Чарлс Пърси Сноу
Лустро (36)

XXXVI

В една от стаите на полицейския участък цареше прекалена вежливост. В тази стая Брайърс и най-близките му сътрудници се бяха съвещавали не само първия ден, но и много пъти оттогава. Сега тук се задаваха въпроси или, както би се изразил някой по-нетактичен наблюдател, водеше се разпит. От едната страна на масата седяха самият Брайърс и инспектор Фламсън; от другата — доктор Периман.

За страничния наблюдател би било трудно да прецени в чии ръце е инициативата. Но сигурно и за един вътрешен човек не би било лесно. Периман бе въведен в полицейския участък към пет и половина следобед и разпитът бе започнал в шест часа. Периман не бе арестуван; както Брайърс бе казал на Хъмфри, нямаше улики, въз основа на които да се формулира обвинение. Двама сътрудници бяха изпратени в дома на доктора с любезна молба: трябвало да се изяснят някои неща; по-добре било да си вземе някои лични вещи — възможно било разговорът да отнеме известно време. Както съобщи по-късно сержантът, Периман изглеждал подготвен. Движенията му били внимателни и бавни, сякаш се вслушвал в собственото си дишане. Опитал се да се пошегува. Казал, че има много пациенти в „Белгрейвия“, но за първи път ще преспи в този квартал. Полицаите, за които нямало разлика между Блумфийлд Терас и „Белгрейвия“, не разбрали шегата.

Брайърс изслуша сержанта. Поведението на Периман не му разкри нищо ново: човекът беше хладнокръвен, самоуверен, владееше се. Така се държат много хора, изпаднали в опасност. Но това говори само за характера им, а не доказва вината или невинността им. Брайърс бе разпитвал много хора, напълно невинни хора, които при най-малката проява на подозрителност започваха да си придават важност. Той самият се бе държал по този начин веднъж, когато бе подложен на полицейски разпит. И оттогава не вярваше в познатите стари мъдрости за човешкото поведение.

В това отношение правила не съществуват. Тази вечер Брайърс не мислеше по този въпрос, но друг път обичаше да изтъква пред младите си сътрудници колко е глупаво да се разчита на предварително формулирани правила. Грубияните не винаги са страхливци: по-скоро обратното е вярно.

Периман не бе поискал да говори с адвоката си. И двамата знаеха, че Брайърс държи силна карта в ръцете си. Ако Периман не желаеше да помогне на полицията, може би щеше да помогне на данъчните власти. Дребните сделки с лейди Ашбрук за заплащането на медицинските прегледи бяха включени в папките по делото. Засега това бе достатъчно.

Много преди да вземе решението да извика Периман, Брайърс бе стигнал до заключението, че Периман ще разсъждава, общо взето, както разсъждава и самият той. За да се увери, Брайърс подхвана разпита отдалеч с няколко въпроса за живота на лейди Ашбрук.

— Разбирате ли, това много ни интересува — каза Брайърс.

— Какво точно ви тревожи, инспекторе? — равнодушно попита Периман, който също искаше да опипа почвата.

— Доста загадъчно е как е успявала да живее от доходите си. Искам да кажа — от доходите, които са били облагани с данъци.

— Боя се, че не знам достатъчно подробности. Ако знаех, щях да ви помогна.

— Би било много ценно, разбира се, ако можехте да ни помогнете.

— Сигурен съм, че знаете — блестящите очи на Периман се устремиха право в хубавите, проницателни очи на Брайърс, — че тя живееше много икономично. Като неин лекар често й казвах, че на тази възраст не бива да живее сама.

— Да, много разумен съвет. Но въпреки това ние все още не можем да разберем как е свързвала двата края. Тази нейна къща е била скъпа за поддържане, нали? Сигурно и вие така мислите?

Впуснаха се дълбокомислено да обсъждат въпроса какви са били минималните разходи по къщата на лейди Ашбрук. Беше като упражнение по водене на домакинство, по време на което трябваше сериозно да се обмисли идеалния домашен бюджет. Сякаш се разиграваше някаква пародия на предишни съвещания, състояли се в тази стая, когато полицейските служители се бяха опитвали да се ориентират във финансовото положение на лейди Ашбрук.

Фламсън, макар че продължи да си води бележки, също се включи в разговора. Брайърс започна да му задава въпроси и като прикани Периман да направи същото, каза, че от Фламсън би излязъл добър бизнесмен, което бе вярно. Гледайки сътрудника си, Брайърс си помисли, че той е по-подходящ за бизнесмен, отколкото за инспектор. Фламсън седеше солиден, пълен, с натежали клепачи и торбички под очите, проницателен; личеше си, че е човек, склонен да си угажда. Беше достатъчно проницателен, но може би не се вживяваше достатъчно в работата си. Все пак Брайърс не напразно го бе взел да работят заедно. В края на краищата пръв Фламсън се бе усъмнил в завещанието на лейди Ашбрук. Може би беше муден, но въпреки това се бе добрал до вярната следа.

Сега той проверяваше какво знае Периман за разходите на лейди Ашбрук.

— Сметката не излиза — унесено каза той като доволен от работата си счетоводител. — Няма как да излезе. — Тази равносметка отдавна беше направена от полицията. Фламсън излагаше фактите така, както ги бе изложил преди две седмици пред колегите си.

Брайърс се намеси.

— Нали знаехте, че тя е имала навика да плаща сметките си с налични пари, в брой? А не с чекове. Така е покривала дори и по-големите си разходи. Странен навик, как ви се струва?

Периман се усмихна предразполагащо, но от висотата на своята недостижимост — точно тази усмивка се бе сторила на Кейт привлекателна.

— Вие като че ли не живеете на този свят, инспекторе.

И тримата говореха спокойно, все едно че беседваха, а не участвуваха в полицейски разпит. Това беше стилът на Брайърс. Той нямаше да го промени дори ако не постигнеше резултати тази вечер. Както не вярваше на много общоприети правила, високо ценени от непосветените в неговата професия, така не вярваше и в ползата от последователното засилване и намаляване на натиска върху заподозрения. Този метод не е професионален. Разпитът трябва да се води много по-просто, отколкото изискват общоприетите правила. Номерът е да се държиш естествено. Нито следователите, нито който и да е друг могат достатъчно дълго да се преструват. Ако човекът от другата страна на масата се опита да се преструва, толкова по-зле за него.

Разбира се, воденето на разпити си има своя техника. Едно от правилата е да пазиш някой факт като резерва и неочаквано да го изстреляш. На такова нещо човек може да се научи. Но другото, което е много по-трудно за научаване, е да знаеш кога да смениш темпото. Добрият следовател върши това по интуиция и само някой негов добър колега може да оцени такова изкуство; по същия начин само добрият следовател може да усети вътрешните промени, които настъпват у колегата му.

Разпитът продължаваше вече час. Отново и отново Фламсън се връщаше към загадките около доходите на лейди Ашбрук. Когато се прилага подобна тактика, натрупват се много повторения и затова магнетофонните записи на полицейските разпити са скучно нещо. Млада служителка влезе с три чаши чай и макар че сред сътрудниците на Брайърс Фламсън не беше щастливият любовник, очите му светнаха под тежките клепачи. Чаят беше слаб, разреден с много мляко. Брайърс, който през първия час бе изпушил половин дузина цигари, запали още една.

— Може би ще искате да узнаете — каза той нехайно, между другото, сякаш споменаваше, че новините по телевизията ще бъдат предадени двадесет минути по-късно от обикновено, — че разполагаме с информация, която вероятно ще ви заинтересува. Става дума за източника, от който е получавала пари лейди Ашбрук. Нали разбирате. Американският фонд, фонда на Контрольора.

— Фонда на Контрольора? — повтори Периман безизразно и равнодушно.

— Нали знаете. Парите са идвали периодически. Някой тук ги е получавал в английска валута. С тези пари са се изплащали всички сметки и разходи.

— Интересно — каза Периман безразлично.

— И това продължава след смъртта й.

— Така ли?

— Да, така. Фондът продължава да действува. Една значителна сума — не знаем точната цифра, но нека приемем, че са хиляда лири — е предадена на лорд Лузби. — Брайърс продължи със същия тон: — По наши сведения сумата е предадена от вас, докторе.

Шокът бе толкова силен, че за миг лицето на Периман се изопна и стана по младежки гладко. За миг той онемя. После заговори рязко и надменно.

— Мисля, че трябва да поздравя вас или някой друг за въображението, което имате.

— По-добре помислете, преди да продължите. — Този път Брайърс заговори с авторитетен тон: — Информацията ни е достоверна. Вие сте предавали парите от фонда на лейди Ашбрук още докато тя е била жива.

И точно тогава Брайърс направи единствената грешка в целия разпит. До този момент той говореше малко по-категорично, отколкото му даваше основание информацията, с която разполагаше. Не че преувеличаваше, просто използуваше уверено онова, което знаеше. Периман не се опита да му противоречи. Разпитът вървеше по-леко, отколкото Брайърс бе предполагал, толкова леко, че дори не бе се надявал на такова нещо. И той зададе следващия въпрос, убеден, че това е факт:

— Вие сте били Контрольора, нали?

— Какъв съм бил?

— Контрольора.

— Нямам никаква представа какво значи това.

— Да ви го кажа ли още веднъж? К-о-н-т-р-о-л-ь-о-р-а.

— Никой никога не ме е наричал така през целия ми живот. Тази дума ми звучи много глупаво.

Няколко секунди преди това Брайърс бе разбрал, че е направил грешка. Този път Периман възрази по друг начин. Изумлението и незнанието бяха напълно искрени. Едва по-късно Брайърс разбра защо е допуснал грешката си. Бе я направил съвсем механично. В кантората на О’Брайън — преди и след смъртта на стария адвокат — се бе говорило за контрол над паричните фондове. Парите били предавани в Лондон на някакво лице. На никого не било разрешено да узнае името му. По-добре било да го наричат Контрольора. Сузан и Лузби по чиста случайност започнали да го наричат така. В една от пачките банкноти, които получил Лузби, останало етикетче с написаната на машина дума, която двамата възприели. Американските и английските служители на криминалната полиция подели това прозвище. А Периман никога не бил чувал за него.

За тази проява на небрежност Брайърс сам се обвиняваше. По правило той проверяваше всички данни. Сега Периман възвърна самоувереността си и отчасти взе инициативата в свои ръце. Прояви такава наглост — може би се преструваше, а може би високомерието му надделя, — че прекъсна разпита точно тогава, когато Брайърс палеше нова цигара.

— Извинявайте, инспекторе, но не пушите ли прекалено много? — попита Периман.

Брайърс го погледна стъписан, без да знае какво да каже, и накрая отговори:

— Сигурно.

— Ако ви бях лекар, щях да поискам да си изследвате дробовете. Да ги изследвате редовно.

— Е, да, но не сте ми лекар — каза Брайърс.

— Може би от това губите само вие — продължи Периман.

— Ще изчакаме и ще видим, нали така? — каза Брайърс. — Всички ще умрем някога.

Тези думи бяха изречени с мрачна полицейска усмивка, която Хъмфри веднага би забелязал. Тя щеше да бъде още по-мрачна, ако краят на разпита можеше да доведе до бесилката. След време, като си припомняше, Брайърс изпита известно уважение към Периман заради хладнокръвието му. По някаква нелепа ирония на съдбата Периман може би сам бе наблюдавал такова хладнокръвие у свои пациенти, които по време на медицински преглед, обхванати от ужас пред смъртта, искат да бъдат на равни начала с лекаря и проявяват загриженост за неговото здраве.

— А сега да продължим — каза Брайърс и в гласа му прозвуча известна грубост — нещо, което не беше си позволил до този момент. — Имаме много работа. Да, знаем, че сте предавали пари преди и след смъртта на старата дама — продължи той. — Не можете да се укривате повече. Имаме намерение да узнаем всичко.

Тази нощ те не получиха възможност да узнаят всичко, но все пак узнаха някои допълнителни неща. Много от фактите, които бяха възстановявали един по един, се оказаха близо до истината. Макар и не всички. Периман беше готов, дори благодарен да се възползува от възможността да обяснява. Той вършел безобидна, приятелска, доброжелателна услуга.

— С това ще се занимават данъчните власти — отбеляза Брайърс безизразно. Той смяташе, че е възможно, дори вероятно Периман да не знае цялата история. Сигурно беше, че не я знае от самото начало. Тя датираше отпреди тридесет години, малко преди края на войната, преди Периман изобщо да е чувал за лейди Ашбрук. Въпреки това той призна, че се е срещнал с О’Брайън.

— Лейди Ашбрук не се доверяваше на много хора, нали? — попита Брайърс.

— Мисля, че не.

— Но в него имаше доверие?

— И с право. С право — Периман продължи с необичайно вълнение. — Той беше добър човек.

Какво странно отдаване на последна почит, сякаш направено от човек, способен на авторитетна преценка.

В осем часа отново поднесоха чай. А към девет — чиния, препълнена със сандвичи. Периман изяде повече, отколкото му се полагаше — или беше изнервен, или имаше апетит.

Засега Брайърс не даваше възможност на Периман да се отвлича от финансовите операции. Кой е измислил как да се действува? Периман не знаеше. Може би казваше истината. Никога нищо не е било документирано. В това отношение криминалните инспектори бяха познали: пълно мълчание, съвършена простота. Точно така трябва да се върши всяка тайна операция, мислеше Брайърс. И Хъмфри би се съгласил с него. Опитните хора знаят, че е по-добре да се действува простичко, отколкото да се използуват каквито и да било сложни методи.

Според Периман операцията започнала да действува години преди той да стане лекар на лейди Ашбрук.

И този път версията на криминалните инспектори се доближаваше до истината. Когато О’Брайън получил удар, трудностите се увеличили. Той бил неподвижен. Въпросът бил как най-сигурно да се предават пари, съобщения или инструкции на лейди Ашбрук. Точно това не било предвидено достатъчно точно, нито достатъчно навреме, както си представяше полицията. Стара история, помисли си Брайърс: човек често надценява противника си. Лейди Ашбрук и О’Брайън, изглежда, не били в състояние да намерят друг изход; помощ не можели да получат отникъде, трябвало да прибягнат до трето лице. Вероятно на нея не й е било приятно, но трябвало да намери в Англия някой, на когото да се довери. И така Периман бил включен в операцията.

— Кога стана това? — Периман съобщи точната дата — юни 1968.

— Защо тя се обърна към вас?

— Беше ми пациентка от няколко години. Имаше ми доверие.

— За вас това беше добре дошло, нали? — внезапно попита Брайърс.

Периман не показа нито за миг, че е изненадан, озлобен или разтревожен, гласът му не трепна. Напротив, заговори с известно задоволство.

— Освен това тя ме харесваше — каза той.

На Брайърс не му бяха нужни тези думи, за да разбере, че Периман е суетен, и то прекалено суетен. Но имаше някакъв подтекст, който засега той не можеше да си обясни, нито да разбере.

— Като мъж ли, искате да кажете? — попита той.

Периман отговори със същото задоволство:

— О, когато един мъж и една жена искрено се харесват, между тях винаги съществува някакво сексуално привличане. Тя, разбира се, беше над седемдесетте, но като лекар трябва да ви кажа, че сексуалното влечение не изчезва с възрастта.

За миг Брайърс изгуби контрол над себе си и избухна:

— Боже мой, няма защо да казвате това на един полицай.

Без да се смути, Периман продължи:

— Да, може би имаше някакъв сексуален елемент. Всички знаем, че възрастните жени често издигат в култ лекуващия си лекар. Но това не се отнасяше за нея. В случая беше друго. От това естествено нищо не излезе. Може би ако не бях лекар, щеше да е възможно…

— Сигурно, сигурно. — Брайърс побърза да се върне към основната тема: Как са стигали парите до Периман? Как ги е получавал? Както бе казал Хъмфри, това е един от най-старите проблеми във всички подобни разпити. Брайърс не бе сигурен, че получава изчерпателни отговори, но това нямаше значение и той не се впусна в подробности.

— Вие лично ли вземахте парите? — попита Брайърс.

— Разбира се, че не. Това щеше да провали целия замисъл.

— Защо? — отново попита Брайърс, макар и да знаеше, че това е самата истина.

— Защото, струва ми се, съм достатъчно известен човек.

Брайърс погледна изкосо колегите си. Те се бяха досетили, че ще има въпроси за начина, по който лейди Ашбрук е получавала парите си. Може да е бил примитивен, но и ефикасен.

Периман каза, че е бил посредник на лейди Ашбрук. Произнесе със задоволство тази дума. И презрително добави, че нито на него, нито на нея би им минало през ум да го наричат „Контрольора“. На него било възложено разпределението на парите й — и преди, и след смъртта й.

— Тя ми съобщи какви са желанията й. Както вече казах, имаше ми доверие.

— Да, това вече го чухме. А каза ли ви какво да правите след смъртта й?

— Да.

— Кой щеше да получи парите?

— От само себе си се разбира, че Лузби. Най-големия дял. И още един-двама души. Никой от тях не знаеше, че ще получи нещо. Това, разбира се, трябваше да се пази в най-строга тайна. Всъщност аз самият все още не съм измислил по какъв начин може да се постигне…

— Все едно, няма защо да се тревожите сега за това — подчертано любезно каза Брайърс.

Периман не се смути. Със същата подчертано подигравателна любезност той отговори:

— А вие няма защо да се тревожите за тези хора. Те не очакват нищо. А и сумите щяха да бъдат много малки, в най-добрия случай няколкостотин лири.

— И всичко това беше уточнено в разговор между двама ви? — Брайърс вече бе приел този факт.

— Точно това беше целта. Нищо да не може да се докаже.

— Абсолютно нищо.

След това Периман, сякаш от желание да помогне, добави:

— Един човек обаче знаеше, че може да очаква пари и в бъдеще. Това е лорд Лузби.

— Струва ми се, че трябва направо да ви кажа — отговори Брайърс с равен, монотонен глас, — че лорд Лузби не представлява интерес за нас.

Самоуверен и невъзмутим, с още по-надменен глас, Периман попита:

— С това, предполагам, искате да ми кажете, че си знаете работата, инспекторе?

— Може би за вас ще бъде по-добре да го имате предвид — продължи Брайърс със същия любезен тон. — Мисля, че засега повече не е нужно да се занимаваме с финансовите въпроси. Не знам дали и вие сте на това мнение, Джордж… — обърна се той към Фламсън.

— Научихме доста неща, шефе. А знаем и откъде можем да получим допълнителни сведения.

— Нали разбирате, докторе, както ви казах, всичко това е един подарък за данъчните власти. Предполагам, че те няма да се занимават с доходите на лейди Ашбрук. Не си струва да си губят времето и усилията за това. Но ще им се отвори работа по данъците върху наследството.

Настана тишина, кратка — като затишие пред буря. След това Брайърс каза през масата:

— Колко пари са останали в този американски фонд?

— Не знам.

— Не мога да ви повярвам.

— Казвам ви самата истина.

Сякаш подражавайки на Брайърс, Периман умишлено се умълча за известно време. След това, доволен, че може да каже нещо прозаично, добави:

— Двамата старци са умеели да мълчат като риби.

— Но все пак вие трябва да имате някаква представа. — Раздразнението на Брайърс започна да проличава.

— Казах ви, че нямам представа.

— Ние и сами можем да изясним това след време. — Брайърс продължи: — Но може би ще ми кажете нещо друго. Вие колко щяхте да получите от тази сделка?

Периман отправи невиждащ поглед към него, а очите му се разшириха.

— Колко?

— Точно това пресмятах. С лейди Ашбрук, разбира се, обсъждахме този въпрос. Тя не искаше да ме ощетява. Аз влагах от собственото си време и естествено поемах отговорност. Затова смяташе, че ми се полага малък хонорар. Спомена една сума от порядъка на две-три хиляди — обикновено такова било възнаграждението на посредника.

— Не е много — подхвърли Фламсън.

— Тя си правеше сметка на парите. О’Брайън също. А аз просто вършех приятелска услуга, това е.

— Разбира се, за всичко това няма никакви доказателства? — каза Брайърс.

— Не може и да има.

— А след смъртта й? Колко ви каза да задържите за себе си?

— О, не много. Лузби трябваше да получи двадесет хиляди лири на части. Подаръците не влизаха в сметката. А от останалото може би щях да получа малка комисионна за посредничеството.

— И твърдите, че нямате представа на каква сума би възлизало това възнаграждение.

— Никаква представа. Не съм очаквал нищо съществено.

— Разбира се, че не сте очаквали. — Брайърс продължи със същия тон: — Сега, ако нямате нищо против, да оставим тези работи. Не бива да си губим времето с дребни данъчни спекулации, нали разбирате.

— Тогава с какво друго да си губим времето? — Периман предизвикателно погледна часовника си. Десет минаваше. Разпитът продължаваше четири часа.

Брайърс каза:

— Тук става въпрос за убийство.

Гласовете издаваха малко, лицата — още по-малко. Магнетофонният запис или фотографската лента не биха запечатали повече вълнения, отколкото ако се водеше разговор за Националния театър например.