Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Coat of Varnish, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Чарлс Пърси Сноу. Лустро

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1985

Английска. Първо издание

Редактор: Иванка Савова

Коректор: Елена Цветкова

Рецензенти: Кръстан Дянков, Юлиан Константинов

Художник: Тодор Стоилов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

 

ЕКП 07/9536622511/5557–136–85

Издателски №: 2396

Формат: 84×108/32

Печатни коли: 22,00

Издателски коли: 18,48

Условно издателски коли: 19,28

Дадена за набор на 8.VII.1985 г.

Излязла от печат на 30.Х.1985 г.

История

  1. — Добавяне

XXVIII

В сравнение с навъсеното дъждовно утро навън, моргата бе призрачно светла. Но от това на Хъмфри не му стана по-весело. Миризмата (дали беше само миризма на дезинфекционни средства?) не действуваше успокоително. Хъмфри влизаше за първи път в морга. Странно място за среща. Но тя наистина се състоя. Когато обещаеше нещо, Франк Брайърс го изпълняваше. Още от самото начало той разговаряше с патолога Оуън Морган така, сякаш Хъмфри участвуваше в разследването.

Хъмфри бе чувал за Морган от Брайърс, но сега го виждаше за първи път. Не беше очаквал, че е толкова енергичен. Не беше очаквал и тази размяна на шеги между двамата, превърнала се в част от задължителния ритуал, като поздрав за добро утро.

Брайърс трябваше да посети патолога по служебна работа. Ставаше дума за някаква съдебно-медицинска справка, която не беше свързана с делото на лейди Ашбрук. Десет минути бяха достатъчни за двамата професионалисти, за да изяснят въпроса.

— Добре. Значи с това е приключено — каза Брайърс и премина на друга тема. — О, щях да забравя. Да знаете нещо за някакъв лекар на име Периман?

— Какво да знам?

— Той беше домашният лекар на лейди Ашбрук.

— Името ми се струва познато. Сигурно съм го срещал из документите по нейното дело. — Морган веднага схвана, че във въпроса се крие нещо повече. — Да не би да е замесен?

— Изключваме хората, които не са замесени. — Тази информация беше предназначена също и за Хъмфри. — Той все още е в списъка.

— Не можете ли да приложите нещо по-умно от метода на изключването?

— Ако вярвате, че господ ви е надарил с прекалено много ум, по-добре се откажете от тази работа. Ние ще си намерим някой нормален патолог.

След тази приятелска шега Морган каза:

— Не знам нищо за него. Но може би ще успея да науча това-онова.

— Опитайте. Ако ви се удаде такъв случай. Но не си губете времето. Това са само предположения.

Хъмфри беше сигурен, че Брайърс не очаква никаква информация по този въпрос. Беше отворил дума за това, за да му покаже, че не крие нищо от него.

Докато Морган се сбогуваше с тях, отново си размениха безобидни шеги. На улицата, където дъждът упорито валеше, Франк Брайърс посочи едно кафене на отсрещния тротоар.

— Това място ми е познато. Ще ни свърши работа.

Ако не беше през работно време, кафенето нямаше да свърши работа. То се осветяваше само от една неонова тръба зад бара, която хвърляше мрачни отблясъци върху мокрия паваж. Заведението беше миниатюрно. Двамата сложиха чашите си с кафе, разредено с много мляко, върху гола метална маса. Франк, който забравяше да яде, докато беше на работа, и разсеяно хапваше по нещо, ако имаше възможност, сега се сети да си вземе два сандвича с шунка, увити в целофан.

Беше около десет и половина сутринта и той ги изяде и двата. Попита Хъмфри какво впечатление му е направил Морган и сам започна да сипе похвали по негов адрес, истински похвали, без да намесва приятелските си чувства към него.

Хъмфри чакаше да чуе нещо ново. До този момент бе изслушал само едно от странните предисловия на Франк. След това дойде ред на новините.

— Имам да ви съобщя нещо — каза Франк с тих глас, макар че в кафенето нямаше други хора.

— Да?

— От Лузби е свалено всякакво подозрение. Освен ако не е съучастник на някого. Но онази нощ не е бил в къщата на лейди Ашбрук.

— Това сигурно ли е?

— Сигурно в тази работа няма — нали не сме били с него и с маестро Гимсън през онази проклета нощ. Но и двамата казват истината. Ако не беше така, щяха да измислят нещо по-добро.

Брайърс говореше с известно раздразнение, сякаш не би следвало да си прави труда да обяснява. Може и да беше раздразнен, но имаше дарбата да обяснява. Това било доказателство за скромния успех на приложения от тях метод, с което всички се гордеели. Къртовска работа. Нищо да не остане непроверено. И друг път бил казвал на Хъмфри, че момчетата му разпитали всички хомосексуалисти, от които било възможно да се измъкне нещо — а такива имало доста. И Брайърс се усмихна с професионална насмешка.

Ровили се къде ли не. В салони за масаж. В клубове за танци. Сред сутеньори. Досадна работа за момчетата, освен ако покрай нея не били започнали да си въобразяват разни неща. Професионалната усмивка отново се появи на лицето му. Не всички, но повечето полицаи били съвсем редовни в това отношение. Едно от момчетата, нормален мъж, бил въодушевено посрещнат в някакъв бар с думите: „Ей, сладурче.“ Момчето казало, че следващия път ще отиде там с куче. Дълго време не открили нищо. И накрая попаднали по следите на Дъглас Гимсън. Преди три или четири години Гимсън се явявал по тези места. Кръстосвал нагоре-надолу — така казал някой от разпитаните. Но от известно време бил изчезнал. Може би спрял да кръстосва. Имало някакво момче, което проглушило света за него.

Установили самоличността на момчето. Всъщност не момче, а около тридесетгодишен мъж. Казвал се Дарблей, но може би това не било истинското му име. Сценичен работник, позирал на художници. Побъркан. Момчетата го притиснали. Измъквал пари от Дъглас Гимсън, признал си, че правел това по баровете. Крещял пред полицаите, че капитанът го бил докарал дотам. Дъглас Гимсън бил щедър, а Дарблей обичал парите. Но рано или късно на Гимсън му омръзнало да го доят. Последвали заплахи. Отначало може да е имало и изнудване. Но след време това престанало да плаши Гимсън. А Франк поначало смятал, че не е лесно да изнудваш Дъглас Гимсън. Затова Дарблей започнал да го преследва по телефона. Полицията знаеше много добре какво значи такава телефонна напаст. Такива случаи имаше с хиляди. Дарблей започнал да звъни по клубовете — почтените клубове, които Гимсън посещавал, и да пита с театрален глас там ли е капитан Хомосексуалист Гимсън. Веднъж или два пъти потърсил Гимсън в жилището му, но разбрал, че онзи е отишъл на вечеря; открил кой го е поканил, обадил се по телефона и издекламирал същия въпрос. Изглежда, смятал да продължава с преследванията, докато Дъглас Гимсън не се съгласял да му даде пари.

Освен това, изглежда, развил манията да шпионира Гимсън. Почти всяка вечер, преди да отиде на работа в театъра, се скривал и наблюдавал входа на кооперацията. Така направил и в онази съботна юлска вечер и това съвсем не било случайно съвпадение. Щом установили този факт, момчетата се заели сериозно с работата, каза Брайърс. Този истеричен тип не им бил симпатичен. Притиснали го още повече. В разпитите взели участие и по-висши служители; веднъж и самият Франк. „Но от мен нямаше нужда; момчетата си вършеха добре работата.“ Много скоро изтръгнали още един факт. Дарблей видял Лузби (с когото се бил запознал, докато бил в добри отношения с Дъглас Гимсън) да влиза в жилището на Гимсън същата тази вечер. Било около пет часа следобед. Приблизително същото казали на полицията Лузби и Гимсън. Дарблей висял пред кооперацията, докато станало време да отиде в театъра. До този момент Лузби не бил излязъл.

Дотук показанията му съвпадаха с твърденията на Лузби, че е прекарал с Гимсън цялата нощ до сутринта. Двамата с Гимсън твърдяха също, че са били заедно и в неделния ден, което вече нямаше значение.

Може би по някаква щастлива случайност, отбеляза Франк, едно от момчетата попитало Дарблей какво е правил през останалата част от нощта. Дарблей отговорил, че нямат право да се интересуват. Те продължили настоятелно да се интересуват. Какво е правил през тази нощ? Той се развилнял и се развикал. „Какво смятате, че може да прави един жалък сценичен работник? Защо някой от вас не се опита да върши такава работа?“ Какво друго сте правили? Какво друго? И продължили да му задават въпроси.

И Франк, и Хъмфри знаеха наизуст как се водят подобни разпити. Един от следователите не спирал да пита: „Обаждали сте се по телефона. Колко пъти?“ Дарблей се вбесил. „Колко пъти? Колко пъти потърсихте капитан Гимсън?“ След един-два часа Дарблей признал, че звънял пет пъти в апартамента на Гимсън — обаждал се от театъра, докато траело представлението. Не му било приятно, че онзи лорд Лузби бил отишъл там. Попитали го: Проверихте ли капитан Гимсън вкъщи ли е? Какво точно казахте? „Какво значение има това, дявол да го вземе? Те знаеха, че съм аз — крещял Дарблей. — Да, да, да.“

Кой е вдигнал слушалката? „Да, да.“ Понякога я вдигал единият, понякога другият. Сигурно са се редували, казал един от полицаите; нали и от двете страни на леглото има телефон.

А след театъра? Звънял ли е отново? Да, да, да. Много пъти ли? Да, да, да. До колко часа? Той не можел да си спомни. До полунощ? Сигурно. А след полунощ? Да, да, да. Докато накрая изключили телефона.

— Сигурен съм, че ако аз бях на тяхното място, много по-рано щях да направя това — каза Хъмфри. — Тези обаждания сигурно са попречили на изисканите им нощни забавления.

Брайърс добави, че ги е попитал защо не са изключили телефона по-рано. Оказало се, че Гимсън очаквал да се обади майка му.

— По какъв странен начин човек може да се измъкне от някоя неприятност — продължи Хъмфри. — Но звучи доста убедително, нали?

— Да, наистина. И твърдението издържа на всички проверки. Между другото попитах ги защо не са ми казали; можеше да спестят труда на много хора. Казаха, че споменали за телефонни обаждания. Но не споменаха какви са били точно тези обаждания. А това щеше да ни помогне.

— Защо са премълчали?

— Вие ми кажете. Нали познавате тези хора.

По-късно Хъмфри разсъждаваше, че колкото и да е лишен от чувство за срам, Лузби може би се е срамувал да не изпадне в смешно положение. Нито той, нито Гимсън са могли да предположат какво е разписанието на Дарблей и да допуснат, че то може да се окаже полезно. Във всеки случай двамата едва ли биха могли да изпаднат в по-смешна положение.

— Нали им казахте, че са се проявили като последни глупаци в старанието си да се прикрият.

— Разбира се — безмилостно се усмихна Брайърс. — Освен това казах на Дъглас Гимсън, че щом му се налага да се събира с млади мъже, по-добре е да са от собствената му класа. Така по-трудно ще се забърква в такива истории.

След тези думи Франк Брайърс отново стана раздразнителен.

— С това се оправихме по някакъв начин. Но допуснахме друга грешка. И вината за това е моя, Хъмфри, моя.

Ето какво го е измъчвало цяла сутрин, помисли си Хъмфри. Брайърс се радваше на успехите си, но провалите му се отразяваха по-силно — може би го подтикваха към работа, но го лишаваха от вътрешно спокойствие.

— Става дума за Сузан. Може би сме пропуснали нещо.

Брайърс се впусна да описва какво има предвид; беше ядосан, но говореше ясно и точно. Каза на Хъмфри, че Сузан се отказала от измислиците си, защото нямала друг избор. Обяснила, че сигурно била объркала въпросната вечер с някоя друга вечер. Все още ядосан, Брайърс прекъсна разказа си, за да каже какво мисли за нея. След като Лузби бил вече в лапите й, продължи Брайърс, тя не давала и пет пари, че е прекарал нощта с Дъглас Гимсън. Хомосексуалистите и техните истории не й правели никакво впечатление.

Брайърс продължи разказа си. Смятал, че знаят кога Сузан се е срещнала с Лузби и се е съгласила да му осигури алиби с измислената история. Това станало в понеделник следобед. По този начин тя осигурила и собственото си алиби. Но сега всичките й измислици отишли на кино. Лъжите излезли наяве. Брайърс продължи да говори ожесточено:

— Но остана скрито къде действително е била младата дама в събота вечер. Лошото е, че може би сме пропуснали нещо. Голяма грешка е да си мисли човек, че знае всичко, което иска да знае. Такава грешка най-често се допуска. Ние продължихме да се занимаваме с Лузби, а някак подминахме нейната история. Поначало приехме, че известно време тя е била с него. А този пропуск е лично мой и на никой друг.

— Тогава къде е била?

— Бедата е, че и тук опираме до някаква безсмислица. Може би не сме открили човека, който я е видял. Или сме го открили, но информацията му ни се е сторила толкова оскъдна, че изобщо не сме й обърнали внимание. — Франк Брайърс говореше гневно, сякаш въпреки твърденията, че самият той е виновен, Хъмфри бе длъжен да поеме вината, макар да бе напълно невинен.

— Хайде, стига толкова. — Хъмфри много добре знаеше как се държат началниците, когато допуснат грешки.

— Може би някой я е видял. Но ние не приехме сериозно тази възможност. Нали знаете малката уличка, която води към градината на старата дама — едни хора, които живеят там, ни казаха, че когато излизали от дома си, за да отидат на вечеря, там се мотаело някакво момиче. В събота вечер към осем часа. Върнали се между десет и половина и единадесет — не можаха да кажат точно в колко. Момичето — сторило им се, че било същото момиче — продължавало да се разхожда все там. Не й обърнали внимание. Среден ръст, елегантни дрехи, панталони — всеки би могъл да отговаря на такова описание. Изобщо не познавали Сузан — защо, боже мой, в Лондон никой никого не познава? Показахме им снимки — да, може да е била тя, може да са били и стотици други момичета. Всъщност моите хора я разпитаха. Но тя им се изсмя. По това време държеше на първата си версия, в която Лузби не фигурираше. Не било възможно едновременно да се е намирала в апартамента, който двамата с Лузби понякога наемали — а това за апартамента е истина, тя винаги подкрепя с факти измислиците си, — и в същото време да се е разхождала по уличката. Затова се отказахме да се занимаваме с тази история. А сега вече е много късно. Щом тогава нищо не открихме, едва ли ще открием нещо, след като са минали два месеца.

— Да, малко вероятно е.

— Няма защо да ми го казвате.

— Ако е чакала там часове наред, не е могла да бъде в къщата…

— За това и сами се досетихме.

Хъмфри прие грубия тон с лека усмивка.

— Ако трябва да говорим по-конкретно, излиза, че тя не е извършила убийството. Никой няма да убие човек и после да се мотае пред дома му. Освен ако не е съвсем луд.

— А тя е по-нормална от нас. И това успяхме да установим.

— Да, няма логика. Възможно е някакво момиче да е чакало някакъв мъж да излезе от някаква квартира.

— Точно това си помислихме и ние.

— Ако по някакво чудо се окаже, че момичето е било Сузан — Хъмфри продължи да размишлява, — тя може би знае кой е бил в къщата — или поне си въобразява, че знае.

— На стар краставичар краставици не се продават.

Тази „мъдрост“ беше казана почти добродушно.

След известно време Франк попита:

— Смятате ли, че е била там?

— Ако е била там, би трябвало да види някого или нещо — отговори Хъмфри.

Франк, който съобразяваше по-бързо от Хъмфри, бе забелязал една нова възможност, която сутринта бе изглеждала доста неясна.

Франк продължи:

— Ако действително е видяла някого, можем да наваксаме загубеното време. Господ ни е свидетел, че сме загубили достатъчно време. Ще трябва, разбира се, да поработим с нея.

— Дали ще проговори?

— Ще проговори и още как. Но дали ще говори истината е съвсем друг въпрос.