоя политическа личност, отколкото полза.

Този път Търкил има благоразумието да се засмее. Смехът му прозвуча като стържещ звук, но все пак беше смях. Този човек рядко се държи непринудено, но сега се държи точно така, помисли си Хъмфри. Търкил беше просто един разтревожен баща. Искаше да види дъщеря си омъжена. В душата си може би искаше да я види омъжена за някой бъдещ маркиз, но преди всичко искаше да я види уредена в живота. С всяка измината минута той отчаяно се надяваше тя да си дойде щастлива и да му каже, че се е сгодила. Но минутите минаваха. Търкил беше разтревожен и когато настоя Хъмфри да постои още, той се почувствува принуден да остане и да изпие още една чашка. Седяха така час и половина, като от време на време разменяха само по някоя дума, тъй като Търкил беше загубил нападателността си; наближаваше полунощ, когато чуха, че вратата на апартамента хлопна. По лицето на Търкил се изписа очакване, тревога, надежда. Изминаха още няколко минути. Чуха как някъде се затвори друга врата. Търкил продължи да седи все така мълчаливо. Накрая каза: — Сигурно си е легнала.