Джонатан Келерман
Били Стрейт (47)

47.

В четвъртък, в 6:30 вечерта, след като бе прекарал още безплодни часове върху случая „Егерман“, Стю се приготви да си ходи. Петра беше в дамската тоалетна. Реши да я изчака, за да й каже довиждане.

Утре ще прегледа „Телевизионните справочници“. Във всяка прилична библиотека трябва да ги има. Ще намери някоя до болницата.

Заключи бюрото си и се опита да освободи ума си от голямата тревога. Лоши разсейки на тумора. Лимфни възли, пълни с ракови образувания.

Когато беше с нея, бе най-позитивният човек на света. Тя му показа от самото начало, че точно това очаква от него.

Трябва да продължим да се отнасяме към всичко, както досега, скъпи.

Първо към децата. С това бе съгласен — семейството беше най-важно, но какво щеше да остане от него утре?

Мама отива в болницата за незначителен преглед, деца. Само за няколко дни. Всичко е наред.

Тя не бе проронила и сълза, откакто проблемът се появи, прекарваше дните си по съвсем същия начин, както преди: занимаваше се с колата, готвеше, ходеше в църковното настоятелство. Дори спеше с него. Стю се дърпаше, но тя настояваше и той не искаше тя да се чувства като инвалид.

Преди деветнайсет години беше красавицата на гимназия „Хувър“, на следващата година стана Мис Глендейл, после любимката на женския университетски клуб в Оксидентал, където следваше история.

Това е само обикновен тумор, съвсем малък, увери го Дризак. Семейната обремененост не беше ужасна: майката на Кати беше здрава, но леля й бе починала от рак на гърдата.

Прогнозата е оптимистична, твърдеше Дризак. Но Стю беше син на лекар, знаеше колко неточна може да бъде медицината.

„Неприятните изненади — бе казвал неведнъж баща му — са част от живота на лекаря. Затова всички трябва да се уповаваме на Господа.“

На Стю болезнено му се искаше да се уповава и през последните няколко дни се молеше с трескавия ентусиазъм на мисионер. Но дълбоко в себе си се чувстваше празен като атеист.

Какво беше това: „Моля те, Господи“ и „Мили Боже“. Какво право имаше да моли?

Заради децата. Винаги заради децата.

Докосване на ръка по рамото го накара да подскочи.

— Извинявай — каза Петра.

— Май се бях отнесъл.

Ръката й остана на рамото му.

— Виж, ако мога да направя нещо…

— Благодаря ти, но сме добре, Петра. Сигурен съм, че всичко ще мине гладко.

— Кога е операцията?

— В шест сутринта.

— Не бързай да се връщаш — каза тя. — С Уил ще се оправим.

— Добре — каза той, чудейки се дали тя няма да се опита да го прегърне пак. Надяваше се да не го направи. Не и тук, пред останалите. — Какви са плановете ти? — попита.

— Мислех да се повъртя около къщата на Рамзи, да поговоря с охраната, да видя дали няма друг вход към ранчото „Хейвън“.

— Добра идея — отвърна той. Петра бе отбелязала, че са пропуснали веднага да разпитат нощния пазач и той се възмути… Какво щеше да прави без Кати?

Каза на Петра, че се справя страхотно и си тръгна.

Вървеше стабилно, стъпваше ритмично. Но коленете му трепереха, сякаш някой го подкосяваше.