Чарлс Пърси Сноу
Лустро (38)

XXXVIII

На следващата вечер, докато другите двама полицейски инспектори разпитваха Периман, Кейт и Хъмфри седяха на канапето в гостната на Хъмфри. Кейт току-що бе дошла от кухнята, където бе приготвила нещо за хапване — вечерята бе сложена на малка масичка до Хъмфри. Уютна домашна картинка, би казал някой язвителен наблюдател. Картинката оставаше една и съща почти всяка вечер — промяна имаше само в менюто.

Въпреки това техните отношения не се бяха изменили. Кейт не бе направила решителната стъпка. Продължаваше да работи в болницата, да се грижи за Монти и да огражда Хъмфри с неотслабващото внимание на влюбена жена. Тя искаше да му доставя удоволствие и за нея бе удоволствие да прави нещо за него. Не искаше нищо за себе си. Освен да постъпва, както й се харесва — така й каза веднъж Хъмфри, на когото любовта даваше свободата да направи подобно изказване. Защото двамата живееха според условията, които тя бе поставила, а не той.

Кейт не можеше да се реши да остави Монти — да го остави на собствената му безпомощност. Смяташе, че постъпва трезво, по-трезво от повечето хора. Не беше сантиментална. Но не можеше да се реши веднъж завинаги да сложи край. Изглежда, навикът бе прекалено силен. Или утехата — не толкова благородна, колкото би се сторила на някоя по-суетна жена, — че един човек има нужда да се държи за нея.

Беше ли това проява на трезвост или точно обратното? Кейт бе заявила на Хъмфри, че още не е дошло време за крайната стъпка. И двамата приеха това положение. Тя живееше наполовина с него. Това беше особен вид щастие. В края на краищата щастието има повече разновидности, отколкото предполагат самодоволните или себелюбивите хора. Що се отнасяше до Кейт, тя определено се наслаждаваше на работата, която вършеше, и на усилията, които полагаше, макар че понякога си мечтаеше как ще живеят двамата с Хъмфри, когато станат свободни.

Знаеше ли Монти за това? Кейт и Хъмфри смятаха, че едва ли е възможно да не знае. Тя не прикриваше действията си, не даваше признания или обяснения, но нямаше и да лъже. Може би, както предполагаше Хъмфри, Монти едновременно знаеше и не знаеше — много хора изпадат в такова състояние, когато живеят с някакво подозрение, което не искат да приемат. Монти едновременно знаеше и не знаеше: за него се грижеха, както винаги се бяха грижили, всичко беше в ред, към него се отнасяха мило и весело, в къщата влизаха пари, изплащаха се всички разходи. А през това време той живееше с мислите си. Въпреки изключителността си той може би притежаваше някакъв вроден хитър инстинкт за самосъхранение. Ако бе предизвикал Кейт към открит разговор, това би й дало възможност да скъса с него завинаги. Така разсъждаваше Хъмфри; но беше сигурен, че ако изкаже гласно своите мисли, на Кейт все пак ще й стане мъчно.

Тази вечер, седнала удобно на канапето, тя следеше друга негова мисъл. Знаеше, че и той като криминалните инспектори се вълнува как ще протече разпитът. Подобно вълнение не говори особено добре за човешката природа. В такова състояние изпаднаха и познатите на лейди Ашбрук, докато чакаха да разберат дали тя е неизлечимо болна. Хората — колкото и да са добри (в границите на човешките възможности) — се оживяват при мисълта за чуждото нещастие. А Хъмфри не беше нито по-добър, нито по-лош от много други хора — така мислеше Кейт и имаше основание за това. Но въпреки че го обичаше, тя знаеше, че сега мислите му са другаде, че е разсеян заради предстоящия разпит. Знаеше също така, че следобед е говорил с Франк Брайърс. Беше уверена, че на Хъмфри му се иска да участвува в разпитите и завижда на другите.

Ако Хъмфри знаеше за оперативната група, събрала се по-късно същата вечер, може би щеше да завижда още повече. Обсъждаше се втория разпит. Настроението бе приповдигнато. Все едно че действието се развиваше по време на избори в главната квартира на единия от двамата кандидати в момент, когато победата започва да изглежда сигурна. Задоволството беше явно, това поне можеше да се каже за потупванията по раменете. Брайърс, в добро настроение като всички останали, обмисляше по-нататъшните действия и от време на време забравяше за другите грижи.

На следващия ден разпитът продължи според установения от Брайърс метод — този път въпросите задаваха Бейл и Норман Шинглър. До този момент финансовите операции бяха достатъчно изяснени или по-точно едва ли можеше да се очаква нещо повече от тях. Нищо обаче не бе изяснено по въпроса за убийството или за това къде е бил докторът през онази вечер. Двамата съобщиха, че Периман се е държал високомерно, бил неуязвим, говорел язвително. Отговарял по същия начин, както на Брайърс предишната вечер. Да, разбира се, че би могъл да бъде в къщата на лейди Ашбрук през онази нощ. Както и всяка друга нощ. Но просто не е бил там. Да, разбира се, че би могъл лесно да я стисне за гърлото. Пациентите били свикнали да ги преглежда. Но той просто не е направил това. Разбира се, да се удуши една стара жена не е никак трудно; всеки лекар знае това. И би могъл да го направи по-бързо от някой непрофесионалист. Той самият бил опитен лекар. Но не се е опитвал да прави такова нещо.

Но Норман Шинглър, който бе едновременно язвителен и упорит, успя в продължение на няколко минути да понакърни самочувствието на Периман. Шинглър продължаваше настойчиво да задава въпроси за прехвърлянето на парите, докато лейди Ашбрук е била жива. Сумите никога не били надхвърляли повече от две хиляди лири. Нищожна цифра, като се имат предвид предпазните мерки и сложната организация. Да, възможно е и така да се приеме, бе отговорил Периман с присъщото си безразличие. Може ли такива нищожни суми да станат причина за нейното убийство? Шинглър просто опипваше почвата. И изведнъж Периман загуби самообладание. За първи път по време на двата разпита. Това ли била според тях най-вероятната причина? Пари, пари, само за пари ли можели да мислят те?

— За какво друго? Хайде, кажете. — Шинглър нямаше намерение да изпусне този момент.

— Вие нищо друго не можете да видите освен пари и само пари.

— Добре тогава, кажете ни какъв е бил мотивът. Вие знаете, нали?

Периман постепенно възвърна самообладанието си.

— Вие не знаете какъв е мотивът. И аз не го знам. Защо трябва да го знам? Но не може да е заради пари. Вие, изглежда, само за това мислите.

Шинглър не успя да измъкне нищо повече. Периман бе отметнал назад глава — и Бейл, и Шинглър се дразнеха от този маниер, — отново бе възвърнал самообладанието си и се държеше надменно. Никой от инспекторите не бе разпитвал толкова ловък и хладнокръвен човек. И четиримата не само се дразнеха от него — той им беше противен, което бе съвсем необичайно. В същото време, без да искат, изпитваха някакво уважение към него. След време някои от тях казаха, че бил смел човек.

Пред тях на масата лежаха бележките на Шинглър от разпита през изминалия ден. Брайърс отново прочете за избухването на Периман.

— Много добре, Норман. Искам още веднъж да ми разкажете всичко. — Той просто попиваше думите на Шинглър. Попита Бейл дали не е забелязал нещо. И повтори, че Шинглър е налучкал верния път. — Много добре — добави Брайърс. — Следващия път аз ще продължа в тази насока.

Следващият път обаче не се оказа на следващия ден, както смятаха всички останали. Но въпреки неочакваната постъпка на Брайърс те разбраха, че има причина за това. Все пак се изненадаха, когато на другата сутрин без всякакво предупреждение Брайърс пусна доктора да си отиде у дома.