Джонатан Келерман
Били Стрейт (17)

17.

Влизайки в стаята на отдела, Стю каза:

— Само веднъж я бил набил. Какъв човек само!

— Минал е над главите ни, направо при Шолкопф — каза Петра. — Опитва се да манипулира. — Проявяваше колегиалност, но после реши да я прати по дяволите. Ще си каже, каквото й е на сърцето. Спря се и се облегна на един шкаф. — Защо спомена за книгата?

Стю също се облегна.

— Беше любопитно, а не ми се искаше да слушам една от неговите лекции за добрите пожелания и доказателствата.

— Въпреки това ни четоха лекция.

Той сви рамене.

— Според него книгата е пълна глупост. И ти си съгласен с него, нали? — попита тя.

Той се изправи и с една ръка оправи възела на вратовръзката си.

— Дали мисля, че ще направи обрат в разследването ли? Не, но в лабораторията ще свалят отпечатъците и ако са на някой бездомник, има вероятност той да е с досие, значи ще можем да го открием. Ако не стане така, нищо не губим.

Тя не отговори.

— Какво има? — попита я.

— Как само го спомена, направо ме уби.

— Хей, дори аз мога да съм пълен с изненади. — Очите му не издаваха нищо. Отдалечи се, без да поглежда назад дали тя го следва.

Петра остана на място, със стиснати юмруци. Спомни си резервираността на Кати снощи по телефона. Ако беше нещо с брака им, не можеше да очаква от него да се отпусне. Добре, успокой се, съсредоточи се върху работата. Обаче мразеше изненадите.

 

 

От останалите двайсет и пет детективи от сутрешната смяна на Холивудския участък шестима бяха на бюрата си, подреждаха полицейски снимки, пишеха на машина, мъчеха компютрите, мърмореха по телефона, четяха криминалета. Когато Петра и Стю влязоха, всички вдигнаха глави и ги погледнаха съчувствено.

Ако при постъпването си някой детектив обичаше да разгадава мистерии, с работата бързо губеше вкус към тях. Случаят „Рамзи“ беше от най-тежките за откриване на извършителя. Стаята миришеше точно на това, което си и беше — помещение без прозорци, подправено с мъжка нервност.

Един черен детектив на име Уилсън Фурние каза:

— Разбрах аз, че ви чака голяма веселба, когато шефът сутринта влезе, дъвчейки дъвка, а в устата му нямаше нищо.

Петра му се усмихна и той продължи да сканира снимки на престъпници. Стю седеше на бюрото си срещу нейното в дъното. Тя седна и зачака.

— Какво искаш да правиш по търсенето на подобни случаи? — попита той.

— Не кой знае какво.

Той пъхна палците си под тирантите. Деветмилиметровият му пистолет беше поставен в кобур, закопчан през раменете. Петра носеше своя по същия начин. Убиваше й на ръката, затова го извади.

— Така както аз виждам нещата — каза Стю, — имаме два избора. Да отидем в управлението и цяла седмица да въртим микрофилми и в същото време трябва да проверим и Бърбанк, Атуотър и Глендейл, както и другите предградия. Или да го направим по телефона, като се обадим на всички разследващи убийства детективи, които можем да намерим. Шолкопф каза две или три години назад. Да проверим за две. Можем да имаме късмет и да приключим за седмица. Лично аз предпочитам да говоря с живи хора, а не да прехвърлям досиета в центъра, но както кажеш.

— Колкото са по-живи, толкова по-добре — каза Петра. — Как ще си разпределим задачите? Да се обадя ли първо на някои места и да се опитам да се свържа с този Даръл?

— Хайде да посветим сутрините на бумащината, а истинската работа да вършим следобед. — Той погледна към часовника си. — Ти потърси Даръл, а аз ще започна да душа около студиата.

Петра хвърли поглед по цялата дължина на стаята.

— Като стана въпрос за живи хора, можем да започнем с колегите тук. Само ще си загубим времето, но така ще е и с всичко останало.

— Благотворителността трябва да започва от дома. Давай!

Тя стана, отметна косата от лицето си и се покашля драматично. Трима от шестимата детективи вдигнаха глави.

— Господа — произнесе тя и останалите също спряха работата си. — Както знаете, на детектив Бишъп и на мен е възложен очарователен случай, толкова очарователен, че отгоре наредиха да бъдем изключително прецизни. За да се вместим във верния контекст. — Подхилквания. — Защото, цитирам: „ще ни наблюдават“ — край на цитата.

Мрачни погледи отвсякъде.

— С детектив Бишъп искаме да оставим добри впечатления, затова ви молим за помощ при откриването на незнайния извършител на това нечестиво престъпление, който, разбира се, е в пълна неизвестност и трябва да се издири много внимателно, без да се влияе на разследването.

Разбиращи усмивки. Тя описа местопрестъплението, раните на Лиза, след това каза:

— Да ви напомня за някое убийство, станало през последните две години?

Поклащане на глави. Детектив на име Маркъс каза:

— А къде е бил О. Джей по това време?

Смях.

— Благодаря ви, господа. — Тя седна сред слаби аплодисменти.

Стю също ръкопляскаше. Вече изглеждаше добре, сините му очи пак бяха топли. Може би просто не си беше доспал.

— Отхвърлихме шест души — каза той. — Остават още няколкостотин. Какво ще кажеш да си разделим участъците по вертикала? Аз поемам тези на изток оттук, а ти — на запад?

На изток от Холивуд имаше много повече престъпност, повече детективи, повече досиета. Той поемаше лъвския пай от бумащината. Да не би да се чувстваше виновен?

— Ти трябва да преслушаш всички студиа, а аз само Даръл — каза Петра. — Ще поема и източните участъци.

— Не, всичко е наред — вметна той. — Казах на Кати да не ме чака рано. — Премигна бързо, сякаш го боляха очите, после рязко вдигна слушалката на телефона.

Нима ще се разведат след цялото това време заедно? На Петра й се поиска да го докосне.

— Да излезем в обедна почивка, преди пътищата ни да се разделят? „Мусо“ или „Франк“? — попита Петра.

Той се поколеба, после каза:

— Разбира се, заслужихме си я. — Започна да набира номера, но спря. — Някой трябва да се обади и на онези местни ченгета — Де ла Торе и Банкс — и да види какво са открили за оплакването на Лиза от побоя.

— По телевизията казаха, че не е подала официално оплакване.

— Ето, виждаш ли! — каза Стю. — По телевизията винаги казват истината.

 

 

Тя се обади в отдел „Убийства“ в шерифския офис в центъра и потърси Хектор де ла Торе или детектив Банкс. Не се сещаше — или никога не бе знаела — малкото име на по-младия. Обади се Банкс и я поздрави с изненадваща топлота.

— Очаквах, че може да се обадиш.

— Защо?

— Заради новините снощи. За съжаление нямам нищо за теб засега. В поделението в Агура няма заведени оплаквания от по-рано, както и за случая, който тя разказа публично. Изглежда, не се е оплаквала.

— Добре, благодаря.

— Удоволствието е мое — каза той, звучеше нервен. — Няма да правим панаири и да се конкурираме. Нашите момчета биха вашите на бокс миналия месец, така че самочувствието ни е добро… Както и да е, имате моите симпатии. Повториха репортажа и в сутрешните новини. Къщата изглеждаше още по-лъскава, отколкото е. Но нямаше нищо за автомобилния му музей.

Ама че бъбрив тип!

— Само балончета във ваната, коне и голф.

— Интересно, не мислиш ли? — попита Банкс. — Някои хора получават всичко на тепсия и пак успяват да оплескат положението… да имаш нужда от нещо друго?

— Всъщност — каза тя, внезапно вдъхновена, — ако имаш време, наредиха ни да прегледаме всички подобни убийства през последните две години. Имаш ли лесен достъп до архива на участъка?

Банкс се засмя.

— Така е в Лос Анджелис, няма лесни работи. Но сме се научили да вървим, без да се блъскаме в пътните знаци. Подобни ли? Да не търсим някой безименен сериен убиец? Защо?

— Шефовете са притеснени.

— О, разбира се. Ще проверя.

— Наистина оценявам жеста, детектив Банкс.

— Рон.

— Това е черна работа, Рон. Да не объркаш графика си.

— Имаш ли директен телефон?

Тя му го даде и той каза:

— Под подобни разбирам прилика в местопрестъплението, вида и количеството на раните, особени белези, характеристика на жертвата. Нещо необичайно в мястото на престъплението, за което трябва да знам?

— Не — каза тя, свидеше й се информацията. — Обичайната касапница.

— Добре тогава. Ще ти се обадя, ако изскочи нещо. А и да не изскочи.

— Благодаря ти, Рон.

— Няма нищо… м-м… виж какво, знам, че с такова разследване няма да имаш много свободно време, но ако все пак имаш… искам да кажа, да се видим, може би за по едно кафе… ако прекалявам, просто ми кажи.

Заекваше като гимназист.

Топлотата в поздрава му сега й стана ясна.

Дори не се доближаваше до нейния тип, какъвто и да беше той. Едва си спомняше лицето му, беше се съсредоточила върху Рамзи. Дали носеше венчална халка? Беше споменал, че водел децата в зоологическата градина.

Поне имаше деца. Не мразеше децата.

Явно беше мълчала доста дълго, защото той продължи:

— Виж, извинявай, не исках да…

— Не, не, всичко е наред — чу се да казва тя. — Разбира се, щом нещата малко се поуталожат. С удоволствие.

Бог да й е на помощ.