Чарлс Пърси Сноу
Лустро (44)

XLIV

Хъмфри нямаше намерение да споделя с Франк Брайърс раздразнението, което бе изпитал в коледната вечер. Брайърс не би се изненадал. И бездруго знаеше, че много хора — познати и непознати — самодоволно смятат, че го превъзхождат. И са убедени, че биха могли да открият истината, до която той не е успял да стигне. Какъв смисъл има към неприятните равносметки да се прибавят нови. Хъмфри все още нямаше никаква връзка с Брайърс. Дните минаваха — двамата не се бяха виждали вече месец и половина.

Към средата на януари Брайърс се обади. Гласът му прозвуча уверено, както обикновено, по-звучно, отколкото при разговор насаме, но не прекалено любезно.

— Бих искал да обсъдя един малък въпрос с вас. Няма да ви отнема много време.

— Когато пожелаете.

— Утре сутринта. Въпросът, разбира се, няма нищо общо с онази история за лейди Ашбрук.

Брайърс пристигна рано, малко след девет и половина. Макар и външно освежен — с току-що подстригана коса и току-що избръснато лице, той не изглеждаше бодър. Още в първия миг между двамата отново възникна неловкост. Хъмфри нямаше защо да размишлява дълго, за да си обясни това. Той често се бе чувствувал неловко, докато все още работеше. Това беше неловкостта между претърпели поражение съюзници. Поражението може да подкопае съюзничеството, както и приятелството, не по-малко от враждата. На Хъмфри му се искаше да ободри Брайърс, но чувството на неловкост бе завладяло и самия него.

— Имате ли нещо против да отидем до къщата? — попита Брайърс с възможно най-бодър глас.

Отначало Хъмфри не разбра, но после схвана смисъла на въпроса. „Къщата“ беше домът на лейди Ашбрук.

— Ще трябва да си вземете палтото — каза Брайърс, сякаш единствената му грижа беше Хъмфри да не измръзне. — Навън доста пронизва.

Минаха през Площада. Откъм градините вятърът носеше лек, остър полъх на зима. И двамата мълчаха, но по едно време Хъмфри попита:

— Как е Бети сега?

— Както преди. Състоянието й се влошава.

Хъмфри изруга и каза:

— Колко време ще продължи това?

— Никой не знае. Тя не може вече да се движи, както преди. Но се държи много добре — добави Брайърс.

— Повече от добре.

— Поръча ми да ви поздравя — каза Брайърс. — Знаеше, че днес ще се видим.

Хъмфри остана с чувството, че тя е накарала Франк да му се обади. И на свой ред го помоли да я поздрави и да й предаде най-добри пожелания. Докато стигнат дома на лейди Ашбрук, повече не разговаряха.

— Нали нямате нищо против да влезем? — попита Франк. — И вътре можем да поговорим.

Хъмфри видя, че на тротоара стои млад мъж с шлифер. Брайърс, който не изпускаше нищо, забеляза погледа на Хъмфри.

— Да, един от моите хора. Тази седмица ще го освободя. Изпълнителите на завещанието искат да продадат къщата. Ние нямаме основание да се задържаме повече тук. Нищо вече не можем да направим.

Брайърс извади връзка ключове и отвори две ключалки. Бяха ги поставили на другия ден след убийството. Хъмфри си припомни как Брайърс му бе казал, че Периман си има собствен ключ. Така му е било удобно, бе добавил Брайърс.

— По-добре не си сваляйте палтото — каза Брайърс, когато влязоха в коридора, сякаш загрижеността за здравето на Хъмфри се явяваше израз на благоразположението му към него. — Тук ще ви лъхне студ.

Вътре наистина лъхаше на студ и влага. И миришеше на мухъл. От стените се ронеше мазилка, а в дъното на коридора се виждаха петна, които на пипане сигурно бяха влажни. Качиха се на горния етаж и Брайърс отвори вратата на гостната с друг ключ.

В тази толкова добре позната стая Хъмфри бе влязъл за последен път онази сутрин, когато го бяха извикали да види трупа. Брайърс бе оставил всичко така, както е било. Единствената разлика сега беше, че го нямаше трупа, облегнат на креслото, и килимът бе изнесен. Подът беше осеян с парчета от счупени предмети, керамични украшения и всякакви други дреболии. Всичко бе многократно фотографирано, но въпреки това изглеждаше непокътнато. Крушовидните капки кръв по стената бяха почернели и ако човек не знаеше какво бе станало тук, може би щеше да си помисли, че това е някаква екстравагантна стенопис.

Когато пристъпи в стаята, Хъмфри не изпита вълнение. Щеше да бъде съвсем не на място. Това бе просто една мрачна, разхвърляна, запусната стая и нищо повече. Но все пак обонянието му се раздразни. Някога тук имаше стъкленици със сушени розови листа, които лейди Ашбрук много обичаше. Сега тяхното ухание бе безследно изчезнало. Вместо него се усещаше някаква миризма, която дразнеше носа и гърлото. Това бе миризмата на прах. Стаята бе потънала в прах.

Брайърс заговори за праха. Отиде до прозореца, който гледаше към Площада, и нарисува с пръст няколко линии по стъклото. После каза:

— Събира се, преди да успееш да се огледаш.

След това делово, но и някак неловко заяви:

— Имам едно предложение. Но по-добре да седнем. — И добави: — Няма значение, ако разместим нещо. Приключил съм с тази стая.

Брайърс премести два стола с високи облегалки към крайния прозорец и внимателно ги избърса с носната си кърпа. Когато Хъмфри се настани, Брайърс каза:

— Предупредиха ме да очаквам преместване.

Хъмфри си помисли, че Брайърс му съобщава лоша новина. И веднага му пролича, че се смути и ядоса. Франк, както винаги, бързо схвана положението и се усмихна истински за първи път през тази сутрин.

— Става дума за повишение. Искат да оглавя отдела за борба с тероризма.

Значи повишение. Може би шефовете от Скотланд Ярд са се погрижили един високо ценен техен служител да не се обезкуражава, помисли си Хъмфри. А може би това е било запланувано преди провала с Периман и сега просто изпращаха избраника на новата длъжност. Това означаваше още едно стъпало нагоре в служебната йерархия. Брайърс каза, че повишението има и своите недостатъци: през повечето време щял да седи зад бюрото, нямало пряко да участвува в операциите. Независимо от всичко той бил подготвен за това — работата щяла да бъде тежка. Там всеки провал ставал обществено достояние.

— Предполагам, че през следващите години тероризмът ще се разпространи още повече — каза Брайърс.

— И аз така предполагам.

— Много е лесно. Всичко е в тяхна полза. А ние нямаме голям избор.

И двамата имаха предвид възможностите на модерното оръжие.

— Чудех се — заговори Брайърс неловко и в същото време уверено, — дали ще се присъедините към нас и ще ни помогнете. Ще има за какво да ви използуваме.

— Много съм стар.

— Много сте млад. Много сте млад, за да си пилеете така времето. Знам, че последния път двамата не сполучихме. Но в новата работа ще можете да се проявите. Имате опит. Разбирате човешката природа. По-добре ще се чувствувам, ако сте ми подръка.

Хъмфри разбра много добре какво се опитва да направи Брайърс. Хъмфри се бе подготвил да го окуражава. А бе станало точно обратното. Това беше израз на приятелство. Но не бе спонтанен израз, а наложен с усилие на волята. Брайърс все още изпитваше недоволство от тяхното неуспешно сътрудничество: в такива случаи човек обвинява сътрудника си за неговите и за собствените си грешки, обвинява го дори за лошото стечение на обстоятелствата. И повече не иска да го види. Нужна е силна воля, за да се държиш така, сякаш тези чувства не съществуват. По същите причини — Хъмфри за миг си спомни за младия Шинглър — е нужна силна воля, за да простиш грешката на своя благодетел. Хъмфри се трогна: не толкова от възвърналото се приятелско чувство, защото и той като Франк беше горд, макар и не така болезнено горд, а от проявата на уважение. Може би известно време и двамата ще се чувствуват неловко. Но колко са хората, които, затрупани с грижи като Франк, биха си наложили да постъпят така?

— Много сте внимателен. Безкрайно съм ви благодарен — каза Хъмфри.

Той също си позволи да се държи непринудено. И продължи с лека насмешка:

— От двадесет години за първи път ми предлагат работа.

— Ще я приемете ли?

— С радост ще я приема. — Хъмфри продължи: — Но наистина ли можете да уредите това с вашите хора?

— Много е просто. При нас вече има двама души, които не са полицаи. Наричат ги консултанти. И те като всички нас са лесна плячка за терористките групи. Стараем се да пазим в тайна самоличността им, но това няма да е задълго. Вероятно около нас ще избухват бомби, когато най-малко очакваме.

Хъмфри отдавна не бе слушал мрачните шеги на Брайърс.

— Всъщност — добави Брайърс — аз вече споменах името ви. Беше посрещнато с ентусиазъм. Разбира се, и стажът, който сте натрупали, не се оказа без значение.

— Значи вие бяхте сигурен, че няма да откажа? — Хъмфри се върна към някогашния приятелски тон.

— Бях сигурен, че Кейт ще ви накара да приемете. Тя би била по-полезна от всички нас в този отдел.

Настъпи мълчание и двамата загледаха изоставената стая, сякаш тя бе изложен на показ музеен експонат. Брайърс каза:

— Ето, заради това дойдохме тук. — Но не стана от стола си. Последва отново мълчание, този път напрегнато. Брайърс продължи: — Едно време мислех, че ще бъде много хубаво, ако оглавявам отдел. И то докато съм млад. Но искам да ви кажа, че ако за сметка на повишението можех да изоблича Периман, веднага в този миг бих се отказал от поверения ми отдел. Боже господи, това просто не може да ми излезе от главата. А първото правило, което един следовател трябва да научи, е да не се завира в задънени улици. Това показва, че не съм годен за професията.

— Не, това показва защо сте първокласен следовател. Разбира се, в някои моменти вие се вживявате прекалено много. Но първокласна работа могат да вършат само такива хора. — Хъмфри говореше така, както в началото на тяхното запознанство — тогава Франк бе слушал съветите на един човек с двадесет години по-възрастен от него. — Ще трябва да забравите всичко това — посочи той е ръка към креслото, където обикновено бе седяла лейди Ашбрук.

— Лесно е да се каже. — Сега Брайърс избухна неудържимо и заговори така, сякаш имаше пясък в устата си. — Уверявам ви, че човек може да полудее. Знам всичко. Знам всичко, освен как да пипна Периман. Знам как го е направил. Знам защо го е направил. Или поне знам отчасти — никой никога няма със сигурност да узнае. Но от всичко това полза няма. Колко пъти съм бил в тази стая. Как съм се надявал, че ще открия нещо, което сме пропуснали. Сега вече не вярвам, че е имало какво да се открие. Оуън Морган все ми повтаря, че веднъж и ние сме попаднали на човек, който не прави грешки. И че никога няма да го хванем, освен при някое щастливо стечение на обстоятелствата. Може и да му потърсят отговорност за финансовите злоупотреби. Но това е слаба утеха. Единственото, на което разчитаме, е съдбата да ни се усмихне. А тя все се усмихва на онези, на които не трябва.

Той продължи все така дрезгаво, но по-тихо.

— На Периман съдбата се усмихваше през цялото време. Той смята, че е предвидил всичко. Но имаше три момента, поне три, когато нещата би трябвало да се обърнат срещу него. А стана точно обратното.

След като помълча малко, Брайърс продължи:

— Кажете ми. Аз щях да го пипна. Къде сгреших?

— Аз, разбира се, съм мислил по този въпрос. Със задна дата. И въпреки това не съм стигнал доникъде. Вие не разполагахте с достатъчно данни. Сътрудниците ви успяха да намерят много малко. А, изглежда, не е имало какво да се намери.

— Трябваше ли да изчакам още малко, преди да си разкрия картите?

— Едва ли щяхте да постигнете нещо повече.

— Погрешно ли водих разпитите?

— Мисля, че не.

— Вие по-интелигентно ли щяхте да ги водите? — не го каза предизвикателно; само търсеше истината.

— Не по-интелигентно. Но може би по-различно.

— Кажете ми какво бихте направили.

Хъмфри отговори с твърд, но добронамерен тон.

— Вижте какво, Франк, няма смисъл да се ровим в миналото. Миналото е минало, да го забравим.

Брайърс кимна някак по момчешки, изпънал врат, застанал като ученик.

— Разбира се, че трябва. Разбира се. Лошото е, че все не мога да се откажа от мисълта, че ще открием нещо. Може да е телефонен разговор или друго някакво съобщение, може нещо да се появи в сутрешните вестници. По цял ден все тази мисъл ми е в главата, каквото и да правя. Знам, че е глупаво, но понякога ми трови живота. Стига толкова. Повече няма да мисля. Делото още не е приключено, но това е всичко.

Двамата седяха на столовете с твърди облегалки, изправили глави, сякаш бяха дошли на чай у лейди Ашбрук и се бяха отделили от останалите гости.

— Вие, разбира се, ще се заемете с друг случай.

— Вече съм се заел. Върви добре. Но нали разбирате, влудяващо е. Знам всичко за Периман. Знам, че е убиец. Знам, че е безчувствен като звяр, а не като човек. Но не мога да направя нищо. И изненадвате ли се тогава, че на някои им се е налагало да фабрикуват несъществуващи улики? За да разобличат човек като Периман, който, ако съществува някаква справедливост на този свят, заслужава да бъде разобличен.

— Вие правили ли сте някога това? — Хъмфри съвсем простичко зададе този въпрос.

Брайърс отговори по същия начин:

— Да. Веднъж. — И продължи: — Случаят беше отвратителен. Една жена бе убила доведения си син. Беше прикрила всички следи. Не можехме да докажем нищо. И аз измислих една улика. Тя получи това, което й се полагаше.

— Бихте ли постъпили така и сега?

— Не. Мисля, че не. Не съм толкова убеден в правотата си, както преди десетина години. Сега не смятам, че имам правото да раздавам справедливост. Но не ме разбирайте погрешно. Не изпитвам никакви угризения за това, което съм направил, и нямаше да имам угризения, ако бях постъпил по същия начин с Периман.

Брайърс още веднъж съобщи ясно решението си.

— Пак ви повтарям, че съм приключил с Периман и със случая Ашбрук. Адвокатите могат вече да се разпореждат с къщата. Доста пари ще отидат, за да стане пак обитаема. Но това си е тяхна работа. Нека я вземат. Искат също така и трупа. Ние го задържахме дълго време. Сега вече могат и него да получат. Желанието на старата дама е било да бъде кремирана, но това, разбира се, не може да стане. Ще трябва да я погребат.

Най-сетне Франк Брайърс се изправи.

— Е, да тръгваме — каза той. После се огледа — огледа стените, пода. — Е — продължи той, — сигурно сте чували, че престъпниците се връщат на местопрестъплението. Макар че, честно казано, аз никога не съм виждал такъв престъпник. Но ето че сега един следовател се връща на мястото на престъплението. Чували ли сте за такова нещо? Същият този следовател е идвал тук, много пъти, но повече няма да идва.

Брайърс пръв излезе от стаята и заключи вратата.

— Е, това е — каза той.

В тази януарска утрин на Площада бе по-топло, отколкото вътре в къщата. Енергично и делово, със служебен тон Брайърс каза, че Хъмфри ще получи официално писмо за новата си работа. Хъмфри попита дали Бети би искала отново да го види.

— Стига да й се обадите предварително — отговори Брайърс. — Някой трябва да й помогне да оправи къщата, защото сама не може.

Съвсем делова раздяла, дори повече от делова, помисли си Хъмфри. Все така делово, макар и любезно, Брайърс отказа да се върне с Хъмфри в дома му. Със спортна крачка той се запъти към колата си като човек, който бърза за влака, или по-скоро като някой, който се разделя с жена, решил да извоюва свободата си.