Джонатан Келерман
Били Стрейт (54)

54.

Страхотно е да спиш на закрито. Отначало се будех на всеки час, но после свикнах.

Кафявите одеяла, които Сам ми донесе, бодат, но пък топлят. Чаршафите и възглавницата миришат на старец. Преди да угася светлината, лежах и гледах към тавана на храма, към червената крушка на сребърния полилей, който виси от предната арка. Сам не ми е казвал да не спя в храма, но аз сметнах, че ще е неуважително, затова се настаних на пода до задния изход, край тоалетната. Често чувам как някоя кола преминава по алеята и веднъж дочух и стъпки отвън, сигурно някой ровеше в боклука, останах без дъх за няколко секунди, но нищо не ми се случи.

Струва ми се, че заспах, докато гледах в червената крушка. Сам ми каза, че не се гаси, било нещо като вечна светлина, която да напомня на евреите за Бога. После се засмя и каза:

— Ще ми се, а, Бил? Крушката изгаря на всеки два месеца и аз трябва да рискувам живота си и да се катеря на стълба да я сменям.

Остави ми храна, излезе и заключи вратата.

Вече е 5 и 49 и съм буден от десет минути. Виждам как витражите на храма просветляват. Искам да изляза навън и да погледам океана, но нямам ключ за предната врата. Изтупвам и сгъвам одеялата и чаршафите, измивам се в това, което Сам нарича мъжката тоалетна, и довършвам храната от снощи. После открехвам задната врата и поглеждам навън.

Въздухът е хладен — направо студен — и много солен. Алеята е пуста. Пристъпвам навън, тръгвам покрай храма към предната част на сградата. Отвън няма никой, само чайки и гълъби. Океанът е тъмносив с тук-там светли петна, които приличат на оранжево-розови лунички. Приливът настъпва съвсем леко, после вълните отново се връщат, сякаш някой е наклонил земята, приплясват ритмично напред-назад. Сещам се за нещо, което веднъж видях по телевизията: промиване на златоносен пясък. Бог люшка планетата и търси някаква скъпоценност.

Стоя неподвижно, ослушвам се и гледам. После се сещам за жената в парка, която никога вече няма да види океана.

Стискам очи и прогонвам тези мисли.

Мисля си за океана, за въздуха — как мирише на сол, как този аромат ми харесва. Как това е краят на земята, най-далечната точка, в която можеш да избягаш. На пътя има боклук — хартии, бирени бутилки и кутии от сода — но въпреки това е много красиво. Спокойно, пусто и красиво. Няма жива душа.

Винаги ще обичам самотата.

Небето зад мен започва да просветлява и ръката ми изглежда златна, виждам слънцето, което изгрява, плътно и жълто като жълтък на яйце. Все още не чувствам горещината, но знам, че след като слънцето е толкова голямо, скоро ще стане горещо.

Вече не съм сам. От юг, вероятно една пресечка по-нататък, виждам да се приближава човек на ролкови кънки, облечен само в бански костюм, с разперени ръце, сякаш се мъчи да се отдели от земята и да полети.

Пейзажът се развали. Прибирам се в храма.

Линкълнът на Сам също е пристигнал, паркиран е идиотски, както винаги. Намирам го в храма, загледан в една книга.

— Добро утро — казвам аз.

Той се извръща рязко и затваря книгата. Не изглежда доволен.

— Къде беше?

— Навън.

— Навън?

— Гледах океана.

— Океанът значи.

Защо повтаря всичко, което казвам? Оставя книгата, тръгва към мен и за миг ми се струва, че се кани да ме удари и аз съм готов да се защитя, но той минава покрай мен, проверява задната врата, за да се увери, че е заключена, застава с гръб към нея и очевидно е недоволен.

— Искаш ли да си тръгна? — питам аз. — Да не съм направил нещо, което не трябва?

Той издишва шумно и потрива врата си.

— Имаме проблем, Бил. — Изважда нещо от джоба си. Парче вестник. — Това е вчерашният брой — казва. — Забавих се с теб и не можах да го прочета до тази сутрин.

Разтваря го и ми го показва. Виждам, че пише „убийство“. Има и портрет на дете. Това съм аз.

Опитвам се да прочета статията, но думите подскачат пред очите ми. Стомахът ми се свива. Сърцето ми започва да бие силно в гърдите, става ми студено и устата ми пресъхва.

Продължавам да се мъча да чета, но нищо не разбирам, сякаш е на чужд език. Премигвам, за да проясня зрението си, но думите все още са ми като непознати и подскачат пред очите ми. Сграбчвам вестника от ръцете му и го приближавам към себе си, най-накрая започвам да разбирам.

Убитата в парка жена си има име. Лиза. Вече трябва да мисля за нея като за Лиза.

Лиза Боулингър-Рамзи. Бившият й съпруг е актьор, Карт Рамзи. Играе в някакъв сериал, който се казва „Отмъстителят“. Чувал съм го. Мисля, че Тъпака го следеше.

Някой предлага двайсет и пет хиляди долара, за да ме намерят.

Побягвам към задната врата. Сам не се опитва да ме спре.

Когато посягам към бравата, краката ми се подкосяват.

Къде бих могъл да отида?

Ще стане горещо, посред бял ден сред толкова хора, които искат да спечелят парите. Слънчевата светлина ще ме издаде. Някой, и то сигурно не един, ще ме сграбчи, ще ме върже и ще ме предаде.

Сам все още не помръдва.

— Можеш да останеш тук цял ден, но запомни: днес е петъчната служба, трийсет-четирийсет вярващи ще се появят половин час преди да се стъмни и аз не мога да направя нищо, за да ги спра.

Затруднявам се да дишам и гърдите ми са като в менгеме. Отварям уста широко, за да поема повече въздух, но пак не влиза достатъчно. Стомахът ме боли по-силно от всякога и сърцето ми все още се блъска в ребрата — туп, туп, същото, което се случи на… Лиза.

— Помисли за едно нещо, Бил — двайсет и пет хиляди са много пари. Ако знаеш нещо за това, защо не се проявиш като добър гражданин и не намажеш от сделката?

— Нищо не знам.

Той свива рамене.

— Добре. Приемам го. Не си ти, а някое хлапе, което прилича на теб. Но при тази прилика как ще се разхождаш навън?

Толкова добре спах снощи, но сега вече съм уморен и искам да полегна. Сядам на една пейка и затварям очи.

— След като си видял такова нещо, Бил, разбира се, че ще си уплашен. Разбирам. И аз съм виждал ужасни неща.

Плътно стискам очи.

— Виждаш такова нещо и ти се иска да не си го видял, защото знаеш, че то ще те промени. Оттук идва голямата разлика между хората по света, Бил. Едните са принудени да виждат ужасни неща, а всички останали си живеят живота. Няма да те убеждавам, че не е голяма работа да видиш такова нещо. Гадно е, никой не би си го избрал сам. Но единственото хубаво нещо е, че вече си станал по-силен. Сам на улицата, грижил си се за себе си без чужда помощ и добре си се справил. Като се има предвид какво си преживял, справил си се направо страхотно. Така е, Бил. Страхотно се оправяш с живота.

Говори ми хубави неща, опитва се да подобри настроението ми. Защо ли се чувствам, сякаш някой ми е изкарал въздуха с удар?

— Една част от мозъка ми — продължава той — ми казва да се обадя на ченгетата, за да те защитя… Не, не, не се тревожи, няма да го направя, просто ти казвам какво си мисля. Но друга част, която май е по-силната, ми напомня какво ми се случи на мен някога, когато не бях много по-голям от теб. Помниш ли, че ти разказвах за нацистите? Някои от тях бяха ченгета, дяволи в униформи. Невинаги е толкова просто, нали? Човек иска да постъпи по най-добрия начин, да не нарушава законите, но не е толкова просто, нали?

Той посяга и ме докосва по рамото.

— Не се тревожи, при мен си на сигурно място.

Искрен е. От това ми става по-добре.

Защо винаги така се привеждам, толкова ниско, че челото ми почти опира в пода, очите ми парят, не мога да спра да се клатя напред-назад, целият треперя и плача.

Като някое проклето бебе, просто не мога да спра!

След всичко, което се случи, каква полза има да плача сега?