Джонатан Келерман
Били Стрейт (23)

23.

Сини стени, кафяви сепарета, прекалено сладките изпарения от фалшив кленов сироп.

Даръл Брешър не беше труден за разпознаване. По това време „Палачинковият палат“ беше почти празен, а той беше единственият чернокож в заведението, седеше в сепарето в ъгъла и изглеждаше потиснат.

Младежки глас, но наистина беше по-възрастен. Патси Кей бе казала четирийсет, но Петра го определи на четирийсет и пет — петдесет. Вече беше си поръчал чаша кафе. Въпреки всичките си опити да отложи срещата, беше дошъл по-рано. Определено бе нервен.

Беше слаб и седнал изглеждаше висок, косата му беше ниско подстригана и прошарена, кожата — светла почти като на Петра, имаше африкански черти. Носеше черна поло блуза под сиво сако на рибя кост.

Торбичките под очите му придаваха уморен вид. Когато се доближи, тя видя, че очите му са черни като въглен. В основата на носа му имаше няколко лунички.

Той я видя и стана. 1.85.

— Господин Брешър.

— Детектив.

Здрависаха се. Дланта му бе суха.

— Кафе? — попита той и посочи полупълната си чаша. По-скоро полупразна, ако се съди по изражението му.

— Разбира се.

Брешър махна и поръча за Петра, като казваше „моля“ и „благодаря“ и накрая накара сервитьорката да се усмихне.

— Извинявайте, че се правех на труднодостъпен — каза той, — но убийството на Лиза ме разтърси, а и като си помислих, че вече съм част от разследването. — Поклати глава.

— Засега сте много малка част от разследването, господин Брешър. — Тя взе една салфетка и започна да си записва и да прави скица на лицето му.

— Добре. — Очите му блуждаеха наляво. — Е…

Вместо отговор Петра отпи от кафето. Погледът на Брешър започна да се лута във всички посоки.

— Моля ви да ми разкажете за отношенията си с Лиза, господине.

— Работехме заедно.

— И вие ли сте филмов монтажист?

— Аз съм главен монтажист. Лиза работеше в моя екип.

— Главен монтажист — каза Петра. — Значи не сте отскоро в професията.

— От дванайсет години. Преди това бях за малко актьор.

— Така ли?

— Нищо особено. Не съм играл във филми, а в мюзикхолове, още като живеех на изток.

— „Момчетата и куклите“?

Брешър се усмихна.

— Играл съм в това. Както и в други. Тогава разбрах нещо.

— Какво?

— Че не съм толкова талантлив, колкото си мислех.

Петра също му се усмихна.

— Вие ли наехте Лиза?

— „Емпти Нест“ я наеха и я назначиха при мен. Беше добра. Като се има предвид, че беше нова. Бързо се учеше. Беше интелигентна. Това, което й се случи, не е за вярване.

Раменете на Брешър се отпуснаха и той спря да избягва погледа й.

— Преди това беше ли работила като филмов монтажист?

— В колежа е учила театрално изкуство, посещавала е и лекции по монтаж.

— Колко време работи с вас, господине?

— Около половин година. — Вдигна поглед, отпи от кафето и продължи да държи чашата пред устата си, като я скри от нейния поглед.

— Лесно ли се намира работа като монтажист?

— Никак.

— Но Лиза е получила назначението благодарение на подготовката си в колежа?

— Аз… не точно — каза Брешър. Чашата продължаваше да прикрива устата му. Петра се наклони напред и той я свали. — Тя… казаха ми, че получила работата с връзки.

— Кой ви каза?

— Шефът ми, Стийв Замутис. Продуцентът.

— Връзки с кого?

— Рамзи. Той се обадил и така я наели.

— Преди шест месеца — каза Петра. — Точно след развода.

Брешър кимна.

Услуга за бившата. Дали това потвърждаваше твърдението на Рамзи за приятелска раздяла? Или може би е взел Лиза под крилото си, опитвал се е да се съберат пак?

— Нека да уточним нещо, господине. Лиза имаше ли квалификация за работата?

— Да — отвърна бързо Брешър. — Като се има предвид неопитността й, беше много компетентна.

Петра си записа. И продължи да рисува.

— Което не означава, че нямаше какво да учи — каза Брешър.

На Петра й трябваше една секунда, за да разгадае изречението с двойното отрицание. Дали Брешър имаше сложна мисъл, или търсеше нещо повече от чаша кафе, за да се скрие?

— И вие сте я обучавали?

— Опитах се да направя най-доброто.

— Значи с нея работехте по едни и същи филми.

— Два филма — отвърна той и каза имената им. Петра не беше чувала нито за единия, нито за другия. — Все още не са пуснати в разпространението — добави Брешър.

— Какви са филмите?

— Комедии.

— Значи не са криминалета със загадъчни убийства?

Брешър се изсмя хрипливо, но после като че ли съжали, защото вдиша дълбоко и се опита да се овладее.

— Едва ли. — Погледна часовника си.

— Какво друго можете да ми кажете за Лиза? — попита тя.

— Това е горе-долу всичко. Нямаше проблеми в работата. Като разбрах, че е убита, направо ми се повдигна.

— Някаква представа кой би могъл да го е направил?

— Всички казват, че е Рамзи, защото я беше пребил, но не знам.

— Лиза говорила ли ви е за това?

— Никога.

Петра сложи последните щрихи на портрета му. Беше го нарисувала нервен, с напрегнати очи.

— Нито веднъж поне?

— Нито веднъж, детектив. Никога не е споменавала името му, точка.

— Виждали ли сте някога Лиза да употребява наркотици?

Брешър зина, после затвори уста. Още веднъж се засмя гърлено.

— Наистина не… наистина ли е необходимо да обсъждаме това?

— Да, господине, необходимо е. — Петра пак се приближи и плъзна ръката си по масата, докато тя стигна на сантиметри от неговата.

Той се отдръпна назад.

— Ще ви кажа това: Лиза не беше закоравяла наркоманка, но в нашия бизнес хората се изкушават. Да, виждал съм я да смърка един-два пъти.

— Значи два?

— Може да са и повече. Три-четири. Но това е всичко.

— И на работа ли стана?

— Не, не. — Беше достатъчно светъл, за да си проличи, че се изчервява. — Строго погледнато, не беше на работа. Имам предвид, че в момента не работехме, аз й бях началник. За всичко, което се случи по време на работа, аз нося отговорност.

— Разбирам, господин Брешър. Не сте позволили кокаинът да пречи на задълженията й. Но сте я виждали три-четири пъти да смърка на работното си място след края на смяната й. Къде по-точно?

— В монтажната, но след работно време. Може ли да попитам защо ви интересува това? Мислите ли, че случилото се е свързано с дрогата? Защото при нас не е някакъв бардак. Всички сме делови хора, така и трябва. Без нас филмът не може да се завърши.

Дълга реч. Изчервяването не отминаваше и увеличаваше контраста между луничките и кожата.

— Освен в монтажната, къде другаде сте я виждали да смърка?

— В… в колата ми. Това стана изненадващо за мен. Карах, а тя просто извади една малка стъкленица, изчака да спрем на червен светофар и смръкна през носа.

— В колата ви. — Петра си записа, забелязвайки как погледът на Брешър се завъртя в кръг. — Къде отивахте?

— Не помня. — Брешър сграбчи чашата си и я изпразни. Сервитьорката се приближи, наля още и той отпи.

Петра отказа още кафе и когато с Брешър пак останаха сами, тя продължи да го скицира, като добавяше сенки и контури, за да го състари.

— Значи не си спомняте къде сте отивали. Преди колко време беше?

Свали чашата.

— Да кажем, преди два месеца.

— Имахте ли интимна връзка, господин Брешър?

— Не, не, просто работехме заедно. До късно. Така е в монтажа. Викат те и започваш да режеш.

Да режеш. Избраната дума много му подхождаше.

— Значи с Лиза работехте до късно и…

Той не допълни нищо след многоточието и Петра продължи:

— Как се оказахте в колата ви?

— Сигурно съм я карал към тях или може би сме излизали да хапнем, може ли да попитам защо ме разпитвате?

— Разпитваме всички, които са познавали Лиза, господин Брешър. Казаха ни, че сте имали връзка с Лиза, затова проверяваме.

— Не е вярно. Никога не сме имали връзка.

— Тогава мисля, че нашият източник се е объркал. — Тя се усмихна, предполагаше, че съществуването на „източник“ ще го разтресе.

Той пак се изчерви и очите му блуждаеха. Този не беше психопат в истинския смисъл на думата, но криеше нещо.

— Предполагам — каза.

— Може ли да ми кажете къде бяхте в нощта, когато Лиза е била убита?

Мъжът се взря в нея. Докосна челото си, избърса го, въпреки че беше сухо. Сега очите му бяха разширени от страх — имаше същото изражение, каквото Петра бе нарисувала на салфетката. Виж, татко, аз съм била и предсказателка!

— Бях с друга жена. — Звучеше малко по-високо от шепот.

— Може ли да знам името й, моля?

Брешър се усмихна. Болнава, виновна, угодническа, съвсем непривлекателна усмивка.

— Това ще създаде малко проблеми.

— И защо, господине?

— Защото съм женен, а жената не беше съпругата ми.

— Ако тя може да запази дискретност, аз също ще го направя, господин Брешър. — Петра махна с химикала си.

— Предпочитам да не ви казвам — рече той. — Вижте какво, ще бъда откровен с вас, детектив Конър. Защото не искам да ровите на друго място и да си мислите, че крия нещо. С Лиза имахме краткотрайна афера, но не беше нищо особено.

— Афера.

— Спахме заедно. Седем пъти.

Той ги е броил. Да не беше бройкаджия?

— Седем пъти — повтори тя.

— Едноседмична афера.

Искаше й се да попита: „Я ми кажи, Даръл, веднъж дневно цяла седмица ли беше, или няколко пъти си повтарял и после си си взел почивка?“.

— Едноседмична афера.

— Това е. — Въгленовите очи отново блуждаеха. — Всъщност ние дори не спахме заедно. Строго погледнато… господи, толкова ми е неудобно!

— Какво има?

— Като заговорихме за подробностите — предполагам, че ако бяхте мъж, щеше да ми е по-лесно.

Тя се усмихна широко:

— Съжалявам за това.

Той пак се взираше в чашата си с кафе и изглеждаше готов да се свлече под масата.

— И така — каза Петра, — колко време след назначението на Лиза стана това?

— Преди месец — месец и половина.

Това съвпадаше със спомените на Патси Кей.

— Значи сте имали интимна връзка — каза Петра с по-мек глас, опитваше се да го държи на ръба на нервния срив, но да не убива желанието му да говори. — Но никога не сте спали заедно.

— Точно така — каза Брешър. — Никога не съм преспивал у тях и разбираемо нямаше как да я заведа у нас.

— Къде ходехте?

Беше по-червен от всякога. Наситено ръждив махагонов цвят. Всъщност това го правеше някак си по-дълбок, по-привлекателен.

— Господи, наистина ли е необходимо да знаете?

— Щом е свързано с връзката ви с Лиза и с местонахождението ви в нощта на убийството на Лиза, боя се, че да, господине.

— И трябва да запишете всичко това?

— Ако казаното от вас показва, че нямате нищо общо със смъртта на Лиза, няма да има нужда някой да го чете. — Лъжа, всичко отиваше в досието, но тя все пак затвори салфетката.

Той потри слепоочията си и пак се загледа в кафето.

— Боже… добре, в нощта, когато беше убита Лиза, бях с жена на име Кели Спозито. У тях.

— Адресът, моля? — Петра разтвори салфетката.

Той каза наизуст един номер на Четвърта улица във Венис.

— Номерът на апартамента?

Този въпрос го притесни още повече, сякаш детайлите правеха нещата по-сериозни.

— Не, това е къща…

— И от колко до колко бяхте в къщата на госпожица Спозито?

— Цяла нощ. От десет вечерта до шест сутринта. Преди това, някъде към пет-шест, вечеряхме в ресторант, мексиканско заведение близо до студиото. „Хасиендата“, точно на една пресечка, на булевард „Вашингтон“.

— Госпожица Спозито при вас ли работи?

Кимване.

— И тя е монтажистка.

Аха. Между колеги. Страшен полов живот кипеше в работата.

— Значи не се прибрахте и съпругата ви не заподозря нищо?

— Съпругата ми беше извън града — тя е търговски представител. Много пътува. — Господин Учтив Началник Даръл се оказваше жребецът на монтажната. Което означаваше, че вероятно има доста други „афери“, които не иска да излизат на бял свят. — Ще трябва ли да се обадите на Кели? — попита.

— Да, господине. Знаете ли къде е?

— На работа. Това ли е всичко?

— Почти — каза Петра. — Можете ли да ми кажете кой доставяше кокаина на Лиза?

— Не — каза той. — Абсолютно не.

— Не е някой от студиото?

— Нямам представа. Но не е никой от „Емпти Нест“, това е сигурно.

— Защото?

— Защото познавам всички, а те не търгуват с наркотици.

— Добре — каза Петра. — Но си мисля, че вероятно няма да е много трудно да намериш някой в студиото да ти продаде, не е ли така?

— О, я стига! — каза той, вече ядосано. — Мислите си, че като сме от шоуиндустрията, по цял ден правим купони? Това, детектив, е бизнес. Скъсваме се от работа. Никога не съм виждал някой в студиото да се опитва да продава дрога на колеги, а Лиза никога не е споменавала за своя доставчик. Всъщност първия път, когато смръкна, предложи и на мен, а аз й казах: „Не искам да го правиш в колата ми“.

— Но въпреки това тя продължи да смърка — каза Петра. — В колата ви.

— Е, да. Тя беше възрастен човек. Не можех да я контролирам. Но не исках да се докосвам до това. — Хвана чашата с две ръце. — Признание ли искате? Ще ви го дам. Имах си достатъчно проблеми с алкохола. Трезвен съм от десет години и предпочитам да остана.

Въгленовите му очи блестяха. Справедлив гняв, който изглеждаше истински. Можеше да играе във филмите, вместо да ги реже. Или пък на сцената — да изпее сърцето си пред публиката.

— Добре — каза Петра. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

— Няма нищо — каза Брешър. — Добре, обадете се на Кели. Но само не на жена ми, става ли? Тъй като е била извън града, не би могла да ви помогне. С Лиза бяхме приятели, това е всичко. Защо да я наранявам?

— Просто приятели, с изключение на онази седмица.

— Това не беше нищо — каза той. — Преходна връзка. Беше самотна, малко депресирана и така се случи, че тогава нещата между мен и жена ми не вървяха много добре. Работехме до късно и просто се случи.

Сви рамене, сякаш искаше да й каже: „Знаеш как става“.

Просто се случи.

Седем неща се бяха случили.

— Но никога не сте преспивали заедно — каза Петра. — Не е като с Кели Спозито.

— Защото Лиза не искаше. За нея беше въпрос на гордост — беше независима, сама управляваше живота си.

— Къде ходехте?

— Никъде. Просто… ние… о, боже! Добре де, ето ви пълната картина: стана в колата ми. Излязохме да хапнем и като се връщахме към студиото, Лиза ме помоли да се разходим по плажа. Поехме по шосето и стигнахме до стария клуб „Пясъчната дюна“. Накара ме да паркирам. Нямах представа какво става. Тогава тя извади онази стъкленица и смръкна.

— Значи е бил кокаин на прах, а не крек.

Брешър се усмихна.

— Само черните употребяват крек, нали?

Петра не обърна внимание.

— Беше на прах — каза той.

— Смръкна и после какво?

— После стана някак си… активна. Физически.

— И вие правихте секс с нея в колата — каза Петра.

— Така беше — отвърна той.

В гласа му имаше нова нотка. Забавляваше ли се?

— Седем пъти — каза Петра. — Излизате, тя смърка и правите секс в колата.

— Всъщност пет пъти стана точно така. Два пъти — последните два — отивах до тях, изчаквах я да се приготви, после излизахме на вечеря. Но никога не сме си уреждали срещи, както при истинска връзка. И двата пъти тя трябваше да отиде за нещо до вкъщи.

— Дрога?

— Не знам — каза Брешър.

Но знаеше. И двамата знаеха. Дотук разказът му съвпадаше напълно с думите на Патси Кей.

Брешър задържа дъха си.

— Не знам защо ви казвам това, но вие може би знаете всичко. Ние така и не стигнахме до сношение. Тя само искаше да ме задоволява.

Сега я гледаше право в очите, изправен на стола, предизвикваше я да го разпитва за подробности.

Защото сексът беше стихията му и след като бе преодолял първоначалния си свян, разговорът повдигаше самочувствието му.

— Орален секс — каза Петра.

— Да — каза Брешър и затвори за миг очи. — Първо се надрусваше, после го правеше. Седем вечери, по веднъж на вечер, все по един и същи начин. На осмия път каза: „Харесвам те, Даръл, но…“. Не спорих с нея, защото, да ви кажа честно, смятах цялата работа за много шантава. Не се държа гадно. Беше много мила, просто ми показа, че е време да продължим нататък. Имам усещането, че и преди го е правела.

— И защо?

— Просто усещане. Изглеждаше… опитна.

Петра не отговори, но очите на Брешър пак светнаха.

— Какво има, господине?

— Трудно ми е да си го представя… заклана по този начин. По новините казаха, че било много жестоко. — Петра продължи да мълчи и той добави: — Тя беше хубав човек. Надявам се, че ще хванете този, който го е направил.

— И аз се надявам. Има ли нещо друго, което искате да ми кажете, господин Брешър?

— Не, не се сещам. Моля ви, не се обаждайте на жена ми, става ли? Отношенията ни в момента са наистина добри. Не искам да ги разваля.