Чарлс Пърси Сноу
Лустро (1)

I

В една юлска вечер около осем и половина Хъмфри Лий крачеше по Площада. Времето беше много горещо не само за Лондон, но и почти за всеки друг град. Жегата продължаваше вече няколко седмици. Беше лятото на 1976 година; този ден температурата не бе паднала под двадесет и девет градуса. До залез-слънце оставаше около час и зад дърветата в градината на Площада къщите блестяха на светлината, а яркобелите им гипсови фасади изглеждаха устойчиви и вечни като жегата.

Хъмфри Лий крачеше бавно. Обикновено походката му беше лека, но неравномерна. Той продължаваше да води активен живот, макар че от една година не работеше. Във външността му нямаше нищо забележително. Бе доста висок, към един и осемдесет, но не се открояваше с ръста си. Лицето му бе набраздено от бръчки, които се спускаха от ноздрите към устата, челото бе прорязано от една-единствена права линия, но всичко това го правеше да изглежда по-скоро съсредоточен или развеселен, отколкото мрачен. При запознанство никой не можеше да му даде годините.

Млад мъж и млада жена, които вървяха срещу него, извикаха, че ще се видят по-късно вечерта. Хъмфри крачеше бавно, но не поради жегата. Беше облякъл памучен костюм и това му стигаше, за да се чувствува добре. Вървеше бавно, защото не искаше да пристигне там, където се бе запътил. Трябваше да посети една стара дама, изпаднала в беда. Дори и да имаше какво да й каже, пак щеше да му е неприятно. А нямаше какво да й каже. По обяд тя му се бе обадила по телефона и бе обяснила, че е престояла часове наред в болницата: изследванията били направени; щяла да разбере присъдата си, както сама се изрази, до една-две седмици, точно кога — не знаела.

Беше се държала мъжки, но бе поискала да го види за няколко минути — Хъмфри не помнеше друг път тя да е молила за неговата компания. Бе горда както може да бъде горда само една жена — той поне не познаваше по-горда жена от нея. Не че двамата бяха близки приятели. Хъмфри дори не бе сигурен дали му е симпатична. Беше с двадесет години по-възрастна от него; и след всичко, което бе чувал за нея, му се струваше, че е било по-лесно човек да се влюби в нея, отколкото да я хареса. Все пак тя му беше роднина, вярно, далечна роднина, но още от дете той поддържаше връзка с нея, макар и с прекъсвания. Когато познаваш някого толкова дълго, започваш да мислиш, че той ти е по-симпатичен, отколкото е в действителност.

Сега, на път към дома й, Хъмфри не разсъждаваше по този начин, въпреки че ако беше в по-добро настроение, може би щеше да мисли точно така. Просто му се струваше, че е невъзможно да й предложи утеха. Беше вторник, шести юли. Този ден нямаше никакво значение за последвалите събития, но самият квартал бе от известно значение, което страничните хора не биха могли да разберат напълно. Площадът, по който Хъмфри вървеше, се казваше „Ейлстоун“. Намираше се между площадите „Честър“ и „Итън“. И трите бяха част от района, известен под името „Белгрейвия“. В никоя столица на света нямаше толкова хомогенен жилищен район като „Белгрейвия“, който със своята закътаност и благопристойност действуваше успокояващо на очите. При това в центъра на един столичен град. „Белгрейвия“ не беше предградие. Имаше си точно определени граници — Найтсбридж на север, Ибъри Стрийт на около три километра на юг. На изток се простираше до Бъкингамския дворец, а площад „Слоун“ и „Челси“ бяха на около два километра на запад. Уестминстър и Уайтхол се намираха съвсем наблизо. На тази площ се издигаха около три хиляди къщи и жилищни сгради с десет-дванадесет хиляди постоянни наематели.

Застрояването на района е било дело на закоравели спекуланти, действували главно в периода между 1820 и 1850 година. Фамилията Гровнър владеела обширни парцели в тази част на Лондон и открила един забележителен строителен предприемач на име Томас Къбит, който по-късно бил харесан от принц-консорта — голям ценител на таланти. „Белгрейвия“ от времето на Хъмфри Лий беше до голяма степен дело на Къбит. Някога теренът не вдъхвал големи надежди — тук имало само усойни ливади и не по-малко усойни зеленчукови градини („Не желая да живея в тресавище“, заявила на стари години лейди Холанд, когато й предложили да купи една от новите къщи на площад „Белгрейв“.) Който е забелязал запустелите земи по пътя към Хийтроу, може да добие представа с какво е трябвало да се пребори Къбит. И тук, както и във Венеция, застрояването на блатисти местности, изглежда, е довело до задоволителни резултати в естетическо отношение.

Къбит и съдружниците му имали голям успех. Целта им, разбира се, била да трупат пари. Строели главно за заможни хора. На площад „Белгрейв“ издигнали големи къщи за аристокрацията. На площад „Итън“, където земята не достигала, построили еднакви къщи, плътно разположени една до друга, две по две. След 1848 година принц Метерних живял като изгнаник в една от тях; те вече били предоставени на богатата средна буржоазия (наричали ги „второкласни“, запазвайки пренебрежителния смисъл на този термин, използуван в деветнадесети век за някои кораби). Имало няколко улички със съвсем малки къщи от този тип за занаятчии и чиновници (през седемдесетте години на нашия век тези сгради започнаха да се ценят високо от хора много по-привилегировани от първоначалните им обитатели). Имало улици с магазини и работилнички, които Къбит дискретно преименувал. Елизабет Стрийт, която сега, сто години по-късно, е главен търговски център на половин „Белгрейвия“, е започнала съществуването си като Елайза Стрийт — улица с лоша слава, където проститутките изкарвали по някоя монета от моряците на речните кораби. В малките задни улички се появили конюшни и жилищни помещения за конярите. Погрешно е да се мисли, че през седемдесетте години на миналия век в „Белгрейвия“ било по-тихо, отколкото сега. По цял ден и до късно през нощта чаткали и топуркали конски копита, а във въздуха се носела тежка миризма.

Няма никакво основание да се мисли, че Къбит или който и да е друг не е държал особено на архитектурното оформление. Площад „Белгрейв“ бил образец на елегантно градско строителство и създавал впечатлението, което създава днес, един век по-късно, че е дело на въображението на един-единствен архитект. Но не е така. Той е дело най-малко на четирима архитекти. Но за поколенията си остава една от най-големите сполуки на Къбит. Къбит и съдружниците му строели в благопристойния, непретенциозен местен стил. Създаденото от тях устояло на времето. Целта била да се постигне еднообразие. Хиляди къщи, без много декорации, почти всички сияещи от белота до втория етаж.

На площад „Ейлстоун“ обаче, който в това отношение не правеше изключение, беше постигнато разнообразие с най-прости средства. Стилът на сградите беше предопределен от самото начало; както и височината — четири етажа плюс приземен етаж за най-високите сгради; както и фасадите, с изключение на тези на ъгловите къщи; както и цветовете, където се наблюдаваше скромен избор между гипсова мазилка върху тухлена или каменна основа или неизмазани тухли и камък. Съвсем просто, но хората могат да направят много, и то със скромни средства. Могат да използуват хармонията на еднообразието. И тук бяха постигнали точно това.

Докато вървеше към къщата с номер седемдесет и две, която приличаше на неговата собствена и бе разположена на същата страна на площада, Хъмфри Лий не забеляза нито една от тези незначителни вариации във фасадите на сградите. Това беше напълно естествено. Никой местен човек не ги забелязваше. Хъмфри бе свикнал с тях. Все пак контрастите не бяха чак толкова потресаващи, както първото впечатление от Големия Каньон. При друг случай, когато нямаше какво да го тревожи, той може би щеше да си каже, че това място е удобно и спокойно кътче за живеене, при това кътче за привилегировани. Вероятно нямаше да си даде сметка колко се радва, че все пак може да живее тук.

Отдаден на мрачни мисли, Хъмфри не бе забелязал особеностите на архитектурата наоколо, но разсеяното му внимание бе доловило нещо друго. По стълбите на две от къщите слизаха младежи и девойки, на вид студенти. Най-вероятно приземните етажи се даваха под наем. Състояха се от три-четири стаи, използувани едно време за кухни и за жилища на прислугата. Но сега в Лондон беше трудно да се намери домашна прислуга. Някои от обитателите на Площада бяха толкова богати, че можеха да купят, каквото си поискат. Обикновено те наемаха някоя съпружеска двойка — филипинци или испанци, които живееха в дома им. Малцина, сред които се числеше и Хъмфри Лий, имаха такъв късмет. Неговата икономка се беше грижила за майка му, а сега се нуждаеше от подслон. Много други се задоволяваха с приходящи прислужници, а някои нямаха и такива. Дори лейди Ашбрук, старата дама, която беше помолила Лий да я посети, имаше само една португалка — наричаха я „приходяща помощничка“; тя идваше сутрин пет пъти седмично.

Както повечето къщи в „Белгрейвия“, домът на лейди Ашбрук отвън изглеждаше по-тесен, отколкото беше в действителност. Освен приземен етаж той имаше и десет стаи, нещо обичайно за сградите в района. Лейди Ашбрук отдавна бе прехвърлила осемдесетте. Някои хора се чудеха как се справя сама. Според клюките лейди Ашбрук имаше неограничени възможности да си угажда във всичко. Но тя цял живот е била обект на клюки. Една от малцината избраници, които благодарение на хорските приказки придобиват все по-голямо величие и с възрастта величието им расте. Смяташе се, че живее съвсем скромно, но обсипва с подаръци, роднини и благотворителни организации.

Тъй като домашни прислужници не се намираха, не беше за учудване, че собствениците на къщите даваха под наем приземните етажи, за да припечелят нещо по честен начин. Макар да не беше чак толкова честен този начин. Без съмнение това бе нарушение на закона. Хъмфри Лий не познаваше много от съседите си, но имаше точна представа при какви условия са наели къщите си и каква е стойността на имуществото им. Всички къщи бяха купени с дългосрочни заеми. Макар да бе израснал в дразнеща близост със заможни хора, той самият никога не бе разполагал с много средства. След войната се бе оженил за втората си съпруга, която бе умряла само две години преди събитията, станали през юли 1976 година. Бяха живели единствено с неговата заплата. Но ако човек е израснал сред заможни хора, както би побързал да каже той, понякога се случва да му падне нещо: падна му под формата на наследство. С парите от него и със заем, който трябваше да изплатят в срок от четиридесет години, те купиха къщата на площад „Ейлстоун“. Тя им струваше 15 000 лири. По-късно Хъмфри Лий прецени, че това е единствената му успешна финансова сделка в живота. След двадесет години същата къща щеше да струва пет пъти повече.

Като наближи номер седемдесет и две, той ускори крачка, сякаш най-сетне нещо го подтикна да осъществи посещението. Натисна звънеца; чу как звънът отекна някъде далеч в къщата и му се стори, че чака дълго време. После — бавни стъпки, стъпки на жена по каменния под. Вратата се отвори. Той не можа да види нищо, защото коридорът беше тъмен, но чу познат глас.

— О, Хъмфри — каза лейди Ашбрук, — колко е хубаво, че дойдохте.

Гласът й не се бе променил с годините. Звучеше едновременно плътно и малко задавено. В миналото Хъмфри бе чувал и други жени от висшето общество да говорят по този особен начин, но сега вече това не беше на мода и никой от по-младите не издаваше такива звуци.

Хъмфри чу собствения си глас, който прозвуча по-безцеремонно и по-бодро, отколкото би искал, защото се чувствуваше доста неловко.

— Значи Мария (прислужницата португалка) не е тук, така ли? Вижте какво, някой трябва да живее с вас.

— Защо да трябва? — попита тя.

Хъмфри повтори думите си, но тя го прекъсна:

— Елате горе.

В тези къщи повечето хора живееха като предшествениците си — на първия етаж беше трапезарията, а на втория — гостната. Хъмфри последва лейди Ашбрук по стълбите, мина край банята, изкачи още шест стъпала и продължи по коридора. Тя вървеше бавно, по едно време спря да си почине, но държеше гърба си изправен — като войник на пост. Гостната се простираше по цялата дължина на къщата, предните прозорци гледаха към Площада, а задните — към един ъгъл на градината. Всички къщи на Площада и почти всички в района имаха по една символична градинка отзад — нали бяха английски къщи.

Първоначално гостната трябва да е била разделена на две с междинна стена. Сега бе дълга близо петнадесет метра, но въпреки това изглеждаше претрупана с вещи. При предишни посещения, когато биваше по-разсеян, Хъмфри си мислеше, че лейди Ашбрук е събрала тук отломките на един цял живот. Маси, етажерки, високи скринове, бюра, някои стари, други с вид на миналогодишни подаръци; имаше дори и аналой, макар че тя посещаваше най-евангелистката от всички англикански църкви наблизо. На мястото на някогашната камина се намираше кутия с инструменти, сред които се подаваше един чук — доказателство, че тя сама си поправя някои неща.

Нищо не издаваше художествения й вкус, ако изобщо имаше такъв. Вярно е, че на стените висяха две хубави картини, едната от Буден, другата от Вламинк, но бяха безвкусно закачени, редом с някакви нелепи пейзажи. Имаше и един академичен портрет на втория й съпруг Ашбрук, който според прекалено добронамерени клюкари бил голямата любов в живота й и след чиято смърт тя не могла да се съвземе (както твърдят по-малко благонамерените люде, той умрял внезапно на бюрото си в Уайтхол — най-подходящата кончина за един министър). Не се виждаше портрет на първия й съпруг, който е бил маркиз и истински аристократ. Имаше неин портрет от Сарджънт, рисуван, когато е била около двадесетгодишна, малко след като се омъжила за първи път — разкрасен, романтичен образ на млада жена, волева, елегантна, красива, уверена в щастието си.

Тази вечер, шестдесет години по-късно, Хъмфри стоеше в нейната гостна и си мислеше, че е нужно въображение, и то романтично въображение, за да си представи човек, че лицето й е било толкова нежно и гальовно усмихнато, каквото бе на портрета. Там ръцете й бяха тънки, но закръглени. Сега от тях бяха останали само кожа и кости. Но малката хамитска глава с правилна форма на черепа напомняше за днешната глава, която стоеше като изваяна под разделената на път коса. Пламтящите кафяви очи, хлътнали дълбоко в черепа, не се бяха променили, макар че сега, когато плътта се бе стопила, те гледаха по-втренчено. Лейди Ашбрук беше известна с това, че от време на време публично е поучавала красиви жени, нажалени, че възрастта си казва думата — красиви жени, по-млади от нея с половин век. Отправяла към тях енергичния призив: Красавицата си остава винаги красавица. Както твърдяха по-безпристрастните й слушатели, от това следвало, че тя изхожда от собствен опит. А била ли е тя някога красавица? Не, поне според естетическите разбирания на седемдесетте години, а някои дори твърдяха, че никога не е била красива. Но бе имала самочувствието на красавица, а това осигурява девет десети от красотата.

— Налейте си нещо за пиене — каза тя на Хъмфри, след като седна. — Каквото искате.

Хъмфри си наля, и то доста силно питие. Той не вярваше на всички легенди за лейди Ашбрук и особено на онези, свързани с причините за скромното й съществуване. Тъй като я познаваше отдавна, смяташе, че тя е, най-меко казано, пестелива. Не очакваше да му предложат второ питие тази вечер.

Тя седеше все така изправена в едно кресло върху килима пред неизползуваната камина. Той се разположи в друго кресло срещу нея и започна да й казва онова, което твърдо бе решил да каже.

— Не бива да живеете тук сама. Нали знаете това, Мадж? Трябва да има човек при вас.

Мадж беше най-неподходящото име за нея, но в ушите на поклонниците й то звучеше величествено.

— Защо?

— Не бива да живеете сама.

— Това няма значение. — Гласът й изобщо не трепна.

— Трябва да се вслушате в здравия разум. — Знаеше, че е безполезно да я увещава или плаши — и други хора се бяха убедили в това, така че Хъмфри се отпусна и се отказа от енергичния тон. Попита я може ли да й помогне с нещо.

— С нищо — отговори тя и отсечено повтори колко било хубаво, че е дошъл да я види, но го каза така, сякаш го е поканила в момент на слабост.

— Как се чувствувате?

— Тези отвратителни изследвания ме умориха. — И като смени неочаквано темата, тя попита: — А вие как сте, мили мой?

— О, добре съм. — Хъмфри не искаше тя да отклонява разговора и продължи: — Сигурно резултати още няма.

— Не ви ли казах, че няма? — гневно изскърца гласът й. — Обясниха ми, че другата седмица някои от тях ще бъдат готови. Предполагам, че ще ги съобщят на лекаря ми; в подобни случаи постъпват така. Нали познавате Ралф Периман? На него ще съобщят. Той не е лошо момче.

Въпросният доктор Периман имаше и други пациенти в района и беше познат на Хъмфри. В буквалния смисъл на думата той съвсем не беше „момче“, но лейди Ашбрук обичаше да нарича така всички, на които плащаше да й вършат разни услуги.

Понеже не знаеше какво друго да каже, Хъмфри попита за болницата, но тя саркастично се усмихна.

— Вижте какво, мили, всичко това е досадно — каза лейди Ашбрук. — За вас е досадно, за мен също. Няма за какво да говорим. А щом няма, по-добре нищо да не говорим. Нека приказваме за нещо друго.

Хъмфри не вярваше на някои от легендите, които се носеха за Мадж Ашбрук, но понякога се изненадваше, че в тези легенди има пропуски. Не помнеше някой от нейните почитатели да е казвал, че тя е изключително храбра жена, а тази легенда отговаряше напълно на истината. Безупречна храброст, каквато проявяваше и сега. Храброст във всяко едно отношение, дяволски безразсъдна храброст. През войната, вече на средна възраст, тя бе карала кола по време на бомбардировките и с хладнокръвната си смелост бе засрамвала войниците, които возеше. Лошото бе, че тази толкова непоколебима храброст не внасяше успокоение у хората, които като Хъмфри знаеха какво преживява сега лейди Ашбрук.

И така заговориха за друго. Дори и в най-благоприятни моменти Хъмфри не научаваше много от разговорите си с лейди Ашбрук, а тази вечер, макар че тя прояви такова мъжество, той не научи нищо! Обикновено тя имаше две теми за разговор. И в двата случая мнението й беше просто, остро и неизменно. Едната й тема беше лейбъристкото правителство и състоянието на нацията. По този въпрос само едно я озадачаваше. Без съмнение съсипваха страната. Но кои вършеха това — комунисти, мошеници или глупаци? Тя бе склонна да мисли, че има марксистка конспирация, подстрекавана от мошеници. Втората й тема за разговор бяха техните общи познати и по-специално младите жени. Тя отдавна не водеше активен светски живот, но следеше с изпепеляващ поглед съседите си и по-специално младите жени. Хъмфри знаеше, че на тази любима тема лейди Ашбрук може да бъде жлъчна и мрачно духовита, но сега тя просто надмина себе си. Не обичаше жените и смяташе, че винаги ги надценяват.

— Тази Кейт Лефрой — започна тя с нетърпящ възражение тон. — С тази нейна болница се опитва да прави добро. Сигурно се опитва да прави добро и на смахнатия си съпруг. Да правиш добро!

Мадж Ашбрук се интересуваше от постъпките на хората, но не бе чак толкова загрижена за чувствата им. Кейт Лефрой живееше от другата страна на Площада и към нея Хъмфри изпитваше симпатия, а понякога си въобразяваше, че изпитва и нещо повече. Лейди Ашбрук не осъждаше морала на тези „млади жени“ (в края на краищата те не бяха толкова млади). А и не вървеше да прекалява с тия приказки пред Хъмфри, който познаваше нейното минало. Възмущаваше се, че им липсва стил.

— Стил! Няма такова нещо — каза тя. — И няма да го има.

Но лейди Ашбрук познаваше едно изключение. Беше забелязала една жена със стил. Бе забелязала и младежа, който изглеждаше увлечен по нея.

— А виж, той е блестящ — каза старата дама. — Да се надяваме, че от това нищо няма да излезе. Такъв мъж не бива да се погубва.

Понякога, като преценяваше човешките взаимоотношения, лейди Ашбрук сякаш постановяваше, че никоя жена не е достойна за който и да е мъж, дори тя да притежава известен стил.

Когато заговори за един определен и особено тежък случай, гласът й зазвуча още по-сурово и повелително. Нейният внук Лузби се бил хванал с една „госпойца“ — така произнасяше тя тази овехтяла вече дума, — която живеела на площад „Итън“. Като сумтеше презрително, тя продължи да твърди, че тази госпойца е крайно неподходяща за Лузби. А той бил добро момче.

Лузби не беше нито презиме, нито кръщелно име, а титла, която се носеше по традиция, не по закон. Синът на лейди Ашбрук беше сега маркиз и това бе една от титлите на семейството. Като се придържаше към някогашните обичаи, старата дама продължаваше да нарича внука си с това име пред хората, все едно че сега беше краят на миналия век, когато се бе родила.

— Крайно неподходяща жена. Знае ли някой каква е?

В действителност лейди Ашбрук знаеше това много добре. Бащата на момичето живееше в разкош на площад „Итън“. Беше богат. Това би могло и да се премълчи, но той бе и лейбърист, и член на парламента, което особено влошаваше нещата. Разправяше се, че го готвели за правителствен пост, а това бе още по-лошо. Пък и клюкарските вестници подмятаха, че бил замесен във финансови машинации, а това беше най-лошото от всичко.

— Мошеник на дребно и нищо повече — заяви лейди Ашбрук, без да има каквото и да е доказателство и без да си дава сметка, че ако е мошеник, то едва ли ще е на дребно. — Госпойцата не е лоша на външност — продължи тя. — Бива я да се позабавляваш с нея и толкова.

След това странно обвинение лейди Ашбрук отправи поглед към Хъмфри и без да си поеме дъх, каза:

— Знаете ли… — Тя се поколеба, но не защото не й достигна въздух, и след малко продължи: — Знаете ли, винаги съм се страхувала от това.

Не бе загубила гордостта си, но Хъмфри разбра. За нея това беше почти признание. Не говореше за приключенията на внука си. Не се преструваше. Имаше предвид собственото си тяло. „Това“ означаваше рак. Но при цялата си смелост тя не можеше да произнесе думата.

— Знам — отговори Хъмфри и добави неубедително: — Но може и да не се окаже вярно.

— Може. Вие как мислите?

— Няма смисъл да ви успокоявам напразно — поклати той глава. — Не разбирам от тези неща. Ужасно е, но не ви остава нищо друго, освен да чакате. Ще ви съобщят резултатите другата седмица, нали така?

— Не искам да говорим повече за това. — Тя настръхна и продължи с рязък и нетърпелив глас: — Досадно е. Казах ви, че е досадно. — И обзета от гневно презрение, продължи да обсъжда достойнствата или по-точно липсата на достойнства у приятелката на Лузби.

Скоро Хъмфри прецени, че е изпълнил задължението си и може с чиста съвест да си тръгне. Нямаше да й стане приятно нито от окуражителни думи, нито от добри пожелания, затова й каза само, че скоро пак ще я посети.

На Площада бе все още горещо, но не така задушно. Хъмфри изпита малодушно облекчение и срам, че е на свеж въздух, далеч от чуждия страх и смелост.