Джонатан Келерман
Били Стрейт (36)

36.

Тя спря пред телефонна кабина на бензиностанция, извади номера на „Агенция Нанси Дауни“ и се обади, въпреки че работното време на всички офиси беше отдавна свършило. Нямаше секретар. Ето нещо, което ще свърши утре.

Върна се в града и прегледа пак записките си от разпита на Балч.

Нищо драматично, но все пак й бе дал следа, по която да търси Естрела Флорес, освен това бе свидетелствал за търкания между Лиза и Рамзи.

Тя постоянно се нахвърляше върху него.

Връзваше се с казаното от Кели Спозито за сарказма на Лиза.

Импотентен бивш съпруг, жена с остър език. Рамзи бе казал, че имала навик да го предизвиква. Дали не бе стигнала до края на търпението му?

Колко знаеше Балч? Дали беше чул Рамзи да напуска къщата рано сутринта? Да влиза в автомобилния музей и да изкарва мерцедеса? Или джипа?

Докъде би стигнал защитникът, за да предпази полузащитника?

Играчи. Актьори. Кое беше истинско и кое беше по сценария?

Време беше да говори с нощния пазач, който е бил на смяна в неделя. После се сети нещо. Ранчо „Хейвън“. Такова голямо имение, в пожароопасна зона, трябва да има и втори изход за по-голяма безопасност. Ако е така, дали и там имаше пазач? Или имаше и друг начин да се излезе, без да те забележи охраната?

Прекалено много въпросителни. Ако не разпита пазача веднага, ще постъпи като аматьор. Чувстваше се като сляп художник.

Дали една разходка до Калабасас сега щеше да си струва усилието? Обикаляше цял ден и ако не се отпуснеше, нямаше да може да заспи, а тогава щеше да стане направо прекрасно — един уморен, съсипан детектив, който обърква нещата още повече.

Утре творението й щеше да се появи по всички новинарски емисии и в участъка щяха да заприиждат информации за момчето, повечето от които щяха да са безполезни. Всичко беше само отвличане на вниманието. А нещо в очите на момчето я тревожеше — вече беше видяло достатъчно. Не й се помисляше, че единайсетгодишно дете може да стане свидетел на подобно нещо.

Замисли се за него. Представи си го как изяжда вечерята си сам в парка „Грифит“. Чете. Краде книги. Патетично, но чаровно — стига вече! Иди си вкъщи, Извънземно! Накисни се във ваната, изяж си сандвича — о, боже, не можеше да се прибере. Срещата в осем с Рон Банкс! Какво й бе станало, че прие?

Тя се спусна с колата по „Сънсет“ и погледна часовника си. Седем и четирийсет и шест. Времето едва щеше да й стигне да отиде до „Катц“, да не говорим за освежаване и преобличане.

Човекът ще трябва да гледа пред себе си на масата една развалина.

Голяма работа! Не беше истинска среща.

Какво беше тогава?

Стигна там в осем без три минути, плати за паркинга до заведението и влезе в умирисания на говеждо и царевица ресторант. Поздрави с широка фалшива усмивка една сервитьорка с лошо храносмилане, която помнеше големите й, типични за ченгетата бакшиши, седна в сепаре в дъното, поръча си кока-кола и тръгна към дамската тоалетна да се измие.

Пред напръсканото със сапун огледало тя бухна косата си и не одобри лицето си. Беше определено изтощена, физиономията й се бе изцъклила. Беше по-бледа от всякога и ъгълчетата на устата й висяха — да не би някое жестоко божество да бе очертало бръчките, които скоро щеше да издълбае там? Поне черният костюм с панталон се държеше — нека някой да й каже нещо против вискозата.

Когато се върна, колата й беше сервирана, а Банкс влизаше през входната врата. Тя му махна.

Той се усмихна и седна при нея.

— Радвам се да те видя пак. — Постави ръце на масата и пръстите му забарабаниха. Разгъна хартиената салфетка и я сложи в скута си. Ръцете му не спираха да се движат.

— Да не попадна в задръстване, като идваше насам? — попита тя.

— Не беше чак толкова зле. — Изглеждаше различен. Като непознат.

В сравнение с кога? Седеше срещу един непознат — който се чувстваше неудобно. Я му виж ръцете! Напъваше се да води разговор, когато с една вана би се почувствала божествено.

Сервитьорката донесе купа с туршия и Петра си взе едно парче. Така определи правилата от самото начало: щяха да миришат на чесън. Това като че ли отпусна Банкс и той също посегна.

— Страхотна е — каза. — Никога не съм бил тук преди.

— Хубаво място.

— Понякога ходя в „Лангърс“, на „Алварадо“. В парка „Макартър“ стрелят, но хората пак се редят на опашка за пастърма в „Лангърс“.

— Била съм там — каза Петра. — Падам си по деликатеси.

— Не се ли тревожиш за холестерола?

— Наследствено е — каза тя. — Сама се грижа за холестерола.

Той се засмя. Защо изглеждаше толкова различен? По-млад, отколкото у Рамзи. Беше и облечен по-неофициално — тъмносин двуреден костюм, светлосиня риза, светлокафява вратовръзка. Добре изглеждаше. Дали пък той някак си не беше намерил време да се поосвежи?

Тогава се усети каква беше работата. Нямаше мустаци. Помнеше, че бяха съвсем малки, сиворуси, не бяха голяма заплаха за супата като тези на партньора му. Но отсъствието им веднага се отразяваше. Нямаше сиви косми в косата си. Без мустаците сваляше няколко години. Имаше приятно лице — малко тясно, носът бе леко килнат, но очите му бяха правилно разположени. Пъстри. Дълги мигли. Сега устните му се виждаха и това го правеше да изглежда по-открит, но не и уязвим. Гладки ръце. Млада кожа. Приличаше на човек, късно изкарал пубертета, щеше да остане дълго време младолик.

Ъгълчетата на устата му бяха леко повдигнати — неизтриваема усмивка, която сигурно в училище му е навличала неприятности. „Стига си се подхилвал, Банкс.“

Усети, че тя се взира в него. Докосна горната си устна и изви едната си вежда.

— Снощи се отървах от тях — каза почти извинително. — Беше експеримент. Дъщерите ми не ги харесаха, казаха, че ги гъделичкали. Обръснах ги веднага пред тях. Те решиха, че е голям купон.

— Колко дъщери имаш?

— Две. На шест и на пет.

Знаеше, че носи снимки, затова го попита дали може да ги види.

— Всъщност… — каза той и извади няколко от портфейла си.

Две сладки малки същества, и двете тъмнокоси, но със светла кожа, с малко латино вид. Големи кафяви очи, дълги коси на букли и еднакви розови дантелени рокли. На пръв поглед не приличаха на Банкс, въпреки че й се стори, че в усмивката на по-малката има нещо от него.

— Прекрасни са. Как се казват?

— По-голямата е Алиша, а малката Беатрис. Наричаме я Би или Ханиби.

А и Б. Някои хора обичаха реда. Върна му снимките и той ги погледна пак, преди да ги пъхне зад кредитните си карти.

Дотътри се сервитьорката и ги попита дали са готови.

Петра знаеше какво иска, но взе едно меню, за да му даде време.

Сервитьорката потропваше с крак.

— Мога да дойда след малко…

— Не, мисля, че сме готови. Ще взема пастърма със салата от зеле. И пържени картофи.

— А вие?

— Пушено пуешко в кайзер руло. С картофена салата — каза Банкс.

— Нещо за пиене?

— Кафе.

Като останаха сами, тя каза:

— Колко често се виждаш с тях?

— Те живеят при мен.

— О!

— Майка им е испанка, от самата Испания. Тренира коне, преподава езда. Върна се да работи в един курорт в Майорка и ми отстъпи родителските права. Посещава ги на всеки няколко месеца, все още не е решила къде иска да живее.

— Трябва да е тежко.

— Така е. Опитвам се да им внуша, че мама ги обича, мисли за тях, но те знаят само, че тя не е тук. Наистина е тежко. Току-що ги записах на терапия. Да се надяваме, че ще помогне.

Повечето ченгета бягаха от всичко, свързано с психиатрията, освен ако не подаваха рапорт за освобождаване по инвалидност. Лекотата, с която Банкс си призна, я заинтригува.

Гледа го, докато ядеше още едно парче туршия. Тесни длани, свободната продължаваше да барабани. Пръстите бяха дълги, но дебели. Безупречни нокти.

Дъвчеше бавно. Всичко в него изглеждаше бавно и премислено. Освен ръцете. Всичкото му напрежение се стичаше към пръстите.

— Тя винаги ме караше да си пусна мустаци. Бившата ми жена. Казваше, че така било по-мъжествено. — Засмя се. — И след като си отиде, аз го направих. Предполагам, психиатърът би имал обяснение и за това. Както и да е, тя все още се опитва да открие себе си. Надявам се скоро да го направи.

— Колко време мина?

— Постановлението за развода беше издадено преди година. Сега вече мога да я съжалявам, да видя, че е човек със сериозни проблеми, но… О, между другото говорих с шерифа в Карпентерия и той каза, че Лиза Рамзи не е подавала официално оплакване срещу домашното насилие на Рамзи и там. Нямат обаждания за тази къща, точка.

Рязко смени темата. Разбра го и се изчерви, а Петра се зачуди как да му помогне да излезе от неудобната ситуация.

Сервитьорката спаси положението, като тръсна кафето пред него достатъчно силно, за да оплиска чинийката, и изръмжа:

— Храната ви идва.

Отдалечи се бързо, а Петра каза:

— Благодаря ти, че си проверил, Рон.

— Най-малкото, което бих могъл да направя.

Двамата се заеха с питиетата си. Ресторантът беше почти пълен, обикновената смесица от сърбащи супа старци и мрачни млади хора от поколението „X“, които се правеха, че не им пука за мазнините в храната. Зад претъпканите щандове барманите режеха и увиваха, пускаха шеги, а соленият аромат на херинга, пушено и пълнено месо отстъпваше на сладкия мирис на пресни ръжени хлебчета, които излизаха от кухнята на метални тави.

Изведнъж Петра усети глад, беше се поотпуснала.

— Ами ти? — попита Банкс. — Била ли си омъжена?

— Разведена съм от две години и половина, нямам деца. — Изчисти този въпрос, преди той да може да попита. — Значи живеят при теб през цялото време. Трябва да е голямо предизвикателство.

— Майка ми помага — взема ги от училище, гледа ги, когато трябва да работя до късно. Те са страхотни момичета, сладки, умни, спортистки — Алиша играе футбол, не отстъпва на момчетата. Би още не е сигурна дали харесва футбола или тениса повече, но има много добра координация.

Таткото обичаше спорта. И нейният баща бе преминал през същото с всичките си пет деца. Футбол за момчетата и софтбол за Петра. Всяка неделя в онзи ужасен екип. Мразеше цялото това занимание, правеше се на ентусиазирана, за да му угоди, цели три лета тренира. Години по-късно той й каза, че му е направила голяма услуга, като се е отказала. Копнеел за малко повече свободно време през уикендите.

Самотен баща — това ли ги беше сближило с Банкс?

Той изглеждаше толкова непредпазлив. Какво ли правеше в полицията? Попита го как се е оказал в тази професия.

— Баща ми беше пожарникар, изборът ми беше или неговата професия, или полицията — каза той. — Винаги съм искал да бъда едно от двете.

— Не искам да звуча шовинистично, но защо местната полиция, а не участъка на Лос Анджелис?

Той се усмихна широко.

— Исках да се занимавам със сериозна криминална работа, наистина, но тогава Лулу, бившата ми жена, заговори, че някой ден иска да открие собствена школа по езда, смятахме да живеем някъде, но без да се обвързваме с мястото, затова подадох молба в местната полиция. Ами ти?

Тя му предаде една много съкратена версия на трансформацията си от художник в полицай.

— Ти рисуваш? — попита той. — Беатрис проявява артистични заложби. Или поне на мен така ми се струва. Майка й навремето се опитваше да прави грънци. Все още пазя колелото вкъщи, всъщност така си и остана. Искаш ли го?

— Не, благодаря ти, Рон.

— Сигурна ли си? На мен не ми трябва.

— Оценявам предложението ти, но аз само рисувам.

— О, добре. Какво рисуваш?

— Всичко.

— И някога всъщност си се занимавала професионално.

— Не бях точно Рембранд.

— Все пак трябва да си добра.

Разказа му накратко за работата си в рекламната агенция, устата й не спираше, а наум разсъждаваше: „Колко сладко, всеки от нас премества центъра на вниманието върху другия“. В нейния случай беше от самозащита, но Банкс изглеждаше искрено заинтригуван от нея. Пълна противоположност на Ник. И на всички други мъже, с които бе излизала след него — художници, после полицаи. Дори когато говореха за срещния, беше само ход, за да върнат разговора отново към себе си, себе си, себе си…

Този изглеждаше различен. Или просто тя се ласкаеше?

— Както вече казах, не беше кой знае какво — завърши тя рецитацията си.

— Все пак — поде той, — трудно е да си изкарваш хляба с изкуство. Имах чичо, който правеше скулптури, едва свързваше двата края. А, ето я и храната, о, я виж порциите!

Той ядеше бавно и това възпря Петра да се нахвърли като вълк. Добре ми влияеш, детектив Банкс.

Между хапките те си бъбреха за работа. Сухи факти — осигуровки, застраховки, обичайните дреболии, сравняваха местната и градската бюрокрация, шегуваха се добродушно за полицейските спортни турнири. Намериха повече допирни точки, отколкото различия. Тя забеляза, че той не носи оръжието си.

След като изядоха порциите си, поръчаха ябълков пай. Петра първа изяде своя и продължи лениво да обира трохите с вилица.

— Обичаш да похапваш — каза Банкс. — Слава богу.

Вилицата замръзна насред въздуха. Тя я остави в чинията.

Той пак се изчерви.

— Аз… не исках да те обидя… исках да кажа, че според мен това е страхотно. Наистина. Това със сигурност не значи… поне доколкото аз мога да преценя… — Поклати глава. — О, боже, хич ме няма в тези неща.

Тя усети, че се залива от смях.

— Всичко е наред, Рон. Да, наистина имам добър апетит, когато се сетя да ям.

Той продължи да поклаща глава и да бърше устата си със салфетката, сгъна я прилежно и я сложи до чинията си.

— Каквото и да съм изръсил току-що, моля те, приеми го като комплимент.

— Така го и приемам — каза Петра. — Ти каза, че апетитът говори за добро здраве.

— Точно така. Прекалено много момичета днес са полудели на тема храна. Мисля за тези неща, защото имам дъщери. Бившата ми жена постоянно ги тормозеше, беше й станало фикс идея да е кльощава… — Пак се спря сам. — Не е много учтиво да я споменавам през пет минути.

— Хей, тя е била важна част от живота ти. Нормално е. — Което намекваше, че за нея Ник беше същото. Но не беше така. Тя никога не говореше с никого за него.

— Била — каза той. — Минало време. — Вдигна ръка и разряза вертикално въздуха. — Е… как върви случаят?

— Не бих казала страхотно. — Разказа му, без да споменава подробности. Харесваше го, но не забравяше, че не е от участъка на Лос Анджелис.

— При такива ситуации — каза той — има публичност, която не ти позволява да си вършиш работата както трябва.

— Имал ли си такъв случай някога?

— От време на време се случва. — Докосна салфетката си и извърна поглед.

И той ли беше нащрек?

— От време на време? — повтори тя.

— Ти какво си мислиш, че ние, местните ченгета, се занимаваме само със селяни и пазим дилижансите.

— А — каза Петра, — дали съм чувала за някои от тях?

— Ами — каза той, — с Хектор работихме по случая с убиеца от окръжната болница.

Първокласен случай, отпреди три години. Някакъв откачен колеше сестрите в района на окръжната болница, четири жертви за три месеца. Лошият се оказа санитар, лежал в затвор за изнасилване и опит за убийство. Успял да се промъкне през проверките при назначението си и чистел подовете в операционните. Преди да го хванат, сестрите заплашиха със стачка.

— Това твой случай ли беше?

— Мой и на Хектор.

— Е, сега вече съм впечатлена.

— Повярвай ми, не беше като за Шерлок Холмс — каза той. — Всичко сочеше към вътрешен човек. Беше просто въпрос на проверка на книжата, проверка на пропуските, елиминиране на невинните, докато попаднем на виновния.

Петра си спомни брожението сред феминистките, шума по медиите. Дали разследването не е започнато от някакви специални части?

— От началото ли се занимавахте с този случай?

Той пак се изчерви.

— Не, повикаха ни след няколко месеца.

— Значи вие се явявате спасители.

— Понякога — каза той. — Понякога нас ни спасяват. Знаеш как е.

Знаеше само, че убиецът от окръжна болница беше първокласен случай, а той е бил спасителят му, елитно ченге. И шерифът прати точно него да уведоми Рамзи?

От какво толкова се притесняваше? Да не би да беше срамежлив? Или местните са го пратили да я разпита за подробности?

— Някакви идеи за Рамзи? — каза тя.

— Както казах и у тях, човекът събуди интуицията ми, но аз не съм уверен в нея. — Усмихна се. — Можеш да ме молиш за услуги по всяко време.

Тя се усмихна в отговор. Рон пак забарабани по масата. Потърка мястото, на което бяха мустаците. Сервитьорката му донесе сметката и въпреки протеста на Петра, той настоя да плати.

— Хей, след като ме изтърпя, заслужаваш една вечеря.

— Нищо не съм търпяла — чу се да казва тя.

Излязоха от ресторанта и той я изпрати до колата. Нощта беше топла. По „Феърфакс“ още се мяркаха пешеходци, а вестникарската будка от другата страна на улицата вече беше заредена. Мирисът на храна от „Катц“ ги последва и навън. Той не вървеше близо до нея, изглежда, съзнателно избягваше близостта.

— Е — каза, когато стигнаха до форда, — беше страхотно. Аз… искаш ли да отидем някъде другаде? Ако не си уморена, искам да кажа… може би да послушаме музика. Обичаш ли музика?

— Малко съм уморена, Рон.

Печалното му изражение й показа, че тази вечер беше лична, нямаше нищо общо със случая и тя се почувства засрамена, че го бе подозирала.

— Разбира се — каза той. — Сигурно си уморена. — Протегна длан и те бързо се ръкуваха. — Благодаря ти много, Петра, наистина оценявам жеста ти.

Дали някой мъж преди й беше благодарил, че е прекарала времето си с него?

— Аз ти благодаря, Рон.

Той се наклони напред, сякаш се канеше да я целуне, после се олюля назад, махна й бързо като за поздрав, обърна се и тръгна с ръце в джобовете.

— Каква музика обичаш? — попита тя. Реши, че е кънтри. Сигурно традиционна кънтри музика.

Той спря, обърна се и сви рамене.

— Предимно рок. Стари неща, блус, Стив Милър, „Дуби брадърс“. Преди свирех такива парчета в една група.

— Наистина ли? — Тя се овладя, за да не се изсмее. — Имаше дълга коса?

— Достатъчно дълга — каза той и тръгна пак към нея. — Не ме разбирай погрешно — не бяхме професионалисти. Искам да кажа, че имахме няколко ангажименти в клубове, свирехме и в „Уиски“. Там срещнах моята… — Покри устата си с ръка.

— Разбира се — каза Петра и се засмя, — и не само нея, нали? Сигурно си се запознавал с хиляди мацки. Нали затова най-вече си бил в бандата. Не ми казвай — барабани? — Тези неспокойни ръце.

— Позна.

— Барабанистите винаги свалят момичетата, нали?

— Не ме питай — каза Банкс. — Постоянно бях прекалено зает с поддържането на ритъма.

— Още ли свириш?

— От години не свиря. Старите ми барабани ръждясват в гаража.

Заедно с грънчарското колело, велосипедите, вероятно заедно с много стари играчки, предмети от детството, господ знае какво още. Петра си представи малка къща, пълна с мебели от „Левиц“. Доста далеч от ранчото с конете, което така и не се беше материализирало.

— И къде ходиш да слушаш музика? — попита тя.

— Преди ходех в кънтри клуба в Реседа. Там не свирят кънтри, а рок…

— Знам го.

— О, извинявай.

— Ами от тази страна на хълма? — попита тя.

— Не знам — отвърна той. — Не излизам много. — Самопризнанието го притесни и той погледна часовника си.

— Трябва ли да се връщаш? — попита го.

— Не, те вече са заспали. Обадих им се, преди да изляза. Майка ми ще остане за през нощта. Просто исках да се обадя, за да се уверя, че всичко е наред…

— Обади им се от нас — каза тя. — Не е далеч оттук.

Замисли се: казал е на майка си, че ще закъснее. Големи планове или сляп оптимизъм?

Незнайно защо, не я интересуваше.

 

 

Докато той говореше с майка си, тя оправи грима си. Слава богу, апартаментът беше в добро състояние. Рядко се прибираше, откакто започна този случай. Покани го да свали сакото си и го закачи. В кухнята, прави, изпиха по чаша червено вино. Той й направи комплимент за обстановката. По негово настояване тя му показа картините си. Не тези, по които работеше, а стария си каталог, увеличени снимки на картини, които бе продавала в общинската галерия.

Беше впечатлен. Дори не се опита да я докосне.

Преместиха се във всекидневната и разгледаха малката й колекция от компактдискове, опитаха се да намерят нещо, което и двамата имаха, и накрая стигнаха до албума на Ерик Клептън „Дерек енд дъ Доминос“.

Седяха на половин метър един от друг на дивана и изслушаха половината от албума, после ръката му се премести с десет сантиметра по-близо към нейната и остана там. Тя също извървя своята част от разстоянието и пръстите им се докоснаха, после се преплетоха.

Дланите им бяха потни, но никой не се бе осмелил да ги избърше. Тя усети, че опипва кокалчетата от опакото на ръката му прекалено твърдо и намали натиска.

Той задиша учестено, но не помръдна.

По време на „Бел ботъм блус“ той наклони глава към нея и се целунаха.

Първо със свити устни, и двамата миришеха на чесън, стори им се, че това продължи доста дълго, последва дълбока целувка, с потракване на зъби и преплетени езици, ръцете им бяха на тила на другия. Устните му бяха меки, наистина много меки. Тя се зарадва, че си е обръснал мустаците. Когато се разделиха, и двамата бяха останали без дъх.

Той беше готов за още, но жаждата в очите му стресна Петра и тя се отдръпна. Изслушаха песента докрай, без да помръдват, като продължаваха да се държат за ръце. Беше се подмокрила, зърната на гърдите й я боляха, тялото й копнееше за любов, но не искаше това да става сега, не и с него, не в този момент. След още една песен стана и отиде до тоалетната. Когато се върна, той стоеше прав, беше облякъл сакото си.

Тя седна, беше като покана, но той остана на крака пред нея, пресегна се надолу и я погали по косата, по бузата, по брадичката. Тя вдигна очи, видя как долните му зъби гризяха горната устна.

Сега вече цялата трепереше и ако той беше опитал отново, кой знае какво щеше да се случи. Но той само стоеше прав.

Тя стана, мушна длан в неговата и го заведе до вратата.

— Наистина искам да се видим пак — каза Рон.

В гласа му имаше повече сигурност, но пак беше неуверен.

— Аз също.

 

 

Половин час по-късно, сама в леглото си, гола, след като се беше самозадоволила и изкъпала, на фона на някакво късно телевизионно шоу, което бръщолевеше нещо в тъмното, тя се замисли какво трябва да свърши сутринта.