Чарлс Пърси Сноу
Лустро (22)

XXII

На другата сутрин, в понеделник, още преди да седне да чете вестници, Хъмфри чу бързи леки стъпки и след малко Франк Брайърс влезе във всекидневната.

— Няма ли да преча?

— Няма на какво да пречите.

— Искам да поговорим — каза Брайърс и огледа празната стая. — Тук безопасно ли е?

На друг този въпрос би прозвучал нелепо. Но и двамата имаха опит във воденето на тайни разговори. Докато работеше, Хъмфри неведнъж се бе убеждавал, че е за предпочитане такива разговори да се осъществяват на открито: из многобройните алеи на трите централни лондонски парка той бе слушал изказвания, които не са за чужди уши. И сега съучастнически се усмихна.

— Няма нужда да се тревожите. Освен ако старите ми колеги не са проявили излишна предпазливост. Но не ми се вярва. Нека да седнем до прозореца.

По стар навик — необходимостта да се взимат предпазни мерки е натраплива като алкохолизма — Хъмфри отвори прозореца, който гледаше към градината. Навън беше спокойно и много светло. И пак по стар навик двамата заговориха тихо, но в гласа на Брайърс прозвуча нетърпение.

— Нали се досетихте какво исках да ви кажа в петък?

— Предполагам, че да — отговори Хъмфри.

— Знаете какво мисля — сухо се усмихна Брайърс. — Сигурен съм, че знаете.

— Правилно.

— И знам, че сте съгласен с мен.

— Щях да си разваля мнението за вас, ако не знаехте.

— А кога разбрахте?

— От самото начало — отговори Хъмфри.

— Как?

— Главно благодарение на вас. — Хъмфри се усмихна, но в същото време запази непроницаемостта на професионалиста, какъвто беше някога. — Мислех, че мога да открия какво действително ви интересува. Аз ви уважавам и освен това…

— Освен това какво?

— Някои неща ми се струваха неубедителни. Всички тия приказки за опити за кражба.

— Кое ви се струваше неубедително?

— Струваше ми се, че убиецът е познавал добре вътрешното разположение на къщата. А тези къщи си ги бива. Ако е бил крадец, лейди Ашбрук е щяла да му окаже по-голяма съпротива. Доколкото ми е известно, не е имало никаква следа от такова нещо, чак до последния момент. Струва ми се, че тя не е знаела какво става. Всичко е от ясно по-ясно — най-вероятно тя е убита от човек, когото е познавала.

Брайърс, застанал на един метър от прозореца, победоносно се изсмя.

— Има надежда от вас да стане криминален инспектор! Разбира се, изпуснахте един-два важни момента. Липсва ви нашата практика. Ние често сме наблюдавали как действуват крадците. Те почти винаги бързат. Отварят чекмеджета, като започват от най-долното. Нали видяхте високия скрин. Оттук-оттам е взето по нещо, после чекмеджетата са внимателно затворени. Не прилича на обир. Моите хора веднага го забелязаха. Разбира се, човекът е взел нужните предпазни мерки. Из цялата къща няма нито един отпечатък от пръсти. Нито една следа от стъпки. Сякаш е минал през градината по чорапи. Направил е всичко възможно, за да се представи като интелигентен крадец. И, общо взето, не се е представил лошо. Но колкото повече мислихме за това, толкова по-ясно ни ставаше, че този човек не е крадец.

— Значи сте сигурен, че тя го е познавала?

— „Сигурен“ е силно казано. Случвало ми се е да правя гафове само защото съм бил много сигурен. Ние, разбира се, проверихме всички крадци и разни други мошеници из целия град. И продължаваме да се занимаваме с това. Човек никога не знае какво може да изскочи. Може и да се окаже работа на случаен крадец — и такива ги има. Но цял месец вече не сме открили кандидат, подходящ за тази роля. Не е нужно да ви казвам, че се оглеждаме и в други посоки. Защо си мислите, че ви губя времето тази сутрин?

Хъмфри издържа на втренчения му поглед и отговори:

— Във всеки случай цялото това добросъвестно разследване, извършено с всички средства на Скотланд Ярд, добре прикрива другата ви дейност.

— Правилно, както сам казахте преди малко.

Все едно, че водеха един от онези разговори, които Хъмфри бе водил някога с други служители на външното министерство — симпатични хора, с които обаче не можеше да бъде напълно откровен, тъй като проверяваше някой техен колега. След деликатна пауза Брайърс каза:

— Да, мисля, че най-вероятно тя е била ликвидирана точно така, както вие предполагате. От човек, когото е познавала. А това означава, че вие също го познавате, нали?

След известно мълчание Брайърс продължи:

— Посещавали са я малко хора; вече сме установили това. Може би е прекъснала връзките си с хората, които е познавала едно време — или те са прекъснали връзките си с нея, или тя просто е остаряла твърде много, за да си губят времето с нея. Разбрахме, че в дома си не е посрещала много гости. Възможно е обаче някой да я е посещавал, без ние да знаем за това. Тези неща никога не могат да се установят точно. Знаем, че няколко души доста често са ходили там. Както казах, възможно е — няма да използувам по-силна дума от „възможно“ — да е била убита от човек, когото всички вие познавате.

— Да.

— Съгласен ли сте с мен?

— Мисля, че има такава вероятност — отговори Хъмфри. Той признаваше нещо, което Брайърс предварително знаеше.

— Точно това е проблемът. И трябва да ви кажа, че никак не ми харесва.

— Защо? Искате да кажете, че може да е някой, когото познавате?

Брайърс се засмя високо, от сърце, но малко злобно.

— Господи, разбира се, че не. Те са ваши приятели, а не мои. В тази работа човек няма приятели. Убиецът си е убиец. Разберете ме правилно. — И добави със спокоен професионален тон: — Не ми харесва, защото това усложнява нещата. — С убедителен и леко заплашителен тон Брайърс продължи: — Както вече ви казах, когато имаме работа със закоравели престъпници, всички номера са ни известни. Знаем къде можем да научим последните новини. Някои от тези хора са доста умни, но повечето не са. Общо взето, престъпниците не те карат да се възхищаваш от човешката раса. Интелигентността им е ниска. Примитивни са. Затова лесно се оправяме.

— От тях излизат много лоши войници, поне тези, които съм видял, са такива — каза Хъмфри.

— Така ли? Нищо чудно. — Брайърс се върна към своята тема. — Но когато се наложи да имаме работа с висшите класи, нещата са съвсем различни. Тях много ги бива да си държат устата затворени. Нашите момчета нищо не могат да измъкнат. Висшите класи умеят да се защищават. И колкото по-нагоре отиваш, толкова по-добре се защищават. Сплотяват здраво редиците си. Божичко, Хъмфри, та аз нищо ново не ви казвам.

Брайърс явно е насъбрал достатъчно опит в това отношение, помисли си Хъмфри. От възмущение гласът му прозвуча неестествено. Хъмфри се почувствува едновременно оскърбен и глупав. Откакто Брайърс бе поел разследването, приятелството им в общи линии се бе запазило, но доверието вече го нямаше. Скептицизмът на Хъмфри нямаше никакво значение, причината за разрива между двамата беше класовата принадлежност. Дори и сега, когато бе принуден да признае този факт, Хъмфри започна да мисли в стила на своите възрастни лели от по-старото поколение. Когато станеше дума за един от неговите способни приятели от Кембридж, който имаше скромен произход, те се изказваха любезно и снизходително с думите „О, това момче може да стигне далеч“, сякаш възможността да напредваш неограничено е социална привилегия, която не е отредена за много хора. Брайърс би могъл да стигне далеч. Той щеше да стигне далеч. Защо му трябваше този разрив?

— Чудя се само къде точно започват тези ваши висши класи — сдържано каза Хъмфри.

— От категория Б — със сразяваща точност отговори Брайърс, използувайки официалното групиране на населението според доходите му. — Средната класа на хората с професии. Средната буржоазия, ако предпочитате. Оттам все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнете до истински богатите. И до истинската аристокрация. А тя между другото е най-костеливият орех.

— Знаете ли — каза Хъмфри все още сдържано, — не съм сигурен от кого се интересувате в това разследване…

— А аз мисля, че сте напълно сигурен. — Брайърс реагира бързо на това ненадейно подпитване. Хъмфри също бе използувал някога подобни средства и сега се усмихна.

— Но хората, с които лейди Ашбрук поддържаше връзка, и при най-добро желание не могат да бъдат причислени към истинската аристокрация. Освен самата тя, разбира се. А предполагам, че това се отнася и за внука й. Но за никой друг.

— За вас.

— Не, не. Английската аристокрация винаги е била безмилостна към някои свои представители, обречени на кротко забвение. Правото на първородния син — ето това е тайната. Затова аристокрацията си остава аристокрация. Моят дядо е бил аристократ, признавам. Баща ми не е бил първороден син. Поради което не е имал много пари. А аз нямах никакви пари. И истинското ми място, Франк, е при средната класа.

— Но вие не се държите като неин представител.

— Какво искате да кажете с това?

— Искам да кажа, че можете да защищавате себеподобните си. Искам да кажа, че при дадени обстоятелства за вас ще бъде естествено да прикриете някого. При обстоятелства като тези, за които говорим сега.

— Знаете ли, аз не вярвам много на подобен род лоялност. И мисля, че и вие не бива да вярвате.

— Вижте, ако ви кажа сега, че има причини, които ни карат да подозираме, че Кейт Лефрой е убила старата дама или е била съучастничка в убийството, няма ли да се опитате да прикриете това по всякакъв начин? И, доколкото ви познавам, няма ли да го направите много ловко?

— Това е един доста особен случай, нали? — каза Хъмфри и за миг се разтревожи. После високо се засмя. — Ако подозирате Кейт, предчувствувам, че разследването ще продължи много дълго.

Брайърс също се разсмя, но този път без злоба. Беше забелязал връзката между Хъмфри и Кейт.

— Все едно, аз никога не бих започнал с Кейт Лефрой. Всъщност от чисто полицейска гледна точка, за разлика от всички останали, върху нея не пада подозрение. Тя е била в болницата през цялата нощ, от вечерта чак до сутринта, и се е занимавала с няколко недоволни санитари. Един санитар бил уволнен, защото отишъл на работа пиян. Останалите веднага обявили неофициална стачка. Всички спешни операции били отложени. Мисис Лефрой се справила по някакъв начин с тези проклети санитари. Те като че ли я обичат. Тя сигурно знае кога не трябва да проявява прекалено съчувствие към тях. Дявол да ги вземе, те са наистина изметът на обществото. — Брайърс, за разлика от другите висши служители в своя отдел, изпадаше от време на време в радикални настроения, но те не предвиждаха съчувствие към разни недоволници, които разстройват работата в една болница.

— Благодаря ви, че ме успокоихте за Кейт Лефрой — каза с въздишка Хъмфри, като се престори, че е изпитал голямо облекчение. Но много скоро бе подложен на нова атака.

— Вие не винаги казвате всичко, нали? — заговори Брайърс без заобикалки. — А това е важно. Не винаги…

— Мисля, че съм ви казал всичко.

— Не винаги.

— Какво имате предвид?

— Не ми казахте всичко, което би трябвало да знам за младия Лузби.

Хъмфри се смути.

— Сигурен съм, че съм ви казал.

— Не всичко.

— Какво искате да кажете?

— Не ми казахте, че харесва не само жени, но и мъже.

— И през ум не ми е минало. Когато беше по-млад, това беше така. Но не виждам нищо особено тук. Какво значение може да има такова нещо?

— Можеше и да има. И сигурно щеше да ни спести доста време. А колкото и да е странно, за него можеше да бъде полезно. — Очите на Брайърс блестяха. — Разбирате ли, той твърди сега, че онази нощ е бил в леглото на някакво момче. А не на жена, така казва. Три пъти го разпитвах, не го изпускаме от очи, както можете да предположите, и сега вече разправя доста различни неща. Не е бил с момиче, а с момче. Още по-точно — не момче, а млад мъж.

— Може би е вярно.

— Може би е вярно. Отначало едно момиче беше готово да се закълне, че той е бил при нея. Разобличихме я много бързо. След това дойде ред на онази никаквица Сузан Търкил. Дни наред тя измисляше какви ли не лъжи, лъжеше до припадък. О, да, била с него през цялата събота и неделя; можела да ни каже колко пъти са спали заедно, как точно са спали. Развинтена фантазия има това момиче. Пълни лъжи, от край до край. А това означава, че тази млада дама няма как да докаже какво е правила самата тя през онази вечер. Знаем със сигурност, че е била в апартамента на баща си през първата половина на деня. А Лузби не е бил там.

— Сигурен ли сте?

Брайърс кимна.

— Не сме сигурни обаче той къде е бил. Разбира се, приятелят му потвърждава разписанието на Лузби минута по минута. Така направи и Сузан Търкил. Същото направи и другото момиче. Опит за презастраховане — три различни истории за това къде е бил, и трите най-подробно разработени. Приятелят може би лъже, също като момичетата. Между другото, той ми е доста симпатичен. Офицер е — държи това да не се разбере в полка. Две години е по-млад от Лузби. Не е като оная Сузан, не разправя какво са правили двамата. Твърди, че са пълнолетни хора, които знаят какво вършат. Иначе е малко превзет. Изглежда, че е привързан към Лузби.

— Това не го прави по-различен от останалите. Както без съмнение сте забелязали.

— Други мъже не сме открили. Само няколко жени. Всичките са готови да лъжесвидетелствуват в негова полза. Едната от тях беше неземна красавица. Направих се, че съм приел версията на приятеля му и го попитах защо е избрал мъж, когато разполага с толкова много жени. Жени, с които е спал. За две от тях повечето мъже биха дали всичко. Знаете ли какво ми отговори?

— Това не е от моята специалност.

— Каза ми: „О, инспекторе, сигурен съм, че можете да си представите. Просто си помислих, че ми е нужна промяна.“

Брайърс имитира превъзходно искрения глас на Ланселот Лузби, неговото чаровно, подкупващо държане.

— Истински безсрамник — каза Брайърс.

Хъмфри не можеше да се владее така добре като Брайърс, но и двамата бяха еднакво дисциплинирани. Продължаваха да седят до прозореца, без да се помръдват — мъже, обучени да водят такива разговори, без да издават какво знаят, освен ако сами решат да съобщят нещо. Брайърс каза:

— Но за нищо на света не мога да разбера защо той ще убива старата дама. Или защо който и да е друг би я убил. Имате ли някаква представа?

Хъмфри поклати глава.

— Ще ви призная, че се обърквам — продължи Брайърс. — Не можем да уличим никого в нищо, не можем да установим кой е влизал в къщата онази нощ. Някой крие нещо. А може би не един, а няколко души крият нещо. Все едно че гледаш как се разиграва оня стар трик с трите карти.

— Трите карти? Значи имате предвид трима души, така ли?

Брайърс рязко го прекъсна:

— Смятате, че изключвам някого от играта ли?

— Вие не сте ми казали кого включвате.

Двамата се изгледаха с безизразни лица. Брайърс заговори с равен глас.

— Ще ви кажа веднага, ако можете да ми обясните какъв е мотивът за убийството. Да започнем с мотива. Но дявол да ме вземе, не мога да измисля нищо. И двамата знаем, че мотивите почти винаги са елементарни. А мислите, чувствата и оправданията не са елементарни. Мотивите са такива. Голяма грешка е да ги усложняваме излишно. Не съм разследвал убийство, в което мотивите да не са се оказали елементарни, след като сме ги открили. Сексуален мотив? Тук няма такова нещо. Не го изключихме, защото има случаи на изнасилване на стари жени. Но тук няма и най-малка следа от такова нещо. Пари? Отново стигаме до задънена улица. Никой не би я убил за няколкостотин лири в банкноти. Смятахме, че може би е скрила някъде пари, но и от това нищо не излезе. Никой не е облагодетелствуван от завещанието й. Разровихме се в миналото й. И там нищо интересно. Понякога убийства се извършват от страх. В случая кой би могъл да се страхува от нещо? На нищо не мога да се опра. Вие имате ли някакви предположения?

— Нищо съществено.

— Ако имате, надявам се, ще ми ги съобщите.

За първи път по време на разговора Хъмфри си позволи да се усмихне иронично.

— Това може да стане само ако има взаимност, драги мой — каза той. — Аз мога ли да се надявам, че вие ще ми кажете каквото знаете?

— Хайде, хайде — отговори Брайърс. — Аз съм полицейски служител. Има неща, които не мога да ви кажа. Нито на вас, нито на друг човек. Преди време вие не ми казахте някои неща. Но аз ще ви кажа всичко, каквото мога. И каквото не бих казал на друг.

— Това е странна сделка — рече Хъмфри. — Аз не знам нищо и ви казвам всичко, а вие знаете всичко и не ми казвате нищо.

— Това наричам аз сделка. — Брайърс се усмихна широко и открито.

— Е, ако трябва, ще опитаме и така — каза Хъмфри.

— Значи сега знаем какво е положението. За мен това беше една полезна сутрин. — Той не се помръдна, мускулестите му бедра останаха прилепени към перваза на прозореца, краката му не трепнаха.