Чарлс Пърси Сноу
Лустро (16)

XVI

Брайърс се бе разположил удобно в гостната на Хъмфри, но вътрешно бе нащрек. Трудно беше да се разгадае изражението на лицето му или да се разбере по него колко е напреднало разследването. Като всички хора, родени да действуват, той цял се отдаде на разследването. Би могло да се каже, че е прекалено погълнат от работата си, за да мисли, или че размишленията го поглъщат прекалено много. Вярно, това беше нещо като болест, но той се бе научил да се контролира. Бяха изминали няколко дни след второто посещение на Хъмфри в полицейския участък. До този момент Брайърс не се бе отзовал на поканата на Хъмфри да се видят при удобен случай. Но сега Хъмфри специално го бе поканил, тъй като Алек Лурия искаше да се запознае с него.

Лурия проявяваше интерес към способни хора, особено такива, от чиято професия нямаше представа. Без да изрази нито ентусиазъм, нито неохота, Брайърс прие да дойде, като каза, че не е нужно да му обясняват кой е Лурия: вече е срещал името му.

Не случайно Брайърс бе пристигнал петнадесет минути по-рано. Така можеше да поговори с Хъмфри по-свободно, отколкото в присъствието на непознат човек; а докато разследваше някой случай, Брайърс имаше нужда да говори. Но Хъмфри знаеше, че колкото и свободно да приказва, Брайърс премерва всяка своя дума. Не му казваше повече от онова, което бе нужно да знае, или, както казваха едно време в службите за сигурност, повече от онова, което бе полезно да знае. Тоест което е полезно за Брайърс. Ако Хъмфри бе чул как полицейските инспектори обсъждат завещанието, щеше да си помисли дали някои негови познати не са заплашени от нещо. Като страничен наблюдател той самият изпитваше неясно чувство на угнетеност, сякаш гръм бе изтрещял в далечината.

Брайърс седеше в едно кресло, а на масичката до него имаше чаша уиски. Хъмфри можеше да се обзаложи, че Брайърс, макар и любител на това питие, като дисциплиниран човек щеше да изпие само една чашка — ни повече, ни по-малко.

— Момчетата си вършат работата — каза той. — Обикалят всички къщи в района. Чак до Пимлико. Проверяват всички престъпници, известни на полицията, а те не са никак малко, особено в квартала зад гара Виктория. После ще повторят цялата процедура и ще сравнят резултатите. На бюрото ми вече са се натрупали купища доклади. Трябва да ви кажа, Хъмфри, че ако бях социолог, щях да събера много материал за нравите и обичаите на местните хора. По-специално за това как прекарват три-четири часа в някоя съботна вечер.

— Нещо ново? — попита Хъмфри, който имаше чувството, че го подценяват. Явно този разговор нямаше за цел да му даде някаква информация.

— Още е рано да се каже. — Брайърс погледна Хъмфри в очите. Може би в този момент взимаше решение да премълчи нещо или да го каже. Накрая продължи: — Намерихме една от банкнотите на старата дама, банкнота от десет лири. В касата на един магазин. — Брайърс отново погледна Хъмфри съсредоточено и напрегнато. — Когато говорихме първия път, намекнах ли ви, че има някои странни неща, които не разбираме? Намекнах ли ви?

— Може и да сте го направили, но за да долови човек намеците ви, трябва да е умен като вас — отговори Хъмфри.

— Имаше едно-две странни неща в стаята — безгрижно добави Брайърс. — Не знам дали сте забелязали. — И премина на друга тема: — Е, момчетата ще имат работа в квартала. Скоро ще започнат да действуват из съседните къщи. Всъщност вече са били на площад „Итън“.

— Защо пък там?

Лицето на Брайърс се изкриви в широка усмивка.

— По чисто политически съображения. Щом ще обръщаме Пимлико с главата надолу, защо да не по-дразним и…

Богатите хора, искаше да каже Брайърс; Хъмфри беше сигурен, че той не е откровен, но не можеше да разбере защо, както не можеше да разбере и причината за неловкостта между тях двамата, която бе усетил в полицейския участък. Все пак обаче започваше да се досеща какво всъщност мисли Брайърс.

А Брайърс продължи:

— Скоро ще дойдат и тук. Вие, разбира се, ще трябва да кажете какво сте правили през онази съботна вечер.

— Това няма да им помогне много. — До този момент Хъмфри се чувствуваше объркан, но сега му стана забавно. — Ще се окаже нещо изключително банално дори и за един социолог, драги Франк. Онази вечер или съм чел, или съм гледал телевизия. А може да съм правил и двете неща едновременно.

— И е невъзможно да се докаже — отговори Брайърс с полицейска усмивка.

След малко, точен до педантичност, в стаята влезе Алек Лурия. Последва размяна на изискани любезности, сякаш всеки се стремеше да засенчи другия.

— Щастлив съм, че имам възможност да се запозная с вас, инспекторе.

— Не по-щастлив от мен, професоре.

— Толкова много съм слушал за вашата работа…

— Това е нищо, нищо в сравнение с вашите книги.

Брайърс, разбира се, не беше човек, който лесно изпада в безпомощност пред изискванията на етикецията; но освен това, както забеляза Хъмфри, той съумяваше да се откъсне от мисълта за служебните задължения, която бе станала натраплива, и да посвети вниманието си на един непознат човек. А всеки, който се занимава с издирване на таланти, би отбелязал тази способност като залог за бъдещи успехи.

Лурия, от своя страна, не беше човек, който след задоволително приключване на официалната част би загубил склонността си към язвителна ирония. Той пое чашата си, изтегна се удобно в съседното кресло и след безобидните встъпителни думи за времето, за курса на лирата и за първичните избори в Америка, заяви без обичайната меланхолия в меланхоличните си очи:

— Разбира се, вие имате преимущество пред мен, инспекторе. Вашите хора сигурно са ви представили писмени сведения за мен. Надявам се, че не съм много подозрителен.

Полицейските проверки на площад „Итън“ — сега вече Хъмфри разбра откъде Брайърс е научил за Лурия. Но Брайърс, без да се смути, делово каза:

— По отношение на нашата работа няма нищо подозрително, професоре. Не е нужно да взимате никакви предпазни мерки. Надявам се, че не са ви отнели много време.

— Смятам, че си свършиха много добре работата, ако позволите да изкажа мнението си. Бяха много любезни — моля ви, предайте това, ако прецените, че е нужно.

Както се държеше покровителствено, Лурия изведнъж заряза всяка дискретност. И направо каза:

— Не ми отговаряйте, ако проявявам прекалено любопитство. Но прав ли съм да смятам, че всички ваши сътрудници в това разследване са хора, оцелели след чистката, за която чухме?

„Чистката“ бе станала обществено достояние. През последните три години началникът на лондонската полиция бе изхвърлил около една пета от всички служители на криминалния отдел, т.е. на Скотланд Ярд. По обвинения в корупция, съучастничество и укриване на престъпления. Някои хора бяха дадени под съд и онези, които следяха съдебните процеси, бяха схванали какво се разиграва зад тях; но може би само човек като Лурия, който умееше да борави с информация, бе осъзнал истинските мащаби на скандала.

Брайърс прецени, че на подобен въпрос най-добре е да отговори непринудено, но Хъмфри си помисли, че не е чак толкова непринуден, колкото изглежда.

— Нямаше да са на работа, ако не бяха оцелели, не е ли така? — Думите му прозвучаха откровена и весело.

— Това сигурно се е отразило много на общото състояние на духа, прав ли съм? Сигурно всеки е загубил хора, които добре е познавал, цялата полиция е понесла жертви.

— Разбира се, жертвите бяха големи. Но трябваше да се направят. Кълна ви се. А някои от нас биха се радвали, ако техният брой беше още по-голям.

— Мисля, че такова нещо не би могло да се случи с никоя друга полиция в света — със сериозен глас заяви Лурия. — С това не искам да кажа, че вашата полиция е по-лоша от другите. Напротив. Но не вярвам, че друга би устояла на такава чистка.

— Професоре, нека да ви обясня нещо. Полицаите са като всички останали хора. Униформените полицаи, поне в нашата страна, са сравнително честни. Не забравяйте, че те не са изправени пред много изкушения. Предлагат им се само дребни суми. Понякога ги приемат. Това не е сериозен проблем. Следователите обаче са друга категория хора. Опитайте се да си престава те как живеят цял живот. С риска на професията си. Трябва да прекарват сума време с професионални мошеници. И с нечестни адвокати. Това е техният свят. Не е много красив. А много от професионалните мошеници и нечестните адвокати се нареждат добре. И предлагат на следователите да получат дял от плячка. Затова не е толкова изненадващо, че доста от тях съблазняват. А започнат ли веднъж, връщане назад няма. Приятно е да получаваш част от мангизите. Приятно е също да те смятат за свой човек. Но много по-приятно е, ако не те смятат за такъв. Всеки, който постъпи в отдела, скоро открива към какво трябва да се приспособи.

— Представям си — кимна Лурия.

— Ето, вижте. Да взема за пример себе си. Аз мисля, че не съм кой знае колко продажен. Хората обаче лесно се поддават на съблазни, при положение че има подходящи условия за това. Съгласен ли сте!

— Разбира се — отново кимна Лурия.

— Но не съм и кой знае колко неподкупен. Няма защо да се преструвам, че не съм изпитвал изкушения. Мафиозите искаха да ме привлекат. Аз правех кариера. На тях им трябваше точно такъв човек. Можех да натрупам цяло състояние.

— И защо не го направихте, Франк? — Въпросът на Хъмфри прозвуча приятелски и малко подигравателно.

— А вие защо не бихте го направили? — попита на свой ред Брайърс.

— Не, не, разкажете ни — Лурия отново заговори покровителствено.

— Може би по две причини. Едната е почтена, другата — не толкова почтена. В нашата фамилия има цели поколения порядъчни богомолци. — Този път Лурия не можа да схване смисъла на последните думи и Хъмфри се намеси, като му обясни, че става въпрос за хора от протестантска секта. — Такава връзка не се прекъсва лесно — продължи Брайърс. — Другата причина, която не ме представя в толкова добра светлина, е, че съм предпазлив като животно. Прецених, че в края на краищата тях ще ги хванат. Всички знаеха какво става. Значи някой ден някой нямаше да издържи и щеше да проговори. И освен това смятам, че никакви пари не могат да оправдаят този риск. А на всичкото отгоре съм амбициозен. Парите може да са хубаво нещо, но ако трябва да избирам, веднага бих предпочел възможността да се издигна на отговорен пост.

— Знаете ли, вие се подценявате — каза Лурия.

— Както искате го приемете — отговори Брайърс. — Но във всеки случай сега аз съм оцелелият. А много от онези не се спасиха. Натрупаха състояния, но едни от най-хубавите кабинети сега стоят празни. Предишните им обитатели повече нямат нужда от тях.

— Защо нямат нужда?

— Защото са в затвора.

Последва мълчание. Лурия каза, че тази гола истина звучи прекалено обезпокоително. След като такова нещо се е случило в полицията, където цари дисциплина, как може обществото да се опази и да не кривне от правия път. Брайърс, по-млад от другите двама, по-оптимистичен, по-енергичен и по-жизнен, отговори, че е човек без предразсъдъци, който гледа реалистично на нещата. Не може да си полицай и да си мислиш само хубави неща за хората, но не бива и да смяташ, че всичко е загубено. Хората не могат да се променят вътрешно, но поведението им би могло да се промени. (За миг Лурия се стресна, като чу такива разсъждения от един полицейски служител.) Но действителното положение е друго. Трябва да продължим да работим при съществуващите социални условия. Да сложим ред, да запазим, каквото можем, да не допуснем положението да стане по-лошо. Законите не могат да оправят всичко, но все пак вършат някаква работа.

— Ето, тук съм напълно съгласен с вас — каза Лурия. — От цялата си душа.

— Затова съм много доволен, че водя това разследване и ако попитате моите момчета, ще видите, че и те ще ви кажат същото. Като изключим интелектуалците — пошегува се добродушно Брайърс, — хората, които се занимават с истинска работа, общо взето се чувствуват по-добре в този свят. Това е все пак нещо като компенсация.

Лурия кимна, но замислено каза:

— Докато другите вярват, че вършите нещо полезно. Докато вярват в онова, което правите.

— Трябва да повярват, дявол да го вземе. Както ви казах, законите не могат да оправят всичко, но какво друго ни остава.

Лурия се обърна към Хъмфри и с приятелска, леко язвителна усмивка заяви, че като слуша Брайърс, се чувствува по-спокоен. В знак на солидарност той поиска още едно уиски. Погледна сериозно Брайърс и каза:

— Знаете ли какво? Щях да бъда по-щастлив, ако някой наистина се беше разгневил заради това убийство. Разбира се, има хора, които са огорчени. Но не дават израз на чувствата си. Не искат да си отмъстят. Приемат всичко, както приемат промените на времето. Оставят се на събитията. Просто са безсилни пред обществото.

— Повярвайте ми — каза Брайърс. — Най-много от всичко искам да открия този човек.

— Да, като ви слушам, се чувствувам по-спокоен. — Лурия отново погледна полицейския служител така, сякаш бяха близки приятели. — Сигурен съм, че бихте искали да се възстанови смъртното наказание.

Последва кратко неловко мълчание. Все така спокойно и уверено Брайърс каза:

— Професоре, днес с разследването се занимават петдесет и шест души. Утре очаквам броят им да се увеличи. Имам предвид само сержантите и хората с по-висок чин. Доколкото знам — и смятам, че не греша, — всички те ще потвърдят предположението ви, а сред тях има и двама или трима, които в бъдеще сигурно ще заемат високи постове в полицията.

— Много се радвам да чуя това — отговори Лурия.

— Но за съжаление трябва да ви кажа, че аз правя изключение в това отношение. Защото съм против възстановяването на смъртното наказание.

Лурия рядко изглеждаше изненадан, но сега видът му беше точно такъв. Внушителното му лице на пророк загуби всякакъв израз, преди да заговори. Той отвори уста и после пак я затвори.

— Но защо?

— Не вярвам в него. Не вярвам, че от него има полза.

— Искате да кажете, че няма да помогне да се предотвратят убийствата? Че не би предотвратило и това убийство?

— Съдя от личен опит. Така говорят фактите.

— Позволявам си да се съмнявам в това. Но няма да спря с вас. Истинският проблем е съвсем друг.

— Значи вие смятате, че убийците трябва да бъдат бесени?

— Не говоря за бесене. — Лурия постепенно се успокояваше. — Но твърдо смятам, че някои престъпници трябва да бъдат премахнати. Ако искате, чрез разстрел. Това е възможно най-безболезненият начин.

Сега беше ред на Брайърс да се изненада. Той сякаш бе загубил обичайната си способност да се изразява гладко.

— Не мислите ли, че това би било връщане назад, отстъпление от цивилизацията?

— Точно поради тази причина смятам, че е правилно. Отдавна съм се отказал от либералния оптимизъм. Никак не ме интересуват аргументите — pro или contra. Не ме интересуват и напразните надежди. Интересува ме как обществото може да запази силата и добродетелността си. Преди малко използувах думата „отмъщение“. И то не случайно или от разсеяност. Обществото изпитва огромна нужда да отмъщава на онези, които застрашават основните му инстинкти. Убеден съм, че обществото ще боледува, докато се преструваме, че тази нужда не съществува. Знам, че това звучи много теоретично, но преди малко вие също теоретизирахте. Казахте, че това ще бъде отстъпление от цивилизацията. Много общо. Би трябвало да се запитате какъв е вашият истински мотив. За разлика от мен вие смятате, че хората са по-цивилизовани, отколкото са всъщност или биха могли да бъдат.

Брайърс имаше опит във воденето на най-различни спорове, но не и точно такива. Тонът му стана малко по-сериозен:

— Не искам да кажа, че сме толкова цивилизовани. В Англия станаха няколко убийства на деца. Неописуеми. Ако бях хванал убийците и имах оръжие подръка, бих ги убил, без да ми мигне окото, стига да можех да се измъкна. Сигурно бих направил същото и с човека, който е убил тази стара дама. Това не би навредило на никого. Освен на онези, които ще ликвидирам — сухо добави той. — Но продължавам да смятам, че е вредно отново да се преобръща наказателното право, за да получим правото да бесим или да изпълняваме някаква друга ритуална екзекуция, която бихме могли да измислим. Знаете ли какви звуци се чуват в затвора, когато бесят някого? Аз ги чух веднъж, точно когато започвах работа в полицията. Такова нещо може да ви накара да промените мнението си.

— Не — отговори Лурия. — Това няма да ме трогне. Вие се опитвате да направите живота по-хигиеничен. А това не е възможно и трябва да си го признаем.

— Щом е така, по-добре да си признаем и двамата, че сме на различни мнения — отговори Брайърс, без да се смути.

Разговорът премина на други теми. По много въпроси становищата им съвпадаха и двамата се разбираха. След време Брайърс каза, че трябва да върви. Щял да прегледа докладите, които се трупали в кабинета му; чакали го още два часа работа и чак тогава щял да се прибере у дома. Вечерята му щяла да бъде готова. Съпругите на полицаите си знаели добре урока, каза той с усмивка, която можеше да се изтълкува като израз на пренебрежение или цинизъм. Но Хъмфри, който знаеше какво е здравословното състояние на жена му, знаеше също, че тази усмивка не изразява нито едното, нито другото.

След време Хъмфри си помисли, че срещата не е минала точно така, както би могло да се очаква. Срещу един върховен жрец на западната цивилизация, патриархална фигура сред еврейските интелектуалци и прославен учен, седеше един упорит, амбициозен, професионален полицай. Двамата разговаряха за престъпления и наказания — какво може да се очаква от такъв разговор? Във всеки случай не това, което стана. Но за Хъмфри беше удоволствие да слуша как двамата мъже взаимно си устройваха изненади. За него това беше бегъл поглед върху човешката комедия, която никога не му омръзваше, и затова с удоволствие ги бе слушал.