Джонатан Келерман
Били Стрейт (71)

71.

Кати Бишъп се събуди в девет, плувнала в студена пот и с ужасни болки. Стю натисна копчето на звънеца и я хвана за ръката. Тя го погледна, но той не успя да разбере по изражението й дали изобщо го вижда. Къде, по дяволите, се бавеха сестрите — идеше му да изтича долу в стаята им, но не му се искаше да оставя Кати.

Най-накрая дойдоха и той едва се удържа да не им се разкрещи.

Кати отново беше упоена и пак заспа и той чак тогава осъзна, че не се бяха забавили толкова много.

Стегни се!

Стаята му приличаше на затворническа килия. Беше я напускал само за час, когато майка му докара децата и ходиха да ядат бургери и пържени картофи в близкия „Макдоналдс“. И шестте бяха по-тихи от всякога, дори и най-малкото. Увери ги, че скоро ще могат да видят майка си, поигра си малко с тях, разказа им няколко смешки и си мислеше, че успява да ги залъже, че татко е спокоен, както винаги, но не беше съвсем сигурен. Сякаш наблюдаваше всичко отстрани, чувстваше се като натрапник в собственото си тяло.

Децата започнаха да нервничат и майка му каза:

— Да тръгваме, дружина!

Като излизаха, Стю забеляза, че останалите посетители са се втренчили в тях и го обзе гняв.

Какво има, тъпаци, не сте ли виждали друг път голямо семейство?

Не можа да се успокои по целия път към болницата „Сейнт Джо“. Странно, преди никога не бе кипвал така.

Междувременно Петра и Уил преследваха престъпник, който, по всичко личеше, щеше да се окаже сериен убиец, а той звънеше на авиокомпаниите, бореше се с враждебност и бюрократизъм, а усилията му не водеха до нищо, никаква резервация за полет на името на Балч, но с всичките откази, които получи, кой знае?

Някога можеше да изтръгва с любезност информация от бюрократите. Чарът на мормоните, казваше Кати, целуваше го по челото и му намигваше подканващо. Обичаше това намигване.

Тази вечер у него нямаше и капка чар. Стискаше ръката на Кати. Отпусната и безжизнена. Ако не беше топлината на кожата й, щеше да изпадне в паника.

Дишаше равномерно. Апаратите показваха, че е добре.

Нямаше повече авиокомпании за проверяване, не му оставаше нищо друго, освен да чака.

Какво? Още болка?

Беше прекалено напрегнат, за да заспи, затова стана и закрачи из стаята. Имаше нужда от сън, имаше нужда да е във форма заради Кати… Купчината „Телевизионни справочници“ лежеше на масата в другия край. Може да е глупаво, но сюжетите с Дак Прайс щяха да го приспят.

Беше на втория брой, когато усети, че се отпуска и че клепачите му натежават. На третия гледката на стаята се замъгли.

Тогава нещо изплува през умората му.

Думи, изречения — нещо малко по-различно.

След миг седеше изправен. Съвсем буден.

Препрочете… почуди се… дали да не се обади на Петра?

Странно — може нищо да не означава. Но…

Дори не знаеше къде е Петра. Така се бе откъснал. Дали можеше да се вярва на преценката му?

Ще се опита да я намери. Лошото стана още по-лошо, бе загубил известно време.

Но и без това губенето на време беше новото му любимо занимание.