Джонатан Келерман
Били Стрейт (37)

37.

Оранжевото слънце изгрява зад мен. По-ярко е, отколкото в парка, няма дървета, които да го закриват. Океанът реве и е оцветен в сиво. Черният найлон е прекалено тънък, студено ми е.

Все още никой не е излязъл на плажа, затова просто си лежа и гледам слънцето и няколкото коли горе на крайбрежното шосе, които сноват напред-назад. Дебелите колони, които поддържат кея, са черни от катрана и покрити с малки раковини. Те си седят на едно място, ядат каквото доплува. Произвеждат някакво лепило, което е по-добро и от универсалните лепила. Понякога е невъзможно да ги откъснеш.

Добре, вече започва да се стопля по малко. По-добре да тръгвам. Ставам и отърсвам пясъка от косата си, сгъвам найлона и го скривам зад една от колоните, като го притискам с камък.

Време е да си намеря някои неща. Храна, пари. Шапка. Спомням си как бях изгорял. Може би и някакъв чадър.

Къде да ходя? Дали да не си тръгна от Лос Анджелис? Не на север, защото така ще се приближа до Уотсън. На юг, например в Сан Диего? Ами ако не стане? След него е Мексико, а не искам в никакъв случай да ходя в чужда страна.

Ако остана в Лос Анджелис, къде ще се крия?

Помислих за това и доста се уплаших. Чувствам се, както когато видях PLYR — трябва да спра да мисля за това…

Глупаво е дори да споменавам за някакъв план. Нямам бъдеще. Дори да оцелея няколко месеца, година, две години — и какво от това? Пак ще си остана дете, няма училище, няма пари, няма контрол над нищо.

Все още няма никой на брега. Изглежда толкова светло и спокойно. Океанът също, сив като стомана, освен на местата, където се вижда как прииждат вълните, хвърлят във въздуха пяна, сякаш плюят към небето.

Плюят на Господ…

Няма ли да е най-добре просто да вляза във водата и да се оставя да ме отнесат? Може би ще се удавя. Може би ще стане чудо и като някоя от онези бутилки с писма ще стигна до някой остров с палми. С момичета в бананови полички, с черни, дълги до под кръста коси. Аз ще изляза от океана като някакъв бог, а те ще бъдат толкова развълнувани, че ме виждат, че ще се избият коя да ми стане приятелка, ще се грижат за мен, ще ме хранят с печено прасенце с ябълка в устата и с плодове, които току-що са набрали от дърветата, и няма да се налага да работя.

И в двата случая — край на мъките.

Ставам, тръгвам по брега близо до водата, навивам панталоните си и спирам и оставям вълните да мокрят пръстите на краката ми.

Студено е. Краката ми изтръпват и побеляват като восък.

Колко време трябва да мине, преди да спра да усещам студа? Преди тялото ми да спре да усеща каквото и да било?

Чел съм в книги по естествена история, че когато бягат от лъвовете, газелите и антилопите гну престават да усещат болка, затова смъртта им е по-лека.

Не стана така с мен, когато ме преследваха онези откачалници, значи важи само за животните.

Или може би не съм бил… достатъчно близо.

Ако не чувстваш нищо и не се тревожиш, просто се предаваш като жертвено животно, както е направил и Исус.

Сигурно съм направил няколко крачки, защото съм до коленете във водата и панталоните ми започват да се мокрят, да се надуват и да се веят около краката ми. Вече не ми е толкова студено. Чувствам се по-чист. Продължавам да вървя. Водата приплясква около колана ми, а аз само си стоя и гледам към океана. Може би ще видя кораб или някой гмуркащ се кит.

Във въздуха има няколко птици, летят наоколо и се гмуркат. Правя още една крачка. Само една, но разликата е голяма, дъното под краката ми изчезва и изведнъж съм до шия във вода, опитвам се да отстъпя назад, но не мога да се хвана за нищо, чувствам как водата се раздвижва под мен и вече и главата ми е покрита, гълтам вода, задавям се, пак се издигам, виждам повърхността, плажът се смалява. Започвам да плувам, но не помага. Нещо ме бута напред, не мога да се контролирам, започвам да ритам, да махам с ръце във въздуха, знам, че е глупаво, че трябва да остана спокоен, да остана спокоен, но нещо ме бута, блъска, не искам да става така! Аз съм малък, по-слаб съм от охлювче, защото нямам лепило. Защо ли се сетих сега за мама, колко зле се е чувствала, очите ми горят, гърлото ми гори, трябва да си държа очите отворени, но охнемогадасидържаглаватанадводата…

Пак съм на въздух, кашлям и плюя, очите ми горят, гърлото ме боли, сякаш е остъргано с нож, а вълните пак ме носят — о, не, плажът се приближава…

Океанът ме изхвърля, пясъкът се приближава още повече. Освобождава ме, като Йона? Не, не, ето пак тръгвам надолу, нагълтвам толкова вода, че ми се струва, че ще експлодирам, после пак нагоре, кашлям, повръщам, някакви камъни във водата ме удрят, боли ме.

Океанът си играе с мен. Накъде ще ме изхвърли този път?

Кожата ми се жули в камъни. Твърда земя. Пясък.

Пак съм на брега.

Пясъкът полепва по мокрите ми дрехи. Солта по раните ги кара да пламнат. Изтърколвам се надалеч от водата.

На сигурно място.

Още един шанс.

Господ?

Или може би и океанът ме смята за боклук и ме изплюва като развалена храна?

 

 

Забързвам към кея, все още кашлям и плюя солена вода, падам, оставам там, опитвам се да се стопля на слънцето, да изсъхна. На плажа вече има няколко души. Аз просто си гледам своята работа. След час съм вече по-сух, но все още ненапълно, гърдите ме болят и съм издраскан от скалите, но… съм тук.

Трябва да се съсредоточа. Пари и шапка. Някаква храна. Крем против изгаряне.

Почти съм сух, разхождам се по кея. Има виенско колело, колички и въртележка, но всичко е затворено и заключено и няма какво да се вземе. Няколко ресторанта, но и те са затворени, а единствената храна наоколо са някакви изсъхнали парчета от пуканки, нападали по земята.

На края на кея има будка за стръв, която е отворена. Зад щанда й стои мърляв мъж, а до него подобните на вани съдове са пълни с дребни рибки, някои от които са обърнали коремите и плуват по повърхността. Няколко души ловят риба, повечето са възрастни китайци, има и неколцина негри. Ничия въдица не кълве, всички изглеждат отегчени.

Двете кофи за боклук, които открих, са пълни с рибени вътрешности, които така вонят, че за малко да повърна. Тръгвам си от кея.

Над плажа минава улица с лъскави ресторанти и хотели, там няма нищо за мен. На север има малък парк, из който се разхождат старци и бездомници, а улицата се губи, докъдето поглед стига. И всичките тези дървета — прекалено много прилича на знаете къде.

Продължавам да вървя на юг и обстановката започва да ми изглежда по-позната — мотели, жилищни блокове, откачалки, като на Булеварда. На улицата намирам половин поничка, която изглежда добре, и я изяждам. На следващата пресечка виждам на тротоара парче шоколадче „Туикс“, но е прекалено размазано и гадно и затова изяждам само малко от него.

По-нататък един знак ми показва, че вече съм във Венис. Малки къщи, хора, много мексиканци. Вървя по улицата. В края й се вижда пак океанът и скоро се озовавам на една голяма широка алея, наречена „Оушън Франт Уолк“. От едната й страна като някакъв гигантски тротоар се простира океанът, от другата има магазини, всякакви хора — пънкове, черни, красиви момичета по бикини на ролкови кънки, с изскочили от долнищата дупета, а мъжете се заглеждат след тях. Млади мъже, приличащи на колежани, стари хора, седнали по пейките, рокери с татуировки и много големи зли кучета. Разни шварценегеровци правят упражнения на оградени площадки, телата им са намазани с мазнина и мускулите им изглеждат като грейпфрути, които всеки момент ще изскочат през кожата им. Вдигат тежести, мажат дланите си с магнезий и тъй като са огромни и печени, постоянно се фукат.

Магазините тук са предимно малки и евтини на вид. Бързи закуски, сергии за сладолед, студени напитки, слънчеви очила, сувенири, картички, тениски, бански костюми.

Шапки с надписи „Калифорния!“, „Малибу!“ или „Венис!“. С удоволствие бих си вдигнал някоя суха дреха, но има прекалено много хора наоколо и нищо не може да се открадне.

Все пак мястото може да се окаже добро за навъртане, ще видя какво ще стане по-нататък.

Решавам да се разходя от единия край на „Оушън Франт“ до другия, все нещо може да се случи.

На половината път виждам малка сива сграда с шестолъчна звезда на вратата. Еврейската звезда — знам го от учебника по история, главата „Средният изток, люлка на цивилизацията“.

Еврейски храм — как го наричаха, синагога? Отивам до нея. Стената до вратата е изписана с еврейски и английски букви. Над входа пише „Паство Бет Тора“.

Това може да се окаже находка. Евреите винаги имат пари. Поне така казваше Тъпака, постоянно крещеше как всичките били шибани банкери, които смучели кръвта на страната, убили Исус, а сега искали да вземат и нашите пари.

Като че ли той някога имаше пари.

После се замислям: че защо ще е прав? Той грешеше за всичко останало. Но все пак… какво прави този храм насред търговската улица, освен ако не прибира пари?

Не само Тъпака твърдеше така. И мама се съгласяваше с него, казваше: „Каубой, те наистина имат талант за печелене на пари, сигурно се раждат такива“.

— Ах, ти, тъпа кучко — смееше се той. — Не е талант, те просто мамят. Шибаното ЦОП — знаеш ли какво е това? Ционистко окупационно правителство, искат да ни завземат, пръкнали са се от шибания дявол, знаеш ли това? Арийската раса е избраната от правата вяра.

Онази вечер аз седях на масата в кухнята и се опитвах да уча за Гражданската война. Но тогава мама започна да разказва някаква история и аз се заслушах. Беше за богато еврейско семейство, което притежавало огромна ферма за ягоди близо до Окснард. С родителите й ходели да берат плодовете, като била още дете. А евреите имали голяма двуетажна бяла къща и кадилак.

— Шибани кръвопийци — каза Тъпака.

— Всъщност не бяха лоши, дори много мили… — започна тя.

Но той я погледна и тя каза:

— Освен дето много обичаха парите. Жената винаги се обличаше така, сякаш щеше да ходи на прием, а беше просто една фермерска съпруга. А и онази голяма къща, може дори да беше на три етажа, цяла гора телевизионни антени навсякъде по покрива, а ние спяхме в едни малки бараки за сезонни работници с керосинови печки.

— Шибани гадняри.

Дори това да бяха и пълни лъжи, понякога и в лъжите имаше някаква истина. А аз не искам хиляди еврейски долари, само малко дребни.

Един знак до синагогата казва, че ще има молебен в петък вечерта, а свещи ще се палят от 7 и 34, каквото и да означаваше това.

Никой не ме гледа. Опитвам вратата. Заключена. До храма има кафене, но и то е затворено.

Между заведението и синагогата има разстояние. Промъквам се през него отзад, виждам алея, паркирани коли, но никакво движение. Зад храма има две празни места за коли. Петък вечерта. Това е утре.

Проверявам задната врата. Обикновено дърво, обковано отдясно с някакви малки дървени неща и пак еврейска звезда. Сигурно е някакъв талисман, с който молят бог за още пари.

И задната врата е заключена. Точно до нея има малко прозорче, прекалено малко за голям човек да се промуши, но не и за мен. На него има мрежа, също като в къщата с ананаса. И като при нея мрежата се сваля лесно.

Няма нужда да чупя този прозорец, защото е отворен. Когато го бутам, той проскърцва. Натискам по-силно и усещам как се поддава, после още малко, после нещо щраква и прозорецът се отваря с трясък и аз се оглеждам в двете страни по алеята.

Никой няма. Влизам.

Ставам все по-добър.

 

 

Приземявам се в някаква тоалетна — малка, но чиста — тоалетна, мивка и огледало. Няма душ. От огледалото разбирам, че не изглеждам толкова зле, колкото си мислех, имам само малко драскотини по лицето и засъхнала бяла пяна по ушите и устните. Измивам я, използвам тоалетната.

Като се има предвид, че едва не се удавих, изглеждам доста добре.

Благодаря на Бога, в случай че Той ме е спасил. Измивам си ръцете.

А сега да намеря малко еврейски пари.