Чарлс Пърси Сноу
Лустро (3)

III

От години наред всеки следобед лейди Ашбрук се разхождаше в градината на Площада. Тя не желаеше да се откаже от този навик и в сряда, един ден след разговора с Хъмфри, хората можеха да я видят как изправена бавно крачи по пътеката между дърветата. Над главата си държеше слънчобран, но не й стигнаха силите и скоро го спали. Небето беше безоблачно, слънцето печеше, жегата не намаляваше.

Освен лейди Ашбрук в градината нямаше никой друг. Обикновено тук беше безлюдно, тъй като градината бе частна собственост и ключове от нея имаха само стопаните й. Площадът тънеше в тишина като изоставено село. Пред някои къщи стояха паркирани коли, но и те бяха безмълвни, по-тихи от конете и от децата, съставлявали някога част от местното население. Сега такива обитатели нямаше. Тук не живееха семейства с малки деца и повечето жени от квартала ходеха на работа. Това означаваше, че в часовете между закуска и вечеря никой няма да посети лейди Ашбрук, макар че сутринта Пол и Силия се бяха отбили при нея, а също и Кейт Лефрой, която бе чула новината от Хъмфри.

Хъмфри, един от малкото свободни хора през деня, наблюдаваше от прозореца на гостната си как лейди Ашбрук се разхожда и неохотно реши, че е редно да й се обади. Тя не го задържа дълго. Беше надменно учтива и говореше само за времето и цветята в градинските лехи. Присъствието му не беше желано, тъй като той бе чул нейната изповед, направена неволно. Тя се държеше хладно, защото за момент бе проявила слабост пред него.

Забележителна твърдост, помисли си Хъмфри, като излизаше от градината. Храбростта се проявява по различен начин. Беше срещал войници, смели като лейди Ашбрук, които за разлика от нея поставяха хората в неудобно положение, като правеха преувеличени признания за собствената си страхливост.

Хъмфри бе заварил лейди Ашбрук, седнала на една пейка. След като изпълни следобедния си ритуал, тя се върна вкъщи. Около час по-късно той забеляза, че по Площада, откъм дома й, върви нейният лекар. Хъмфри излезе на улицата и го пресрещна.

Това беше Ралф Периман, за когото лейди Ашбрук бе казала, че не е „лошо момче“. Както и предишната вечер, Хъмфри смяташе, че Периман е „момче“ единствено в смисъла, който лейди Ашбрук влага в тази дума. Той беше значително по-висок и по-едър от Хъмфри. Мъж хубавец или най-малкото със забележителна външност, с много светли, прозрачносини очи, като на скандинавец. Хлътнали, от нищо незасенчвани, те изглеждаха някак беззащитни. Хъмфри беше чувал, че Периман е добър лекар и че има частна практика в района. Не го виждаше често, но понякога му се искаше да го опознае по-добре.

— Може ли да ми отделите една минута? — попита Хъмфри.

Периман изглеждаше едновременно твърде благосклонен и твърде уклончив. Не, в момента не му предстояли посещения при други пациенти. Не, но го чакала много работа тази вечер. Да, току-що бил при старата дама, каза той за лейди Ашбрук, като че ли това беше някакъв прякор.

— Кажете ми онова, което имате право да ми кажете.

— Нали знаете, полковник, няма много за казване.

Макар че не беше военен по професия, Хъмфри имаше чин полковник. Не беше в стила му сам да се нарича полковник, нито да иска от другите да се обръщат така към него. И сега веднага пресече Периман, но приятелски, тъй като не искаше да го отблъсне. Предложи му да седнат в градината на Площада и тръгна напред.

— Какво мислите за нея? — попита Хъмфри и преди да изрече думите, осъзна, че е прекалено прям. Като всички хора, свикнали все нещо да прикриват, той действуваше открито, щом му се представеше възможност за това. Понякога в такива случаи изглеждаше недосетлив и груб, какъвто в действителност не беше. На Периман въпросът не му допадна и го настрои подозрително.

— О, аз я лекувам от доста време, нали знаете.

— Да, знам. Тя често говори за вас. — Хъмфри искаше да го успокои. — Аз съм й далечен роднина. Но едва ли е споменавала за мен.

Лекарят се усмихна снизходително.

— О, аз трябваше да науча имената на някои хора, с които да се свържа в случай, че се наложи. Винаги взимам такива предпазни мерки с възрастни пациенти. Разбира се, това са чисто професионални мерки.

— Разбира се. Вижте какво, докторе, аз съм последният човек, който би ви накарал да нарушите професионалната етика. Ако не можете да отговорите, забравете въпроса ми. Но просто ще ми олекне малко. Можете ли да ми кажете какво я очаква?

Прозрачните очи гледаха Хъмфри така, сякаш беше празно пространство.

— Не мога да ви кажа кой знае какво. Никой не знае. И не може да знае, докато не видим изследванията.

— Значи не е ясно какво може да се случи?

— Понякога човек познава по интуиция. Може би и вие имате предчувствия.

— Но дали моята интуиция ми казва същото? — Хъмфри не постигаше нищо с това словесно жонглиране.

— Зависи дали и двамата гледаме на нещата откъм по-благоприятната им страна. Не знам оптимист ли сте или не.

Хъмфри опипваше почвата и търсеше да се хване за нещо друго.

— Тя е преживяла много. Не знам дали това има някакво значение.

— Напълно съм съгласен с вас. — Сега доктор Периман заговори оживено; можеше да заобиколи темата за лейди Ашбрук. — Лошото е, че знаем много малко за влиянието на духа върху тялото. Просто е срамно колко малко знаем; все ми се иска да поработя върху този проблем. Но е трудно. Наистина не знаем къде е границата между духа и тялото, ако такава граница изобщо съществува. — Въодушевен, красноречив, ентусиазиран, Периман продължи да разсъждава върху връзката между духа и тялото. Беше интелигентен човек, начетен и мислещ. На друго място и в друг момент Хъмфри би проявил интерес; но сега разговорът се отклоняваше от темата. А той искаше да разбера нещо друго. И затова каза:

— Е, ако се случи най-лошото…

— Да?

Хъмфри се улови, че повтаря като ехо онова, което Силия беше казала предишната вечер.

— Ако се окаже най-лошото, смъртта ще бъде много неприятна.

— Има много неприятни пътища към смъртта, мистър Лий — заяви доктор Периман.

— Наблюдавал съм някои от тях, но аз самият се надявам на по-лека смърт. Трябва да призная, че ще очаквам от моя лекар да улесни пътя ми към смъртта.

— Така ли? — Периман втренчи поглед в него. И след като помълча малко, продължи: — Знаете ли, не сте първият пациент, който заявява това.

— И, както разбирам, ние не сте първият лекар, който чува това.

Периман не отговори.

Разговорът се оказа интересен, но когато се върна в гостната си, Хъмфри беше убеден, че не се е справил добре. Периман бе чувствителен, да не кажем докачлив: по-лесно щеше да бъде да го поласкае. Той сигурно предусещаше нещо, а може би знаеше първите резултати от изследванията.

Хъмфри не можеше да си намери място. По телефона се обади една приятелка на лейди Ашбрук, после Кейт Лефрой. Новината за лейди Ашбрук и нетърпението, породено от липсата на допълнителни сведения, се разпространяваха сред познатите на старата дама. Въпреки гордостта си, тя, изглежда, съвсем открито бе разказала за изследванията и за присъдата, която очакваше.

Някои от познатите й бяха загрижени. Но и възбудени. Чуждите нещастия повишават емоционалната температура, но има хора, добри и честни като Кейт и младия Пол, на които им е трудно да признаят откровено този факт от живота. В тези жарки летни дни сред познатите на лейди Ашбрук откровеността сякаш липсваше, но не и възбудата. Хъмфри беше човек безпристрастен. Бе способен да каже, че чуждите злощастия се преживяват изключително лесно, стига да не засягат хора, свързани с плътска любов, със съпружески и родителски връзки. Но и той дори избягваше да мисли това.

Кейт Лефрой беше поканила Хъмфри да се отбие при нея. Той се зарадва на поканата. Кейт му харесваше. По този въпрос лесно можеше да бъде откровен. Ако тя бе свободна, Хъмфри щеше да се ожени за нея; но тъй като положението не бе такова, той търпеливо се надяваше, че един ден тя ще стане свободна.

Като прекоси Площада и влезе в нейната гостна (тук първоначалното разпределение беше запазено: имаше две възмалки всекидневни, разделени с летящи врати), той се сблъска с друго злощастие, което предизвикваше вълнение сред техните приятели, но не подтикваше към откровеност. Злощастието не се отнасяше до Кейт, която изглеждаше добре, въпреки че чакаше с благодарност някой да й се притече на помощ. По всичко личеше, че се бе опитвала да утеши едно момиче, седнало на канапето. Същото момиче, за което лейди Ашбрук презрително бе казала, че е крайно неподходяща за внука й, че я бива само да се позабавлява с нея човек. Тази вечер тя не изглеждаше годна дори за такова нещо. Лейди Ашбрук бе признала, че момичето притежава известна хубост, но тази вечер лицето й беше толкова подпухнало и посиняло от плач, че на Хъмфри, който я познаваше съвсем малко, тя се стори грозна. Беше дъщеря на Том Търкил, член на парламента и бизнесмен. Доколкото Хъмфри можеше да схване, този факт също бе причина за сълзите. Модното в момента вестниче „Частен детектив“ бе избълвало през седмицата поредната си полуприкрита атака. Последва го един от уважаваните ежедневници, който съобщи за слуха, че членовете на опозицията настоявали да се разследва една от сделките на Търкил. Така се случи, че нямаше други особени новини, като изключим спадането на курса на лирата на фондовата борса. По този начин дейността на Том Търкил и необичайно горещото време станаха обект на вниманието на някои журналисти.

Момичето, което се казваше Сузан, защищаваше баща си. Все още разплакана, с подпухнали клепачи, сякаш прекалено гримирани, тя се кълнеше, че баща й е честен човек.

— Той, разбира се, е бизнесмен — каза тя. — Сделките му, ако човек не ги разбира, не винаги изглеждат почтени. Но трябва да повярвате, че той спазва законите. Винаги спазва законите. Достатъчно умен е, за да знае какво прави. И не бива да забравяте, че цени парите; разбира се, че ги цени, но политическата кариера е далеч по-важна за него. В никакъв случай не би рискувал кариерата си.

Веднъж Кейт бе казала на Хъмфри, че момичето не е глупаво. Сигурно е точно така, помисли си той. Нямаше собствено мнение по въпроса права ли е Кейт или не, а и не можеше да си го създаде. Но виждаше, че самата Кейт има мнение, и то за съжаление крайно отрицателно. Кейт поемаше грижата за всеки изпаднал в беда: тя обичаше това момиче и се чувствуваше отговорна за нея, защото Сузан работеше в канцеларията на същата болница. Не че имаше нужда да работи. Баща й я отрупваше с пари, коли, коне, с всичко, което поискаше и дори с онова, което не искаше. Въпреки това според съвременните изисквания тя трябваше да работи, но както бе казала Кейт, от своенравие не проявяваше нужната съсредоточеност и енергия. Независимо от всичко обаче Кейт трябваше да я покровителствува. И правеше това не демонстративно, а с мила строгост.

На Хъмфри му беше ясно, че Кейт има много лошо мнение за бащата на момичето и вярва във всичко, което твърдят враговете му. Към Сузан проявяваше известно раздразнение и нетърпение, но съвсем спонтанно, а това действува като плесница, когато искаш да накараш някого да се опомни; така обаче успяваше да прикрие истинското си мнение. Е, тя е наблюдателна, каза си Хъмфри, ходи често в дома на Търкил и познава човека. Може и да е права. От друга страна, Хъмфри трябваше да си признае, че Кейт, която с такава готовност се посвещаваше на всеки, нуждаещ се от помощ, и поради това си бе спечелила презрението на лейди Ашбрук, не беше безпристрастна към политическите личности. Кейт можеше да бъде забавна, избухлива, добросърдечна, но по отношение на политиката в сравнение с нея лейди Ашбрук изглеждаше глупава, апатична зрителка, готова да постави под съмнение и лейбъристката партия, и правителството, и всеки, свързан с тях. Кейт не беше такава. За нея бе напълно естествено, че Том Търкил е корумпиран. Такъв явен, безусловен консерватизъм се среща само у жени от нейната класа, помисли си Хъмфри. Кейт произхождаше от офицерско семейство, дало поколения военни, служили в един провинциален полк, при това съвсем неизвестен. Притежаваше техните добродетели, но понякога в разумните й възгледи прозираха техните убеждения. Не можеше да разбере защо Хъмфри е скептично настроен и не иска да се ангажира с нищо. На Хъмфри му домиля за нея, защото този път великодушието й не бе възнаградено. И на нея й домиля за него, че ще отстъпи от позицията си.

Сузан взе да се оплаква за друго или може би за същото, но под друга форма. Внукът на лейди Ашбрук щял да си дойде в отпуск за няколко дни. Сигурно щял да чуе всички тези приказки и заплахи срещу баща й. Няма ли това да развали отношенията им?

— Не би трябвало — каза Кейт.

— Няма ли да се настрои срещу мен?

— Ако е свестен човек, няма — рязко и категорично отговори Кейт.

— Не знам какво ще си помисли — изплака Сузан.

— Аз смятам, че ще приеме всичко съвсем спокойно. — Хъмфри не посмя да употреби по-силни думи, но все пак трябваше да помогне на Кейт. — Той знае какво представлява печатът. В края на краищата да не е паднал от небето.

— Не, но не знае какво представлява светът на татко. — Това беше поредният проблясък на здрав разум у Сузан.

Искаше й се да говори за младежа и това я оживи; може би любовта действува утешително — достатъчно е човек да заговори за любимия и настъпва въображаемият миг, в който той вярва, че всичко ще се оправи. Кейт всъщност никога не е имала възможност да разговаря с Мистър, нали? Мистър съвсем не бил такъв, какъвто изглеждал. Бил артистична натура, но криел това. Не бил сигурен дали ще остане в армията. Може би там се похабявал. Сузан не искала той да се отегчава. А той лесно се отегчавал. Това било негова слабост и тя трябвало да я контролира.

Мистър беше странно име, особено когато едно момиче го произнасяше с такова чувство за собственост. Така го наричаха всички в семейството, освен баба му с нейното повелително „Лузби“. Като прякор това име беше необяснимо за хората — изключение правеха неколцина души, посветени в семейните обичаи на големите родове: за тях то обясняваше две неща — първо, че Лузби е имал по-голям брат, който е умрял, и второ, в кое училище е учил. Никой не би схванал тези значения, освен израсналия сред такива семейни обичаи Хъмфри и, колкото странно да беше, един негов добър приятел, живеещ наблизо — американски психолог със сериозни научни интереси и подигравателно отношение към собствената си слабост да изучава аристократическите отживелици.

Сега, когато Сузан, макар и временно, се поразвесели и веднъж-дваж лекичко се усмихна, Кейт пое нещата в свои ръце — нареди й да се измие, да се гримира и да си отиде вкъщи. И да вземе нещо за сън. Сузан целуна Кейт, благодари й и докато казваше „лека нощ“, успя закачливо да се усмихне.

— Горкото момиче — каза Кейт, когато чуха, че входната врата се затвори.

— Наистина горкото момиче.

— Какво мислиш за нейния приятел?

— Много е симпатичен. Но доста лекомислен.

— Обграден е с много любов. Твърде много го обича тя.

— Разбира се. Тя постъпва съвсем неправилно.

Щом останеха насаме, двамата разговаряха така, сякаш отношенията им бяха по-интимни, отколкото в действителност.

— Нали си даваш сметка, че тя спи с него от две години насам?

— Не е толкова трудно да се предположи — отговори Хъмфри.

— Нали си даваш сметка, че е спала и с други мъже и все нищо не е излизало.

— Това вече не бих могъл да предположа — каза той. — Дори ми се струва, че точно това й харесва и сега страда, че го изпуска.

— Малко ме изненадва — засмя се Кейт и добави: — Не знам какво изпуска, но съвсем не е онова, за което ти мислиш.

Стаята, в която седяха, приличаше на Кейт — спретната, удобна, с цветя по масите — на едната имаше рози, на другата — букет от благовонно секирче. Кейт сама се грижеше за градината и за къщата, въпреки че беше заместник-началник на една голяма болница. Не бе висока, нито пълна, но имаше широки рамене, широк ханш и стегнати ръце и бедра. Тялото й бе създадено, за да устоява на времето и на труда. Освен това за Хъмфри то криеше особена привлекателност. Той беше от онези мъже, за които несъразмерностите в човешката физика са сами по себе си привлекателни. Харесваше му — това бе слабо казано — контрастът между здравото енергично тяло и лицето й. Лицето можеше да принадлежи и на друга жена. Бе нежно и деликатно. Тя нямаше крехката хубост на Силия, челото й бе широко, веждите — извити, очите — пронизващо сиви, носът — орлов, тесен, дълъг. Лице, което можеше да изглежда дръзко и по-младо, отколкото беше всъщност (неотдавна тя бе навършила четиридесет години); освен това то показваше на онези, които изучаваха човешките лица, че тя е доволна от себе си и от живота си.

— Предполагам, че нямаш новини за лейди А. Не може да имаш? — попита той.

— И ти също, нали?

Хъмфри й каза, че е водил досаден, незадоволителен разговор с лекаря.

— На мен той ми е доста симпатичен. На теб — не.

— Аз не реагирам толкова бурно като теб. И в двата случая — отвърна Хъмфри.

Тя се усмихна и каза, че вечерта ще се обади по телефона на лейди Ашбрук. После добави:

— Не е особено приятно да се разговаря с нея. Само се чуди как да ми затвори телефона.

— Не си прави труда да й се обаждаш — каза той. — И без това достатъчно експлоатираш чувството си за дълг. Много повече, отколкото трябва.

— О, не можем да я оставим сама. Представи си какво й е. — По лицето на Кейт се изписа огорчение и неувереност. — Макар че тя няма никаква нужда от мен.

Хъмфри знаеше, че Кейт е безпощадно откровена към себе си и то пред хора, които не я харесват. И сякаш смяташе, че така трябва да бъде, докато не получи доказателство, че тези хора я харесват. Хъмфри каза, че лейди А. не е благоразположена към никого на този свят, но това не окуражи Кейт. Затова той смени темата и попита:

— Как е Монти?

Монти беше нейният съпруг.

— Почива си — безразлично отговори тя.

Монти беше петнадесет години по-възрастен от нея, точно от толкова години двамата бяха женени. Без да се преструва пред себе си, че проявява безкористен интерес, Хъмфри се бе опитал да разбере нещо за техния брак. Кейт беше предана на съпруга си, както Сузан на баща си, но Хъмфри все пак беше открил нещичко по други пътища. Бракът им имаше любопитна история. Когато Кейт се запознала с него, Монти бил известен философ, по-точно занимавал се с математическа логика. Онова, което правеше или се опитваше да прави, беше напълно неразбираемо за Хъмфри, а сигурно и за Кейт. Доколкото Хъмфри бе схванал обясненията на свои приятели математици, Монти имал амбицията да формулира по нов начин основите на математиката, като докаже, че те представляват единна система, конструирана от човека. Един приятел му бе казал, че това е маниакална амбиция. От такава идея нищо не можело да излезе — чисто губене на време. Но Кейт била готова да обожава гений, а Монти ходел с ореола на гений и нямал нищо против да бъде обожаван.

На Хъмфри му изглеждаше странно, че Кейт е попаднала в тази клопка при цялата си проницателност и интуиция. Хъмфри може би не си даваше сметка или не искаше да си даде, че когато е била млада, а може би не само тогава, тя е изпитвала нужда да боготвори някого. Той обаче си даваше сметка, че Монти е бил физически привлекателен за нея. С глава, сякаш изваяна от мрамор, разсеян и с царствени движения, Монти все още имаше внушителна външност.

И така Кейт се омъжила за своя гений и започнала да бди над него. Той напуснал преподавателската си служба, за да има достатъчно време да мисли. Вероятно бяха купили къщата с общи средства (Хъмфри нямаше точна информация по този въпрос). Оттогава в този дом тя бе осигурявала парите, с които живееха. Това беше заплатата й от болницата. Излишната си енергия влагаше в курсовете по административно управление, които водеше в един колеж наблизо. Въпреки това според стандарта на жителите на Площада доходът им беше нисък и тя едва свързваше двата края. За щастие Монти смяташе, че колкото по-оскъдно съществуване водиш, толкова по-дълго ще живееш. Той полагаше изключителни грижи за здравето си. Когато я питаха за Монти, Кейт най-често отговаряше, че той си почива, както бе отговорила сега на Хъмфри. Доколкото приятелите на Хъмфри си спомняха, Монти не бе публикувал нито една статия от години насам.

— А ти нямаш ли нужда от почивка? — Хъмфри зададе въпроса внимателно и предпазливо.

— И дума не може да става за такова нещо.

— Не си ли много уморена?

— Не толкова, че да не мога да ти предложа нещо за пиене.

За разлика от лейди Ашбрук Кейт обичаше да проявява гостоприемство и Хъмфри все се чудеше как си позволява да купува алкохола, който после щедро предлагаше. Тя му наля внушително количество уиски, а после наля и на себе си. Двамата успяха да забравят за хората, които не бяха с тях в стаята, и въздухът затрептя от щастие. Усещаше се и напрежение, не неприятно, завладяващо напрежение. Никога не бяха говорили за любов, не бяха споделяли желанието са, нито симпатиите си. Ако един от двамата беше дал знак, че иска да станат любовници, щяха да станат. Хъмфри знаеше това и беше сигурен, че и тя го знае.

Той седеше неподвижно и се стараеше да говори уверено. Искаше му се нещо друго. Но дали и на нея й се искаше; Хъмфри не смееше да се довери на собствените си надежди. Не беше сигурен до каква степен тя е привързана към съпруга си. Без съмнение Кейт приемаше сериозно дълга си, но може би освен чувство за дълг изпитваше и още нещо. В такъв случай за Хъмфри беше по-добре веднага да се оттегли. Една краткотрайна връзка би била временно облекчение, но нито тя, нито той щяха да бъдат удовлетворени.

И въпреки това те бяха щастливи. Макар че отношенията им не бяха изяснени, и на двамата им беше приятно да седят тук; слънцето струеше в стаята, а един топъл, пронизващ лъч падаше на скута й. Кейт трябваше да отговори пред себе си — пред съвестта си, ако оттук идваше раздвоението й, или пред нещо, скрито още по-дълбоко в душата й. Той нямаше с какво да се бори. Инициативата трябваше да дойде от нея. В тази ярка вечер тя не направи нищо и след известно време Хъмфри си тръгна.