Джонатан Келерман
Били Стрейт (73)

73.

Да си сам тук не е като да си сам в парка. Изобщо не е като в „Уотсън“.

Наоколо са всичките тези стаи, имам книги и някой, който ми се доверява. От време на време чувам стъпки по тротоара или разговори и смях, преминаваща кола. Но те не ме притесняват, защото съм вътре и съм заключен. Мога да спя, без да скачам насън и да се оглеждам какво става. Мога да чета без фенерче.

Много мислих и реших, че Сам е прав. Утре ще намеря телефон и ще се обадя в полицията, ще им разкажа за PLYR1. Може да се обадя и на мама. Да й кажа, че съм добре, да не се тревожи, защото всичко с мен е наред, някой ден ще се върна и ще мога да я издържам.

Какво ли ще направи тя? Ще се разплаче? Ще се ядоса? Ще ме умолява да се върна?

Или още по-лошо — няма да ме умолява? Би трябвало да й липсвам поне малко.

Спирам да мисля за това, изтягам краката си на кушетката, придърпвам плетеното одеяло върху коленете си и се захващам със следващото списание „Лайф“. Водещата статия е за Джон Кенеди и семейството му, които се разхождат, ослепителни и щастливи, по плажа.

Калифорнийски плаж, от същия пясък има и малко по-нагоре. Мога да отида дотам, да го разгледам, да се престоря, че съм Джон Кенеди и да се върна. Но казах на Сам, че ще стоя тук и той ми даде кода на алармата.

1-1-2-5. Ставам и го набирам за проба. Светва зелено.

Червено, зелено, червено.

Зелено. Отварям вратата, помирисвам соления въздух, уханието на плажа. Навън няма никой, повечето къщи са тъмни.

Излизам на верандата. Чувствам хлад и страх.

Връщам се в къщата. Защо се уплаших само от едно излизане?

По-късно ще опитам пак. А сега да се връщам към семейство Кенеди.