Джонатан Келерман
Били Стрейт (41)

41.

Като наближи асансьора, Милдред Борд чу над главата си стъпки. После пускане на водата в тоалетната, отваряне на кранчето на ваната. Старата къща имаше прекрасна архитектура, но ако се застанеше на определени места, звуците долитаха безпрепятствено през гредите.

Госпожата сама пълнеше ваната си. Това беше ново.

Може би денят се очертаваше да бъде добър.

Върна се в кухнята, изяде бърканите яйца и изпи кафето си на старата дървена маса, изхвърли остатъка от кафеварката, зареди нова и зачака, остави достатъчно време на госпожата да се накисне. В 8:45 вече се връщаше обратно с втората закуска.

На подноса нямаше вестник. Но не защото го бе прегледала за противни статии. Тази сутрин раздавачите бяха подминали къщата. Отново. Такъв объркан свят.

Ще се погрижи за това, след като сервира, незабавно ще вдигне телефона и ще се обади в компанията за абонаменти, ще им даде да се разберат.

Понякога й се искаше госпожата да остави абонамента да изтече. Нямаше нужда да чете нещата, които печатаха.

Асансьорът се отвори на горната, покрита с килим площадка. Мина покрай мястото, на което бе стоял роялът „Стейнуей“, покрай призрака на старинната ракла със заплетен капак от кост от костенурка, двете величествени китайски вази, сини като небето, бели като мляко, поставени върху мраморни пиедестали. Едно прашно петно в нишата я накара да се спре и да го избърше с края на престилката си.

Докато вървеше към апартамента на госпожата, премина покрай някогашното хранилище на порцелана, позлатените витрини с предмети от бронз и емайл, претъпкани с японски вази от нефрит, слонова кост и смесица от метали.

Всички бяха незаменими. Като раклата. Убиването на костенурки вече беше незаконно. На градските деца — да, но не и на влечугите.

Почука на вратата на госпожата, получи очаквания тих отговор и влезе.

Госпожата беше в леглото, в кремава копринена пижама с облечени копчета — истинско изпитание беше да намери подходящо химическо чистене за нея. Косата й бе завита в бяла френска хавлиена кърпа, не носеше грим, но пак бе хубава. Аромат на розова вода освежаваше огромната стая. Единствените предмети върху нощното шкафче бяха кутията с хартиени салфетки и черното копринено домино за сън. Чаршафите бяха едва разбъркани. Тази жена дори и в съня си беше грациозна.

Но госпожата се държеше странно — взираше се пред себе си, не се усмихваше на Милдред. Пак ли кошмари?

Стаята бе все още затъмнена, и двете завеси бяха спуснати. Милдред не помръдваше, не искаше да се натрапва и след миг госпожата се обърна към нея:

— Добро утро, мила.

— Добро утро, госпожо.

Лицето й бе толкова слабо, толкова бледо. Уморено, много уморено. Значи денят по всяка вероятност няма да е добър.

Милдред твърдо реши да я накара да поизлезе — може би разходка с кола до „Ханингтън Гардънс“? Миналия месец двете прекараха един прекрасен час в разходка със скоростта на охлюв, която госпожата налагаше. Седмица по-късно Милдред бе предложила да я повторят, да отидат до художествената галерия, но госпожата се възпротиви. Може би друг път, мила.

Някога, преди време, кадилакът и линкълнът се караха от шофьори. Кадилака вече го нямаше. Милдред се бореше с линкълна… колко ли бензин имаше в резервоара?

Ако не пътуване с кола, то поне разходка в задния двор, малко свеж въздух. Може би следобед.

— Ето ви закуската, госпожо.

— Благодаря, Милдред. — Каза го механично, толкова учтиво, че на Милдред й стана ясно, че госпожата не беше гладна и вероятно няма да се докосне до храната.

Тялото се нуждаеше от поддържане. Това подсказваше елементарната логика. Да, въпреки образованието си, дипломата от колежа в Уелсли — най-изисканото учебно заведение за жени в Америка, госпожата понякога, изглежда, не осъзнаваше основни неща. В такива моменти Милдред се чувстваше като по-голяма сестра, която се грижи за малко дете.

— Трябва да ядете, госпожо.

— Благодаря ти, Милдред. Ще се постарая.

Милдред остави храната, дръпна завесите, взе подноса за легло и го постави пред нея. Забеляза, че на едно място плисетата на пердето са разбъркани, оправи ги и погледна през прозореца. Покритият със сини плочки басейн, който той бе проектирал като двойник на басейна на г-н Хърст в Сан Симеон, беше празен и зацапан с кафяво. Гледката на чемшировата горичка беше прекалено болезнена. Милдред извърна поглед, но попадна на агресивния изглед на Централен Лос Анджелис. Всичкото това стъкло и бетонът отблизо изглеждаха ужасно, но отдалеч може би придобиваха някаква… монументалност.

Когато пак се извърна, госпожата бършеше очите си.

Плачеше ли? Милдред не бе чула и стон.

Госпожата издърпа салфетка от порцелановата кутия и безшумно издуха носа си. Пак ли настинка? Или наистина плачеше.

— Ето, госпожо, препечена филийка, както я обичате.

— Прости ми, Милдред, закуската е прекрасна, но… може би след малко, моля те, остави я.

— Малко кафе за апетит, госпожо?

Госпожата понечи да откаже, но после рече:

— Да, моля.

Милдред взе добре увитата кана и насочи димящата тъмна течност в чашата в стил „Роял Уорчестър“. Госпожата вдигна кафето. Ръцете й трепереха толкова много, че трябваше да хване чашата и с двете, за да я задържи.

— Какво има, госпожо?

— Нищо. Всичко е наред, Милдред. Каква красива роза!

— Тази година станаха много големи. Сезонът ще е добър за розите.

— Да, сигурна съм, че ще е така… благодаря ти, че си си направила труда.

— Нищо не ми костваше, госпожо.

Всяка сутрин си разменяха едни и същи реплики. Стотици сутрини наред. Ритуал, а не формалност, защото благодарността на госпожата беше искрена, беше учтива като кралица, дори по-учтива. Но какво се бе случило с благородството й! Беше трудно да бъде наречена американка. Беше по-скоро… космополит.

Госпожата взе още една салфетка и попи очите си. Милдред взе първата, пусна я във венецианското кошче под масата и забеляза нещо друго там.

Вестник. Днешния!

— Станах много рано и го взех, Милдред, не се сърди.

— Рано ли, госпожо? — Милдред бе станала в шест, взе вана за десет минути, тайното й сапунено удоволствие. Не бе чула нищо. Госпожата бе прикрила бягството си с течаща вода!

— Излязох да видя дърветата. След тези ветрове, които духаха снощи.

— Разбирам, госпожо.

— О, Милдред, всичко е наред. — Топлите й очи премигнаха.

Милдред скръсти ръце върху престилката си.

— Колко рано, госпожо?

— Не помня точно, мила — шест, шест и половина. Сигурно съм си легнала прекалено рано и режимът ми се е объркал.

— Много добре — каза Милдред. — Ще желаете ли нещо друго, госпожо?

— Не, благодаря ти, мила. — Сега ръцете на госпожата пак се разтрепериха. Стискаше здраво завивките. Усмихваше се, но изглеждаше пресилено. Милдред се молеше това да не е нов пристъп на депресия. Погледна към вестника.

— Можеш да го вземеш — каза госпожата. — Ако искаш да го четеш.

Милдред сгъна ужасното нещо под мишница. Да го чете, как ли не! Ще го изхвърли с боклука от кухнята.