Включено в книгата
Оригинално заглавие
To a God Unknown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 18 гласа)
Сканиране
ventcis (2015)
Корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Джон Стайнбек

Към един незнаен бог

 

John Steinbeck

To a God Unknown

A Mandarin Paperback

 

© John Steinbeck, автор

© Диана Нешева, превод

© Виктор Паунов, художник на корицата

© ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

Всички права запазени

 

Превод: Диана Нешева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

 

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

тел. 02 9830485,

факс 02 9830486

e-mail: [email protected]

www.prozoretz.com

 

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ISBN 978-954-733-568-4


9.

Времето помръкна с идването на зимата. После дойде пролетта. Ожениха се едва с настъпването на следващата есен. Трябваше да се мисли за края на учебната година. После, през летните жеги, когато белите тополи клюмнаха под слънцето и реката се превърна в малко поточе, Елизабет бе заета с шивачката. Хълмовете преливаха от класове, натежали от семе. Нощем добитъкът напускаше храсталака, за да яде, а когато слънцето изгрееше, се връщаше в сянката сред миризмата на мента и сънливо преживяше по цял ден. Натрупаното от мъжете сладко сено се издигна над гредите на хамбара.

Веднъж седмично Джоузеф отиваше до Нуестра Сеньора и разговаряше с Елизабет в гостната или я извеждаше на разходка с каруцата. И питаше:

— Кога ще се оженим, Елизабет?

— Ами, нали трябва да изкарам годината — отговаряше тя. — Имам да свърша хиляди неща. Трябва да отида до Монтерей за малко. Татко сигурно ще иска да ме види, преди да се омъжа.

— Така е — трезво разсъждаваше Джоузеф. — После може да се промениш.

— Знам.

Тя обхвана китката му с ръце и се загледа в преплетените си пръсти.

— Погледни, Джоузеф, колко е трудно да помръднеш точно пръста, който искаш. Не можеш да разбереш точно кой е.

Джоузеф се развесели от начина, по който Елизабет насочваше вниманието си към разни неща, за да отклони мислите си.

— Страх ме е от промяната — каза тя. — Искам я, а ме е страх. Дали ще напълнея, как мислиш? Само за миг ще се превърна в друг човек и ще си спомням за Елизабет като за позната, която е умряла.

— Не знам — отвърна той и оправи едно плисе на яката й. — Може би нищо никога не се променя. Може би се случват само непроменими неща.

Веднъж тя дойде във фермата и той я разведе наоколо. В думите му се криеше самохвалство:

— Ето къщата. Най-напред построих нея. В началото на мили наоколо нямаше никакви сгради, само къщата под дъба.

Елизабет се облегна на дървото и погали ствола.

— Горе може да се постави седалка, Джоузеф, ей там, където онези клони излизат от ствола. Може ли да се кача на дървото, Джоузеф?

Тя вдигна очи към лицето му и видя, че я гледа някак особено втренчено. Вятърът бе разпилял косата по челото му. Елизабет изведнъж си помисли:

„Ако имаше тяло на кон, щях да го обикна по-силно.“

Джоузеф припряно пристъпи към нея и й подаде ръка.

— Качи се на дървото, Елизабет. Искам да се качиш. Ела, ще ти помогна.

Подложи шепи и помогна на Елизабет да запази равновесие. Тя се настани в чатала, откъдето излизаха огромните клони. Когато видя как удобно се е наместила във вдлъбнатината и как я обгръщат сивите ръце на дървото, той не се сдържа и извика:

— Щастлив съм, Елизабет!

— Щастлив ли си, Джоузеф? Наистина изглеждаш щастлив. Очите ти искрят. Защо си толкова щастлив?

Той сведе поглед и тихо се засмя.

— Хората се радват на необичайни неща. Аз се радвам, че седиш на дървото ми. Преди миг си помислих, че дървото те обича.

— Отмести се малко по-нататък — извика тя. — Искам да се покача на горния клон и да видя какво има от другата страна на хамбара.

Той се отдръпна, защото полата й беше широка.

— Джоузеф, интересно, но не бях забелязала боровете на билото. Сега мога да се чувствам като у дома. Родена съм сред боровете на Монтерей. Ще ги видиш, Джоузеф, когато отидем там за сватбата.

— Странни борове са онези. Ще те заведа някой път, когато се оженим.

Елизабет предпазливо слезе от дървото и застана до него. Прихвана косата си и оправи кока. Пръстите й внимателно и ловко потърсиха немирните кичури и ги върнаха на място.

— Когато ми е мъчно за вкъщи, Джоузеф, мога да се качвам при боровете. Това ще е като връщане у дома.