Джонатан Келерман
Били Стрейт (33)

33.

Стю разгледа портрета на момчето.

Беше си тръгнал преди четири следобед без обяснения. Петра изгаряше от нетърпение да му съобщи какво е намерила, но това ново развитие на нещата, наличието на потенциален свидетел означаваше, че ще трябва да задълбаят в тази посока.

— Добра работа — каза той. — Не го показвай на Харолд.

Харолд Бийти беше на шейсет, дългогодишно ченге от отдел „Наркотици“, но понякога работеше допълнително и като полицейски художник. Всичките лица, което рисуваше, изглеждаха еднакви. Другите детективи ги наричаха зад гърба му „Семейство Бийти“. Той си поигра с тирантите си и това обичайно за него действие разгневи Петра още повече. Искаше признание, че е постигнала нещо.

Защото не беше убедена, че разкритието ще я отведе някъде.

Поне портретът беше хубав. Разпита Магда Солис за всяка черта от лицето му и направи много подробна, внимателно защрихована скица. Библиотекарката се взря в крайния резултат и прошепна: „Удивително“.

Хубаво момче с големи раздалечени очи — Петра ги защрихова наполовина, за да може да ги промени, като разбере дали са сини или кафяви. Тесен нос с прищипани ноздри, тънка уста, остра брадичка с трапчинка. Солис не беше сигурна какъв цвят са очите на момчето, но беше сигурна за трапчинката.

Права коса, светлокафява, гъста, сресана надясно, бретонът покриваше челото чак до веждите и висеше над ушите му и по раменете. Тънко вратле стърчеше над тениската. Солис каза, че бил дребен, доста под 1.50, най-много четирийсет килограма, носеше тениска, джинси, маратонки с дупки по тях, понякога стар, раздърпан пуловер.

О, да, и часовник — един от онези евтини електронни модели.

Това заинтригува Петра. Дали часовникът не беше подарък за Коледа отпреди време? Нещо, с което се е гордял? Къде ли беше домът му? Преди колко време беше избягал?

Дете. Когато кандидатстваше за детектив, й предложиха да избира между детския отдел и кражбите на коли. Тя избра колите. Никой не я попита защо…

— Изглежда мрачен — каза Стю.

Така си беше. Изражението на момчето показваше нещо повече от обида. Той беше обременен. Както се изрази Солис — „смачкан от живота“.

— Крал храна от хладилника, взел душ — каза Стю. — Отпечатъците съвпадат с нашите. Невероятно.

— Може би това е Провидението — каза Петра. — Може би Господ ни възнаграждава за набожността и всичкото това време, прекарано в църквата.

— Да бе — каза Стю. Гласът му беше дрезгав. Никога не го бе виждала толкова ядосан.

Какво толкова беше станало? Тя винаги се шегуваше с него за религия. Преди тя да може да каже нещо, той се изправи и закопча сакото си.

— Добре, да отидем да кажем на Шолкопф.

Пак й обърна гръб. Откакто беше влязъл с танцова стъпка в стаята, погледите им не се бяха срещнали нито веднъж.

— Ще го направим по-късно — каза Петра. — Имам да прегледам едни книжа…

Той внезапно се извърна.

— Има ли някакъв проблем да го направим, както е по устав, Петра? Той ясно ни каза, че иска да го държим в течение, а сега има какво да му кажем.

Тръгна към вратата, а когато се изравни с него, Петра му прошепна:

— Какво, по дяволите, става?

— Нищо не става. Ще отидем да съобщим на Шолкопф.

— Не за това. Какво става с теб?

Той продължи да върви, без да отговаря.

— По дяволите, Бишъп, държиш се като пълен глупак!

Той спря и стисна челюстите си. Ръцете му бяха свити в юмрук. Никога преди не го беше ругала. Приготви се за избухване. Това щеше да е интересно.

Вместо това, лицето му се отпусна.

— По дяволите! Може и да си права.

В кабинета на Шолкопф и двамата спазваха ледено мълчание.

Капитанът погледна рисунката и я остави на бюрото си.

— Ти ли я направи, Барби? Скрит талант… Може би трябва да пенсионираме Харолд.

Той се облегна на стола и качи крака на бюрото. Нови обувки, италиански, подметките бяха още черни.

— Не е бомба, но може би сме на път да открием нещо. — Откъсна рисунката от бележника на Петра. — Говорете с полицаите от детския отдел, вижте дали някой не познава това дете. Проверете и в приютите, църковните настоятелства, социалните служби — всички, които днес се занимават с избягали деца. Ще направя копие за „Връзки с обществеността“.

— Връзки с обществеността? Ще го изнесеш в пресата?

— Имаш ли по-добър начин да го разпространим?

— Сигурни ли сме, че искаме да го разпространим веднага?

— Че защо не, по дяволите?

— Когато намерихме книгата, ти реши, че уликата е слаба, подчерта колко е невероятно някой да чете на тъмно. Така че каква е вероятността момчето да е видяло нещо? Но ако покажем на света как изглежда и той наистина се окаже някое момче от улиците на Холивуд, можем да възбудим панически лов. Освен това, ако убиецът познава Холивуд, може пръв да стигне до него…

— Не вярвам — каза Шолкопф. — Майчински инстинкти. — Краката му докоснаха пода. Изглеждаше, сякаш всеки момент ще се изплюе. — Искаш ли да разкриеш убийството, или ще се правиш на майка на някакъв малък беглец?

Гневът преряза Петра. Един спокоен глас, който можеше и да е нейният, каза:

— Искам да бъда внимателна, господине. Още повече, ако той е свидетел…

Шолкопф я прекъсна с махване на ръка:

— Говориш за убиеца, сякаш е някаква абстракция. Става въпрос за шибания Рамзи. Искаш да ми кажеш, че той ще открие избягалото момче преди нас? Я стига! Чуй какво ще ти кажа, Барби, ако се тревожиш за благоденствието на момчето, не изпускай от очи Рамзи. Това може дори да ни помогне: той тръгва след детето, ние го спипваме, точно като по телевизията. — Смехът на Шолкопф прозвуча метално. — Да, това определено е част от задълженията ти. Следи Рамзи. Кой знае, може да станеш и герой.

Дробовете на Петра бяха като дървени. Опита се да поеме въздух, като се стараеше да не си личи, че това й коства някакво усилие.

— Значи ще използваме момчето като примамка — каза Стю.

Петра усети, че сега говореше бащата на шест деца.

— И ти ли? — каза Шолкопф. — Търсим потенциален свидетел на убийство. Господи, не мога да повярвам, че споря с вас. За какво, по дяволите, си говорим, откакто започнахме случая? Да бъдем внимателни. Какво, по дяволите, си мислите, че ще се случи на детето, ако точно то е нашият свидетел, а ние не направим никакво усилие да го намерим? Не ми губете повече времето. Вие двамата открихте тази следа, сега вървете по нея!

— Добре — каза Стю. — Но ако Петра прекарва времето си в следене, няма да има кой да…

— Струва ми се, че не стават много други неща по този случай…

— Всъщност има още нещо — по търсенето на подобни случаи, което ни разпореди. — Стю му каза за Илзе Егерман и издирването на Карлхайнц Лаукх.

Шолкопф прикри изненадата си с доволна усмивка.

— Е… ето. Добре де, имате нужда от още мъже — о, извинете, от хора. Кажи на Фурние, че и той работи по този случай. И без това вече се е заел с хлапето — страшния зъл крадец. И тримата се хващайте сериозно на работа. Поне да опазим улиците от обирджии на хладилници.

 

 

— А какво да правя с другите си случаи? — попита Фурние.

— Питай него — каза Стю. — Ти се оплакваше, че за теб не остава слава. Ето ти възможност.

— Да бе, аз съм Защитникът на ананасите. Добре, как ще си разпределим задачите?

— Аз трябва да държа под око Рамзи — каза Петра. — Вече го разпитах, така че има повод да му се обаждам пак. Но няма да стане, ако си мислите, че ще вися пред портите на ранчото Хейвън по цял ден.

— Не те виня — каза Фурние. Поглади с длан обръснатата си глава.

Тя го познаваше бегло, нямаше нищо против него. Стю казваше, че е умен. Надяваше се да е така. Трябваше бързо да навакса.

Зае се с това. Фурние си водеше бележки. Стю пак изглеждаше разсеян.

Накрая се споразумяха Петра да намери Естрела Флорес и Грег Балч и вероятно пак да се пробва с Рамзи, Стю продължава със случая „Егерман“, а Фурние се свързва с детския отдел на Холивудската полиция, с местните приюти и се опитва да открие момчето из свърталищата на клошарите.

Преди Петра да завърши речта си, Стю стана и излезе.

— Добре ли е? — попита Фурние.

— Само е малко уморен — каза Петра. — Много му дойде.

 

 

Тя се върна на бюрото си и се обади във всички отдели за изчезнали хора в поделения на полицията в Лос Анджелис. Разбра за няколко Флорес, но нито една Естрела. Записа си имената на две, които бяха на близка възраст — Имелда, на шейсет и три, от Източен Лос Анджелис, и Дорис, петдесет и девет годишна, от Мар Виста, обади се на семействата им, но никакъв резултат.

Същото и в местните участъци. А сега какво? Дали Флорес не се бе върнала в родината си? Къде беше това? Мексико? Ел Салвадор? Тогава си спомни какво й каза Рамзи. Грег Балч наел новата прислужница, значи сигурно той е намерил и Естрела.

Още един повод да си поговори със стария Грег. Но първо дължеше едно обаждане на Рон Банкс, за да му съобщи, че побоят е станал извън района на Лос Анджелис. Той си беше на бюрото и каза:

— О, здрасти! Не ти се обадих, защото още не съм открил никакви оплаквания.

— Няма и да откриеш — каза тя. — Току-що установих, че Рамзи има друга къща в Монтесито, Рон. Побоят е станал там. — Още нещо, което трябваше да свърши: да проследи този инцидент…

— О, добре — каза Банкс. — Това е за полицаите от Карпентерия. — Прочисти гърлото си. — Виж, за онзи път, когато те поканих да излезем. Нямах предвид да те притискам. Последното нещо, от което се нуждаеш, е някой да те разсейва…

— Няма нищо, Рон.

— Много мило, че го казваш, но…

— Всичко е наред, Рон. Наистина.

— Беше непрофесионално. Извинението ми е, че съм разведен само от една година и още не съм добър в тези неща и…

— Хайде да се видим — каза тя, беше й трудно да повярва, че го произнесе.

Мълчание.

— Сигурна ли си? Искам да кажа… страхотно, с удоволствие. Ти кажи кога.

— Какво ще кажеш за тази вечер? Къде живееш?

— „Гранада Хилс“, но ще дойда от центъра, така че няма значение.

— Обичаш ли деликатеси?

— Всичко обичам.

— Какво ще кажеш за „Катц“ на „Феърфакс“? Да речем, в осем.

— Страхотно! — Той почти изпя последната дума.

Ето как можеше да въздейства на хората!