Джонатан Келерман
Били Стрейт (53)

53.

Петък сутринта Петра се събуди с мисълта за Балч като заподозрян. Все още тази вероятност й се струваше реалистична, но същото се отнасяше и за Рамзи.

Кой от двамата? Нито един — каква ужасна мисъл!

Репортажът за обгорената кола на Лиза беше на пета страница заедно с умалена препечатка на портрета й, но нямаше нищо за новините от Венис, нито за тези от Уотсън. Значи все още не бяха принудили Уил да докладва.

Докато се сапунисваше и плакнеше под душа, осъзна, че тялото на Кати Бишъп лежи на операционната маса точно в този момент. По-късно щеше да се обади на Стю. Когато нещата са се поуталожили. Междувременно, преди да тръгне за Монтесито, трябваше да свърши някои дреболии.

В хотелската стая на д-р Боулингър никой не отговаряше — вече бе излязъл и кой знае какви ги вършеше. Провери отново в Отдела за изчезнали лица, но нямаше никаква вест за местонахождението на Естрела Флорес и в девет сутринта тя вече пътуваше към Гранада Хилс, за да вземе Рон.

Когато стигна до дома му, го видя да стои на тротоара с мобилния си телефон в ръка.

Къщата му беше умален модел в стил „Късна английска готика“. Беше разположена на обляна от слънце улица, на един етаж, острият й покрив, разполовените одялани дървени трупи и фалшивите подпорни колони под фронтона изглеждаха глупаво, но бяха някак си трогателни — някой си бе направил труда да се погрижи за детайлите. Тревата отпред беше окосена и почистена, но не и свежа. Двата розови храста, които обграждаха каменната пътека, бяха пълни с изсъхнали цветове и половината от портокалите на няколкометровото дърво бяха изгнили.

Той отиде до вратата на колата още преди тя да завие, за да паркира. Косата му беше влажна от сутрешния душ и от нея стърчаха кичури като новопокълнала пшеница. Носеше син пуловер с остро деколте, жълта риза с копчета и белезникави панталони, облеклото му го правеше да изглежда по-млад — приличаше на завършващ студент по бизнес администрация. Евтини обувки с връзки. Някъде по траекторията на развитието си от рок барабанист до ченге бе преминал и през колежанина. В спортни дрехи изглеждаше много по-млад, може би дори по-млад от нея.

— Здрасти — каза тя.

Той влезе вътре.

— Здрасти. — Афтършейв с лимонов дъх. На първата им среща не си бе сложил от него. Сякаш беше преди сто години. Този път не посегна към нея. Заключи вратата, сложи телефона в скута си и обясни: — В случай че майка ми има нужда от нещо.

— Трябва да се преселя в двайсети век и най-накрая и аз да си взема такъв телефон.

— Вземи си от тези, които се слагат на главата със слушалки — каза той. — Говори по него в колата, накарай всички да повярват, че не си в ред и ще те оставят на мира.

През смях тя се отлепи от тротоара, като се чудеше дали е редно да му спомене теорията си за Балч. Но на този етап беше прекалено хипотетична. Той я водеше с години. Беше от хората, които изпращаха да спасяват положението. Искаше й се да изглежда умна в неговите очи.

Докато караше, си бъбреха. Общи приказки, но интелигентно. Той излъчваше стабилност. Да не би да е бил прекалено скучен за испанската ездачка? Или може би щеше да разкрие и тъмната си страна, ако почакаше достатъчно?

Ти си една недоверчива кучка. Благодаря ти, Ник.

— Прекрасен ден — чу го тя да казва.

Сега ръцете му бяха спокойни. Вече не стискаше дръжката на вратата, нито издаваше по друг начин притеснението си от нейното шофиране. Обувките изглеждаха току-що лъснати. Панталоните му имаха остри ръбове — това май не се връзваше със спортния им модел? Петра се усмихна, като си представи как е искал да я впечатли.

Докато стигнат до стръмното шосе 101, вече си говореха съвсем свойски.

 

 

Тя караше бясно през западната част на долината — покрай ранчото „Хейвън“ — към Таузънд Оукс, парка „Нюбъри“, Камарило, плодородните полета на Окснард, вонящи на торове. Във Вентура Рон й посочи един парк за голф от източната част на магистралата и каза, че понякога водел тук дъщерите си: имало електрически колички и малки лодки, които били много забавни, ако нямаш нищо против да си тръгнеш мокър. Беше се ентусиазирал, но гласът му стана пак сериозен, когато Петра, мислейки си все още за Балч, отговори:

— Звучи сладко.

— Ако имаш отношение към такива неща — добави той засрамен.

— Имам — каза тя, като побърза да спаси разговора. — Израснала съм в Аризона, не съм виждала много лодки — нито малки, нито други. След като приключим случая, можем да се отбием и да се намокрим.

Той не отговори. Тя извърна глава достатъчно, за да види как вратът му се изчерви.

О, боже! Най-добре щеше да е, ако си затъкне устата с някоя по-голяма обувка!

— Или пък — продължи тя — можем да играем голф. Но само след като намерим убиеца на Лиза. Днес ще разплетем всичко, нали?

— Разбира се — каза той и се усмихна широко. — Аризона. Не преместиха ли там Ландън Бридж?

 

 

Като влязоха в Санта Инес, тя го попита:

— Познаваш ли Монтесито?

— Само репутацията му.

— И тя е?

— Богатство.

Отби отстрани на обграденото с дървета шосе и направи справка в пътеводителя си, намери улицата на Рамзи три километра по-навътре, няколко десни завоя, един ляв, после подкара пак колата. В Монтесито беше десет градуса по-студено, отколкото в Лос Анджелис, точно 20 по Целзий. Частни гори се нижеха от двете страни на шосето през Санта Инес. Наистина миришеше на богатство.

Петра беше ходила няколко пъти до Санта Барбара с Ник — неделни излети, морска храна на кея, презрение към картините на уличните художници. Бяха преминавали през Монтесито по магистралата, а Ник не спираше да опява за именията, за великата испанска архитектура, старите монети, истинската класа — след думите му Бевърли Хилс изглеждаше като невзрачно кварталче. Изпадаше в едно от своите приповдигнати настроения на сляпа амбиция, обясняваше как един ден щял да има достатъчно пари, за да си купи имот тук. Но така и не спря, за да й покаже.

Тя натисна педала на газта. Още не се виждаше никакъв град, само ивица асфалт, прорязваща кафеникавата маса и зеленината на старите дървета, кораловочервените пожари на тропическите храсти, портокалите и лимоните, които блестяха като скъпоценни камъни. Небето беше ясносиньо, облаците — бели, зад планинските върхове надничаше яркожълто слънце, а билата бяха очертани като с резец, черни и покрити на места с лавандула. Какво място!

Рамзи притежаваше част от това, плюс имот в Калабасас, колите, недвижимото имущество. Парите не бяха всичко, но определено правеха живота по-хубав. Какво караше хората така да оплитат конците? Погледна към Рон и по изражението му разбра, че и той си задава същия въпрос.

Търговският център на Монтесито представляваше четириъгълен площад с ниски магазини в землист цвят. След него продължаваше шосе, засенчено от разклонени евкалипти. Имотът беше на улица без изход, разбраха, че са стигнали по сиво-сините каменни колони и високата черна орнаментирана порта, която бе широко отворена. Входът бе блокиран от кола на шерифа на Карпентерия, един полицай стоеше близо до предната й лява врата с ръка на кобура, а друг се бе обърнал фронтално към возилото с ръце на кръста.

— Купон за добре дошли? — каза Петра на Рон. — Да не си им казал, че ще идваме?

— Не.

Когато се приближиха, полицаят, който стоеше пред шерифската кола, тръгна към средата на шосето и им препречи пътя с ръка. Петра спря. Когато той стигна при тях, тя вече бе извадила значката си.

Той я разгледа. Беше хлапе. Висок, едър, ръждивочервени мустаци на две седмици, издути бицепси. Полицаят огледа и Рон.

— Банкс, шерифски участък Лос Анджелис. Говорих с капитан Сепулведа.

— Да, той ни каза. След убийството патрулните коли постоянно обикалят. И добре че е така. Току-що заловихме нарушител. — Той вдигна палеца си нагоре.

— Точно сега? — каза Петра.

— Улесни ни, оставил вратите отворени. Прилича на луд, говори агресивно. Твърди, че е тъст на Рамзи.

Петра присви очи към патрулката. През задното стъкло се мяркаше брадатото лице на д-р Боулингър. Видя как Боулингър се блъсна в стъклото и после се сви, очевидно от болка. Хирург. Прекрасно. Полицаят край него трябва да му е казал нещо, защото Боулингър започна да вика. Беше прекалено далеч, за да се чуе какво, но устата му беше широко отворена. През стъклото изглеждаше доста запазен. Буря в чаша вода.

— Той наистина е тъст на Рамзи — каза Петра.

— Хайде де! — хлъцна червенокосият полицай. Казваше се Форбс.

— Доктор Джон Евърет Боулингър. Няма ли документ за самоличност?

— Така пише в личната му карта, но това на нас нищо не ни говори. — Форбс се намръщи. — Определено не се държи като лекар. Има мръсна уста.

— Какво правеше, като го заловихте?

— Излизаше от помощната барака отзад. Вратата беше разбита — очевидно я бе ритнал, в ръката му имаше лопата. Стори ни се, че се кани да разбие прозорец на къщата и да проникне незаконно. Значи това наистина е баща й? Стига бе!

Петра кимна.

— Мамка му! — Форбс изпука огромните си пръсти. — От поведението му решихме, че е някой ненормален. А той наистина говореше като луд, че тук били заровени някакви трупове, че щял да ги изкопае. Трябваше да му сложим белезници. На ръцете и на краката. Не е много приятно да закопчаваш такъв възрастен човек, но той се опита да ни ухапе. — Форбс погледна към ръката си, гладка, загоряла и мускулеста. Сигурно приемаше физическото насилие над тялото си за лична обида. Беше работил в спокоен богаташки град и бе успял да се опази без драскотина. — Дребен човек — добави, — а много сприхав. Най-накрая успяхме да го успокоим достатъчно, за да освободим краката му. Не искахме да получи инфаркт или нещо такова. — Поклати глава. — Значи е баща й. Мамка му!

— Къде казва, че са погребани труповете? — попита Петра.

— Не сме го питали. Решихме, че е някой откачен почитател на звездите, често ловим такива, цял Холивуд има къщи тук. Идват и репортери от жълтата преса. Бяхме се подготвили за проблеми около Рамзи.

— Имаше ли такива?

— Не и досега. Може би още никой не знае, че има вила тук.

— Рамзи не идва ли често?

— Никога не съм го виждал, може би идва по тъмно. Така правят повечето холивудски звезди. Летят вечерта до Санта Барбара с хеликоптери или частни самолети, или направо пристигат с лимузините си от Лос Анджелис. За тях най-важното нещо е никой да не ги забележи. Като игра е, нали разбирате? Известен съм, но не може да ме виждаш. Никога не слизат в града да пазаруват, имат си хора, които вършат това вместо тях. И при тези размери на имотите няма вероятност да живееш с усещането, че имаш съседи.

Петра огледа наоколо. От двете страни се простираха дълги триметрови зидове. През портата на Рамзи минаваше криволичеща алея за коли, обградена с палми. Човекът явно обичаше палмите.

— Кой се грижи за къщата на Рамзи, когато него го няма? — попита тя.

Форбс сви рамене.

— Сигурно прислугата. Идват редовно градинари, във вторник и, мисля, в четвъртък. — Форбс почисти миглите си и се почеса по носа. — Рамзи има лакей, идва да наглежда къщата. Срещнах го преди няколко дни, когато бях дежурен с патрулката.

— Грег Балч ли? — попита Петра.

— Да, същият.

Другият заместник-шериф беше обърнал гръб на колата. Бе по-нисък и по-тъмен от Форбс, едрите му ръце бяха скръстени на масивния гръден кош. Още едно напомпано момче. Участъкът трябва да разполага с добър гимнастически салон.

— Да не би да сменяше колите? — каза Петра.

— Да, остави един лексус. Още е паркиран зад къщата. Отначало ми се стори странно, но той имаше ключове и писмо от Рамзи, с което го упълномощаваше да кара всичките му коли.

От патрулката долитаха глухи звуци. Д-р Боулингър риташе вратата.

— Защо не го пуснете? — попита Петра.

— Вие ли искате да го задържите?

— Искам да поговоря с него.

 

 

Успокояването на Боулингър отне доста време. Беше облечен с пуловер с кръгло деколте, широки сиви вълнени панталони от туид, вероятно от някой стар костюм, и бели маратонки. По ъглите на устата му бе избила пяна, кичури коса стърчаха на всички страни, а брадичката му изглеждаше побеляла.

Най-накрая с трийсет секунди мълчание успя да си спечели свалянето на белезниците. В момента, в който ръцете му останаха свободни, той заразмахва юмруци към полицаите:

— Тъпи шибани дебили!

Форбс и по-ниският, Бекъл, не му обърнаха внимание. Преди да му свалят белезниците, задържаха дребния човечец на разстояние една протегната ръка, а той викаше и риташе, също като в анимационен филм. Тогава се отправиха към патрулката си, увлечени в разговор с Рон, а Петра поведе Боулингър към колата си.

— Идиоти! — извика Боулингър. Изкашля се, изплю една храчка в прахта и пак започна да дърдори.

Петра го стисна още по-здраво за рамото. Той трепереше като уплашено кученце и все още се пенеше около устата.

— Безмозъчни идиоти…

— Моля ви, докторе!

— Не ми се молете, млада госпо…

Петра го подбутна да върви по-бързо и промълви в ухото му:

— Доктор Боулингър, знам, че преживяхте нещо ужасно, но ако не се укротите, ще бъдем принудени да ги оставим да ви арестуват.

— И вие сте идиотка! — каза Боулингър. — Онзи касапин се разхожда на свобода, труповете се увеличават, а вие сте взели да заплашвате мен! Майната ви на всички, ще ви пратя на борсата за безработни…

— Къде има трупове? — каза Петра.

— Тук вътре! — Боулингър махна към портата. — Зад езерото. Надявам се да има Господ! Исках да вляза в къщата, да прегледам някои от документите на онзи касапин, да търся улики за това, което е сторил на Лиза, но видях много повече, отколкото очаквах…

— Какви улики търсехте, докторе?

— Каквито и да са — отговори веднага Боулингър.

— Какво ви кара да мислите, че Рамзи е оставил някакви улики след себе си?

— Не съм мислил! Надявах се! Бог ми е свидетел, че вие не сте свършили нищо, по дяволите! Бъркам се в собствения си джоб, а на вас не ви стига нито умът, нито достойнството да ме подкрепите…

— Доктор Боулингър — каза Петра твърдо, — какви улики се надявахте да намерите?

Мълчание. Боулингър сведе воднистите си сини очи.

— Нямах… ясна концепция. Но с какво би навредило? Това е мястото, на което той е пребил моята Лиза. Ами ако е правил някакви записки или Лиза е оставила нещо написано? Престанете да прекъсвате мисълта ми, млада госпожице, същественото е, че отидох там и потърсих нещо да разбия прозореца…

— Лопатата.

— Не, не, не! Хванах лопатата, след като го видях! Всъщност търсех длето, за да изкъртя катинара. Умея да си служа с инструменти.

Последното изречение бе изречено с патетично самохвалство. Виж ме, мамо, аз съм полезен. От устните на Боулингър излизаше отровен дъх. Погледът му издаваше уплаха. Може да не е бил най-добрият баща на света, но смъртта на Лиза го бе съкрушила. Какъвто беше дребен…

— Но след това вместо длетото, предпочетохте лопатата — подхвана Петра.

— След като видях гроба. Отвъд езерото.

— Гроб ли? Как може да сте…

— Можем да се обзаложим — каза Боулингър. — Прясно изкопан, около два метра. От другата страна на езерото. Растителността е утъпкана и на места липсва. Идвал съм тук и преди. След сватбата — копелето се опитваше да ми направи впечатление. Имам око за детайлите, веднага забелязвам, ако има разлика.

— Езерото има ли канализация? — попита Петра. — Може да е правил някакви ремонти…

— И аз може би съм папата. Не ставайте глупава, млада госпожице! Асистирал съм при аутопсии, виждал съм достатъчно снимки на местопрестъпления. Знам много добре как изглежда гроб.

Рон се върна и каза:

— По всичко личи, че засега сте свободен, докторе.

Боулингър изпухтя.

Форбс махна с ръка от патрулката и Петра отиде при него.

— Добре, ваш е. Надявам се да го откарате право в Лос Анджелис.

— И това ще стане — каза Петра.

— Ще стане?

— Имаме малко работа, полицай. Той твърди, че е видял пресен гроб в имота на Рамзи, но ние нямаме право да влезем в собствеността и да проверим.

— Гроб ли? Да не би да взимате това говедо на сериозно?

— Като се имат предвид подробностите по случая ни, не можем да си позволим да пренебрегнем тази информация.

— О, я стига! Да погребва някого тук?

Петра сви рамене.

— О, боже! — Форбс се обърна към Бекъл: — Гари?

Бекъл седеше в колата и пишеше рапорт за случилото се. По-ниският полицай имаше широко волево лице и масивна долна челюст.

Форбс му обясни какво става.

— Какво има, да не би да става въпрос за някакъв сериен убиец? — попита Бекъл.

— Може би ще се окаже, че няма нищо особено — отвърна Петра. — Но, от друга страна, ако си струва, все пак вие сте упълномощените.

— Не можем да влезем просто така — каза Форбс. — Нямаме заповед за обиск.

— Така и така вече сте влизали. Заради проникването на доктор Боулингър — очевидното му противозаконно поведение ви е дало ясни основания за влизане. След като вече сте се озовали в имота, за да задържите заподозрян, сте забелязали, че нещо не е наред. Пресен изкоп.

— О, я стига! — каза Форбс. — Натапяте ни задни… Натапяте ни в сериозна ситуация.

— Добре — каза Петра. — Но ще трябва да докладвам това на шефа си, а можем да се обзаложим, че първото нещо, което Боулингър ще направи, като се върне, ще е да се свърже с пресата. Вече ни е погаждал такъв номер.

Форбс изруга под мустак.

— Да се обадим за това в участъка, Чък — каза Бекъл.

— Да — отвърна Форбс. — Ще звънна на шефа.

Когато Петра се върна в колата, д-р Боулингър седеше на задната седалка с Рон и оживено разказваше нещо. Очите му бяха сухи, все още бе напрегнат, но говореше с нормален тон. Рон го слушаше внимателно и кимаше. Боулингър се усмихна и Рон му отговори по същия начин, като добави:

— Интересно.

— Изключително интересно — каза Боулингър.

Петра седна зад волана.

— Е? — попита Боулингър.

— Казах им, че според мен трябва да ви приемат на сериозно, докторе. В момента се обаждат на шефовете си.

— В техния случай — каза Боулингър — това означава на почти целия свят.

Петра не можа да се сдържи и се разсмя.

— Е, докторе? — каза Рон, подсказвайки му нещо.

Боулингър прочисти гърлото си.

— Извинявам се за всичко, което казах преди малко, детектив Конър.

— Не е необходимо, докторе.

— Необходимо е. Държах се като грубиян… но нямате представа какво значи да изгубиш всичко.

— Така е — каза Петра.

Изведнъж си представи Кати Бишъп под скалпела. Беше почти пладне — Кати сигурно вече е излязла от операционната със зашит гръден кош. Колко ли й бяха изрязали? Петра реши в най-скоро време да звънне до болницата.

— Кажете ми, докторе — поде Рон, — онези аутопсии, за които споменахте, бяха ли част от задълженията ви като шеф на спешното отделение, или са били специални консултации?

— Това беше преди много години, Рон — каза Боулингър с тъга. Рон? — Когато бях главен специализант. Всъщност исках да се занимавам с патология, прекарах доста време в следствието на Сейнт Луис. Тогава там редовно имаше…

Нов човек. Д-р Банкс, специалист по психология.

Шум от стъпки привлече погледа на Петра към страничното стъкло. Големите стъпала на Форбс се тътреха по асфалта.

— Добре — каза той, гледайки към Петра и избягвайки очите на Боулингър. — Шефът е на път. Като дойде, ще отидем да видим този така наречен гроб.

 

 

Капитан Сепулведа беше набит сивокос мъж около четирийсет и пет, с кафеникава кадифена кожа и безупречна униформа. Пристигна в кола без полицейски отличителни знаци с трети заместник, влезе сам в имота на Рамзи и след миг се върна, като нареди на тримата си подчинени да го последват вътре.

Петра, Рон и Боулингър чакаха в колата, а докторът не спираше да бъбри за медицинското училище, как завършил първи по успех, колко много успехи имал в спешното отделение.

След двайсет минути Сепулведа се появи отново, по ризата му имаше следи от пръст. Потриваше ръце. С няколко атлетични стъпки се озова до Петра. Очите му бяха силно присвити, толкова силно, че Петра се чудеше как ли вижда през тях.

— Изглежда, имаме труп. Жена, погребана на един метър под земята. Има червеи, поразложила се е, но все още е запазена доста голяма част от тъканите, значи е била заровена преди дни, не преди седмици.

— Може би преди два дни — каза Петра и се замисли: дали смяната на колите не е била просто предлог за идването на Балч? — Възрастна тъмнокожа жена? Около един и петдесет, шейсет и пет килограма?

Ъгълчетата на присвитите му очи се смъкнаха надолу.

— Познавате ли я?

— Мисля, че да. Може би ще искате да проверите и черния лексус.

— За какво да го проверявам?

— За кръв.